21. Ден Пети, Вечният манастир, земетресения и шишове

Спираме на паркинга. Аз бера душа и имам нужда от малко време да се съвзема, затова обявявам свободна програма за половин час. Теодор и Венко веднага тръгват да проучат въпроса с храната, че следобеда си минава, а още не сме обядвали, както и въпроса с разписанието на лифта и дали има повече от една кабинка. Гого чете табелките с информация, а Жоро остава при мен да ми направи един упсарин или там някакъв друг витамин. Бързичко ми става по-добре. Венко и Теодор се връщат, доволно договорили с някакви хора, че ще ни направят едни огромни шашлици, които да са готови точно след половин час, като сме поразгледали манастира вече. На мен идеята не ми харесва особено, щото първо цената е доста голяма (за пира преди 2 дена платихме по 6000 драма на човек, а това тук е по 4000 драма) и второ подозирам как капанчето ще се замотае доста повече от половин час. Обаче трябва да се яде, а нямаме голям избор, така че това ще е положението - може би щеше да е добре по кривия път в Карабах да караме по светло, но и по тъмно ще се оправим. 


Въпреки свободната програма всички са се събрали и влизаме заедно в манастира. от нашата страна, манастирът е ограден от крепостна стена, този път с малки кръгли кулички по ъглите, от другата му страна е пропастта. Влизаме през тъмен портал, върху който има издигната куличка с малка църквичка. Точно до нея пък по едни стълбички човек се качва до нишата с традиционния лечебен извор. Няма значение дали е лечебен, знаели са древните хора колко добре е да направиш крепостта си с изворче - Жоро веднага отива и опитва водата - бистра и студена.

Татев е основан през 9ти век и веднага става главният център на религията и образованието в цяла Източна Армения. Има различни теории за произхода на името му, по-традиционната е че е от Евстатий, ученик на Свети Тадей (който от своя страна е ученик на Христос и заедно със Свети Вартоломей - патронен светец на Арменската Апостолическа църква), който успял да се гътне мъченически някъде тук. Другата теория е легендата, че някога, в началото един монах бил направил свой собстъвен каменен кръст и решил една нощ тайно да се качи и да го сложи върху църквата. Някой обаче го видял и той толкова се стреснал, че пропаднал в пропастта, молейки бог да му даде крила, което би трябвало да е "Та Тев" на арменски. Аз повече вярвам на първата версия, легендата не ми е от любимите арменски легендички, виж ако Бог наистина му беше дал крилца и тогава да го кръстят така щеше да е съвсем друго.

В средата на големия двор е най-внушителната арменска църква, която съм виждал или ще видя някога. Просторна и изчистена, с висока кула по средата и мънички прозорчета разположени на кръстче. Няма гавит, порталът е с две масивни каменни колони и арки отпред и отстрани. Първо обаче ще се качим на куличката с църквичка над входа и оттам ще наснимаме голямата.

Из двора има доста туристи. Както вече е традиционно из арменските манастири веднага щом се виждат някакви момичета започва обсъждането на кой коя му харесва най-много. Жоро казва, че това е точно толкова безсмислено, като да разгръщаш списание и да казваш за мацките там - "пу за мене", но това не го спира също да изкаже мнение по въпроса. Венко пък обяснява, че сега сме като група италианци и никой не се цепи да ходи да заговаря мацките, щото италианците никога не се цепят от групата. А тези дори не са толкова впечатляващи като другите. Гого гледа църквата през бинокъл и открива по куличката релефчета с преплитащи кръстове. Аз му обяснявам, че кулата има 32 бразди. Изведнъж той изкрещява, че че видял релеф с куче...или може би не било куче, а било Мократа Богиня от снощната делфинска история. Кара да го снимам; аз обаче нямам бинокъл и не виждам Мократа Богиня никъде. Отзад пък се чува - "не ве, онази дясната"..."Аз на тази с бялото определено не бих и отказал" и далеч по-изненадващото "Оная там не яде ли спагети в момента?" и така нататъка, все богоугодни разговори, както подобава на мястото. Казвам, че в името на запазването на спомените ни се старая да хващам в кадър повечето от въпросните дискутирани момичета и веднага следва въпроса за какво точно ги хващам. Църквичката на стената е доста семпла. И тя, както и целият манастир е пострадвала много пъти, за последно при земетресение през 1931ва година. Иначе в историята на мястото има селджукски инвазии, опожаряване и изгаряне на ръкописи, построяване на всичко наново, само за да бъде отново унищожено от Тамерлан, земетресения и всякакви гадости. Арменският народ обаче е специалист в оцеляването и в реконструкцията - каква упоритост трябва, за да можеш отново да се захванеш с всичко, след като е било унищожено от самата природа -  олицетворение на Бога в който вярваш, или пък от орди нашественици, които всеки момент могат да се завърнат. И все пак, манастирът е оцелявал и е бил изграждан отново и отново и днес пак е център на арменската култура, макар вече да не е пряко отговорен за науката и образованието.

Обратно долу следва дискусия кой от нас какви точно женски гърди харесва по принцип. Теодор е най-либерален в това отношение, защото смята, че каквито и да харесваш би било любопитно да си играеш и с други видове. Тук обаче спираме с глупостите, първо защото вече идват чудесата от другата страна на двора (зад голямата църква) и второ защото повечето групи от симпатични момичета се отдалечават от нас (за което не ги виня ни най-малко). Ето я и прочутата колона Гавазан. Осемметрова колона от каменни пръстени,  с кръстов камък на върха. Според легендата каменните пръстени можели да се въртят, обаче след земетресението през 1931-ва година спрели. Функцията на колоната обаче е най-интересното в нея - тя е древен сеизмограф - при началните трусове на земетресението, колоната е направена така, че да се разклаща видимо и хората да могат да избягат навън. От десет века си работи и никакво земтресение не е успяло да я събори или да я счупи. За разлика от колоната, същото не може да се каже за часовниковата кула, паднала през 1931ва година и още присъстваща на древни снимки от мястото. Била е само на няколко метра от нас. Всъщност земетресенията тресат Армения неприятно често и понякога имат катастрофални последици. Примерно, древната столица Двин (онази, която вчера пропуснахме там след каньона) е бил процъфтяващ град докато не е бил сринат със земята от земетресение през 801-ва година. Далеч по-известното земетресение в Спитак през 1987 оставя хиляди хора бездомни и някои от тях до ден днешен живеят в походни жилища, а бавната реакция на съветските власти подпомага разцепването на целия Съюз. Ще разкажа подробно и за него, по-натам, като минем през мястото, просто трябва да не се забравя, че и земетресенията имат своя принос към огромния списък от трагедии, преживяни от този изстрадал народ.

Навлизаме и в помещенията, където са живели монасите и където се е помещавал университета, създаден през 14ти век. Тези помещения имат прозорци на ръба на скалата и от тях се открива страхотна гледка към урвата долу и към гористата долчинка (някъде надолу по тази долинка е Татеви Анапат, където бяхме, но не се вижда оттук). Пред тези помещения пък има малка капелка посветена на Свети Григорий Просветителя и мавзолея на неговия адаш - Свети Григорий Татеваци. Свети Григорий Татеваци (Татевски) е прочут арменски миниатюрист от 14ти век, периодът на чието творчество и впоследствие издигане до абатство съвпада с най-големия възход на манастира, основаването на университета в него и побирането на повече от 1000 монаси, учители и послушници тук. Това благоденствие е прекъснато след нахлуването на персийския шах през 1434-та година, но отново се възражда през 17-ти и 18-ти век.

Ето ни най-накрая на вратата на голямата църква - Свети Свети Петър и Павел (Бедрос и Бохос/Похос на арменски). Винаги съм се чудил защо Петър и Павел толкова често вървят в комплект, всъщност съдбините им са доста различни и несвързани. Това освен най-голямата църква в комплекса и една от най-големите в Армения е и най-древната, построена през 9ти век и като по чудо запазена след всичките земетресения. Жоро обяснява как 3 следобед му е най-слабото време и е одряман леко, но ще живне след половин час. Минаваме през масивните колони на входа и навлизаме вътре. В тъмнината вътре гледам да се държа близко до Гого, за да ми казва интересни артистични неща, но той не е толкова словоохотлив, колкото обикновено - обръща ми внимание само на безкомпромисността на архитектурата тук, как трите кораба на църквата са еднакво високи и как никой не е пестил средства и въображение. Отвътре църквата изглежда огромна - тя и отвън не е малка, но истинската и просторност се усеща едва тук. 8-те тесни прозорчета - по 4 във формата на кръст от всяка страна хвърлят доста мъничко светлинка, както и свещите из нея, това създава един такъв особен сумрак. Олтарът изглежда мъничък, на фона на колоните и стените, а всъщност отново стига на височина над кръста на хората. Теодор пита защо църквите са квадратни, Гого му отговаря, че винаги е било по-лесно да се правят така, а после е станало традиционно. По стените тук-таме има икони, на патроните, на Григорий, но семплата украса явно е важна за арменците - може би в това огромно тъмно помещение осветено само от свещи и няколко прозорчета по-лесно достигат до своя Бог, отколкото ние с нашите изрисувани църкви или католиците с техните статуи и красоти. А може би при тях идеята за Бог е обвързана с идеята за Земята и Родината и прадедите и всичката тази масивност и тъмнина ги свързват по-добре с тях? Пак тука си правя някакви спекулации дето само в моя мозък се случват, не ми обръщайте внимание.

Омръзна ли ви от манастири, а? И на Теодор почват да му омръзват. Ще има още, в тази страна това е най-важното; но няма страшно, следват три глави без каквито и да е манастири!

Излизаме от манастира и отиваме в капанчето, което трябва да е приготвило гигантските ни шишове. Те не само не са готови, ами не са дори започнати, трябва да си повтаряме поръчката още три пъти. Жоро се връща да напълни шишетата с вода в манастира, а Гого да си го поразгледа още малко. Кисел съм, защото не обичам да чакам, когато съм измислил план и почти не участвам във веселия разговор, който Венко и Теодор водят с дебелия капанджия, който май върти заведението с жена си.

Най накрая след още 20 минути всичко е готово и прословутите шишове се появяват на масата отпред.     Хубави са и наистина са доста големички, но изобщо не би трябвало да струват толкова много, нито пък са яденето на живота ми, както се е опитал да ме убеди дебелия собственик. Все пак си похапваме добре с всякакви типове пържоли, меса и сланини. 17.30 часа е, време е да тръгваме, че Горис си има и стар пещерен град, а и имаме още стотина километра до мястото за нощувка.