11. Ден Трети, срещата, разходка с багаж и без, закуската, Северното авеню

Още докато се суетим пред вагона с безбройните торби на Гого и остатъците от вечерята, а Жоро снима влака и кондуктора и нас на светло, от към сградата на гарата по перона се задават Венко и Теодор. Венко се носи в лилава ризка и бели гащи, а на лицето му има туфи от редки косми, които от учтивост ще наричам брада оттук нататъка.  Теодор пък има мафиотска шапка и за моя изненада не влачи куфар (понеже за него ходенето в Армения е на път от България към Германия, той си има куфар, който по план днес трябваше да разнасяме чак до следобеда). Ей как се радвам да ги видя обаче, сладурковците! Следва прегръщане и всеобща радост. Тръгваме по дългия първи перон към сградата на гарата. Оказва се, че куфарът не е миракулозно изчезнал, а просто е при някакъв човек в някакъв багажник (!?). Също тъй се оказва, че хитроумната схема за спане на летище на брадатия стратег изненадващо не е сработила, а Теодор изобщо не успял да дремне и в двата си самолета и всъщност никой от нас не е никак бодър. Докато минем през гарата всички хора от влака са си обрали крушите и сградата е празна; не е учудващо, като има 4 влака на ден. Има обаче плакат за приоритетните проекти на ЮКЖД от 2002ра година. Мда, тук сме в миналото. Пред гарата има голям паркинг. Има някакви чичоци, дето ни предлагат таксита, но не са и наполовина толкова досадни, колкото тези в Тбилиси. Отиваме до някаква жигула, където униформен служител отваря багажника и Теодор си вади отвътре куфара, а аз продължавам да не разбирам какво се случва. Обяснението е, че на гарата няма багажна служба и някак си са разпитвали докато се е стигнало до това временно решение. Венко пък мъдро (също така и поръчано от мен) е взел телефон на таксиджията дето ги докарал  и е спазарил връщането ни до летището на Тбилиси за по 20тина евро на човек. Жигулата не изглежда ненамясто тук, за автопарка пред гарата е характерно изоблието на волги и жигули. Става дума защо Жигулата си сменила името на Лада, макар че тя май не го е сменила официално, просто моделите за износ са се казвали Лада.

Отиваме да наснимаме паметника на Давид Сасунски (който се явява нещо като арменския Крали Марко, ама легендите му са по-хубави и интересни и се бие срещу арабите). Венко пита колко сме високо и му обяснявам, че Ереван е на 900-950 метра надморска височина, Венко също забелязал, че самолета както бил на 2000 метра и изведнъж кацнал;аз пак помрънквам за лошото качество на информацията за полета на таблата на Пегасуса. В това време Теодор налапва близалка. Мислех, че вече е спрял близалките, че никак не са полезни, с всичката тая захар, ама явно в определени периоди човек се връща към тях. Добре е, че никога не съм обичал близалки; чудя се да нареждам/бъзикам ли Теодор заради пустите близалки, но решавам, че такова поведение би било по-досадно от самите близалки, затова почти нищо не казвам, а и той не прекалява с тях.

Липсата на багажно в гарата представлява проблем. Освен куфара, Георгиевците мъкнат по една огромна раница, моята и венковата също не са особено леки, а срещата за апартамента е чак в 14 часа. Решаваме постепенно, разглеждайки, да се домъкнем до мястото, от което наемаме колата, което отваря в 9 и да питаме дали може да си оставим чантите там до следобеда, когато ще вземем колата. Пъхаме се в метрото, добре отбелязано, че да се вижда от площада. На тази спирка то е надземно, макар че пак някак успява да има ескалатор с човек в будка до него (Венко повтаря идеята си за неоправяемостта на държавите с такива хора). Няма билети или карти, а оранжеви жетони. Що не си взех един жетон, да си имам сувенир? Спирката е облицована с кафяв камък, изглежда доста приятна и невероятно по-приветлива от оная гадост в Тбилиси. Метрото е пълничко, стоим прави; наоколо има космати арменски чички и дебелички лелки, чудесно е! Возим се само за една спирка - аз по принцип мислих в плана това да го вървим, обаче колективното настроение е в полза на максимално бързото отърваване от тежестите и аз като водач съм длъжен да максимизирам благоденствието на всички. Тежка е моята участ, всички си мислят, че аз просто издавам заповеди каквито ми хрумнат, а всъщност аз се грижа за тяхното благо, поемайки всичката отговорност. Но такава е съдбата на великите лидери, те си остават неразбрани.

Измъкваме се от метрото след още един дългичък ескалатор, пред особено грозна сграда с козирка . От другата страна на улицата е новата катедрала "Св. Григорий" . И тя, като грузинската е построена съвсем скоро - завършена през 2001-ва година, но изглежда по-малко внушителна и по-грубовата. Съжалявам, че постоянно сравнявам Армения и Грузия, това ще отмине след няколко часа. Сред населението няма никакъв интерес да ходим да се пъхаме вътре, а то все пак е и преди 8, едва ли е отворена, затова я оставяме за после. После обаче не успяхме да се върнем тук - това е един от няколкото пропуска в разглеждането ни на този град. Нищо, както всяка нова църква, сигурен съм, че вътрешността и щеше да разочарова.
На кръстовището Теодор се диви на тролея, който взима завой пред нас, та го дебнем да го снимаме. Скоро ще трябва и да се теглят пари, и да се закусва. Всъщност, още оттук започва обсъждането на бюджетите и наличието  на "общи" и "лични" пари за всеки. Като се обсъждат пари прекалено много време се казва "ВЕНКО Е С НАС", ама тъй като той наистина е с нас - няма смисъл. Показваме се на площада тъкмо, като сме измислили бюджетната сметка и Теодор отива да тегли от банката в ъгъла; всеки има по 50 000 драма лични средства, освен общия бюджет. Теодор мрази да му остава кеш в странна валута, затова министърът на парите (Жоро) ще внимава, да не не остане накрая.

Площадът е много специфичен, елипсовиден, обграден със сгради еднакви по тип, цвят и архитектура. Досега не бях обръщал внимание, как тези сгради освен, че са от типичния арменски розов камък всъщност имат и вариации в цвета на камъка и са на едни такива интересни петна от по-тъмни тухли. Създават усещането за древност...и за трапчинки. Повечето сгради са административни, но на средата на площада стърчи музея-галерия, в който планираме да дойдем по-късно. Разказвам как тук всичко е във ваканция, даже информационната агенция почива през целия август. Всъщност няма много хора, доста е пусто като за централен площад в 9 без нещо; все пак има някакви мацки, които да ни подтикнат да обсъждаме арменските девойки и как Теодор осен дето е ходил с арменка, арменският тип мацки май доста му харесва. Има нещо като ястреб над площада и разказвам на Венко как Гого си мисли, че е видял орел в Грузия (от влака за Гори, още докато беше до прозореца). Тръгваме към пешеходния булевард. На него обаче му сменят настилката и решавам, че както сме с куфар е по-добре да обиколим отстрани и минаваме край площад с театър и гигантски метален паяк, а после и край сладката църквичка Катогхике, която е пред голямата нова противоречива църква света Анна и двореца на католикоса, строящ се в момента.  Тук Гого вижда някакъв плакат, който рекламира шоу с традиционни танци в 6 следобед и решава, че непременно трябва да отидем. Всички други удавят ентусиазма му в умората и апатията си, а накрая аз като водач му обяснявам, че и без това има много за гледане тук, нямаме време и за танци. Моята умора също личи, по това колко малко пише по тези страници за всъщност много интересните неща, които видяхме. Обикаляме операта отзад и тръгваме по булевард Мащоц към хранилището на древни ръкописи Матендаран. В една от страничните улички е фирмата Караван, от която ще взимаме колата. Момичето вътре е учтиво и разбрано и ни разрешава да си оставим багажа; следва пълен хаос, защото всеки си вади нещата дето иска да вземе със себе си и тези дето иска да остави; чудя се дали тя вече не съжалява, че ни е пуснала, ама не изглежда така, май не сме първите хора с подобно желание някога.

Така, живнахме малко. Но за кратко - сега сме гладни, а досега не сме намерили нещо, което да се продава на лесно за закуска. Вобще започна да ни се създава едно такова впечатление, потвърдено в следващите дни, че в Армения не се продават храни тип закуски по улицата - няма пекарни, няма закусвални, няма кебабчийници, няма будки за бърза храна. Всъщност това е едно от първите места в света които виждам, в които липсва традицията на хлебната закуска от фурната сутрин. Обикаляме около операта, която е от красив сивозелен камък и е доста внушителна. В парка край нея са паметниците на известните арменски хора на изкуството, виждат се Хачатурян (онзи с танца със сабите), Комитас (литератор и композитор от началото на 20 век), някаква грозотия, което сега виждам,че е паметник на Саят Нова (поет, 18 век); но най-силно впечатление от тези прави паметникът на Арно Бабанджиян, известен композитор и пианист по съветско време. Статуята представлява малък човек с голяма глава и огромен арменски нос пред едно пиано, натискащ клавишите с такава страст, красота и виртуозност, че ти се приисква да дочуеш звука който би издал ако беше истински. А не е ли това смисълът на един паметник на пианист - да ти се прииска да го чуеш наистина? Да си призная, никога не бях чувал за Арно Бабанджиян, освен като име в списък, но сега ще си намеря някакви неща да послушам. До него пък има голямо кръгло огледало на поставка, причина да си направим фотосесия от селфита, усмиханти и намръщени, весели и сериозни (доколкото можем да изглеждаме сериозни с венковата лилава ризка и Брадата). Проверяваме едно кафене отстрани - хем работи, хем няма хора, нито нещо за ядене. Накрая намираме едно малко ресторантче, пише кебаб отгоре и влизаме. Вътре има 4-5 човека обслужващ персонал и отново никакви клиенти - като питаме се оказва, че и то, както явно е характерно за града работи, ама няма още никаква готова храна. Питаме да ни упътят къде евентуално има и тръгваме натам. Това търсене на храна вместо да разглеждаме града започва да става досадно, а не искам нищо в моята любима страна да ми досадява, не е честно. Накрая намираме някакво малко ресторантче с масичка отвън, където поне има ламаджуни (тук те са традиционно арменско ястие, което няма нищо общо с омразната Турция, а кой знае откъде са се пръкнали всъщност?). Взимаме си всички по един ламаджун с кола или с айрян (който на арменски се казва тан). И сядаме да си похапнем на софрата. Отново се обсъждат качествата на арменките, и, изненадващо на японките, защото една такава (или пък друга азиатка) минава покрай нас. След ламаджуна Теодор пак налапва близалка, дочакваме го да си я изближе и тръгваме пак към центъра.

Този път ще си минем по северното авеню - главния пешеходен булевард, нищо че е в ремонт и му се сменя настилката. В началото му Венко разправя как в някакво заведение в Милано имало коктейл, който се казвал спермата на бармана и когато някакъв негов познат питал какво е му казали - изненада, поръчай си и ще разбереш. Следващия път обаче познатият си докарал подкрепление и се престрашил да си го поръча; било една чашка нещо като бейлис млечно такова и една чашка нещо с лимонов сок, които като се смесят млечната съставка се пресича и става на гадни парцали, откъдето идва и името. После се обсъжда в какви мизерни условия живеят хората в Африка и дори евентуално нашите познати там. Булевардът има характерен единен стил, сякаш е построен накуп и то неотдавна (както се оказва 2002-ра-2007ма), целият във високи сгради, които са или скоро ще се превърнат в луксозни магазини, бизнес центрове и жилищни сгради за пребогати хора. Камъните са същите розовички, такава ще е и настилката като я сменят. По средата на булеварда има уширение, където сградите образуват полукръг. Интересно ми е какво ли е имало тук по соц-а, преди да се направи на луксозна пешеходна зона? Също интересен факт е, че по първоначалния план на архитекта от 20те този булевард е трябвало да изскача директно на централния площад, обаче милият Съветски Съюз решил да го зареже и вместо това да построи не-съвсем вписващият се  (щото е жълт, а не розов) музей на площада и булевардът сега изскача зад музея. В това време си говорим за Мол Фландърс и как като бяхме малки имаше сериал за нея по канал 1 всеки следобед, който както се оказва е направил доста за сексуалното ни образование. Аз бях доста шокиран, когато нещо по Дефо, което започва като съвсем нормална английска история тип Оливър Туист директно за две серии прерастна в софт-порно, Гого пък още помни сцена от филма, в която някаква карета си върви и Мол Фландърс подскача вътре, върху някакъв човек.  Може би на неутралните читатели се създава грешно впечатление, че изпростяването на разговорите ни става тъй като се появиха Венко и Теодор, всъщност изобщо не е така, дългогодишният ми опит по пътешествия сочи, че изпростяването идва първо от умората на натрупаните дни на път и в постоянната компания на хора и второ от самото увеличаване на бройката кочове, 5 души неминуемо са обречeни да си говорят по-големи простотии от двама, примерно.

Накрая на булеварда, зад музея има сувенирен магазин и аз решавам да накупя един куп неща, защото по-нататък няма никъде да намерим толкова хубав магазин. Скъпички са нещицата, успявам да дам около 30 евро за сувенири, но поне съм зареден с куп подаръчета за Ели, знаме за мен и картички от почти всеки манастир, където смятаме да ходим.