1. Ден Нулев, път към летището, стевия, полети, Турция

Излизам от вкъщи и вървя към гарата в мократа съботна утрин. Не мога да повярвам, аз наистина отивам в страната на мечтите си (и още 2 симпатични ми страни). Докато вървя си прехвърлям през главата дали не съм забравил нещо от багажа или нещо важно за принтене или пък дали си усещам паспорта в джоба. Всичко изглежда наред за момента.

Срещата ми с шофьора от Блаблакар е в 8.30 и той като един характерен немски чичка ми звъни 5 минути преди това да разбере къде съм. Намираме се пред киното. И туk той казва "Ich bin Hermann",a  аз му отговарям с "Ich bin Herr Stoev". МЕГА-ФЕЙЛ. С нас има и някаква жена с татуировки и пиърсинги, леко позастаряла. Качваме се на колата и потегляме в 8.35. Херман е много странен чичок, на 48, изглежда малко като тия горди щастливи гейове дето ги има по американските филми, ама си има приятелка уж. Има собствена фирма за стевия, която била 400 пъти по-сладка от захарта, обаче за да може да се консумира по същия начин и да се конкурира със захарта трябвало да и се добавя гранулат. Китайците обаче били хитри и се усетили бързо и сега всичките фабрики за гранулат били в Китай. Чичокът бил живял в Китай и в Гана и в САЩ и в Парагуай (да, всъщност се казва Парагуай, и на българската карта пише Парагуай, в-то в произношението е някакъв нерегламентиран русизъм). Сегашният му бизнес партньор бил парагуаец на 27, на име Диего; всеки път като го спомене, на Херман мед му капе от устата - Диего бил расъл в гараж с цялото си семейство, а ето сега си има собствена компания и издържа всички, Диего говорил 5 езика, Диего това, Диего онова... Чуват се разни тези как икономиката, а не политиката върти света (добър ден!), как китайците тайно трупат долари за да контролират света (суупер-тайно, да) и как Нестле притежавало всичката питейна вода навсякъде. В един момент пуска голямата бомба - жената на предната седалка (която между другото почти не чувам от двигателя) го пита дали има жена, деца и той казва - ами жена нямам, приятелка само, а за деца - не съм сигурен. Как така? Ами бях на 16, качих се на кораб за 2 години, а приятелката ми беше бременна в 4тия месец. Като се върнах - ни следа от нея, нито от дете. Не ги бил търсил след това, а винаги бил лесно намираем, никой от тях не го бил потърсил. Често мислил затова, но не искал да търси пак. Чудя се и се мая! Това е било 81ва година, толкова ли е било лесно да се загубят хората тогава?

Накрая Херман ни погоди малко мръсен номер (в ретроспекция след цялото пъуване думата "малко" има повече смисъл), заряза ни на някаква произволна спирка на трамвая в Дюселдорф (Тайссщрасе) и си подкара към Фиерсен да ходи на гости на по собствените му думи - задръстената си сестра. Имам точно два часа до полета, така че не се притеснявам, бърза ориентация на спирката, хващам си веднага метрото, после с-бана от централната гара и точно за 30 минути съм на летището. Това летище се оказва много по-огромно отколкото бях очаквал, чек инът ми примерно е на гише 243, забутано да го търся десетина минутки. Опашката до мен е за Варна, чуват се български думички и немски помрънквания.  На чек ин-гишето на Пегасус ме питат дали съм за Омск, все едно абсолютно всички на тоз полет са за Омск. И те са! Пред мен, зад мен, навсякъде руснаци и казахи, всички за Омск. Ама бърз поглед към таблото показва, че това летище си има Аерофлот за Омск след 2-3 часа, защо всички са през Истанбул, толкова ли е по-евтино?

Седя си на гейта и си похапвам чудесните бананови мъфини, дето Елито ми направи. Имам общо осем, но изяждам само два, все пак мисля да почерпя и Георгиевците утре. Питам се с какво точно летя, след като на билета ми пише Пегасус, на гишето ЕърБерлин, на гейта пак Пегасус, а на самолета Еърберлин. Оказва се, че самолетът просто си седи пред нас и си летя с Пегасус. Имат супер-смешен кон с крила на крилцата. Като стана дума за смешни коне - имам един особено опулен екземпляр в паспорта си, всички имаме. От Казанлъшката гробница май.

Полетът закъснява с 20 минути без очевидна причина. Седя си до прозореца. Имат падащи отгоре екрани, на които показват много яко сейфти-видео с деца стюарди, деца пътници и дете пилот.После всичко по този екран обаче стават дразнещи глупости - реклами и от време на време разположението на самолета на невероятно нискомащабна карта с грешна (права) линия на досегашния и бъдещия му път и координати, височина, температура и разстояния, първо в имперски единици и чак после точно преди повторението на рекламите - в метрични. Спя си чак до Сегед. Виждам отгоре Тимишоара и Крайова. Над България има облаци, не успявам да позная нито едно населено място в нея. Приготвям си апаратчето да снимам Истанбул отгоре, обаче самолетът крие неприятна изненада за мен - минаваме над Мраморно море, после над Южния му бряг,така че Ялова остава в ляво и никакъв Истанбул не се вижда, освен като дребни точици под огромното сивожълто петно от смог на хоризонта. Самолетът прави странни маневри, зави на запад над Гебзе, отново виждам Ялова, този път откъм морето. Безброй корабчета кръстосват Мраморно море.Закъсняваме с около час вече, та поне не се кахъря, че няма да ходя до Ялова и да се возя на тия корабчета, вече нямам и време за такива изпълнения.
Летище Сабиха Гьокчен изглежда по-малко от очакваното. Оказва се, че всички самолети на Пегасус си имат женски имена от различни култури. Досега съм се возил на Мира. Решавам да видя и другите, ама забравям. За щастие има транзитна зона и не трябва да минавам граничен контрол, само този на ръчния багаж (да не би да съм си купил гранатомет от летището може би?). Контролът е фиктивен, никой не вади лаптопи и не го интересуват течности. И ето ме при гейтовете. Безмитни магазини за алкохоли и цигари, бургер кинг и подобни глупости. Водата от чешмата както е характерно в Турция не става за пиене, ама аз си нося немска в шишето. Седя си и чакам и гледам как се точи опашката на препълнения полет за Омск, после лудите забулени лели и чичунгери в бели роби и джапанки за полета на ФлайДубай до въпросния.

И тъй, имам си около 3 и половина часа да си кисна. Прекалено е студено да се заспи, хората прекаляват с използването на климатици в днешния свят. Заболява ме и тиквата, сигурно пак от въпросния климатик.Появяват се разни хора с грузински букви по паспортите, вълнението ми расте. Хапвам още 2 мъфина.

По някаква причина натоварват дубайците от съседния гейт преди нас, въпреки че полетът им е след нашия и юркат всичките трудноподвижни хора в роби да бързат и да си прибират ревящите дечица. Най-накрая, в полунощ турско време и ние се качваме на самолета. На седалката до мен седи истинска грузинка, приятелките и я наричат Саломе, поредното супер-странно грузинско име. Потегляме с 40 минути закъснение, но все пак преди дубайците. В този самолет е сууупер-студено, чак правя забележка на стюарда, че наоколо всички навличат каквото могат и пак мръзнат, а той казва, че ще пита пилота (защо пилота?). Студено ми е и ме боли глава и въпреки че съм супер-уморен заспиването е зор. На всичкото отгоре самолетът лети близо до брега над морето, но аз съм от грешната страна и виждам само нощно море. Все пак успявам да подремна 40 минути.