10. Ден Втори и Трети, влакът, страната на мечтите, красивата арменска утрин, планината-символ

На гарата сме 20 минути преди влака да потегли. Той е вече там, огромен и дълъг и арменски, с розово-сини вагончета. На вагоните пише Батуми - Ереван,на арменски, на влака пише Армения - този влак ще е една прелщдия към истинската Армения. Коловозът е пълен с народ, заминаването на този влак е Събитие тук. Нощта е топла и хубава, хората се суетят наоколо, а влак с прекрасна екзотична дестинация се приготвя за заминаване, това е прекрасната романтика на едновремешното Заминаване с влак, която в днешния свят толкова рядко усещам. Чувствам се чудесно, отивам в мечтаната Армения и то по най-прекрасния магически начин, с този огромен, приказен влак пълен догоре с интересни хора. Благодарен съм на Жоро, че неговата безкрайна страст към влаковете в крайна сметка ни докара точно тук в този момент, до този влак; аз като нищо да бях решил да ходя с автобус или такси. Като стана дума, Жоро е много въодушевен (по неговия, не-толкова-очевиден-като-Гого начин) наоколо, докато прави спирки. Нашият осемнадесети вагон се оказва на най-най-задния край на влака, там където той надвишава дължината на перона.  Кондукторът ни проверява билетите и ни пуска, през онази врата от тревата дето вече няма перон, та стълбата идва височко. Навлизаме в купето и...кого да видим, италианците от хостела. Единият се оказва в нашето купе, а другия в съседно. Това изглежда малко досадно, защото сега ще искат да си говорим, а ние искаме да се насладим на влака/на навлизането в Армения/на вечерята  и вобще на цялата романтика. Нищо де, на пръв поглед изглеждат свестни.

Излизаме за още малко снимки покрай влака, но ни казват да не ходим далече, че скоро ще тръгва. Товарим се и той наистина си тръгва, по разписание. Първите ни миинути втъв влака са пълен хаос, има багаж по входа на купето ни, Жоро трябва да снима, Гого ходи в банята да се мие, но не успява да пусне водата, а Матео седи на средата на купето и ни говори за живота си. Събират ни паспортите многопреди дори да наближим границата, защото граничния контрол ще бъде във влака. Самият влак минава през онзи бедния квартал със катедралата по средата и тя се вижда много наблизко. Накрая посбутваме багажа, разпределяме леглата (Жоро и аз сме долу в ляво и дясно, а Гого и Матео - горе и се настаняваме на вечеря и на приказка. Носят ни по две шишета вода - едното минерална, едното нормална и някакви кутийки с десертчета, които в последствие се оказват на вкус като лимонови резенки, но в различни аромати и разцветки. Каним и Давиде, другия италианец (онзи брадатият, дето не си чува телефона от шкафа).  Симпатяги са, де, работят нещо си в Брюксел или пък преди са работили, не помня. Единият от Реджо Емилия, другият от Римини. Били планирали да ходят до Израел, обаче цялата работа с бомбардировки и война в Газа ги възряла, затова се сменили на Грузия  където пък, в Анаклия на морето, за пръв път щял да се провежда фестивала Казантип, който традиционно бил в Крим, ама сега трябвало да му се търси ново място. Матео обаче нещо е болнав, пие парацетамол и си ляга рано рано, а ние си пием и вечеряме с другия. Жоро наистина си хапва хлебец със сирене и домати и е щастлив. Гризвам от лимонените резенки и малко суджук, но съм най-ентусиазираният за винцето.  Оказва се, че италианеца не знае какво е локум, обясняваме му. Разказвам му за Карабах и за войната и за позициите на различните народи; той е чувал ама не особено детайлно. Все пак става малко досадно, когато срещаш нов човек и ти трябва да му разширяваш хоризонта, а не той твоя. На Гого му се доспива, ние с Жоро ще чакаме границата, но все пак пъдим италианеца. Спираме на Садахло, скоро идва границата. Връщат ни паспортите и влакът бавничко се понася. Гого заспива и ние с Жоро излизаме да гледаме от коридорчето. Следим по джипиеса на Жоро точното си придвижване. Влакът се мъкне успоредно до границата, за да ме изтормози максимално с очакването; накрая, точно в 00:51 минути  тържествено я пресече и започна да се мъкне отново успоредно, но от другата страна.

Минаваме край жп-прелез, на който има спрели да чакат поне 4-5 коли в 1 посред нощ. Има и светещ кръст на хълм. Спираме в Айрум. Граничарите минават много бързо, дори не успявам да му видя добре герба на униформата, а италианеца май го провериха без изобщо да се събуди. От Айрум тръгваме с 18 минути закъснение, някак си си мислих, че досега се е събрало повече. Навън има само симпатична горичка. По разписание пристигаме след 6 часа, та решаваме да си лягаме. Чудя се дали Венко и Теодор ще са бодри като ги срещнем утре; сещам се за венковата хитроумна идея да спи на летището след като кацне и то, някак си, промъквайки се в "излитащи", защото там щяло да бъде по-тихо. О да, след такова наспиване определено ще са бодри. Оплитам се в синия си чаршаф докато разчиствам леглото от раници. Жоро пише на Златина, която е в Австралия и там тъкмо е... не знам какво време е, ама със сигурност е ден. Записвам малко от тези събития в дневника, докато се опитвам да си вържа телефона към някоя от арменските мрежи. Всичките ми отказват, значи о2 имат различни правила за роуминг за клиентите с предплатена карта и тези на договор, малко неприятен номер, но не неочакван.

Последната ми мисъл е - в Армения съм, успях!

Събуждам се към 6.30 и виждам срещу себе си силуета на планината Арагац. Жоро не е в купето, станал е доста по-рано и е правил снимки в здрача. В този момент той влиза; питам го къде сме и той казва Каракерт, което е точката в която влакът се обръща на изток. Докато от северната страна планината Арагац си изглежда почти същата, то от юг постепенно из мъглата се показва вълшебния връх на Арарат. Минаваме през разни селца, които имат вид на доста порутен соц. Кондукторът надува някаква съветска, а после и арменска естрада, под звуците на която Гого се събужда. Ах да, какъв по-хубав начин да се събудиш в този соц-влак от соц-музика която обединява два съвсем различни соц-народа. Майтапът настрана, положението наоколо наистина изглежда сякаш този влак ни е пренесъл не само в пространството, но и във времето преди 30тина години. Възприятието, че Армения е назад във времето от Грузия ще се запази през цялото време, но само тук ми прави такова впечатление, може би заради малкият прозорец от който се виджат само дребни нещица и се правят по-генерални изводи от нищото. Както и да е, под звука на "Доля Воровская" съзерцаваме Арарат, до който линията се доближава извършвайки захода си от юг към Ереван. Как само мислихме с Венко да почнем екскурзията от Ечмиадзин слизайки от влака там, като влакът изобщо не минава оттам. Арарат е огромен, внушителен, велик. Като човек го види разбира много по-ясно големия копнеж на този народ, симовлът, който тази планина представлява, фиксацията, която всички тук имат към него; та той дори чисто визуално доминира света им, как да не доминира културата. Пак ме е яд на пустата Турция, за която тая планина е поредния баир там някъде из платата, без развит туризъм, без особено културно или емоционално значение, без връзка с околния свят и най-ужасното - без разрешение за тези хора тук да се докоснат до планината на копнежите си заради затворената граница. От другите прозорци също гледат хора, всички се радват да видят Арарат.

После влакът завива на север и тръгва да навлиза в Ереван. Зареждат се панелки, първо по-изпаднали, а после и по-представителни. Накрая намалява скоростта и пристига, точно  по разписание, в 7.25. Всички се юрват да слизат. Моят багаж е готов, но срещата ни е в 8 пред гарата, та не бързаме особено много, Гого се приготвя. Все пак след 2-3 минути идва и нашият ред да слезем (тук има перон) и с левия си крак правя първата си стъпка на арменска земя.