20. Ден Пети, Дяволския мост, походът през долината, отшелническата обител

На качване в колата обявявам, че тъй като сме позакъснели и вече е почти пладне - няма да ходим в град Капан. Всъщност през часовете досега аз през цялото време нервнича и побурвам хората да се придвижват малко по-бързо и да губят по-малко време, защото днес имаме доста километри за изминаване и то по незадължително чудесни пътища, но сега най-после се примирявам и разкарвам от плана един не съвсем интересн град и 120 километра до него и обратно. Решението ми е посрещнато с масово ликуване - никой освен мен не е бил особено ентусиазиран за Капан, а Гого дори обясни, че град Капан е един капан специално сложен за нас, макар и малко недалновидно наименован така. Никак не обичам да не отивам в някои места, в които винаги съм си представял, че ще отида, ама какво да се прави, не може винаги да става на моето. Тръгваме към манастира Татев и прилежащите му забележителности. Пия си сока от нар, който е в гигантско стъклено и особено тежко шише, което искам да разкарам от раницата си, че мачка нещата вътре като танк. Въпреки че е общ с Венко той почти не близва от него, май нещо не му харесва. Арменската дума за нар е нур, отново си личи индоевропейския произход на езика. Жоро ни пуска арменските шансони с които е напълнил цели два диска, а Гого постоянно се оплаква от тях.

Малко преди Горис се отклоняваме по пътя за Татев обозначен с табелки и минаваме край гигантска електрическа станция и аз разказвам още няколко скучни истории от моя шофьорски курс. Пътят към манастира е изненадващо хубав и по него бързо достигаме до началната станция на лифта, малко след която спираме да гледаме гледка при един каменен орел. Всъщност лифт е относително понятие за това нещо тук - това е уникална структура, построена през 2004-та година и е лифтът с най-голямо разстояние между отделните кули в целия свят, съответно това което ние виждаме е просто едни въжета и кула много далеч на отсрещния хълм. Всъщност обаче този лифт изкачва доста малко височина и повечето от дългия му десетина километра маршрут е почти хоризонтален, или поне така ни изглежда на нас. Нагънатото дефиле пълно с меандри обаче позволява все пак да има кули на поносимо, макар и огромно разтояние. Първата кабинка обаче се вижда за пръв път след няколко минути; чудим се колко ли често са и колко ли хора побират. Така и не получаваме доказателство, че по маршрута се движи повече от една кабинка, защото дори и така да е явно са на достатъчно голямо разстояние. Следват майтапи за арменския лифт и неговата Кабинка, макар че цялото нещо си е доста велико инженерно чудо. Има малко чудене дали да опитаме да се повозим, обаче цялостното настроение по-скоро е в посока да си вървим по пътя, че и без това има и две други неща по него дето трябва да видим. Решаваме да си отидем все пак по хубавия път и да си видим нещата, а после на връщане ако има мераклии за лифт - ще бъдат изчакани с колата тук.

Следващата ни спирка по пътя за Татев е Дяволския мост. Това не е истински мост, а природно образование при което река Воротан минава през толкова стеснен каньон изпълнен с бързеи, че на места стените му се допират и реката минава като през тунел под тях. Всъщност обаче има една пътечки от която едвам се вижда бушуващата рекичка долу, а покрай пътечката има гьолчета в които дечица се къпят в мътната вода. Каньончето е хубавко, обаче не впечатлява особено, защото няма как да се види добре; има обаче разни смели момци които някак си са успели да слязат долу до реката и подскачат по камъните покрай бързеите. Като става ясно, че пътечката свършва след 50 метра и че нищо повече няма да видим се оттегляме към колата; това не минава без Гого пак да опита да се качи на някакви опасни места с храсти над дълбоката дупка, колкото да стресне горкия водач на групата, както и Теодор да пита три пъти дали ще има време за една бърза близалка. Честно, понякога имам чувството, че съм учителка в детска градина.

Малко по нагоре по хълма от моста започва пътечката, която би трябвало да води до манастира Татеви Анапат или, преведено на български Татевска Обител. Това е различен манастир от известния Татев - построен чак през седемнадесети век за разни отшелници и днес изоставен. До него се ходи само по две едва забележими пътечки - едната, по-късата тръгва от Дяволския мост и ние възнамеряваме да я хванем сега, а другата от манастира Татев. Спираме колата на завоя от който започва нашата пътечка, като внимаваме да не пречи на минаващите и отиваме до ръба на пътя. Оттам се открива чудесна гледчица към долчинката на реката покрита с дръвчета и зеленинка, а в далечината се виждат стените и малката куличка на Татеви Анапат. Започва дискусията дали да ходим, която всъщност не е никаква дискусия, защото аз вече знам, че ще отидем - няма да оставя това, че сме пропуснали Капан да бъде напразно. Жоро и Гого са твърдо за ходенето, а Теодор и Венко се оплакват, че били с неподходящи обувки, което, разбира се е изцяло тяхна грешка и изобщо не го приемам като аргумент, макар да съм по-мил наживо. Гого тръгва начело, следван от мен и Жоро, уж да разузнаем пътеката; Има две-три урви които я пресичат, на места трудно се открива, обаче все пак става за разходка, така че викам и ония лигльовци със специалните обувки, предлагайки им като алтернатива да седят при колата и да ни чакат един час, а може и два. Зная обаче, че това ще подейства, Венко не може току така да се остави да се мине и да не види нещо, а Теодор пък не може да остави да бъде възспрян от някакви си обувки. Все пак поощрявам ентусиазма им, карайки бързащите напред Георгиевци да поизчакат и поне да се мъкнем като група, за да може да си помогнем ако някой се хързулне. В началото има около километър стръмно слизане надолу до нивото на рекичката (това приятно поточе тук е, между другото, същата рекичка, която в Сисиан, по-нагоре по течението беше широка 20 метра. Предполагам Шамбския язовир помежду има нещо общо с това); следват около два километра приятна разходка по разширената пътечка през горички и ливади. Жоро неусетно се е превърнал във водач на походчето, макар всички да имаме опит с планинарстването само той е истински планинар. Интересното е, че манастирът се видя само от началото при колата, а после чак като стигнахме до него.

Както почти всеки арменски манастир и Татеви Анапат е ограден със висока и стабилна крепостна стена. За момент изтръпвам виждайки как Жоро отива до затворената врата и си представям, как тя е заключена и сме идвали дотук напразно. Но вратата се отваря! Казвам си, явно и на глас, как ако това място беше изоставен манастир някъде в България със сигурност щеше да е минал някой да му тегли един катинар. Венко пита а ако беше в Швейцария - и двамата обаче знаем, че ако беше там щяха да му събират 25 франка за вход. Венко отбелязва колко различно обществата си управляват забележителностите - но на мен  арменският начин най - ми харесва. Приятно обрасло дворче, древни стени с тъмни арковидни ниши, а в средата доста обширна каменна църквичка. Пред мен има камък със странен детайл, който прилича на лук, отчупен отнякъде. Минаваме през дворчето и влизаме в църквата. За наша изненада дочуваме гласове и от другата страна на църквата влизат още едни хора, мъж и жена. Говорят английския с френски акцент (в интерес на истината аз не познах акцента, ама другите така казват), та се чудим от Франция ли са или може би от Белгия или Канада, но така и не ги питаме. Питам обаче за колко време се стига дотук от Татев, защото е очевидно, че оттам идват, казват за няколко часа, това е доста в сравнение с нашата малка 40-минутна разходка от моста. Те обаче не остават задълго - след минута две и вече ги няма. Това ни позволява да се потопим в идиличната атмосфера на тайнственост, древност и сливане с природата. Знам, че говоря тука някакви такива помпозни приказки, обаче на това място наистина се усеща една такава връзка между хората, които са го построили и природата, която постепенно го поглъща.

Църквата е от сив камък, може би не е успял да почернее още. Обширна е, но доста празна. Гавитът този път не е оформен като стая, а като нартекс на обикновена не-арменска църква - просто пред сградичката има колонадка и малко заграждение. Теодор поляга на камъните с близалка в уста, а Жоро не спира да търчи насам-натам и да повтаря колко е хубаво тука. Покривчето на църквата цялото е покрито с мъх и тревичка, а в средата му стърчи мъничка куличка, също така покрита с мъх и трева. През прозорчетата навлизат листенцата на дръвчетата отвън. Отзад църквата пък има презряла черница - харесва ми да си представям как прародителите на това дърво са били тук преди хилядолетия и монасите са си брали черници и са си хапвали, докато си вършат монашеските деяния. Всъщност не съм сигурен дали монасите тук са били различни от тези по другите манастири - анапат се превежда най-точно на български със старинната думичка "Пустиня", в смисъл на монашеско убежище за отшелници, та може би тук са идвали само монаси-отешлници? Кой знае. Теодор пък се опитва да развали моята картинка, казвайки че най-вероятно тук са пасли овце и някоя от тях е яла черници и после е посяла тази. В това време пък Венко отваря някаква вратичка и се посипва с прах и пилешки курешки и всички се смеем.

Прекарваме на това чудесно място около половин час, но все пак е време да си заминаваме. Тръгваме наобратно по пътечката и Теодор ни разказва историите си от лятното пътешествие из Далмация и Мостар. Може да го попитам да ги разкаже пак, че нещо не ги помня, а не бяха лоши. На връщане към колата пък Гого се опитва да вдигне възстание против водача, защото постоянно го юркам да бърза. Възстанието е неуспешно, освен това никой от господата със специалните обувки не се е пребил, както и колата ни не е била блъсната в наше отсъствие, затова се качваме и потегляме.

Пътят към Татев изведнъж минава от чудесен в ужасен вид. Целият е на чакъл и колата се друса мощно. Венко пуска мъдрата сентенция "Ако имаш хубава кола не ти трябва хубав път" и разсъждаваме по нея. В това време пък Жоро, който пак е отпред е напипал един чуден шансон - "Името ми е Хаястан" и си го слушаме. Хаястан е арменската дума за Армения. Ще попитате ами че как така завършва на -стан, това не е ли турско? Не, това е навлязло в турските езици от персийски и всъщност е индоевропейско, освен в персийски и арменски същия корен имат и българската дума "стан", столицата на Казахстан Астана, както и и английското stand. Междувременно ми става зле и почвам да вдигам температура май, умълчавам се. Още половин час по този път и към 15.15 сме пред манастира Татев.