12. Ден Трети, Посолството, паркове в жегата, Майка Армения, каскадатa, компот

След краткотрайно мотане по площада, по време на което се обсъжда плана, решавам да ходим до посолството (на Нагорни Карабах), за да си изкараме виза, тъй като това ни е единственият ден в Ереван и трябва да успеят да я направят, а сме цели 5 човека. Отиваме при едно српяло такси и го питаме колко ще струва, той ни казва "оооо, то е на 30 километра, ще струва 10 000 драма (20 евро)". Почват да се пазарят с Венко, обаче сумата не пада под 3000, което пак е прекалено много за нещо което е на 3-4 километра оттук. На мен ми беше ясно, че няма да се возим с този още като чух първата сума - невероятно много мразя някой да ме взима за мезе по точно този начин, да ме преценява толкова грешно като малоумен турист и да ме лъже така ; никой, който ми е поискал десетократно по-голяма сума за нещо няма да получи нищо от мен. И дори да беше осъзнал грешката си и да се беше навил на нормална цена - нямаше да се возим с него. Все пак не обясних тези си съображения на пазарливия Венко, щото пък колкото повече се пазари с изроди - толкова по-добър става. Съседните на този таксиджии са по-милички, може би дочули разправията - навиват се да ни закарат с две коли за по 1500 драма всяка - пак ни цакат леко, ама поносимо и поне не трябва да се тъпчем 6 човека в една кола. Трябваше да си спрем такси, а не да си хванем спряло, ама нищо. По пътя има задръстване, а шофирането в Ереван ми се вижда като брауново движение, не мога да си представя как се кара тук, безпокоя се за Венко, който довечера ще взима колата. Нищо, от задръстването поне виждам арменския парламент, академията на науките и президентския дворец. Искаше ми се и пеша да дойдем дотук, обаче и три пъти с кола ми стигнаха. Също така си мисля, как това парламентът на една страна да е по-хубав от президентството и говори добре за нивото на деомкратичност в нея.

Нашият шофьор не знае къде е посолството, но успява да стигне първи до него. То е в една доста представиелна сграда в малко по-сиволилавия отенък на традиционните камъни. Влизаме и един възрастен човек ни пита какво желаем, след малко идва и мацка, която говори перфектен английски и ни раздава формите. Виждайки как сме петима решава да ни издаде групова виза, на името на водача, а другите да са споменати само като списък с имена отдолу. Пита кой е водачът - 4 пръста моментално посочват към мен, досега не бях виждал такова въодушевление сред спътниците ми относно моето водачество, чувствам се малко горд. Водачеството обаче си идва и със недостатъците - има във формата списък с региони, които се каним да посетим и се оказва, че само аз знам къде ще ходим, другите трябва да преписват.
Накрая мацката ни събра паспортите и ни каза да дойдем между 15 и 17 часа да си ги вземем заедно с визата. Теодор обаче се сеща, че не е добре да се моткаме без паспорти и прави едни копия, които аз съхранявам. Гого пък зацикля как той в никакъв случай НЕ иска граничен печат от Карабах, щото можело да ходи в Азербайджан, а там няма да го пуснат на границата ако разберат, че е ходил и ще го сложат в черен списък(като Бойко Василев). Май и аз трябва да взема да ида в тая пуста промивална на мозъци преди да се разчуе за този текст, а? На въпроса ми  към Гого защо би искал изобщо да ходи в Азербайджан, той отговаря първо, щото му харесвало и искал да види тая приказна страна (едвам сме излезли от посолството, а той почва с бъзиците), но после става ясно, че има шанс да го пратят от работата му там, миналата година някакви колеги негови били ходили.

Планът ми включва връщане до центъра пеш, чрез изкачване на хълма с голям паметник изотзад и разходка из парка в който е  статуята на Майка Армения. Пресичаме улицата през подлез и изскачаме до две огромни огледални сгради, надвиснали над коридора помежду си, защото се разширяват отгоре. Мисля, че идеята на модерните строители е било да изглеждат като две събрани в юмрук ръце, на които пръстите им се допират отпред. От далече пък изглеждат, все едно дупката между тях трябва да има формата на пламъче. Ае модерно строителство, иди го разбери, на всичкото отгоре не виждам какво би могло да е това, освен жилищен блок. Градинката пред двете сгради се полива по изключително нерационален начин; всъщност из центъра, край операта и къде ли не другаде също забелязахме, че тук на никой не му пука ако хаби водата, чрез нерационално поливане, поливане на места където водата се изтича по някакъв асфалт или пък лоши сръзки между маркучите. Освен това е почти пладне, защо му е на някой да полива точно по това време, то е много вредно за растенията.

Изкачването на хълма отзад изглежда невероятно лесно на картата, като разходка из зелена площ; всъщност обаче минавайки през тунела между сградите се оказва че зелената площ е нещо като поле с бунища, правите пътеки през него не са точно прави, нито пък асфалтирани. Доста е неприятно, когато човек очаква парк или поне култивирана по някакъв начин градинка да се озове на това място. Всъщност поленцето може и да е било симпатично, преди да построят тия двете сгради и още една бетонена глупост на 20 етажа до тях, обаче сега е пълно с купчини от строителни отпадъци, които ние бавно заобикаляме в най-голямата жега. Отново успяхме да се заврем на единственото място без сянка в най-горещото време. Улисваме се в разговор с Венко и Теодор и забравяме Гого и Жоро малко по-назад и ги изчакваме на една мизерна сенчица; всъщност се оказва, че те си оплзотворяват времето по-добре от нас и Гого има чудна фотосесия в бунището и ни носи сувенир - смачкана и разбита кукла на бебе без крайници но затова пък с едно око и един кичур коса от едната страна на главата. Докато вървим из гадостта се чуват гласове на възторг от това в каква дупка сме попаднали, а не трябва да е така, искам всички да се Радват на Армения. Опитът обаче се трупа, сега знам, че ако искаш да стигнеш донякъде в Армения шорткътовете обикновено са лоша идея. След бунището пък следват вилите на новобогаташите. Псевдо-барок от 21ви век (да, тука и мутробарокът е закъснял с 20 години), високи крепостни стени около дворовете, джипове изскачат оттук оттам. После пресичаме през един неприятен подлез и ето ни на входа на парка Ахтанак със стауята. Около голямата арка в арменски стил (като казвам арменски стил да се разбира - от оранжев камък, с малко традиционни орнаменти) са насядали чички, криещи се на сянка. За нас обаче няма сянка - нашият път в жегата продължава. Поне има чешмичка, която ще употребим повече от веднъж и която Гого (а може и да не беше той) ще използва да пръска околните. Обяснявам им как като се чудим в какъв ред да пием вода - мой дълг като лидер е да  понасям най-големите неудобства и да пия винаги последен; на никой обаче не изглежда да му пука за жертвата ми, просто си пият първи.

Паркът не е много внушителен, преобладаващата растителност са храсти и ниски дървета. Нищо не хвърля сянка по напечените ни тикви. Минават някакви мацки и всички проточват лиги, прави се сложна диверсия за да бъдат видени и лицата им, за да се направи извода дали "стават". Има крийпи соц увеселителен парк, в който всичко работи, но няма никакви посетители. Зад гиганстки червен танцуващ маймуняк се вижда статуята на Майка Армения - какво хубаво въведение към нея. Детската въртележка се върти под звуците на някаква драматична чалгийка. Росийские пышки пише на една будка, май значи нещо като понички. Самият факт обаче, че надписите на всичко тук са на руски показва, че това едва ли е най-модерният и нов лунапарк на света. Има клетка с едноок бухал, който не спи - това поражда бързо затихващата в жегата дискусия затова кога и как спят нощните птици. Има и залепена на дърво снимка на дете с маймуна. Без обяснение.

Накрая изскачаме до паметника. От всичките му страни е обграден със символи на съветската военна мощ в последствие заети от арменската такава - танк, катюша, един ракетомет, мортири някакви и други оръдия. Паметникът е на огромен каменен пиадестал. Ако майката на Грузия беше ефирна и грациозна (може би и това, че е от алуминий и помага), то тази каменна скулптура е твърда и масивна, внушаваща стабилност и сила. В мускулестите си ръце държи огромен меч, който е толкова квадратен и така прихванат, че прилича на самоделна бухалка, с която се събират дългове от нередовни платци. За да се откроява дебелият меч и без това неголемите гърди са вдигнати по-нагоре отколкото са на истинските жени и това някакси подсилва ефекта на мъжественост придаден от огромните яки ръце и късата коса. Посланието е ясно - майка Армения може да не е най-красивата и женствена на света, ама ако някой посегне на децата и хич няма да се поколебае да го пребие. Всъщност това послание ми харесва, защото точно това е направила Армения във войната в Карабах преди 20 години, когато азерите са започнали да избиват арменци. Държа обаче да се изясня - харесва ми не милитиаристичния подход към решението на конфликти, а това, че статуята наистина ясно и добре олицетворява нацията, която не оставя своите в беда.

Гого се вози на ракетомета и констатира, че катюшата всъщност е ЗИЛ с ракетна остановка на гърба. Как тук за няколко дена, Гого премина от пълно презрение към автомобилите, до това да познава точните заводи.  А този пиадестал - прекалено е голям, заслужава по-голяма статуя. Вътре се влиза като в музей, ама аз не искам - влизал съм в Майката на Украйна и това ми стига. Отпред има вечен огън. Гледаме разкрилата се гледка към града. Огромен, милионен град, с широки булеварди, високи сгради, жужащ живот навсякъде. Не е особено красив, обаче е внушителен - един истински център на живота в тази държава. Не се виждат ясно изразени забележителности - освен Операта, телевизионната кула и хълма с паметника на Геноцида почти нищо не се откроява; това обаче някак си помага да се възприеме градът по-цялостно, като един жив организъм, а не като серия от сгради тук и там. Може би само аз си го мисля де. Неприятното обаче е, че има или смог или ниски ефирни облаци, най-вероятно комбинация от двете; както и да е, резултатът е, че не се вижда никакъв Арарат в далечината, въобще далечина даже не се вижда.

Излизаме от парка по друг път, но накрая от същия изход. Тук си говорим нещо много интересно, но не помня какво, ако някой от другите се сеща - да каже. Излизаме точно до петдесетмететровия ръбест стълб с нещо като листо на върха, който е паметника по случай 50 години от съветизацията на Армения, днес преименуван на паметника на възстановяването на държавата. Яд ме е на тая грозна соц-гадост - на същия хълм е като майка Армения, обаче на малко по-хубаво и видимо място и далеч по-висок. Дразни ме е не само, че е толкоз грозно, Майка Армения поне има смисъл и до днес, а това е паметник на отдавна забравено и не съвсем хубаво историческо събитие... Наоколо има и други бетонни паметници по които групичката се пръска да наднична. Сега си мисля, как ще слезем оттук по каскадата обратно в центъра.

И тръгваме към известната каскада, един от символите на града, която на картата започва отгоре именно от този паметник. Но не, оказва се, че между паметника и каскадата има гигантската дупка на строеж. Всички са изненадани от това каква гадна гледка се открива между нас и една от най-големите забележителности на града. Отново се чуват гласовете на възторг от дупката, този път от всички. А за разлика от предното бунище - това тук беше неизбежно да се види. Жоро пуска изречения като "Не бе,аз съм много доволен, че видяхме истинската мизерия". Чувствам се малко зле като водач, който ги е довел на пътешествието на мечтите им, а там вместо това има отвратителна дупка и то втора за деня, а някои от забележителностите, които ще видим през другите дни са дупки в буквалния смисъл на думата.. След известно съзерцание все пак тръгваме надолу и по някакви скелета и мост от дъски пристигаме до каскадата, която представлява няколкостотинметрово стълбище с фонтани, скулптури и зеленина по площадките. Точно преди каскадата, над дупката е вилата на Шарл Азнавур. Горкият, много се е прецакал ако всеки път като дойде в Армения вижда точно това. Каскадата е приятна, но още не можем да се отърсим от това загубено място, през което се стига до нея; още не мога да повярвам, че такава голяма и забележителна улица свършва така.

Самата каскада е интересна, обаче засипана с модерно и осемдесетарско изкуство - не ми е много по вкуса, макар да има интересни неща. Както примерно фонтанче, в което, както Жоро забелязва, водата излиза от нарове. Или пък изкуствени дръвчета с листенца от пъстро стъкло. Или фонтан в който има човешка глава, а една риба го гледа отвън, избива го на сюрреализъм. Или фонтан около който обикаля бронзов фантсатичен лъвовълк. Вътре зад каскадата пък е музеят на модерното изкуство Кафесджиян - никой обаче няма желание за колекция от модерно изкуство, а и аз никога не съм го включвал в плана, Най долу пък е статуята на Александър Таманян, който е архитектът измислил целия градоустройствен план на Ереван през 20те, плана по който центъра на града придобива сегашната си закръглена форма, с много паркове и зелени площи. Мисля, че и каскадата по принцип е била негова идея, ама трябва да се провери после. Статуята го изобразява надвесен над масата с плановете му.

Между каскадата и гърба на операта има чудесно площадче с кафенца отстрани. Решаваме да се подкрепим с по нещо студено и сядаме за малко, защото наистина ни е много горещо, а след около час от другата страна на Операта ни е срещата за апартамента. Жоро и Теодор пробват арменската бира, Венко пие кола, а аз се оказвам най-смел и си поръчвам компот.  Оказва се от дренки, студен, чудесен и става големият хит - всички си поръчват по един. Всички си почиваме и се отпускаме. Милият Венко, който винаги знае от какво се нуждае да чуе групата, разправя историята как с Ира (макар че съм сигурен, че е било Венкова идея) били научили кученцето като се разгони - да си облизва само предеякулационната течност, като му кажат "Лори, близ!" В 14 без мъничко ставаме и тръгваме към апартамента на булевард Мащоц 33. По пътя минаваме през градинката, където местните художници си продават изкуството, както и край ново разхищение на вода поливаща кална градинка.