9. Ден Втори, германка, Самеба, Show must go on, вечер

Решаваме да питаме местните кой е най-късият път до катедралата.  Гого, като най-общителен уж - отива да пита някакво момиче. Тя му отговаря на английски, че е тука само от седмица и не знае. Поцикляме и поспорваме още малко, допитваме се и до една група чички седящи на пейка и тръгваме към големия мост надолу и наляво от нас, а не към добре познатите ни от стария град. По пътя аз спирам да пия вода, а Гого и Жоро настигат момичето, което преди малко Гого беше заговорил. Виждам ги, че си приказват нещо и на ум си нямам, че от това ще произлезе един от най-сериозните спорове на пътешествието. Настигам ги и чувам как Гого казва (за мен) "He lives in Germany" и  просто успявам да кажа "Hi, yes, I live in Germany.", без да знам дори каква релевантност има това към разговора им. В следващия момент Гого се обръща към нея, казва и "Have a nice day" и ни подкарва нататък по улицата с бързо темпо. Жоро го пита защо е изгонил германката (каквато тя се е оказала, явно затова е станало дума, че аз живея в Германия). Гого казва, щото за какво ни е, сега с нас ли щяхме да си я вземем в Армения. Жоро твърди, че тъкмо му била станала интересна и имал два въпроса за нея, които тъкмо щял да зададе, ако Гого не бил прекъснал разговора така грубо. Аз заемам жоровата страна, защото на пътешествие всеки трябва да може да си говори с който си иска колкото си иска, без някой друг да му прилага неоторизиран контрол. Освен това можех и аз да искам да си говоря с германката, не само да и кажа къде живея. Гого е възмутен от критиките по свой адрес; казва, че той видял как ние сме щели да се зарибим по германката и да изневерим на приятелките си и като наш ангел-пазител решил да ни спаси от това злодеяние, щото много обичал приятелките ни. Жоро правилно отбеллязва, че всъщност Гого първи я заговори и че когато има избор на площад кого да попита за посоката нашият моралист избира хубавата мацка, а не стотиците насядали наоколо чички, които със сигурност знаят всички посоки. Гого крещи, че такава ни е благодарността за доброто дело, което бил извършил. Междувременно сме се озовали на моста и тръгваме по подлеза който е под него. Това е най-тъмната черна дупка на света, няма никаква лампа и обичайно като влизаш вътре не различаваш накъде е изхода. Тъкмо като човек влезе и решава, че няма какво да прави тук в тая тъмилка и решава да излезе - се вижда, че светлинката от терасата (все пак е подлез на мост) не е изключително далече и все пак оставаме. Аз си нося фенерче на пътешествието, но остана в хостела с ненужния багаж, откъде да знам, че точно тука ще трябва, пазех го за дупката на Григорий Лусаворич (виж Ден Четвърти) Накрая на изхода тъмнината е още по-лоша, защото трябва да се правят и завои по коридори, като допълнение към това излизаме от грешен изход и приканвам другите да се върнат обратно в подлеза, където по бегла светлинка и полъх на вятъра ми се е строило, че съм открил правилния изход.

Накрая изпълзяваме от официално най-ужасния подлез, който сме виждали (а във Варна има разни доста тежки претенденти за това отличие). Спорът за германката тече с пълна сила, докато се катерим по хълма. На Жоро му се сторило, че тя го била харесала и искала да си говори с нас, т.е Гого не само на нашето, а и на нейното желание бил попречил. Гого си държи на тезата, че някой ден ще му благодарим, че е разкарал германската напаст от нашия живот. Спорът започва да става по-малко интересен, аз отсъждам, че в Армения всеки ще може да си говори с когото си поиска колкото си поиска, пък ако някой реши и да изневери на приятелката си - пак си е негова работа, а не наша като съдници - стига да не попречи на екскурзията и на плана, тогава ще има бой. Гого твърди, че е обграден отвсякъде с разврат или нещо в тоя дух. В това време заобикаляме президентския дворец, който е построен насред най-голямото гето, което видяхме в Грузия. Съсед на президента е и чичок в барака, която няма стъкла по прозорците. И едва ли е единственият, кварталът си изглежда доста мизерно.

Нагоре по същата уличка се вижда най-после стената на катедралата. Тя е на огромен площад с гледка, цялата обградена със стена. Часът е почти осем, но всъщност е пълно с народ навсякъде наоколо. Отново има камбанария вградена в стената, въпреки че църквата е отпреди десетина години. Но добре е направена, цялото изпълнение с площада и стената много ми харесва. Мотаем се по площада и снимаме чуден залез над града. С Гого решаваме да видим дали е отворена и се разбираме да извикаме Жоро, ако вътре си струва. Входът на църквата е от южната страна и там е пълно с хора, както и дете обвито с бинтове на носилка използвано от роднините му да проси. Отвътре църквата е бяла и изглежда недовършена по точно онзи начин по който всяка църква построена скоро изглежда недовъшена - няма много картини, всякакви икони домъкнато оттук-оттам, петна от пушек и восък - всичко тук е чисто, лъскаво и ново.

В средата на църквата има служба, около която има разреждаща се, но стабилна тълпа от хора. Като заглеждаме, в службата има изключително много свещеници, а по средата е много възрастен човек, на когото разни хора в изписани църковни униформи помагат да седи полуизправен и който тихо помънква. Веднага ми става ясно, че това ще да е патриархът на Грузия, защото за никой друг не биха се полагали толкова много усилия да му се помага и не би било очаквано да води служба в толкова разпадащ се вид. С Гого решаваме, че вътре е достатъчно интересно, за да извикаме Жоро и аз отивам да го викна. Той си седи кротко и гледа залеза, почивайки си, но успявам да го заинтригувам с историята за патриарха, който не може да се придвижва или говори. Докато Жоро прави снимки, а Гого слуша служба на грузински без да я разбира, аз обикалям наоколо из църквата, осъзнавайки как за всичкото време, което съм живял в България не съм срещал патриарх, а ето тука за два дни в Грузия директно го нацелих, въпреки че той очевидно не може да направи и една крачка сам. Накрая на службата следва покъртителния момент в който патриархът не може да целуне иконата сам и трябва някой да му наклони главата. Междувременно се оказва, че имаме по-малко от два часа до влака, а не сме нито вечеряли нито нищо, а и трябва да минем през хостела за багажа. Подбираме традиционно трудния за изкарване от църкви Гого и се сбогуваме с огромната нова катедрала и нейния хилядолетен властелин. Докато слизаме през площада и надолу по хълма се питам какво ли става в мозъка на този човек на тази преклонна възраст. Тъкмо съм се попитал и Гого облича въпроса ми в думи. Той си представя Патриарха като човек, който ежедневно става все по-немощен, но е толкова отдаден на хората и на професията си, че колкото и да му е трудно повтаря "Шоу мъст гоу он" и вдига с огромни усилия митрата и с помощта на двама помощници я слага на главата си. Аз пък си го представям по като весел старик, който просто я кара по течението и е свикнал с това, че периодически някакви хора го обличат в расо и го карат да чете от древни книги. Каква ли е истината? Сигурно никога няма да разберем. Но от уикипедия става ясно, че въпросният патриарх Илия е всъщност само на 81 години, освен това току се изказва по някакви въпроси (разбира се, по възможно най-дядовския консервативен начин, анти-гей, про-монархия и т. н.), така че ми се струва, че Гого вероятно е по-прав. Това, за съжаление, няма да е последният път на пътешествието, в който ще скверним името на Илийката със спекулациите си относно неговия вътрешен и външен мир, но затова по-нататък. А може и никога.

Отиваме уж по най-бързия път към хостела, мислено разпределяйки останалите ни петнадесетина лари в различни храни. Жоро и Гого решават да ядат във влака, хлебец и сирене. Аз си взимам два сладоледа от едно магазинче по пътя, хапвам си ги и съм щастлив, не ми се вечеря нищо повече от това. От същия магазин взимаме и две бутилки грузинско винце, а от една сергия наблизко - домати. Жоро казва, че може да яде хляб с домати и сирене винаги и по всяко време, а Гого носи суджук, пък и аз имам и два мъфина. В хостела имаме тъкмо десетина минутки, в които другите докато си говорят с наличния Георги аз отивам в банята и си тегля един много бърз полу-душ с измиване на крака, подмишници и други ключови и ухайни места. Все пак съм готов преди тях. Взимаме си багажа и довиждане с Георги и с чудесния хостел (макар и с кучка). Обясняваме на Гого, как в купето с нас ще има още някакъв човек, щото сме трима, а купетата са за четирима и Гого крещи по улицата, докато отиваме към метрото.