22. Ден Пети, Горис, пещерният град, към върха, развято знаме

Обратно в колата седя отзад, за да си пусна интернета и най-после да успея да се свържа с хората преди потенциалната (а впоследствие и напълно реална) информационна дупка, която очаквам да се окаже Карабах. Шансоните звучат с пълна сила, а Гого пак задава на Теодор въпроси от техническата сфера.

След цялостно облачния ден, пристигането ни в Горис е увенчано с появата на слънце. Градът служещ за порта както към Нагорни Карабах, така и към най-южната част на Армения (с моя пропуснат Капан) е разположен в тясна и дълга долинка край реката. На северният му край, откъдето идваме ние е кръстовището с разклона за Карабах; ние обаче поемаме първо на юг, за центъра на града.

Спираме в една малка уличка до пешеходната зона. Тя се състои от недълга уличка, паркче и огромен централен площад, покрит с градинки и паметници. Уважаемите читатели може би са забелязали, че много си падам по пешеходни зони, това е защото ги считам за един от най-важните елементи от градоустройството - ако в един град няма къде да се разходиш пеш, значи няма как да го разгледаш добре, значи не е готов за туристи като мен. Докато вървим между градинките по пешеходната улица към площада (малки квадратни участъци покрити със зелена тревица) обсъждаме колко точно ни струва до момента и се очаква да ни струва пътешествието като цяло. Теодор отбелязва, че най-лесно ще сметнем всичко накрая, като проверим изтеглената сума и разделим парите на 5 и това е така. Все пак намясто дискусията води до извода, че пътешествието няма да се окаже прекалено скъпо, така че да е проблем за някого. На мен лично ми излиза 565 евро, с полет, Грузия и всичко.

Излизаме на площада. Той е изключително обширен, по-голям отколкото отговаря на един 25-хиляден градец, като че ли - затова на места изглежда не-добре поддържан, и оръфан. На други пък си е чудесен, покрит с плочки, лампи, статуи и неработещи фонтани, най-големият от които е в центъра на площада. Минаваме по северния му край, за да видим църквиката която е една пресечка по-нататък. Напълно в стила на старите църкви, но новичка, от 20ти век. Дори не мога да кажа дали скелетата по нея са защото тъкмо я дострояват или ремонтират. Поради това обаче, че след по-малко от час ще се спуснем в напълно неочаквано приключение - повечето разговори от този период не са записани, най-вероятно сме си говорили за нормалното - жени, арменска история, съветски коли и прочее, свикнали сте вече.

Църквичката е затоврена и излизаме пак на площада, този път от южния му край. По стълбовете има окачени арменски знаменца, доста е симпатично. Гого обаче не е съгласен - за него цветовата комбинация на арменското знаме е доста нелепа и не-естетична. Водим малък спор по този въпрос, в следствие на който трябва да обяснявам какво значат цветовете - червено за пролятата кръв, трудното оцеляване и запазването на вяра и традиции; синьото е за чистите и мирни небеса и сините води на езерото, а оранжевото е за креативността на арменския народ, неговото изкуство и кайсиите за пръв път култивирани тук. Гого все пак твърди че чисто цветово не му харесва.

Отделям се от групата да поснимам паметника на Месроп Мащоц - създателят на арменската азбука. Обичайно, а и в случая е изобразен като силен и уверен старец с книга. За разлика от Кирил и Методи дето обичайно носят свитъци с буквите, този носи книга, отворена напред към нас. Настигам другите, точно когато по някаква причина сме решили да се разделим. Наистина не мога да си спомня каква, но Аз, Жоро и Теодор отиваме да разгледаме паркчето и до пощата да попитаме за картичка, а Венко и Гого отиват към колата. Жоро се чуди коя от административните сгради подредени в редичка по площада е общината. Пита разни хора и те веднага го упътват.

Обикаляме площада и стигаме до паркчето; в него има чешмичка, а зад него започва улица с магазинчета. Докато пием вода зад гърба ни една пълничка леля пада от едно стъпало на земята с гръм и трясък, но докато се приближим да и помогнем тя вече е станала и стремително продължава пътя си. В този момент започва силен дъжд, от онези летни дъждове дето падат с все сила докато наоколо пече слънце и ти се чудиш откъде са дошли и как не си ги усетил. С Жоро и Теодор се крием под едно дърво и го изчакваме да свърши (дъждът това), той съвсем чинно си приключва след пет минутки.

Обикаляме по улицата и се заговаряме с продавачките по сергиите и случайните чички по пейки, докато не съзираме как Гого и Венко се въртят край нашата чешмичка. Съборам всики и решаваме да отидем към стария, пещерен град от другата страна на реката, обаче тъй като сме мързеливи ще го направим с колата.

Пресичаме реката и тръгваме успоредно на нея към пещерното селище, поне там където то би трябвало да е според картата ми. По пътя минаваме покрай едни скали, които напомнят на Белоградчишките (разбира се доста по-малки, но все пак - впечатляващи) и се залутваме в едно гробище. Най-накрая паркираме пред гробището и виждаме гледката към пещерния град - в подножието на планината има множество кръгли дупки. Излизаме от колата и Жоро, който на всяко гробище успява да открие нещо интересно - веднага вижда надгробен камък, на който починалият е изобразен да си пийва кафенцето с широка усмивка. Какъв ли живот е водил, за да изберат близките му точно този образ за гроба му? Тръгваме към дупките. Да си призная, изглеждат малко разочароващо, особено в сравнение със скалите наоколо - на това място природата си е избухнала в творчество, създавайки причудливи скали, скални пирамиди и страшни чукари. На един връх далеч над скалите се вее арменско знаме и Гого пита дали ще ходим до него; Не е чак толкова далеч, обаче е поне на 300 метра над нашето ниво и като за 19 часа вечерта задачата изглежда непосилна - та ние сме такива кремвирши, че един прост Татеви Анапат ни озори. Венко обяснява и че то ще е мокро и кално, а пък знаем, че той е една Пепеляшка със специални кристални обувки непригодни за ходене извън най-меките и чисти килими. Жоро обаче вече е решил, че ще изкачи поне малката скала по в която са изкопани древните пещери. Гого вижда на върха и хора и веднага крещи - "мацкииии, мацкии, има три мацки", за да събуди спомена за хубавата арменка, обаче Венко веднага го отрязва с това е това са два коча и една мъжкарана. Тръгваме нагоре по малкото пътче между въпросната скала и върха със знамето, докато Жоро търчи да се качва самичък на скалата и да снима оттам. Обаче не избира най-добрия път към върха и скоро се налага да слиза без да е стигнал до него. В това време ние срещаме един говедар с кравата си. Тъй като нагласата все още е, че всеки момент ще се обръщаме назад да си ходим, се чудим дали да се разминем с кравата, но поведени от бързащия напред Гого всички, дори и най-наплашените принцеси минават. Всъщност всяка стъпка напред и нагоре обаче си струва, откриват все все по-красиви гледки и все повече заострени скали сякаш изваяни от майстор. След малко дотърчава Жоро и в погледа му разпознавам запаленто пламъче на туристическия ентусиазъм, в случая неугасимия пожар на планинарството. Пита дали може да се качи горе до знамето. Споря мъничко с него, но не искам да гася този прекрасен пламък и накрая му даваме половин час да отиде и да се върне, макар че много добре знам, че за толкова време изобщо няма да успее и ще се бави доста повече. В това време ние уж ще се въртим тук наоколо да гледаме гледките. Жоро си избира нещо като пътечка и тръгва; само дето ние няма накъде много да се въртим, има само една пътечка и тя води нагоре, а Гого вече търчи по нея. Настигам го и поемам водачеството, защото пътечката започва да изчезва, а е по-добре да диктувам темпото и да съм по-далеч от мрънкащите Теодор и Венко надолу.

На полянките край нас пасат кравички; изглеждат много симпатични до момента, в който осъзнавам болезнено, че с тях се носи и облак от ужасни, хапещи мушици, които безмилостно ме нападат по краката. Движението е единственото спасение и продължаваме нагоре. Венко вече се е примирил с участта си, само Теодор продължава да обяснява как ей тука ще спре и ще ни изчака да правим глупости на баира, обаче не предприема нищо по въпроса, тестостерона постепенно си казва думата. Спираме да се насладим за малко на гледката и се чудим как е било закачено знамето; най-популярната теория е, че са пратили някой войник да го качи и са му дали няколко дни отпуск за награда (или защото е арменец и се е спазарил, както отбелязва Теодор), едва ли са имали хеликоптер. Острите скали са вълшебни - Гого забелязва как всичките им страни са винаги обърнати в една посока, та се чудим дали това е заради вятъра или заради ориентацията им спрямо склона. На върха до знамето се вижда да стърчи още нещо, трудно се разпознава, но май е кръст. Горис е скрит от скалата на която Жоро се опита неуспешно да се покатери преди малко, но  далечния му южен край се вижда все пак и там има разрушен завод. Теодор отбелязва, че това е просто цех, не цял завод, а Гого се чуди каква е тая идилия, красота и депресия в едно. Продължаваме напред. След още няколко минути гледам как Жоро изскача през едни храсти малко по-надолу от нас - викам му да дойде и му се присмивам как пътеката която е избрал се е оказала явно по-бавна от нашата, той пък е доволен, но и изненадан и да ни види чак дотук, сякаш все още не му е ясно как работи групичката ни. Жоро ни повежда напред и след малко достигаме билото. Гледката е чудесна, градът се вижда като на длан както и още повече скални пирамиди, но моят проблем с хапещите мушици или комари става все по-голям - краката ми са покрити с капки кръв и вече се оформят гигантски твърди подутини, затова трябва да подскачам и да размахвам ръце през цялото време. Спомням си за Вуковар на Дунава, в който през лятото има толкова комари, е докато го разглежда човек трябва да си върти ръцете като вятърна мелница през цялото време. Другите изглежда нямат толкова сериозен проблем и се наслаждават на гледката и дори Теодор трябва да признае, че изкачването дотук си е струвало. Оттук градът се вижда почти като на длан с неговите прави и успоредни улици; напомня на Стара Загора. Насред жалните ми вопли от ужасните зверове които ме тормозят, всеки споделя впечатленията си от Стара Загора, която е доста приятен град и старозагорските хорица,за които мненията са противоречиви - Теодор примерно нещо не ги обича особено, а пък моите старозагорски познати са симпатяги, но всичките оплешивяват. Някой изпява песничката от рекламата на Калгон "Пералнята живее, по-дълго със Калгон" и мелодията и е толкова натрапчива, че засяда в мозъците на всички и тку се чува някой да си я тананика. Абсурдното е, че на никой никога не му е пукало за Калгон-а, никой от нас никога не съм притежавал пералня дори за да се борим с котления и камък, но самата мелодия е толкова забиваща се в мозъка, че няма изход. Гого отбелязва, че това е най-хубавото време за катерене на планина, защото е прохладно и подухва ветрец. Теодор си сваля якето и се опасява да не настине, аз му казвам да го облече заради хапливите животни, но никой не ми обръща внимание, напастта е останала да преследва само мен. Жоро става нетърпелив и хуква нататък по посока на знамето, което не се вижда оттук. Продължавам след него, следван от Гого, Венко и последните затихващи мрънкания на Теодор, който най-после е разбрал, че ще участва в това мероприятие докрай. Жоро обаче поддържа темпо непосилно за нас кренвиршите и е поне на 50 метра напред. След малко се показва на едно хълмче и го питам знамето дали поне е започнало да се вижда; той казва "ей го де е тука на 20 метра нататъка". 20-те му метра се оказват по-скоро сто,че и са по най-стръмната и опастна част на билото, но полагаме последно усилие и се добираме догоре.

Гледка - да, знаме и кръст - да, обаче аз първо трябва да си поема дъх, защото дишам сякаш съм бягал километри. Жоро е корав и пръв, но, също кашля от умора; това не му пречи да отива и да се надвесва над най-опасния ръб. Теодор се чуди как ще се слиза от тук и настоявам Жоро да каже на камерата, защото като умрем да се знае кой ни е довел до тук. Така, поел съм си дъх, мога да се съсредоточа върху магическото усещане, което природата предлага на това място. Ние сме на най-високата точка на това било, но близко и далеч се виждат доста по-височки планини. Всички най-после са тук и докато Жоро загрижено пита Гого "Майко, как си ве" се чудим как Жоро е сътворил такова чудо и как успя да ни докара дотук. Обяснявам го с тестостерона, някой хуква напред и никой не може да си позволи да остане назад просто ей така и да каже - аз пък не мога, ще си седя тук. Пет коча могат да постигнат чудеса, от които двама или трима много по-бързо биха се отказали, а сам човек не би започнал. Показвам на всички кои баири точно кои са и къде се падат. Ето тук пред нас се разстила Горис, надолу по реката е пътя за Капан, насреща ни е Зангезур, а зад гърба ни е Нагорни Карабах. Пред нас се открива цялата гледка към скалните пирамиди и други заострени камъни, сред които се изкачвахме досега. Точно зад билото пък се пада село Хндзорецк, също така известно с пещерните си жилища (ха, пустите дупки дето ни докараха дотук, а напълно ги забравихме там долу). Тук таме се виждат вишки по някои от по-високите хълмове. Показвам на Гого горски пожар или по-скоро тревен пожар и Гого започва да крещи "ИЗГОРЯЛО МОЧУРИЩЕ", което прераства в крясъци "Милосъъъррдииииеееее", защото веднъж му бях разказал как като малък бърках думите Мочурище и Милосърдие. Бърках не е точната дума, защото те никога не са били в един контекст, пък и рядко съм ги употребявал, просто ги помнех някак си като една и съща дума. Може да е заради сходното звучене, неясния за едно хлапе смисъл, или защото край нас във Варна минава улица Милосърдие и често е доста кална? Кой знае.

Чудим се на каква височина се намираме, но джипиеса на Жоро ни казва 1530 метра. Това значи около 250 метра по-нависоко от там, където сме паркирали колата. За 40 минути изкачване никак не е зле. Слънцето е скрито зад облак, но още е достатъчно светло, за да се насладим на гледката и да си направим продължителна фотосесия самостоятелно и по групи със знамето и града. То се знае, най-сложно е правенето на петорна снимка с всички нас, но след нагласяне на апаратчето Жоро успява да ни направи няколко добри, снимки, на които аз изглеждам надут като петел. Не знам защо, но явно смятам, че водачеството ми трябва да личи по снимките. Или пък, че издутият ми корем е най-хубавата част от мен?

Знамето е около метър на метър и половина, окачено на триметров прът, идеално за снимки. Всъщност, това е чудесно място за знаме - хем е нависоко и се вижда отдалеч, хем самото то не е прекалено голямо и натрапващо се, така че да разваля пейзажа, хем е чудесно за снимки илюстриращи пътуването ни, хем е само едно, едничко и прекрасно развято, а не на всеки хълм и баир, както примерно в Дубровник, където хърватско знаме виси от всяка къщичка и натрапчивостта започва да дразни. Замислям се за гоговте думи от преди час, за комбинацията на цветовете. Вярно, червено и оранжево не се вписват много добре едно с друго...обаче развятото знаме пред мен се вписва чудесно на фона на небето - по него има червено, и оранжево, че и синьо, клонящо малко към лилаво. Всъщност това е - арменското знаме винаги ми напомня на залез. Но и на изгрев, може би това е някакъв скрит смисъл, в който знамето тайно символизира възходите, паденията, прераждането на народа, неговата вечност... А може и да си въобразявам, заради сегашния особен, магически момент.

Още и още и още снимки, докато всички са доволни от количеството и качеството им. Теодор се изляга и блажено изсмуква една близалка,  както баща ми казва - "на тиферич". Всички посядаме по тревицата и гледаме премятащите се облаци и придобиващите причудливи сенки пирамидални камъни. Слънцето вече се е скрило зад отсрещния рид и много скоро ще се стъмни, затова се раздигаме и подкарваме надолу. Някой подхваща темите за женските оргазми и различните типове такива, които сме наблюдавали. Венко знае, че тъй като за мен любовта е тайнство между двама човека не съм разказавал особено много истории от този тип и ме ръчка да кажа нещо интересно, но не сполучва. Другите също нямат велики прозрения, та продължаваме нататък -  обсъждат се зайците (хм), еболата и масовата паника, която тя създава без да е нужно. Гого роптае против масовата употреба на думата "лайк" вместо пауза между думите в съвременния американски, както и срещу навиците на хората да прекъсват разговори с "йеа, уотевър" и на американските мацки да говорят в най-ниския регистър - просто не им приляга. Най-долу пък Теодор или пък Венко разказват как  са чели за делфини ползувани да закачат бомби за кораби. Венко допълва историята с разказче как през Втората световна Съветският съюз разработил програма за противотанкови кучета, които да носят бомби до танкове; оказало се обаче, че кучетата, ориентирайки се главно по миризмата масово хукнали назад към руските танкове, на които били обучавани. Тук в дневника се мъдрят и някакви израелски сливи, но нямам представа защо, както и заподозреният във всяка тема свързана с Израел или еврейството - Венко.. С последните трели на вечерния сумрак се качваме в колата и тръгваме към Карабах.