3. Ден Първи - очакваната среща, влакът

Но ето, точно в 7.15 главите на двамата Георгиевци изникват над ескалатора, едната нормална, а другата в някаква странна одежда. Жоро е в яркожълта тениска точно като мен, а Гого има шапка тип "сафари-травел-енд-адвенчър" с която прилича на Индиана Джоунс. Преди да успея да се обуя са ме видели и идват да ме прегръщат. Добра среща. Жоро отива да купува билети. Това отнема цели 15 минути и изисква паспорта му. Казват му, че влакът е в 8.55 и чак като пита няма ли по-рано му казват - има, ама е скъп. Коментираме как това е като в Бг преди няколко години - дефолт опцията е максимално евтината и човек трябва да си поиска екстрите. След билетите Жоро търчи да снима разни влакове и електрички насам натам по коловозите. Те самите изглеждат доста изпаднало, от тавана висят разни неща а в далечината се виждат затворени коловози и вагони, които не са в движение от десетилетия. В това време Гого ми разказва какво са правили предния ден. Първо като кацнали хванали изключително дебел хриптящ таксиджия, който им взел по 25 лари с номера - ми аз казах цената на човек. Още едно потвърждение на идеята - никога не хващай такси, чийто шофьор не е в автомобила си, ами те атакува навън. Стигнали те в хостела към 4-5 и легнали да спят. Жоро станал по обед, Гого 2 часа по-късно. Тук версиите се различават леко и  двамата започват да се джафкат относно конкретните детайли на това кой се бавил повече. Питам ги от колко години са женени; Жоро ще ми го върне това след няколко дена. В крайна сметка отишли на музея на грузинското село, където любезна гидка (има ли такава дума? После пак ще я употребявам) им обяснила главното: в източногрузинските села къщичките са от камък, а в западногрузинските и край морето - от дърво. Това хем е логично, хем всъщност е гениално. Чувам и историята за как Игнат ходил до Кърджали (ама не я помня много добре сега в ретроспекция).

Влакът ни е след десет минутки, когато се сещаме, че ни трябва вода. В тази гара обаче е по-лесно да играеш на машинка от която можеш да спечелиш часовник или телефон (навсякъде са), отколкото да намериш магазинче за вода. Има дори машинка пълна с вафли Варна, където нещастният опит на Жоро да си вземе вода завършва със заклещване на бутилката и загуба на 1 лар (лара? ларо? ау, как не съм се подготвил!). В крайна сметка купуваме вода от баба със зеблена торба продаваща на коловоза.

Влакът е пълна лудница, но нашите места са си свободни и ни чакат. Пред нас има млада грузинска майка, на която някакъв мъжага и качва багажа, замалко да го изръси върху нас и после слиза от влака. Сигурно отива сама на море с детето и тоновете си багаж. Влакът ни е за Зугдиди, между другото. Поражда се дискусия относно хубави ли са грузинките - разказвам как в двореца Долмабахче ми обясняваха, че султаните много обичали грузинки за харема, щото били много хубави; Жоро е скептичен, аз и Гого сме по-отворени към хубавите грузинки. Гого намира някакви брошури из влака пълни с едни особени, тъмни детски рисунки. "Това са картинките, които децата рисуват, преди да се самоубият" - заключава весело Гого сочейки нарисувано дете, което седи на релсите пред черен влаков тунел. Заговаряме затова как в България хората са супер-изнервени и кагваджийски в ежедневния си живот - разказвам за бабата, която се кара с кондукторката 5 минути след като вече бяха изяснили, че всичко е наред с картата и, а Жоро пуска история за как при нотариуса имало някаква лелка дето си била платила, да няма грешки.  Навън Тбилиси се точи десетина минутки, после се зареждат чудни гледки. Язовир, после голи хълмове, на един от тях стърчи замък. Естествено ние сме се подредили така, че човекът с фотоапарата да е най-отвътре - но след като си е наснимал влака правим рокада. От трите закуски две се оказват със сирене и не са големия хит сред колегите, аз обаче си изяждам тая дето е с картофено пюре с голямо удоволствие. Говорим как нашият бъдещ спътник Теодор колкото повече се изнервя, толкова повече абсурдни неща почва да мрази. Примерно мразене на стълби или мразенето на това когато някой започне телефонен номер с две нули вместо плюсче. ММм, колко чудесно подготвяме уважаемите читатели за бъдещите ни другари - дали не е тук момента да вметна, че Венко вместо "да" казва "знам"?

Но ето, в шеги и закачки единият час минава бързо и идва време за Гори. И кондукторът и целия влак са разбрали, че това е нашата дестинация и се изреждат да ни кажат че идва. Как ли пък всички са разбрали, може би някой от нас много вика докато говори? Нее, просто са си умнички хората. На коловоза има дупки, има и дядо който качва тежка торба. Гого ни критикува, че не сме помогнали на дядото, добре че той го окуражи с поглед.