7. Ден Втори, сутрин, диня, крепост, ботаническа градина, горчица

Тежка нощ е. Има кучка точно пред прозореца на голямата стая за десет човека и тя скимти много нещастно. На няколко пъти ставам да видя какво и има, сънувам кучка и въртя през мозъка си сцнеарии в които отивам до магазин, купувам салам и примамвам кучката на друго място. И както скимти, от време на време тръгва да тича по някаква тенекия. На сутринта пък, алармата на нечий телефон се пуска на всеки 15 минути от заключения шкаф и никой не си признава. Накрая един тип крещи, събужда всички и висок рус брадат италианец отива да го спре. Тъкмо и това е минало, и кучката най-накрая е заспала блажен сън и идва моето време за ставане. Кучката е супер-симпатчина от ония кавяфо-бяло-черните с клепнали уши. При нея има малък басейн; Така и не разбрах свързана ли е с хостела или просто е пред неговия прозорец. Заговаряме се с един оплешивяващ бразилец, който е на съседното легло и веднага почва да ме разпитва. Бързичко го усещам накъде бие и с огромно съжаление му съобщавам, че в Ереван за колата се срещаме с други двама приятели и колата ще е пълна, о колко тъжно, с най-огромно удоволствие щяхме да си вземем случаен бразилец с нас за седмица.  После си говоря и с един италианец, те с брадатият му приятел също отиват за Ереван тая вечер, но още не са си взели билети.

В тоз момент се появява Жоро с огромна студена диня в ръка. Станал, изтеглил пари, днес нямало проблеми и купил студена диня. Тъй като едва ли ще се връщаме задълго в хостела е добре да я изядем цялата, а тя е 7 килограма. Нищо, захващаме се, а след малко пристига и Гого. Много сладка и хубава диня, много добра закуска се получава. а всеобща изненада успяваме да изядем цялата диня. След малко обаче, тъкмо когато ще тръгваме се оказва, че динята пресича Жоро, а след още малко - и Гого и двамата търчат в тоалетната. Ето затова не ям купища диня на закуска. Но от друга страна, като съм на пътешествие организмът ми се държи особено добре, никога не стават такива неща. Бразилецът си говори с Гого и му се мазни и на него.

Към 10 най-после излизаме. Оставяме по-голямата част от багажа в хостела, ще си го вземем вечерта преди влака. Хапваме по едно кюфте от любимото им място за кюфтета (питате се защо вече имат любимо място за кюфтета, като са тук от 2 дена? Че аз откъде да знам!) и тръгваме надолу по улицата. Старият град е прекрасен и през деня, кълдърмената улица е много уютна и жива. Църквички тук и там, паметници, хора с бухалски вежди, много е весело. Решаваме да се качим на крепостта, уж преди да е започнала голямата жега,обаче тъй като вече припича доста - мислим да го направим с кабинковия лифт от другата страна на реката. Минаваме пак по новия мост, който е по-впечатляващ нощем, но и през деня доста го бива.

Оказва се, че кабинковият лифт е интегриран в градската транспортна система (оная с картите) и цената му е 1 лар. Сещам се за същия лифт в Барселона, който струва 8 евро и има много по-лоша гледка от тази тука. От момента в който този лифт се отлепя от земята започва чудесната гледка. Хълмове с църкви, реката, старият град в цялото му величие, крепостта която видимо нараства и се приближава, телевизионната кула която се извисява над всичко и още и още хълмове с църкви, манастири, параклисчета,стари и нови, традиционни и по-модерни. Возенето трае 2 минути, ама те са чудесни. Озоваваме се на хълма на горния край на крепостта и започваме да правим безбройни снимки на гледката. Прави впечатление огромният президентски дворец с вид на Райхстаг-а, построен на хълма на отсрещната страна на реката, под новата катедрала Самеба. По-късно днес мислим да ходим и там. Първо се отправяме на запад към статуята на майка Грузия и понеже вървим по терасата с чудесната гледка - не можем да се спрем да правим снимки. Малко по-нататъка се отваря и поглед към другата, задната страна на същия хълм, където е ботаническата градина; забелязва се низ от кипариси. Гого казва, че непременно трябва да отидем на ботаническата градина, Жоро никак не иска, а аз съм неутрален, струва ми се, че не пречи да идем, макар че определено мога и без нея. Разминаваме разни търговци тук и там, един от които продава сладолед от кашон, облепен с тиксо. Внезапно си казвам - ае в тая гореща страна с прекрасен и много евтин сладолед, аз ЗАЩО не се тъпча постоянно с такъв? И се спирам да си взема сладолед от дядото с кашона. Не знам що за кашон беше това, обаче това е най-замръзналият сладолед, който съм виждал някога.  Но няма дръжка и яденето му е голямо хлепане.

Стигаме до паметника. Майка Грузия е доста секси, особено като я сравниш с двете други "Майки", които съм виждал - на Украйна и, вече, на Армения. Има си всичките необходими извивки на тялото, не е просто стърчаща бетонена глупост. И размерът и не е прекалено грандомански, едва 20тина метра, и лицето и е някакво приятно, и има рокля. И мечът и е мъничък и по мярка, а не гигантски като в Армения или вдигнат на високо все едно се предава, като оная в Киев. Ае много сладка статуйка.

На връщане към крепостта Жоро забелязва кола, която изглежда точно като тяхната Тойота, обаче не е, а е някаква странна марка. Той си мисли, че е китайска, ама в ретроспекция ми се струва, че може и да е била иранска, в тоя район има доста. Пече много, пак се качихме на най високото място в най-горещото време. Спомняме си с носталгия за студента диня сутринта. Гого казва, че Яворов бил имал стихотворение "Да се надумкаш с диня", което звучи така:

                                                                                    "По благо нещо няма от това
                                                                                     да се надумкаш с диня!
                                                                                     Светът от зло прогнил не е
                                                                                     щом той е твоята родина."

Чист Яворов, наблюдава се характерната употреба на римата диня-родина. После рязко сменяме темата и обсъждаме хентай с пипала и кой и защо би го гледал, разговорът преминава в цялостна дискусия на фетишите на различните хора и кой по какво порно си пада. (това няма да е последната дискусия на тая тема на пътешествието, невъзможно е да се закарат петима коча накуп някъде без да се циклят подобни неща).

А сега, как да влезем в крепостта. Тя няма вход от тоя край, май влизането и става надолу по хълма. Тръгваме по пътечката покрай стената.  В един момент обаче, Гого се отклонява от пътечката. Трябва да обръщам повече внимание какво се случва, когато Гого води колоната. Тръгваме след него и стигаме до малък каменен сипей, водещ до дупка в стената на крепостта. Чудим се дали да се покатерим до дупката  или да си минем по нормалния път. Докато се чудим и Гого вече е на стената. Питам как е от другата страна - ами супер-полегато и лесно било, да сме идвали. Катеря се и аз и през цялото време си мисля - ами сега ако някой си счупи крак тука, докато влизаме в крепост прескачайки стената и, какво правим? От другата страна естествено нищо не е полегато, има 2 метра скок, ама поне има издатини по стената където да стъпиш и да се хванеш. С приказки "Къде ма доведохте ве, какво е това" и Жоро прескача успешно и ето ни в крепостта. Напрежението от мъничкото приключение не ни позволява да осъзнаем в първия момент какво има в тая крепост - полянки от жълта трева, камънаци и една нова църква в стар стил. Първо тръгваме нагоре към по-високите порутени части. Гого изчезва нанякъде, ама пече твърде жарко, за да го търси някой. Нагоре водят малки пътечки през тревата, тук-таме изпъстрени с боклуци. От един ръб се виждат особено красиви цъфнали кактуси. От друг пък - каньонът, който реката започва насред града.Качвам се на най-високата точка, на една тухлена бивша кула. Там естествено има боднат един кръст. Гледката отново е чудесна, но по същество е същата, която гледаме през последния час. След време там идват и Гого и Жоро. Гого започва да ме цели с празни (и не съвсем) пластмасови бутилки отгоре, докато се повдига въпроса за различното географско разпространение на думите за разни органи из България. Накрая напечени до крайност слизаме и се пъхаме в църквата. Тя е била много древна и хубава, докато не дошли руснаците и не почнали да я използват като барутен погреб и тя, разбира се, експлодирала. Точно както прекрасната базилика в Секешфехервар, където короновали унгарските крале била взривена по невнимание, щото турците я превърнали в барутен погреб. С тая разлика, че турците са взривили църквата 3 века преди руснаците, а и не са имали същата религия, та да би трябвало да им пука за религиозните сгради на поробените народи.

В църквичката Гого ни тегли отново един чудесен анализ на това какво виждаме по стените, обаче единственото, което съм записал е, че на едната стена има изобразен бой и турците с чалмите са лошите, както и особено информативното изречение "Странни ангели държат нещо", . Никой не е направил и една снимка отвътре, така че с това ще си останем.

Отново излизаме и намираме чешмичка. Жоро се опъва на една пейка на сянка, но Гого го разбутва оттам с призиви за ходене в ботаническата градина, където щяло да бъде сенчесто и хубаво. В крайна сметка Гоговата убеденост, че това е най-прекрасната ботаническа градина и един от символите на града и ще бъде супер-прохладна и красива надделяват над Жоровия скептицизъм, главно защото аз разсъждавам по логиката - като се чудим да видим ли нещо или не - ами по-добре е да го видим, нали така и гласувам за градината.

Слизаме там по късия път, директно зад крепостта и след 2 минути сме на входа. Взимат ни един лар и ни пускат да гледаме чудесата на градината. А то мяза на парк. На всичкото отгоре не е и извънредно сенчесто, няма нестандартни и нетипични растения, вобще не е великото преживяване. Едва направили десет крачки вътре добрият стар Гого пита: "Ае защо предложихте тая гадост ве, защо ме доведохте тук?" Но вече сме влезли, ще си я обиколим. Стигаме до табелка за някакъв водопад и решаваме да отидем дотам. След няколкостотин метра се вижда и той, доста е впечатляващ и висок, макар и тесен. Още по-странното е, че някакви хора са се настанили пред вирчето на плаж и разни чички ходят и се къпят под водопада. С Жоро решаваме да си топнем краката във водата. Студена и доста освежаваща е, а вирчето е плитко и човек може да се помотае насам натам и да снима водопада почти директно отдолу. Жоро иска да чуе какво си говорят чичките (защото чичките на таков място винаги си гооврят разни супер-интересни и абсурдни неща) и се настанява до тях, но точно тогава те решават да си ходят. Жалко. В това време аз имам проблеми с изсушаването на краката, ама се справям.
Тръгваме оттам и намираме алейката с кипариси от двете страни, доста е приятна. После по всичко личи пътят води обратно до изхода на градината. Гого пита за едни парници дето бяхме видели отгоре, аз подло се правя, че не знам в коя посока се падат или че са така по-към изхода, защото никакви супер-древни парници не ми се гледат в жегата, която вътре няма да е по-малка. Измамата успява и не намираме парници, въпреки че за моя изненада и Жоро май иска да ги гледа и се чувствам по-зъл и прецакал всички. Нищо, за да ме успокои идва следващият разговор - кой би бил най-добрият или по-скоро най-подходящият водач, ако аз умра. Гого се опитва да си заплюе мястото, обаче след дискутиране на индивидуалните качества на всичките ми спътници се стига до извода, че по-добре аз да не умирам, щото никой друг не е подходящ за водач.

Точно до изхода на градината намираме нещо като гробище за 5-6 изоставени автомобила и веднага се втурваме из тях. За щастие, повечето се оказват отворени и предразполагащи за хубави снимки. Любимият ни е един малък схлупен бус ПАЗ (Павловски АвтоЗавод, към ГАЗ), в който първо Гого, а после аз се правим на шофьор и съответно - пътник. Вътре е много прашно, но седалката на шофьора е чиста, което навежда на мисълта, че това, което правим хрумва често и на други хора. Липсват плоскостите по пода и се вижда какво точно става като дърпаш скоростния лост. Гого вече живо се интересува от автобусите, нещо нетипично за него, но тенденция която ще се запази до края на пътешествието. Има и москвичи, и зилове, една волга и дори кола със старото грузинско знаменце на номерата.

На излизане от градината лочим вода, а аз дебна котка да снимам. Гладни сме, време е за обед. Тъкмо ще слезем към центъра, покрай арменската катедрала и там ще си намерим заведение. Вървим си и някакъв белокос чичо с безупречен английски акцент ни пита на какъв език си говорим, че се бил интересувал от езици. Казваме му български и реакцията му е "That's impossible!, I know Bulgarian!".  А ся де. Обясняваме му, че сигурно щото си говорим много бързо и с регионални акценти. После казва, че Гого не му приличал на българин и си заминава. Съжаляваме, че не си поговорихме повече с него, чудихме се как един грузински чичка научава такъв английски, че и с акцент, Жоро смята, че е бил някакъв дипломат, аз бия повече на литератор/лингвист, като че ли. Както и да е, доста грубичко ни нареди на перфектния си акцентиран английски. Минаваме покрай входа на джамия и надникваме вътре, симпатична е; има много персийски вид. Отпред има спряла иранска кола.

Пред арменската катедрала има няколко сувенирни магазинчета; влизаме да си потърсим нещо интересно. Аз не си харесвам нищо, освен картичка на която случайно има котка хваната в кадър. Ама не е особено впечатляваща, та не я взимам. Готвя се за първото си влизане в арменска църква и обяснявам как никога досега никой не ме е допускал в такава. Но и сега няма да се случи. Църквата е в основен ремонт, има скелета навсякъде, влизането е забранено.

Избираме си заведение точно на площада и се настаняваме на тераската, на масата до входа. Аз най-после ще ям съвсем типично хачапури (в снощното бобът беше внедрен вътре, а не отгоре) с месо и зелен боб. Ония със сирене подозирам, че няма да ми харесат, тук сиренето често е бяло. Жоро хапва някакво зеленчуково хачапури, а Гого си взима бийфстроганов, което е характерно руско ястие с пържени картофи и сос. Обслужващият ни сервитьор разбира се се казва Георги. И докато Жоро е в тоалетната и си мие ръцете сервитьорка  със звучното грузинско име Гвандза минаваща зад гърба на Гого изтърва мъничка чашка с горчица, която се троши на безброй парченца и хвърля горчица на метри наоколо, включително по целия гръб (облечен в бяла ризка) и главата на Гого. Жоро се връща и заварва как аз със кърпичка бърша косата на Гого от горчица... Извиниха ни се, но нямаше намаления заради белата, дето Гвандзичка сътвори. Хачапурито ми е твърдо и макар да е вкусно, бих предпочел снощното, коеот беше като апалчинка с интегриран вътре бобец. Бийфстроганов-ът на Гого обаче е чудесен; някой ден в Русия ще хапвам пак такова. Хубав обед се получи, но се притеснявам, че сега спътниците ми ще се одрямат, а  останалата част от града чака.