14. Ден Четвърти, Св.Саркис, джамията със зайци, коняк

Не се събуждам първи, но съм готов преди всички останали. Все пак и те са доста стегнати и към 8 сме вече готови да потегляме, обаче трябва да изчакаме заспалия Артур да се довлече да вземе ключа и това също отнема 20тина минутки. Моето пране не е много изсъхнало и трябва да си го простра в колата, Докато Гого говори с Мими всички му правим мечка без дори да сме се координирали предварително; това естествено дори не прави впечатление и на двамата. По план ще се помотаем още малко из Ереван и ще погледаме някои от пропуснатите вчера забележителности. Настаняваме багажа в колата и изчакваме Артур.

Най-накрая се появява някакъв хлапак, който изобщо не е Артур, но му оставяме ключовете и се качваме в колата и тръгваме надолу по Мащоц. Първото ни возене е късичко - само километър-два и почваме да търсим място да паркираме наблизко до църквата Св. Саркис и джамийката. Венко спира точно пред института по лингвистика на един булевард, който е малко в ремонт, но още не са дошли работниците; снимаме Жоро с табелката на института и тръгваме към църквата през серия от подлези. Свети Саркис е сред най-старите и хубавите църкви в града, който всъщност е доста модерен. Пред църквата се открива чудесна гледка към дефилето на реката и два много високи моста над него. Сещам се за случката, в която от един от мостовете над реката (но май по-южно от тези двата) пада тролей отгоре и загиват доста хора и това е една от големите трагедии в историята на града. Арменците са малко фиксирани на трагедиите, може и щото историята им е пълна с такива. От другата страна на реката се вижда фабриката за коняк Арарат, както и 50-хилядния стадион Храздан - кръстен на реката, дето играе националния отбор

Най-после, след толкова години бленуване успявам да вляза в арменска църква! Тя е точно толкова особена, колкото съм очаквал - като начало - оранжева е! Навсякъде в архитектурата се забелязва характерното за арменския стил - дебели стени и колони, по които има мънички, често само загатнати орнаменти. Има и служба, водена от свещеник в качулато расо (май е характерно за тук, и на други места имаше едни такива остри черни качулки). Венко си упражнява остроумието и предлага да идем да му се оплачем - е, има доста още да упражнява, добре е че се опитва. Гого, разбира се, е напълно захласнат по службата. Заговаря ни мил чичка, който старателно ни обяснява колко се радва да види туристи от България и как трябва да изчакаме до края на службата за да ни благословят; малко неприятно е като имаш среща с такъв мил човек да трябва да направиш точно обратното на това, което той ти е казал, но все пак изчакваме момент в който той не гледа и си заминаваме.

Тръгваме обратно нагоре по Мащоц, докато Жоро ни обяснява какво точно прави Златина в Австралия, обаче аз не помня детайлите. В това време намираме първата и единствена фурна, на която ще попаднем в Армения. Отвътре мирише на топъл хляб и  въпреки, че е супер-тясна всички влизаме и започвме да си избираме разнообразни тестяни изделия за закуска, сочейки ги с пръсти, защото лелктие вътре не говорят руски. После минаваме край покрит пазар, който се оказва, че е прерастнал в супермаркет тъкмо когато Гого започва да изпада в екстаз. Пресичаме улицата и ето ни пред древната иранска джамия - все пак Ереван е бил доста време център на малко персийско ханство управляващо арменските земи; всъщност по времето на това ханство градът придобива някакво, главно военно значение, което после подтиква руснаците да го изберат за важна база в завоеванията си из Кавказ, коеот пък довежда до това първата Арменска република да го избере за столица през 1918та година и да започне продължилото после през времената на съюза превърщане на града в метрополис. Трябва обаче да си изядем закуските преди да влзем, та се въртим на една спирка и коментираме остарялия автобусен контингент на града, съдържащ, примерно, препълнен 40-годишен ПАЗ, който тъкмо спира на спирката пред нас. Моите закуски май са най-зле, не съдържат нищо освен сладко бутертесто и се ронят в кесийките си, но пък са вкусни и топли - добра закуска се получава.

И ето, навлизаме в двора на джамията. Дворчето е доста голямо и приятно, пълно с дръвчета и зеленина, а в средата има малко празно фонтанче от тия дето се мият краката в тях. Липсата на жив човек навсякъде из двора напълно контрастира с оживеността по булеварда навън. Самата джамия е много красива отвън, прекрасен образец на персийското изкуство, това което обаче прави най-внезапно впечатление са изображенията на извънземни страшни гигантски жълти зеленооки зомби заешки глави по чудната синя външна повърхност на купола. Първо си мисля, че само аз ги виждам в някакви съвсем невинни декорации, но веднъж забелязаното не може да бъде от-видяно - всички треперим пред мощта на триумвирата от извънземни зайци и се питаме кой ги е изобразил там и с каква причина и дали като са боядисвали този купол са си давали сметка на какво точно прилича украсата му? Некомфортно ми е, където и да отида в двора зелените очи на крийпи зайците ме гледат; сещам се за Нюрнберг, в който има статуя на най-противния зомби-заек в света...или поне досега така си мислех.

Като се завъртаме пред входа идва един човек и ни го отключва, събуваме се и влизаме. Отвътре е по-семпла, няма го това огромно разнообразие на цветове което се вижда по фасадата. Покрита с тънки килимчета и съдържа 3 зали отворени една към друга. Нищо не ни пречи да ги разгледаме, въпреки че едната поне би трябвало да е за жените; тук обаче няма мюсюлмани, не са останали, не очакваме да има посетители. Появява се обаче една жена, която започва да чисти джамията. В това време нашето внимание е привлечено от малки ръбести камъчета, често изписани които седят на рафтче на стената и чието предназначение не знаем. Жоро и Теодор отиват да си говорят с жената и да я питат за предназначението на малките камъчета, в това време ние излизаме и откриваме отвън коридора към минарето, което е невисоко, но също толкова изписано и красиво като фасадата на джамията.

След малко се носят Жоро и Теодор, които ни разказват, как жената първо им обяснила че това са камъчета, които молещият се слага пред себе си, после, че тя не е мюсюлманка, а обикновена арменка, която просто идва да мете, а накрая нещо се изнервила и им се изпокарала защо ходят по туризъм вместо да си седят вкъщи и да си правят деца и да си гледат семействата. Консенсусът им е, че май нещо не е съвсем наред с мозъка, това че продължава да си мърмори сама изглежда като евентуално потвърждение. В това време всички гледаме малката изложбица на иранско изкуство, главно керамика в нишите заобикалящи двора. Наистина е много хубаво, особено ми харесва чудния светлосин цвят, в който е се правят чаши и чинии. Хвърлям последен поглед към злите зайци, които сякаш ми казват "Ние знаем, че ще се върнеш" и отново ме побиват тръпки.

Излизаме и уж ще си ходим към колата с която уж да се качваме на хълма с паметника на геноцида. Отбиваме се в едно магазинче,в което Жоро веднага забелязва и се умилява, че има неработещ вентилатор на тавана. Аз си взимам газирана напитка, а с Венко хвърляме око на нещо наричащо се шиповник. В това време се досещаме, че скоро няма да намерим пак хубав магазин и че ако трябва да се купува коняк - сега е момента. Следва уточнение на кой точно колко коняк иска да си носи вкъщи и да пием сега и Жоро и Теодор отиват в големия магазин подминат преди малко да го купуват. Венко и Гого отиват при колата, а аз - да си разгазирам напитката и да извърша някои други дейности на едно скрито място. Като се връщам пред лингвистичния институт - там няма и следа от киа-та, защото ремонтът на улицата е започнал и явно са се преместили, та трябва да се оглеждам докато непогрешимата гогова шапка се вижда малко надолу от другата страна на булеварда. Оказва се, че сме спрели точно срещу ограденото с високи огради руско посолство.

Докато чакаме, гледаме с Венко и Гого снимките на туристически места, облепени по прозореца на една туристическа агенция. Минава една баба, която ни вижда как ги сочим и обсъждаме и направо ни казва - това е Тайланд, това Дубай, това Италия - както за всичко дето знаем, така и това дето е трудно да се познае. Чудим се каква такава туристическа баба се намери насред улицата, докато започвам да чета надписите под снимките и се оказва, че там просто си пише кое какво е и вещостта и квалификацията на бабата не са били в областта на туризма, а по-скоро в грамотността. Обаче въпреки че съм най-бърз от тримата (с Жоро и Гого) дето сме се научили на арменска азбука - все пак доста бавно чета буквите, трябва да се подобря по-нататък. Чакаме доста време, поне половин час, от Жоро и Теодор няма и следа. Накрая се появяват и носят 4 бутилки, 3 за всеки дето ще носи вкъщи и една от 10-годишен 30-евров коняк за нас да си лочим по време на пътешествието, усещайки  вкуса на Армения. А се забавили толкова, защото имало огромен избор от години и съответни цени. Време за Цицембекаберд обаче няма, вече е след 10 - отиваме си за Гарни.