13. Ден Трети, сиеста, музей, пак сиеста, търсене на себе си, пир

Предупреждавам, това е най-скучната глава в целия дневник.
Мъкнем се бавно и постепенно, докато стигаме на адреса. Това обаче е адрес на ъгъла на булевард, тук изобщо не е ясно къде сме и какво става, а няма никакъв Артур  да ни чака както трябва. Разполагаме се на входа към един вътрешен двор пълен с блокчета и тръгваме да се обаждаме на Артур, като първо трябва да си отворя имейла да му намеря телефона, след което Венко му звъни. На развален английски Артур обяснява, че след малко ще дойде. В това време умората личи на всички, Гого ляга директно на плочикте с шапка на главата, а Теодор лапа близалка след близалка за да не заспи. Венко пък възкликва как би желал всички да му харесват приятелката, целият свят да осъзнае колко е прекрасна тя, май идеята е, че ако всички я харесват - ще му завиждат, че е негова. След досадни 40 минути, в които аз обикалям кварталчето, щото не мога да седя бездейно - се появява Артур и ни води в апартамента, който е на 3тия етаж в огромен нов лилав блок. Апартаментът е невероятен, 2 големи спални, хол, трапезария с кухня огромен телевизор, 2 балкона и луксозна баня. Гого пуска гигантския телевизор и си намира да гледа руската детска телевизия, към която и в последствие проявява стабилен афинитет. Жоро отбелязва как Гого не може да влезе в хотел без веднага да пусне телевизора - това в последствие ще бъде емпирично доказано. Аз пускам интернета (който тук върви на уредчета с размера на супер-малък мобилен телефон, които създават безжична мрежа наоколо си, много много е удобно и много евтино, навсякъде ни дават такива, чудя се как може И Армения да е толкова по-развита от Германия по отношение на достъпа до интернет). Веднага след това идват и някакви чистачки да оправят апартамента и един дебел тип с който Теодор, Венко и Жоро да си говорят на руски. Докато ги чакаме да почистят (щото всички имат общо един ключ) обаче минава още около час загубено време, а и става време да се ходи за паспортите, освен това знам, че музеят ще затвори след 2 часа. Добре че ми хрумва, че не е необходимо всички да ходим и предлагам да отида само аз. Теодор обаче изразява желание да дойде с мен, а с другите се разбираме да доизчакат чистачките да свършат и всички да се чакаме направо пред музея. Този път знаем как да си хванем такси, спираме си от улицата и сумата до посолството излезе 900 драма. Там ни чакат паспортите ни и визичката - изпринтено на един лист зелено правоъгълниче, където името ми е написано ръкописно, а отдолу на листа са имената и номерата на паспортите на другите. Дават ни и листа на който сме декларирали къде смятаме да ходим и ни поръчват всеки път като ни спрат военни да им показваме този лист. Чудя се колко ли военни ще срещнем (все пак през миналия юли имаше нарушаване на примирието) и дали ще има постове по всеки път дето да ни проверяват - тъй като това обаче не е особено интересна подробност ще споделя отговора на тази чуденка още сега - военни ще ни спрат точно нула пъти.

Таксито на връщане е по-интересно. Оказва се, че е иранска кола и Теодор седящ отпред старателно разпитва шофьора за качествата на иранските коли и затова колко харчи на бензин и на газ. Оказва се, че в Армения много коли са на газ, защото е супер-евтин. От този разговор Теодор вади куп интересни и полезни заключения, но аз помня много малко, одрямано ми е. Изскачаме пред историческия музей точно в 16.30 (за 1000 драма) и едва направили първи стъпки натам съзирам венковата потресаваща брада, гоговата сафари-шапка и жоровата фанелка на Хасково (футболния отбор).

На влизане в музея се оказва, че тъй като имаме час и половина няма да можем да видим и картинната галерия. Нищо, и тя е едно от тези неща с нисък приоритет, които ще останат за следващото ми (самостоятелно) ходене в Армения, където просто ще си доглеждам нещата които не съм преценил за достатъчно интересни, че да водя цялата група. Музеят започва с една зала от старинни карти, които ме хвърлят във възторг - обикаляме ги и пред голямата релефна карта на стената разказвам бегло историята на Армения - за Тигран Велики и неговата империя стигаща чак до средиземно море, за по-късната традиционна Армения горе в планината, за Киликия и за Ани. После започваме залите от единия край. Малко е объркано - музеят е на два етажа, като най-старите неща които се гледат първи са най-отгоре, а на първия, под тях е картинната галерия. Вървим си ние от зала в зала; всъщност като се изключат началните 2-3 зали (защо всички исторически музеи винаги прекаляват с глупостите от палеолита и неолита и пълнят с тях много зали) е много, много интересно. Има огромни делви,за които не знаем как са били пълнени и пренасяни. Множество урартийски скулптурки изкопани в Аргищихинили, което е било някъде наоколо.Средновековието обаче ми е много по-интересно -  Врата от разрушаващ се манастир, много артефакти от Ван и вобще от земите останали днес в Турция, където арменското културно наследство целенасочено се унищожава и заличава. После има чудни чинии и украшения и разни монети. Има и група на френски с която постоянно се застъпваме из залите, ама Гого май предпочита аз да обяснявам, пред това да ни превежда какво говори някаква прибързваща гидка. Говоря много, постоянно разказвам някакви детайли от историята на Армения, всички ме слушат с променлив, но все пак стабилен интерес. В залата с носиите Венко сяда на едно столче в ъгъла и заспива; не пропускам възможността да обясня за многото евреи които са живели по тези земи в мир и разбирателство с арменците, традиционен екземпляр от които се наблюдава заспал на столче в ъгъла на залата. Отново става интересно при снимките и най-вече картата на геноцида. Освен Теодор, който също има нужда да поседне, другите слушат в захлас. Май все пак нямаше да е лошо да отидем и в музея на геноцида - аз съм чел достатъчно, но за другите сигурно щеше да е един хубавичък шок. Нищо, и това тук става и успява да предаде достатъчно от ужаса на зверствата. Всички обаче са толкова уморени, че не могат да продължат наникъде след музея, нужна ни е почивка. Венко и Теодор се нагърбват с това да отидат да вземат колата, както и багажа ни оставен там, а ние тримата се отправяме към апартамента, да се изкъпем и да починем малко.

В апартамента, аз отново съм последен в редицата на къпещите се, затова просто си почивам и се свързвам малко със света, докато другите се къпят. Венко и Теодор се появяват с колата преди да настане мой ред за банята, така че и те са с приоритет, особено Теодор който наистина има нужда да подремне малко. Оказало се обаче, че Дачията, която си бяхме резервирали след дълго обмисляне била повредена и затова ни дали Киа Черато на същите пари. Малко е неприятно, щото господа шофьорите наистина се чудиха много време и си имахме сериозни аргументи да изберем Дачията, а сега всички те отиват на кино. Нищо, това ни се е паднало; тепърва ще разберем колко прави сме били предпочитайки Дачията.
Понеже Гоговия паспорт още е у нас си правим майтап с Гого, че са му ударили Карабахска виза в паспорта и веченяма отиване в Азербайджан за него. Гого продължава да не си го иска и Теодор си го пъха в гащите. Хората се къпят един след друг, Теодор заспива, гледа се нет и руската детска телевизия, Венко говори с Ира, постепенно ми става ясно, че да разбутам всички за привечерна разходка би било изключително грубо, няма да го направя. Венко ме утешава, че утре сутринта можем с колата да идем по разни интересни места преди да си заминем и аз се примирявам с тази опция. Докато чакам моя ред за баня правя видео като интрото на "Алф" - тичкам насам натам с камера, влизам при хората и тананикам музиката. Теодор е Кейт, щото тъкмо излиза от банята, а Венко е Лин, щото говори по телефона. Докато съм в банята пък компа прави син екран и трябва да излизам да му пиша паролата. Междувременно си изпирам всички мръсни тениски до момента. Накрая излизам и започваме да се приготвяме за излизане за вечеря.

В това време Жоро има проблем.От много влизане от различни странни локации и уреди, по някаква причина джи-мейла му почва иска отговор на въпроса му за сигурност. И седи той хванал глава с две ръце и мисли. Въпросът му е "Кой си ти?" и интуитивните отговори не работят. Правим бъзици с това, как хората отиват на пътешествие да намерят себе си, докато той отиде на пътешествие и загубва себе си, ама всъщност е много неприятно да ти се случи нещо такова и да живееш в опасност, че ще си загубиш най-важния мейл. Нищо, след като доста време беше загубен в Армения, най-накрая като се върна май се е намерил, щото от него ми писа да ми прати снимките.

Накрая излизаме за вечеря. След кратко двоумене решаваме да отидем на таверна "Ереван" (знам, оригинално име), която дебелия чичок с който си говориха като взехме апартамента бил препоръчал. Намираме си я лесно и влизаме. Вътре има жива музика, че и танци, обаче нас ни водят в някаква малка стаичка специално за нас и музиката идва само от тонколони. И тука като се почна едно поръчване, едно ядене... Шашлици, гъби, меса, печени зеленчуци, експериментални ястия...кана след кана с компот се редят, тия с вино също, макар и мъничко по-бавно... Аз си поръчвам кебаб и юфка по традиционен арменски начин и супа, която се оказва от лапад (Авелук на руски защо не значи нещо по-близко до лука?). Венко ми бил казал, че това било щавляк, как пък не съм знаел тая чудна видинска думичка. В крайна сметка това остава единственото ми ястие изядено наполовина. Естествено всички обменяме неща постоянно и шашлиците, особено пилешките правят много добро впечатление. Само Гого пак си е взел някакви неща дето никой не ще да опитва, супа с йогурт и пак някакви свински крака. Жоро пак търчи насам-натам да прави снимки и успява да хване малко от традиционния танц в общата зала. Гого пък се опитва да звъни на Мими от моя телефон със венковата сим-карта, но не успява, може би защото набира две нули вместо плюсче, а може би щото просто нещо не става. Теодор е ухилен до уши, а Венко разправя истории. Много весели неща се чуват тази вечер на пиршеството в таверната, обаче няма да ги преразказвам, защото така споменът за един чудесен гуляй е по-чист и приказен.

Към полунощ си заминаваме. Май не се очертава много сън и тази нощ, отново се притеснявам за другите. Докато вървим наобратно към апартамента Гого, Жоро и мен ни избива на простотия - Гого си припомня въображаема задача от сборника на Коста Коларов със задачи за седми клас (всички знаем Коста Коларов, нали?), в която две момичета ядат едновременно от една чаша... Спирам дотук обаче, за да не достигаме нивата на изпорстяване от онази вечер. Правят ми снимки с Рапунцел,за която всички стигат до извода, че прилича на Ели.

Уговаряме час за ставане, говоря с Ели по телефона и си лягам, преди някой да е тръгнал да ме занимава с глупости. Последната ми гледка е заспалата полубрадата мутра на Венко срещу мен на двойното легло.