16. Ден Четвърти, дефилето на невидимата река, Георги Димитров и асирийките, Арташат и влак, градът-мечта

Тръгваме наобратно по пътя от Гегард и след Гарни свиваме на разклона за дефилето на река Азат; това е по-тежък, но пък и по-къс път към централната долина, отколкото пътят по околовръстното шосе на Ереван. Пътят почва като асфалтов, но после асфалтът изчезва; това не му пречи да си има табелка - в цялата страна табелките са много подробни, на две азбуки и много на ниво, доволен съм, навигацията ми е опростена. А край пътя има готварска печка.

Говорим си за странните ни иинтереси и как ние не сме представителна извадка на нищо, щото сме аутлайъри във всякаква възможна статистика. В тая връзка Жоро казва, че не иска да е като Венко и всички да му харесват приятелката,т.е. да имат същите интереси като него.Венко започва да разказва историите как е давал подкуп или по-точно как злощастно и неуспешно се е опитвал да дава подкуп на кондуктора във влака от Комо за Милано, а после и като ги спряла полицията когато учел Ира да кара посред нощ в една пустош, точно когато бил сигурен, че не трябва да си губи книжката. Поне втората история протича и завършва с положителен край, защото Венко го обърнал на молба, а те се оказали разбрани. Даваме му акъли как е трябвало да постъпи, чудя се защо Венко, който е най-добър търговец от всички ни успява да е толкова зле с корпуцията. Историите за това колко е зле Венко продължават, разбира се подклаждани от мен - стига се и до онази, в която Венко сам се събува по без гащи на босненско-хърватската граница. Венко твърди, че искал да покаже презрението си към пребъркващите го и прекаляващи със съмненията си граничари, но според мен има и малко ексхибиционизъм в тази история,  в Меткович не е първия път за Венко да събуе гащите на публично място.

В сладки приказки не сме усетили как се отклоняваме от  пътя и навлизаме в някакво село. Първото ни губене за екскурзията. В моя защита обаче пътят за селото беше по-хубав и изобщо не сме разбрали, че трябва да отбием от него. Въртим се,Венко вече не е толкова наплашен от задния ход, колкото беше в Албания преди 2 години. Разказвам за перипетиите си в шофьорския курс и на изпита и възхищението си от фордовете - Фиеста (щото кот трите коли които съм карал - тази ми беше най-лесна).Пейзажът край нас се променя, изчезват всякакви признаци на зеленина и в един момент се оказваме насред черен път на място изглеждащо, както си представям луната. Реката остава някъде наляво от нас в ниското и не се вижда от пътя; нищо, като стигнем язовира се надяваме да я видим. Сивожълти чукари стърчат навсякъде, целите на точки от някакви поизсъхнали черни храстчета. Черният път става все по-лош и се притесняваме за колата; Тя пък се оказва и доста ниска и натоварена с пет човека на моменти закача разни камъни отдолу. От задната седалка се чуват възгласи "ТОВА Е ИРАН" и то прилича, много особено пусто място. Разминаваме се с разни волги и ЗИЛ-ове, които си фучат с 50 км в ч. по разбития път, вместо да пълзят като нас с 30. На една серпентина изкачваща особено труден баир се налага да слезем, за да олекне колата и Венко да я прекара през най-трудното място. Докато той се опитва да направи това, инструктиран от Теодор, Жоро ни прави снимка с Гого на фона на иранския пейзаж отзад. Но колата закача камъни и прах и ги хвърля назад, по посока на нищо неподозиращия обърнат с гръб Жоро. Докато с Гого си отворим устата да кажем нещо - Жоро вече е уцелен с камък по прасеца. Следват псувни и извинения и много, много смях. Прасецът е зачервен и леко oжулен, ама мисля, че последиците не са трайни. Венко се опитва да се извинява, въпреки че вината не е точно негова, колата трябваше да мине оттам, а ние не внимавахме и стояхме отзад нея. Жоро се прави, че се ядосва, но не толкова защото го боли, колкото май заради несправедливостта, че точно той трябваше да е уцелен с камък. На нас ни е смешно и бъзикаме и двамата, ситуацията е усложнена и от това, че от всички нас Жоро и Венко са единствените, които не се познават много добре досега от преди пътешествието и ето че едно от първите им приключения заедно е уцелване с камък.

Налага се да слизаме още няколко пъти, но този път вече знаем и бързаме пред колата. Гого ми шепне на ухото "Всички ще умрем в арменската пустош, това е като филм на ужасите, започнахме от Жоро." Има притеснения, че няма да стигнем в 15 часа до Арташат за влака, щото имаме и две неща да гледаме преди това. Гледката продължава да е страхотна, но река не се вижда. Гого пита какво точно става с колата в такива места и Теодор му обяснява в огромни детайли, защото знае всичко за устройството на автомобила. Гого се чуди как е успял да научи толкова много - и Теодор отговаря просто - ами питал съм, интересувал съм се. Аз пък тайничко се радвам какви супер-умни хора съм насъбрал. От доста време трябваше да се вижда язовира, но вместо това има просто дупка между хълмовете. Спираме да видим дали може пеш да се стигне до някакъв ръб от който да се види - но такъв и да има не е наблизко. В един момент виждаме връхчето на язовирната стена. Така и не видяхме реката по целия път до долината. Пътят става ако не по-добър, поне по-равен и вече няма нужда да слизаме. Гого забелязва нещо, което изглежда като гробище за гиганти вдясно и надолу от нас - минаваме наблизичко и това наистина са гигантски гробове, 5х3 метра някъде, вероятно събиращи по 4-5 души (или пък, един Гигант, кой знае какво живее в тия приказни планини). И на други места ще видим такива. Разказват ми за космонавта Георги Иванов, който си сменил името, щото оригиналното му звучало зле на руски (Какалов), а после бил депутат и имал компания или за самолети или за сладоледи (почеркът ми в друсаща кола често е нечетлив, но все пак ще да са самолети). Аз отново разказвам добре известната история за Царя на Педалите, ноо всички вече я знаят.

Долу в долината търсим село Димитров и с помощта на Жоровия джипиес и моите невероятни навигационни умения намирането му е детска игра. А селото го търсим, защото, освен дето е наименувано на сънародника ни - в него Венко прочел, че имало асирийска църква. Преди пътешствието им раздадох по един къс и един супер-дълъг пътеводител да четат и ги разпределих по обалсти да намират какво интересно има и да добавят неща към плана ако искат. Венко веднага скочил на дългия пътеводител, щото нали ни е старателен момък - обаче стигнал до десета страница и това било всичкото му четене. Като резултат неговият принос към плана за пътешествието е добавянето на това село, което е успяло да се шмугне в тия 10 странички в началото на дългия пътеводител. Всъщност от всички единствено Жоро успя да си прочете пътеводителя и да има забележим принос към плана на екскурзията, но това ще го видим чак след четири дена, защото неговата област е там.

Спираме на центъра на селото и веднага фиксираме паметника - там в цялото си величие стърчи Георги Димитров, изваян внимателно и прекалено красиво като за себе си, но все пак разпознаващо се от някакъв сивкав гранит. Зад него има изоставена къща и някаква друга административна сграда. Гледаме го и споделяме различните и не толкова мнения които имаме за него и делото му. Жоро и Венко си правят снимки с него, а аз искам да хвърлям камъни, вместо да правя снимка. Пред кварталния магазин има две момичета; следва дискусия дали това са асирийки, щото нали селото било асирийско и доколко асирийките се различават от арменките. В разгонените мозъци на групата те не само са супер-красивите и екзотичните асирийки, ами и ни заглеждат; всъщност тук всички ни заглеждат, защото сме пет чуждестранни туриста спрели по средата на селото им. Отиваме на 200 метра надолу до църквичката и тя наистина се оказва доста различна от характерните арменски, с квадратна, вемсто кръгла куличка. Разбира се обаче е заключена, но на вратата наистина пише, че е асирийска, построена 1840та година и реставрирана през 80те. Правят на Жоро и Теодор забележка, колко неучтиви са техните другари, защото лелките на сянка в двора се опитали да заговорят нещо Венко и Гого, а те не чули, пленени от надписа с асирийски букви, каквито наистина не сме виждали досега наживо.

На заминаване ни заговарят и групата дядовци, играещи белот на маса под едно дърво на центъра. Единият ни пита откъде сме и като разбира казва - "Он (сочи паметника)- Ваш брат, да?" И като му казваме "да" - ни се скарва (по онзи начин, който трябва да звучи весело, но поради ракийката прозвучава агресивно) да платим, че ни го пазят толкова години. Теодор отговаря, че не го щем, да си го пазят. Канят ни на ракийка и белот с тях, на нас всъщност ни се иска да останем, но Жоро ни напомня, че гоним влак все пак, а и други важни неща имаме да гледаме днес. На отиване към колата осъзнаваме, колко рядко се срещат хора извън България дето да играят белот - всъщност даже това ни е за пръв път, а тука си го цъкат точно както в Родината - сякаш са закърмени с тая игра. Жоро пък забелязал, че на ръката на агресивния дядо пише "Степанакерт", вероятно се е бил във войната.

Тръгваме към Арташат. Не остана време за руините на старата столица Двин, но те и не са особено впечатляващи, така че не се оплаквам. По пътя се продават дини и Жоро започва старата песен как трябва да си вземем динка, да си я охладим в хотела и утре сутринта да ядем. След десет минутки сме в Арташат, там с помощта на местна лелка откриваме гарата и паркираме на чакъления площад пред нея. Може би трябва да обясня какво точно правим тук. Планът, специално измислен от мен за да максимизирам щастието на групата, включва любителите на влакове Жоро и Теодор да се повозят малко на влак в Армения. Това не е никак лесно, защото в цялата държава има три линии, по всяка от които има влак по веднъж-дваж дневно във всяка посока. Затова тук и сега е единственият шанс това да се случи и има удобен влак, на който да се качат за половин час, докато останалите разгледаме Арташат, закараме колата до град Арарат и ги вземем оттам. Пред гарата Жоро разправя как Гого го държал буден снощи с думите "Принуден си да отвориш очите си и безсилен да ги затвориш!" показвайки му клипчета на дъщерята на Брежнев, която била дебела и пияна. Докато чакаме влака разказва и разкритията за фамилното си име, които далеч не са толкова впечатляващи, колкото създадената мистерия обещаваше, нито пък има някаква сигурност в тях. Теодор отново ближе близалка от вълнение, докато се крием в сянката на сградата на гарата, край паметника на някакъв безименен хубавец с руло хартии в ръка. След мъничко влакът идва - изглежда като една съвсем сносна зелена електричка с 4 вагона. Чудя се, ако влаковете им изглеждат толкова добре - защо не правят поне малко повече курсове. Нашите хора се качват, и влакът потегля.

Ние слизаме с колата и паркираме на големия централен площад, превърнат в паркинг. Говорим за страховете на хората от това да няма къде да паркират, сериозен проблем на модерното време и аз разказвам историята как бяхме с родителите ми на пътешествие лятото из Северна България и посетихме доста интересни места и как тези дето не бяха интересни си ги направихме, примерно имам история от град Долна Митрополия. Разхождаме се и си обсъждаме за разликите между поколенията на родителите си и нашето, в което примерно телевизията няма чак такова значение, но пък компютрите са много по-важни и как човек от каквото и поколение да е винаги намира как точно да си губи времето. Венко отива в пощата да пита за картички, аз пък забелязвам колко поддържан е градския стадион, на който не се играят официални мачове дори от някакво местно първенство от много години. След 15.20 е, огладнели сме и почваме да търсим бърза храна. Разбира се, в Арташат и в цяла Армения няма такава (освен магазин за ядки, това брои ли се?) и се примиряваме с магазин. В магазина има много голям обслужващ персонал и на всеки от нас някакво момиче му помага да си избере и закупи необходимите неща. Аз награбвам един куп арменски бонбони (от руския тип, с пъстри разноцветни опаковки), това ще е моят обяд. С Венко си взимаме шиповник и сок от нар. Той си взима нещо солено (забравих какво, ама трябва да му го подавам в колата след малко), само Гого нещо не си взима обяд и се притеснявам за него, но ще му дам някакви от моите бонбони в колата. На излизане от магазина продавачът на касата е възхитен от гоговата пътешественическа шапка и му я заемаме за да му направят учтивите служителки няколко снимки с нея.

Тръгваме към Арарат около 5 минути след като по разписание другите вече са стигнали там. Избираме селския път вместо магистралата, че по-близо, а и по-интересно е да се мине през селцата - примерно подминаваме лелка която продава квас, а си мислихме, че тази традиция не е стигнала чак дотук.

В Арарат срещата уж е на гарата, обаче градчето, за да ни обърка трябва да има отделно спирка и гара с това име, та със смс-и се разбираме да се срещнем на центъра. Като стигаме там ни е малко трудно да повярваме  че това мизерно площадче е центъра на 20-хиляден град, та се налага да питаме местни чички и да изглеждаме или като малоумници дето не са разбрали де е центъра или като някакви високомерни надутковци, които наистина не могат да повярват колко е мизерно тук. Гого пее "Чудесен граааад...градът мечтаа", а аз разказвам, как дори Летница и Пордим се нуждаят от пвече време за разглеждане от него. Всъщност град Арарат е известен само с две неща - че е най-замърсеният град в Армения заради златопреработвателната фабрика и циментовия завод (неща, които не казвам на другарите си) и с това, че тук е роден Вазген Саргсян, бивш министър председател на Армения и герой от Карабахската война, убит при атентата в парламента (да, списъкът с трагедии в арменската история включва и нахлуване на въоръжена фанатична група в парламента през 1999та година и убийството и раняването на редица важни държавници).Вазген има паметник изигнат пред неработещия фонтан на площада, а и самият площад носи неговото име.

Жоро и Теодор седят на кафенцето зад читалището и лесно ги намираме. Там има и малко запуснат парк с грозноват кафяв паметник на загиналите във Втората Световна война и няколко приятни и спокойни алейки. Теодор си дооблизва близалката, докато Жоро ни снима с Гого из парка, а Венко е отново на магазин. В читалището има шах-клуб, разказвам, че за арменците шахът е почти национален спорт, победители са в последните две шахматни олимпиади и половината им спортни новини са за шах. А може би това не е случайно, след като дори в този смотан град младите арменчета имат къде и как да се обучават на майсторство? Разказвам и какъв мръсен номер на федерацията по шах е да организира следващата шахматна олимпиада в Баку, щото арменците не могат да отидат там - стига са печелили. Гого пита що да не могат, май не е наясно със степента на промитост на мозъците в Азербайджан; разказвам за това как там даже ако гласуваш за Армения в Евровизия ти идва полиция вкъщи да те разпитва. Междувременно се е заоблачило доста, притеснявам се, че след час трябва да гледаме величествената гледка към връх Арарат, а нея може да я няма в тия облаци. Подбирам другарите си и бързичко се качваме в колата и излизаме към магистралата, за да ходим на Кор Вирап и двете чудесни гледки, които ни очакват там.