4. Ден първи, Гори, Сталин, кучка

В гарата  има стотици умрели крилати насекоми по пода, доста е странно.
Пред гарата е много весело,пълно е с древни съветски автобуси, хора които продават зеленчуци и добри стари кибици, освен дето няма никаква индикация къде е градът (картата ни е само на центъра). Аз помня разбира се, но все пак питаме. Жоровия руски е безупречен. По пътя към града Гого се диви на някакви прозорци, а ние на древния автопарк. Гого първо крещи "БОЖО Е С НАС!" (Божо е наш приятел който често слага из фейсбука статуси свързани с карането), а после иска да научи повече за разнообразните брички които бумтят в праха наоколо. И се заизрежда изброяването на разните КРАЗ, КАМАЗ, ЛИАЗ, УАЗ, ГАЗ и други аз-ове. ЗИЛ пък значело Завод Имени Лихачева, а не Ленина, изненадан съм. Кой ли е тоз Лихачов, трябва да проверя.Докато минаваме по моста виждам силуета на замъка и го соча, обяснявайки, че и заради това сме тук, не само заради Сталин; получава се много ефектно и георгиевците са във възторг, щото той всъщност стърчи доста внушително, а на моята карта беше просто едно квадратче там по средата.

След моста над реката има изключително разпаднат тухлен соц-блок посрещащ гостите сякаш с напомняне, че в тоя град не е изчерпал капацитета си за раждане на изроди. Булевардът е супер-широк, могат да вървят едновременно 15 коли по него, но само тук таме се вижда по някоя, соцът е строил с размах. Ето и първата табелка - ние сме на Сталин авеню! Авенюто постепенно се разширява за парадния централен площад пред кметството след който следва пещеходната му част която води до родната къща и музея на Сталин. Къщичката е смотана и малка и сива и странно облечена с жълтеникава (но все пак бетонна) гигантска обвивка, като мавзолей, но на барака. Пише на грузински и руски, още тук прави впечатление (понеже Гого може да чете буквите) че на собствения си език тоз човек се казва Йосеб а баща му Безарион.
Зад къщичката и пред музея е паметникът на Сталин, уж единствения останал в целия свят (твърдение току оборвано от разни позабравени). Малък, бял и по-малко от двойно по-голям от естествен ръст, големина която прави паметниците неприятно нечовечни. До паметника има черна кучка с провиснали цицки и Гого неудържимо се спуска към нея с учтиви въпроси като "Како прайш, ма? Може ли да те издоя?" И без да изчака отговор отиде и почна да я пипа по провисналите цицки. Жоро се гневи наоколо, че тоз пипа кучка, а после ще пипа нас. От музея се появи охраната и привика кучката, навярно останал с грешно впечатление, че тя ни пречи. Това е малко неприятно, щото аз всъщност искам да снимам паметника с нея; няма проблем, тя след малко се връща, сигурно от години никой не и е обръщал толкова внимание.

Решаваме първо да се разходим из града и до замъка, а после да ходим на музей в големия пек. Това е първото от серия решения в следващите дни разпределящи времето така, че в Големия Пек да сме на някое прохладно място;всяко едно от тези решения е последвано от точно обратния ефект и нашето мотане навън в най-голямата жега. Минаваме през магазинче и си взимам шоколадово сладоледче, много добро. Намираме и чешмичка - лочим и пълним води, а Гого се преструва, че си мие ръцете от кучката. Продължаваме през двора на една църквичка в строеж към подстъпите на замъка, но внезапно се оказваме на странен паметник, където хора облечени като (западни) средновековни рицари седят в кръг и оплакват загубените си части от тялото - повечето са с отрязана ръка,някои без крак, някои обаче нямат и глава, а единия е просто броня без лице вътре. Разговорът продължава да се върти около кучката. Гого иска да сервира кучешко мляко на хората като една своя преподавателка от една друга история (виж дневника от Малта). Аз му предлагам да отвори бар, където специалитетът на заведението да е коктейл Dirty Bitch и да него да вкара млякото и докато целия свят се кефи на супер-странния коктейл, Гого да седи зад бара и да дои мръсна кучка.

Катерим се по слънчевия хълм. Ново джафкане, Гого се опитва да ме провокира с възхвалителни приказки за Азербайджан, но не знае достатъчно, за да успее да нахрани добре. Жоро бъзика Гого затова как бил против смартфоните, до момента в който си взел и сега го боготвори. Гого обяснява, че той винаги е бил технологично напреднал, докато Жоро има телефон на който трябва да казваш "Край" като спираш да говориш, Това последното може и да е било мой лаф де. Спираме да снимаме стадиона за приятелите ни  които обичат стадиони. Питам се как се казваше отборът оттука, Дила Гори, може би? Вижда се и нещо като автогара с много маршрутки до един пазар. Като една същинска Света Тереза - Гого изпада в екстаз всеки път като види пазар. Жоро пък забелязва изпадналите колиби зад пазара, където има човек който се къпе в локва. Входът на замъка изглежда изключително персийски, а стълбищата са изписани с графити. Отвътре замъкът е просто било на хълм обрасло с тревица и оградено със стена, че и самата стена изглежда по-ниска. Обаче пък има гледка във всички посоки и целият град е като на длан. Жоро търчи насам натам да снима нещата, Гого пък подир него да му казва какво да снима. На хълм от другата страна на реката се вижда укрепен манастир. Самата река пък се цепи и събира на многобройни ръкави. Докато гледаме гледките Гого обяснява как може би ще доведе Мими тук и как няма да е лоша идея да си водим приятелките по тези екскурзии. Обяснявам му няколко от причините защо точно няма да стане - най-логичната от които е че те няма да искат. Всъщност аз съм доволен от това, че идеята за "тези екскурзии" вече е дълбоко залегнала в съзнанието на спътниците ми, въпреки че сме тук от половин ден.

Над изхода на замъка на кабел виси бутилка вино или друга подобна течност, отново без обяснение. Слизаме надолу, бързо отбиване в една църква с ремонт и друга със служба, първи сблъсък с местния контингент от просяци и обратно към площада и известния жител на града. Има крава, която кротко пасе тревицата до булеварда на 50 метра от музея. Влизаме вътре и се оказва, че точно сега има тур на английски - разбира се му се присъединяваме. Водачът на тура се казва Георги и в разказа му за живота на Сталин не се промъква нито нотка за каквато и да е оценка зе действията му. Никога не съм очаквал, че може да има толкова безпристрастен разказ за такъв човек. Иначе музеят е малко разочароващ, съдържа предимно снимки. От всички хора, които са се снимали със Сталин тук и там - Георги Димитров е на най-почетно място и на най-много снимки. Куфарът на Сталин, свидетелството му за завършено основно образование, мъничко лични вещи. 5 пъти бягал от заточение в Сибир (егати заточението), последния от които станала бела и ръката му окъсяла, затова обикновено седи долу в ниското. Всъщност Сталин бил нисичък и гледал много да не се вижда в цял ръст, затова обикновено седи зад някаква трибуна. Килим, на който е изобразена срещата между Сталин и Ленин в Горки. Всъщност, в унисон с пълната безпристрастност на разказа на Георги в този музей няма почти никакви примери за малоумици или ексцесии на режима или човека. Накрая са стаите, в които са подаръците, получени от Сталин от благодарните "освободени" държави. Най-добро впечатление прави на румънците картината от тютюневи листа; наште пък му подарили отвратителен шах, щото той обичал да играе шах със сина си. Отстрани до подаръците е и кутия, която синът му сътворил - опитал се и той нещо да направи, ама не се получило много, мяза на боклук.

Преди да излезем навън за къщичката и вагона му - ни водят в една странична малка стаичка, където има четири по-съвременни снимки закачени на стена. Това е стаичката припомняща, че преди някакви си 6 години този град е бил окупиран от руските войски по време на късата руско-грузинска война. От снимките нищо не се разбира - някаква баба седи пред едно шише с разперени ръце, по другите снимки някакви малки разрушения и хора в камуфлажни униформи. Никаква информация дори какво точно представят тия снимки, много зле.

Излизаме навън и ни водят до къщичката. Георги ни отключва да надникнем вътре - стая 3 на 3 метра с едно легло. Еврейски турист с шапчица грубо казва на Георги да се махне за снимката му. Ние също си правим снимки в различни пози. После отиваме към вагона отстрани. В този момент един от другите туристи Издебва Георги и го пита въпроса, чийто отговор и ние искаме да знаем - какво мислят днешните грузинци за Сталин, какво мисли той самия за него? Георги обаче е хлъзгав като змиорка и се измъква със стандартен отговор, че личността била противоречива, че някои го обичат, а други го мразят, а младите не го помнят. Във вагона цялото минаване става супер-прибързано. Сталин имал страх от летене (или страх, че прекалено много хора му дебнат самолета), затова си бронирал един от царските вагони и си ходил навсякъде с него; вкл. на конференциите в Техеран и Ялта, по оная странна линия през Джолфа дето пресича границата и сега е затворена. Най-забележителното ми се струва гърнето, в което Сталинчо си е ходил до тоалетната, облицовано с дърво да му е меко и лъскаво на гъзчето. Георги ни изненадва, говорейки перфектен полски на едни поляци, които са се намърдали във вагона с нашата група. И толкоз, това беше великия тур на великия музей - 40 минутки общо. Гого изразява желание да се върнем да си го разгледаме спокойничко, обаче и самата сбирка всъщност не беше кой знае колко богата, че да си струва връщането. Започвам един разказ за делата и особено за последните дни на Сталин и после за Берия, който изнасилвал момичета и как съюзът с много зор успява да се отърве от него. От известно време гладът е започнал да се обажда, така че търсим място за ядене. Аз съм против сядането на заведение задълго, все пак и Мцхета чака, обаче все пак тук сме демокрация; моето велико водачество започва с пресичането на арменската граница. Има будка, която прави нещо, което мирише много апетитно, обаче никаква идея какво. След няколкоминутен разговор се оказваме поръчали три шоарми и седнали на масичката да ги чакаме. Много беше вкусна тая шоарма, вярно че и аз бях гладен, ама тя наистина беше чудесна.

И така, май сме готови с Гори. Тръгваме към автогарата, която забелязахме от замъка. По пътя малко дете идва и ми пипа джоба, просейки. Тук просяците са много нахални, както ще се види в следващата глава. А това, че е един от нас е русоляв и се размотава със сафари-шапка която крещи "АЗ СЪМ ТУРИСТ" никак не помага да се слеем с местните и да не предизвикваме дивия интерес сред всякакви просяци. Търсим банкомат, след много дирене успявам да фиксирам един на ъгъла пред театъра, който също е доста внушителен. Питаме един дърт арменец кое от всичките струпвания на автобуси е автогарата, той ни сочи. Не се минава и без кратък тур на пазара, от който Гого изпада в екстаз, въпреки че това са просто лели, които продават гащи. Автогарата има покъртително остаряла сграда с вид и гишета, които не са се променили от 50 години. На гишето ни казват къде е маршрутката за Тбилиси. Там питаме за Мцхета и те ни казват даа даа и ни вземат три лари. Обаче се оказва, че човекът на който сме дали трите лари не е същия който кара маршрутката и има притеснения по въпроса дали ще мине през Мцхета или дали поне ще спре на пътя край нея. Иначе маршрутката фучи със 150 по магистралата, нищо че задминаваме знаци за 120, полицаи и даже катастрофичка на едно място. Говорим си за приятеля на Жоро - Борис, който бил супер-социален и си говорил със всякакви хора навсякъде и създавал връзки и търсил познати на познатите си и какви са добрите и лошите черти на това. Аз малко трудно ги чувам, защото съм точно до отворения прозорец. Междувременно маршрутката подминава Мцхета и моят жалък опит да повдигна вниманието върху това че е добре да спрем е заглушен оттова, че седим най-отзад и целият автобус пред нас говори. Малко тъпо, сега в Тбилиси ще трябва да качваме маршрутка наобратно. Затова пък виждам табелка "Техеран, 1250", някакво екзотично е.