17. Ден Четвърти, Атлас, гледка към Арарат, манастирът на Просветителя, хубавата арменка, Змиярника

От град Арарат излизаме на магистралата. В това време си говорим как цялата наука по дегустацията и опитването на вино и вобще уайнтейстинга по принцип е някаква супер-измислена, щото хората не могат да откриват малките различия във вкуса освен ако не са го тренирали супер-специално, затова точния вкус на едно вино няма значение, а хората се правят, че оценяват по-хубавото само защото се надуват. После се чудя дали  при слепите и силата на вкуса се засилва, както примерно слухът им, защото като няма визуални стимули те обръщат повече внимание на другите. Гого пък разказва история, как с Мими ходили на каучсърфинг при една винарка, която ги черпила с разнообразни видове вина и било чудесно. С Гого всяко мрънкане си има и хубава опровергаваща го история.

В това време откъм задната седалка Гого пуска от телефона си музиката от предаването Атлас, за да придаде на пътуването ни подобаващата атмосфера. Ах, преди години имаше идея да пишем на водещия Симеон Идакиев, за да се видим и да ни разкаже за безбройните си приключения; обаче си дадох сметка, че той вече го е направил чрез чудесното си, за съжаление вече прекъснато предаване. Музиката на Атлас пък, Гого разказва, била взета от някакъв седемдесетарски уестърн. Не знам дали защото винаги съм я свързвал с приятното очакване на новите мистерии за света които ще ми бъдат разкрити или защото музиките от уестърните явно са били чудесни, обаче тая мелодийка много ми харесва и вдъхновява да обикалям и откривам света.

По магистралата има доста малко детелини, изходите от другата страна стават най-често чрез обратен завой. Междувременно започва леко да вали, облаците са ниски, а Арарат едвам се вижда под тях. Излизаме си от отклонението за Кор Вирап. Манастирът е построен на хълмче в точката в Армения възможно най-близко до върха от другата страна на границата. Е, все пак до самата граница има още може би около километър-два, но никъде дугаде няма хълм с такава гледка. Хълмът и куличката на манастира се виждат още отдалече. Освен това обаче на някаква друга скала има и паметник на някакъв бронзов човек, който гледа замечтано Арарат. Това е Кеворк Чауш - известен арменски федайи. Федайите са били самоорганизирани въоръжени групи с цел защита на арменското население от произвола на кюрдите и османските войски в началото на 20ти век, когато избиването на арменци след Хамидийските кланета е било масово разрешено на всеки, който иска. Нещо като нашите хайдути, но мисля, че с доста по-сериозен ефект върху историята, отколкото върху фолклора.
 
Спираме на паркинга, където освен нашата кола има само един мерцедес. Катерим се по стълбичките към укрепения  със древна квадратна стена манастир, а върхът се издига величествено пред нас. Вемсто да влезем през входа обаче, отиваме първо на площадката от западната страна на стената, да се насладим на глекдата. Спряло е да ръми, обаче облаците са още тук и върхът на големия Арарат е скрит в тях. В ляво от него е доста по-кръглият и правилен, но и доста по-малко внушителен конус на Малък Арарат. А по неговите южни склонове вече се вижда Иран. Въпреки горещото време и двата върха са покрити с дъбока пелена от сняг. Гледам от платформичката и се оставям да ме завладеят мислите за величието на тоз баир. Гого, отгатнал правилното настроение пуска от телефона си традиционния арменски тъжен дудук, за да се потопим в атмосферата на мястото и в чувствата на арменците за планината. Ммм, потапям се...и в този момент се подочуват Теодор и Жоро как обсъждат някакво момиче и Венко, който бърза да даде вездесъщото си мнение по въпроса. Оказва се, че освен ние Арарат го гледат и една млада арменка с майка си. Наистина е доста симпатична, но не виждам с какво заслужи гигантските обсъждания които породи. Опитвам се пак да се съсредоточа върху чудесната гледка. Облаците се променят всяка минутка, като че ли сега се вижда повече от преди малко. Всъщност за пръв път виждам нещо, което е над 5 километра високо, велико е. В това време дудукът свири ли свири, а наоколо се чуват възгласи като - "Ама айде да се обърне на другата страна" ,"Ууу, виж и косата как се вее", "Тази дали и е майка или леля?". Обсъждаме къде минава границата; Венко и Теодор ми сочат вишките по границата пред нас; арменската е по-висока и се вижда диектно отпред на нявколкостотин метра, а турската е малка и скрита в гората край река Аракс. Самата река не се вижда но се познава по плътната ивица от дървета от двете и страни. Светлината пак се променя и върхът отново изглежда различно, това място наистина е влъшебно. Изтъквам отново сладката болка от копнежа, и тежката мъка от загубата, която арменците изпитват при вида на тази гледка, но излиянието ми бива посрещнато с думи като "Искам да утеша нейната мъка и да я милвам докато забрави, че са и отнели Арарат".  Теодор дори си предлага услугите да направи снимка на мацката и майка и (услуга която тя после ще ни върне по особено некачествен начин). Леко се дразня на това, че някаква си мацка отнема от вниманието ни вместо да си гледаме чудесната планина и да осъзнаваме загубата и недостижимостта и. Но успявам още там да си дам сметка, че едно приключение е истинско именно когато хората си мислят за реални земни неща, човек не може да осъзнае магнетизма на мястото без да го свързва със собствения си живот, а за моите другари, всъщност никак не е лошо да свързват този вълшебен момент и тази дълбко символична гледка със един съвсем реален спомен за едно хубаво момиче.

Понеже мацката и майка и все пак тръгват да влизат в манастира, "решаваме" че и ние трябва. Майката не изглежда арменка, за разлика от дъщерята, но пък целува гравирания кръст в стената на входа; това противоречи на венковата спекулация, че сигурно е дъщеря на арменец, женен за рускиня дошли да посетят родната страна на татковия род. Или пък за лелката няма голяма разлика между руското християнство и арменското, сигурно не знае за събора в Халкедон.

Манастирът не е от най-красивите, обаче е известен като мястото, където Григорий Проветител - покръстителят  арменския народ и патронен светец на църквата - е бил затворен в една дупка за дванадесет години. Всъщност май тук е момента да разкажа легендата за Крикор Лусаворич (Григорий порсветител). Имало един принц, на име Анак, който веднъж взел, че утрепал арменския цар Хозров Втори. Докато го съдили и екзекутирали, невръстният му син Григорий едвам успял да избяга с помощта на бавачките си и някак по неведумите пътища на съдбата осъмнал при някаква ранна християнска институция в Цезарея и бил отгледан като християнин. Като порастнал Григорий решил да изкупи злината на баща си, чрез покръстване на родната си страна и се довлякъл пак в Армения. Там обаче управлявал Дрдат Трети (Трдат, Тиридат), който, никак не изненадващо, бил син на въпросния Хозров и никак не се кефел на Григорий, сина на убиеца на баща си, който на всичкото отгоре идвал и да проповядва някви нови учения. И Дрдат наредил да го затворят в една дупка точно тука, заедно с един куп змии. Обаче, не щеш ли, Григорий бил толкова свят, че змиите не искали да го хапят и дванадесет години си съжителствали с тях в тъмната дупка, И така си течало всичко, докато в един момент Дрдат се разболял от някакво много тежко психическо разстройство, по някои сведения щото големия му авер - римския император Диоклециан го предал, по други щото просто бил инатливо магаре и е трябвало да се научи да приеме християнството без да прави простотии. И всякакви лечения и знахари не успели да помогнат и опрели до Григор. Извадили го от змиярника и той рекъл на царя, че ще се оправи ако само приеме християнството и покръсти страната. И онзи се съгласил и обявил Григор за глава на арменската църква, болестта му минала, а Армения станала християнска страна; това станало през 301-ва година и така Армения станала първата християнска държава в света. И тръгнал нашият насам натам из Армения, поклръствал народа, основавал манастири а в Ечмиадзин  (дотогава Вагаршапат) основал главната катедрала на новата църква, която с малки прекъсвания е такава и до днес. В един момент се пенсионирал и оставил наследниците си да водят църквата; те също се оказали доста способни и затова тя оцеляла през първите векове на съществуането и, когато борбата с Византия и Персия е била сериозна заплаха. Легендата ми харесва доста повече от тази за свети Нино, както и видимите последствия от нея - из църквите в Армения има благ старец, който излъчва светлина, а не леля, която съсредоточено гледа хвърчаща греда. Кор Вирап пък значи "дълбока яма".

И така, тук е въпросната дупка, но първо ще видим самата църква. Тя е от тъмно-оранжев, а не черен камък, това е защото главната и сграда е от 17ти век, а не от 10-12 както повечето манастири дето ще видим. Вътре има служба, два попа обърнати с гръб към нас припяват монотонно. изглеждат толкова мънички пред огромния каменен олтар и между дебелите стени...това впечатление за величие, коеот католическите и православните църкви докарват с размера и майсторството на украсите си, тук е постигнато с каменната масивност на всичко; тези църкви изглеждат вечни и непоклатими, като част от земята.

Пъхаме се и в малката и занчително по древна странична капелка вградена в стената, в дъното на която е стълбичката за "Змиярника" на Григорий. Аз съм пръв по желязната стълбичка надолу, все едно влизам в подводница. Пътеводителите предупреждават тук човек да си взима фенерче, защото слиза в тъмна дупка; това обаче вече не е вярно, мястото е осветено отвътре, нищо че е на десетина метра дълбочина, има си и даже табелки по стените споменаващи кое какво е. Долу има широко кръгло помещение с куполообразен покрив. От едната страна има ниша с красив каменен кръст. На стената пък има красива нова икона на свети Григорий, изобразяваща от двете страни неговите приключения - някои от които познавам - примерно дупката със змии, основаването на катедралата, други пък са ми напълно неизвестни - има човек с глава на прасе, може би кривият цар Дрдат? Дори Гого не успява да ми отговори на този въпрос. На картинката с катедралката пък се вижда Арарат с малък стилизиран Ноев Ковчег на върха.

Жоро слиза изключително бавно и задръства стълбата, чудим се дали не го е стах от високото. Докато Венко разпитва какво виждаме тук, високоморалният Гого пуска лафове, че тука както е Змиярник, ако слезе хубавата арменка - ще я изядат пет змии на бърза ръка. И ето, че тя слиза вирнала дупе пред невяврващите ни очи, че даже и ни разчита някои от надписите по стените дето са само на арменски. Гого разказва опростена версия на легендата за свети Григорий и зацикляме в практичните аспекти на неговото заточение в тази дупка - какво е ял, какво са яли змиите - бива ни да очовечим и профанизираме всякаква легенда. Време е обаче да излизаме. В другия край на капелката има още едни стълбички надолу, към друга по-малка и плитка дупка.

Излизаме и забелязвам, че върхът се е открил доста по-ясно от облаците; веднага викам другите на площадката върху стената. Отсрани една жена рисува пейзажа, а има и едно момче, което ще пуска гълъб, с желание или молба или просто така, не съм съвсем наясно със символиката, а и аз си гледам по-скоро планината. Само ме притеснява този гълъб дали ще се справи с това, че за пръв път е на свобода. Жоро пък хейти домашните животни по принцип, щото човек се привързва към тях, а Теодор е циклил вечетолкова много за арменката, че му е омръзнала и като пак се появява на него не му се занимава с нея. Снимки по един, по двама и по трима с прясно открилия се връх, около който облаците заемат странни форми. Теодор пита защо често те се завихрят около върха, обясняваме му, че е заради снега, който охлажда и овлажнява въздуха. Гълъбът е пуснат и си излита спокойно и по посока на върха. Молим хубавата арменка да ни направи петорна снимка и тя се получава доста успешно, но големият Арарат се хваща само на ръба на снимката - толкова от нея. Спекулациите вече стигат дотам, че тя нарочно си мята косата и върти задните части, защото и се флиртува с петимата туристи. В крайна сметка си заминаваме насред дискусия хубави ли са арменките с изненадващо положителни мнения изказани от всички. Теодор гали едно симпатично коте с окраска на скумрия по пътеката надолу към паркинга. В това време Жоро се прави, че снима пейзажа, а всъщност издебва как арменката и майка и се въртят около един хачкар (Помним ли какво е хачкар, а?) и и прави изключително крийпи тайна фотосесия. Качваме се в колата и си заминаваме с първите капки на следващия ръмеж и с някакъв блян, че хубавата арменка ще ни последва по маршрута ни. Отбелязвам, че след всичките лиги, които бяха източени, ако някой всъщност искаше да се запознае с нея - нищо не му пречеше, както и да и вземат един имейл за да и се пратят някои от безбройните снимки и да се установи контакт. Забележката ми остава без отговор, всъщност май на никой не му се е занимавало наистина, просто пет коча не могат да бъдат завъртени около едно хубаво момиче без да се изприказват тон глупости.

Часът е около 18.00. Вече кара Теодор, а Венко е отзад в средата. Напред към Йерасх и Нораванк.