15. Ден Четвърти, кучки в каручка, Храмът в Гарни, манастирът на Копието

Моцартов фестивал и песен на Шуберт! С това започва дневникът на тази част от пътешествието, но уви, аз не си спомням за никакъв Моцартов фестивал. Дали сме го видели по пътя преди още да излезем от града? Дали някой е разказал история за него? Ако някой знае - умолявам го да ми напомни. Може би не помня фестивала защото това се случва в момента на първата ми важна навигаторска работа, трябва да внимавам много докато излезем от Ереван по правилния път, а този град е доста крив. И аз и Венко обаче се справяме успешно и след малко фучим по пътя за Гарни и Гегард. Венко ме кара да му извадя слънчевите очила от жабката и да му ги дам, нещо което беше редовният му номер в Албания; аз обаче съобщавам на всички как това са очилата за 140 евро и започвам да го бъзикам. Историята обаче не буди особен интерес, но пък и Венко повече не ми поиска да му давам очилата, доволен съм (все пак аз съм водачът, а не подавачът на очила). Вън пейзажът е доста ориенталски. Сещаме се за нашата приятелка Венетка, която има трупа за ориенталски танци в стария ни университет и как ние всички много се радваме на ориенталските танци и тяхното разнообразие и въображението на представленията на трупата. После се сещам за идеята, която имахме с брата на Венко известен по света като Борко-Скайпа - да основем публичен дом в университета. В това време от задната седалка Гого крещи, че те тримата са КУЧКИ В КАРУЧКАААА и предлага разпаднал се древен френски чипс. Аз пък се боря с климатика и Теодор трябва да ми обяснява като на малоумен кое копче да натискам, щото нямам никакъв опит с климатик на кола. Междувременно, на Жоро спешно му се ходи в тоалетна и то имайки не най-малката сред нуждите.

Пристигаме в Гарни. В селцето никак не е трудно да се намери древния храм. Пред него има тесен препълнен паркинг на който вероятно събират пари, затова спираме зад един автобус по улицата която води до храма, на стотина метра от входа. На паркинга има кола с Плевенска регистрация, чудим се кой се е домъкнал дотук от Плевен, някак си собствената ни уникалност е застрашена. Това е единствената забележителност в Армения, в която събират парички за вход, даваме ги с удоволствие и Жоро веднага търчи в тоалетната. В това време ние се потапяме в атмосферата с помощта на традиционния арменски тъжен дудук, който се чува от сувенирните магазинчета до входа. Прав е Гого, че това е най-тъжната музика на света, която навява идеята за загубата на всичко, на дома, земята и хората, които някога си обичал. Малко по-нататъка дудукът е заменен от чалго-образна музичка и Гого крещи "Спрете мазния Тони Стораро!". Венко пък ме пита за филма дето снимам, но аз му казвам, че не е приоритет и му обяснявам цялата идея да има дневник на пътешествието и после книга-пътепис. Венко май не вярва, че ще се изпълни, да видим дали мога да го опровергая. Той се кахъри, че не си е дописал пътеписа за Израел...знаейки кога ходи в Израел и как паметта отслабва се съмнявам както, че ще го допише, така и че има защо да го дописва, но след като очаквам хората да имат вяра в мен, трябва и аз да имам в тях, така че - давай, пиши бре!

След няколкостотин метра из разрушената крепост, някога въздигала се на скала над дефилето на рекичката, се появява и храмът в цялата си внушителност. Това е храм на бог Михра от първи век сл. Хр., както Гого казва - тогава целият свят е бил запален по елинистичните идеи и храмът е в гръкоримски стил,с колонада от всички страни, въпреки, че е на съвсем друго божество от персийските вярвания. Всъщност е много впечатляващ, главно защото е съвсем цял и запазен, Разбира се, бил е реставриран, даже наново построен след като се е срутил от земетресение. Аз не обичам много древни пре-християнски руини, но може би това е защото рядко ги виждам във запазен вид, който представлява истинска сграда.

Гледайки информационната табелка, Теодор изказва мнението, колко хубаво би било някоя от балтийските страни или други да признае руския за официален език и така той да стане официален език на Евросъюза. Срещайки учудени погледи, обяснява, че според него ако руският стане официален език самите руснаци ще спрат да мразят Съюза. Съмнявам се и давам контрапримери, обаче всъщност май е прав, не за руснаците, а че повече езици - повече достъпност на всичко до всички.

Като поредната група излиза се качваме и влизаме вътре (някъде около този момент блудният син се завръща от тоалетната). Вътре има просто празно помещение с олтар в дъното и правоъгълна дупка на тавана, като на Пантеона в Рим. Венко казва, че Пантеонът бил направен така щото просто не могли да го завършат, че било трудно (ах,каква вяра имаме всички ние в хората от миналото, за нас те са абсолютните идиоти). Тъй като много се съмнявам във венковата версия запитвам нашия историк на изкуството. Гого веднага опровергава Венко, казвайки че дупката на тавана не е заради некадърност, даже много по-сложно се прави купол с дупка отколкото просто да сложиш един ключов камък, дупката обаче  за да може да влиза светлината и човек да общува с боговете, на които светлината е универсален символ. Чувствайки се вече просветен питам Гого за символиката в този храм, но той казва "Ми тука има четири стени и НИКАКВА символика". Забелязваме как много хора хвърлят монетки по олтара и си даваме сметка, че това всъщност е едно езическо светилище, т.е. хората със съответните си религии не би трябвало да се надяват на някакъв случаен бог Михра да им изпълнява желанията, това е малко като да си имаш резервен олтар на произволен бог вкъщи. Гого много се ядосва, щото това противоречи на религиозните му идеи, а и то наистина си е тъпчко и казва, че като си заминаваме ще обере стотинките от олтара, пък ако ще Михра да го накаже, той не вярва в него.

Обикаляме храма. Отзад се вижда стръмното дефиле на рекичката, по което после ще слизаме в долината, чудно красиво е, а къщичките на селото стърчат до самия ръб на каньона. Цялата Армения ми изглежда доста по-малко зелена и по-жълто-камениста отколкото очаквах, може би защото за разлика от България не бе имала доста влажно и дъждовно лято. Зад храма се намират и основите на някаква църква. Теодор обяснява как мрази и слънчеви очила, а Гого ни обръща внимание как елегантните йонийски колони в ъглите имат в капителите си охлювчета, които изскачат навън.

Тъкмо преди да излезем Гого ръси монети по земята, после цели Жоро с други монети и вобще създава впечатлението, че е изпълнил заканата си към бог Михра и е обрал част от съкровищата му. Отговаря уклончиво и противоречиво на директните въпроси дали е сторил това, така че това ще си остане една от мистериите на пътешествието. Освен ако бог Михра не го накаже, тогава може и да разберем, но и аз се съмнявам в неговата мощ. На излизане срещаме нашия приятел бразилеца, който като не успя за нас е успял да се залепи за двамата италианци.

Пътят нататък до Гегард е къс. Има ЗИЛ с мечка, а Жоро обяснява как арменците пият водка, докато ядат пача, която аз се притеснявам да не би случайно да си поръчам в някое заведение без да знам. При Гегард пътят и долината свършват пред амфитеатрално разположени чукари, в средата на които е един от най-известните арменски манастири. Гегард означава копие, защото според легендата тук се е съхранявало копието, с което е бил промушен Христос. Снимаме вълшебната гледка, този път нагоре, а не надолу и се отправяме към входа. Там някаква голяма група си умира от смях. Влизаме през старинния портал и ето ни в двора. Венко се чуди как слепите ще разберат по знаменцата коя от табелките за слепи е за тях, така или иначе едва ли има значение, брайловото писмо е доста дълго и неинформативно, на слепите за 30 секунди някой може да им каже повече информация, отколкото пише на табелката им на 4 езика. Манастрът изглежда срастнат със скалата, това е защото голяма част от него всъщност е издълбана в нея. На цвят е сивкаво-черен, повечето арменски манастири са такива, мисля, че е защото характернитие жълторозови камъни почерняват след няколкостотин години на употреба. На Теодор вече спира да му е интересно и Гого му крещи, че това е защото още не е влязъл в манастира; Гого може да е много агресивен в мисията си да окултури света. Пъхаме се в първото помещение, което е като предверие на двете църквички. Предверията в арменските църкви се наричат гавит и често са еднакво големи и красиви със самата църква. Гого веднага насочва вниманието ни в персийското влияние в покривчето на гавита и в капителите на колоните. и как в никоя православна църква няма такива особени вдлъбнати детайли по стените, характерни за михрабите на джамии. Сочи ни и как трите прозореца са много различни и как има сталактит висящ от средата на едно по-малко куполче. Сталактитите май също са характерни за арменските църкви. Над входа на самата църква пък има кръст направен като арабеска.

На средата на покрива на гавита има куполче с дупка. Гого обяснява как в България никъде не може да се види нещо такова, аз уточнявам,че в България няма останали църкви от 12ти век. Влизаме в самата главна църква, която въпреки наличието на олтарче и 2-3 икони е по-бедна в архитектурно отношение от предверието си. Чудим се дали някога по стените е имало фрески, но се съмнявам; радвам се,че сега не са ги претрупали с икони, би се загубила уникалната атмосфера. Гого ни сочи как малкото икони, които има имат по едно перденце в горната си част, както и над вратата има детайл, който напомня перде и разправя как в древността, и в българските стари икони се забелязва - отзад има някакви сгради върху които са опънати платове и това е като знак за хвалба и просперитет, както Теодор го нарича - демонстрация на имане. Гого опипва дванадесетте апостоли, гравирани на метален жезъл пред олтара, но изразява съмнения, че са те, защото имат нехарактерни триони и брадви в ръце.

Обратно в гавита и от него - в другото предверие с лековития извор (аха, имаше и такова, забравих да спомена) и оттам в истинската скална църква. И второто предверие и скалната църква са много по-бедни на светлина, която идва предимно от дупка в тавана и малък прозорец отстрани; доста по-бедни са и на орнаменти. В предверието има два лъва, които са символът на фамилията, дала пари да се построи манастира. Лъвовете са изключително стилиизрани, въпреки че все пак си имат свой стил. Теодор се въодушевява от това, че това са лъвове, гравирани по времето, когато хората не са знаели изобщо как изглеждат лъвовете, щото не са ги виждали и Гого потвърждава. Аз пък се радвам как Теодор, който традиционно се дразни на църковните глупости,но в момента разпитва и разучава наоколо с див (е, мъничко преувеличавам) интерес. Докато Гого се опитва да оправдае местните гравьори на лъвове аз забелязвам, че краката им са грешно подредени и горките лъвове и да искат - не могат да мръднат наникъде. Това е често допускана грешка от неопитните художници и скултори - краката на движещо се животно трябва да не са подредени ляв/десен/ляв/десен и обратно, а ляв-десен-десен-ляв и обратно.

Отново се дивим на това как цялата огромна църква е изсечена в скалата. И в България има скални църкви, обаче те макар и много сладки и хубавки и трудно достъпни за нашествениците, все пак са си просто дупки в скалата, докато тази е изсечена изцяло и то много по-отдавна. Гого казва, все едно сме в онези църкви в Етиопия изсечени в скалите, където се пази граалът. Е май не е толкова древно колкото в Лалибела, но и дотам ще стигнем някой ден. Другите постепенно започват да излизат към другите части на манастира, но аз, Гого и Венко оставаме, за да ни обръща внимание Гого на още и още детайли - грозновата стилизирана котка, като онези дето ще видим в Алаверди, грозновати стилизирани нарове по купола, на който всяко отделение е различно, но всяко звършва с нар. Жоро казва, че ще разкаже теорията си относно произхода на фамилното си име, но не сега и не пред камерата, създава мистерия за после. Има голяма пукнатина през цялата скала, вероятно случила се при някое земетресение, идва от прозореца и пресича цялата църква. Гого ми сочи малко черепче под един кръст и ми обяснява, че това е Адам, чийто череп традиционно се рисува под христовия кръст, затова и в Грузия имало в цървките черепи.

На излизане от главната сграда (това нещо с двете предверия и двете църкви) гледам как на вратата е гравирано копието и се сещам, че тук никакво копие не видяхме. Гого казва, че копието отдавна е пренесено в Ечмиадзин; там арменската църква се съгласила да го даде временно на експерти по оръжията от римско време, които да оценярт дали това наистина е копието, с което е бил бучнат Исус; естествено открили, че това не е никакво римско копие, а съвсем нормално средновековно такова.Чувал съм, че ако се съберат всички парчета от христовия кръст по света ще има да се направят общо към 11 кръста, а Венко си спомня за картинките на иранците от албумчето за Франция 98, които никой не беше виждал, но всички се надяваха и постоянно вярваха на слухове, че някъде ги били пуснали. Ех, златни времена бяха. Разказвам за началото на книгата Велизарий дето един тип търгува с реликви и от всяка глупост която намери прави нещо "принадлежало на светец".

Тъкмо сме излезли и църквата се изпразва, та влизаме пак, за да изпробва Гого великата акустика, с която тая скална църква е известна. Застава по средата и изпява у-У-У-у-у-У-У и наистина има чудесна акустика, древните строители са били върховни майстори.
Из цялата църква е пълно с хора, говорещи на български, има поне едно младо и едно по-старо семейство. Сигурно са онези с плевенската кола. Чудим се как може да има две групи българи в тая църква и те да не се заговорят (макар че вината е и наша, разбира се). Накрая най-старшия от другата група ни заговаря с едно "Откъде сте ве, момчета?". Обясняваме му малко, Венко си говори мъничко повече, става ясно, че той си е вдигнал разширеното семейство от Балчик, където живеят, натоварил ги е във микробусчето и айде из Армения. В това време Гого изчезва в някаква дупка на горното ниво на скалата, където се оказва, че има още една църква, даже по-просторна и светла от долните, толкова голяма, че чак има колони. Гого отново експериментира с акустиката с нещо, което наподобява мелодията на Досиетата Хикс и това въодушевява и другите посетители да пробват. И аз се опитвам, но не става, не мога даже да тананикам без да е фалшиво. Чудя се как се строи една сграда така, че да има добра акустика. Жоро се опитва да ми отговори, че архитектите знаят точните пропорции, но не съм съгласен с този отговор, щото тогава всичките сгради щяха да имат акустика. Още една неразгадана мистерия.

Освен всичките тия църкви манастирът има и разни помещения по стените и още някакви пещери тук и там. Обикаляме го отзад и Гого ни сочи как апсидата е оградена просто от две миниатюрни ниши издълбани в правата стена, а не е обособена като на западните църкви. Качваме се по стената до още една капелка някъде и забелязваме множоество хачкари по стената и по скалите. Хачкарите са големи гравирани правоъгълни камъни, използвуани за надгробни или за припомняне на някакво събитие. Обикновено съдържат кръст и са много символични, никога нямат надписи. Гого пее за хачкарите, А Венко обяснва, как арменците във Видин (а и по принцип често) били часовникари и разказва някаква история включваща брат му и арменски часовникар, но не е сред най-интересните на света. Напомнянето ми за венковото общуване с арменци ме кара да му отбележа, че преди пътешествието той се хвалеше, че ще осъществи връзка с арменски таксиджия, чичо на негова съученичка, откъдето да вземем кола под наем (което на всички беше ясно че изобщо няма да стане) и да го запитам един от любимите си въпроси - "КАКВО СТАНА ВЕЕЕ?". Венко обяснява, че човекът откак се пренесъл в Ереван вече не бил таксиджия, а бизнесмен и че на съученичката му не и се занимавало много с нас; не звучи обаче като човек, който си е взел поука.

От дългото описание може да изглежда, че много сме се заседели тук, но всъщност прекарахме в Гегард около 40 минути. Обещавам, че описанията на другите манастири ще са по-късички и четивни. Може би.

На излизане Венко и Теодор обсъждат много интересната тема защо самолетите летят нощем. Единият е експерт по самолети, а другият по всичко дето се движи, та искам да слушам, обаче Гого тръгва по една пътечка надясно и трябва аз да ходя да го прибирам. Откриваме килии, които монасите са си изсекли в стените, както и още една издълбана в стената мини-църквичка. Гого пак играе на Индиана Джоунс, искайки да гледа още и още, но накрая успявам да го прибера. На слизане обсъждаме, как предприемчивият Венко може да е взел правата за събиране на монетите от храма в Гарни и да се къпе в събраните стотинки всяка вечер. Като сигаме долу интересният разговор е вече приключил, но нищо, аз видях още едно ъгълче от прекрасната Армения.

Качваме се в колата и се готвим за потегляне, когато идва някакъв човек и ни сочи червената лентичка с която си е вързал ръката и май иска пари за паркинг. Всички се съмняваме в легитимността на някакъв случаен човек да иска пари за паркинг - на безплатна забележителност, без бариера, след като тръгнеш да си ходиш и упълномощен не от значка или табелка, а от червена лента вързана на мишницата; просто го игнорираме, Венко пали колата и си заминаваме, вероятно отнасяйки някоя хубава арменска псувня.