18. Ден Четвърти, Четирите държави, последната гара, рефлексът на глътката, манастирът в залеза

В момента в който сме се озовали на магистралата, Жоро отново се сеща за заветната диня и почва да предлага да спрем да си вземем от някой камион край пътя. Осъзнавайки, че това ще се повтаря всеки път като разминем камион с дини, решавам, че е най-добре да спрем веднага и Жоро отива да избира диня, а Венко отива с него да се учи от експерта (не че някой има съмнения, че Венко знае всичко). Жоро не се оставя на някакъв арменец да му препоръчва дини и се качва в камиона да си избере сам и след малко се връщат с две дебели хубави динки и ги прибират в багажа.

Караме на юг под лъчите на привечерното слънце, това е точно онзи момент от денонощието в който цветната температура е най-хубава и всичко изглежда пъстро, уютно и топло. Венко седи на задната седалка вече, но още не е спрял да се мисли за шофьор и се разкрещява от нищото на Теодор, който си изпреварва камиони, добре че Теодор си знае какво прави и как да игнорира стрес създаден му от задната седалка; следват майтапи с Венко за внезапното му избухване. Пътят минава през село Йерасх, което е последното арменско село преди Нахичеванската Автономна област на Азербайджан; това е мястото в което най-близко ще се доближим до азербайджанската граница и решаваме да спрем да го видим. Главният път за Южна Армения се отклонява наляво на едно кръгово кръстовище, а ние продължаваме по един бивш главен път направо на същото, но само след 200 метра пътят е препречен от натрупани чували и военни които изпълзяват иззад тях и ни хвърлят подозрителни погледи. Обръщаме наобратно и отиваме към гарата на селото, която е последната гара по линията в Армения, точката където приключват влаковете на юг от Ереван. Междувременно гледайки през обектива на фотоапарата си, Жоро ни обръща внимание на това колко западнало изглежда селото наоколо ни - къщите се рушат, има прах навсякъде, дори в тази чудна топла светлина това село изглежда като изоставено място, в което са се нанесли хора които нямат друг подслон.

По черното пътче до гарата се разминаваме с разни други военни, които отиват някъде зад жп-линията. Тук всички ни гледат подозрително, но никой не ни заговори. Самата гара е огромна масивна сграда от оранжевия камък, толкова масивна и с малки проозрчета, че не и личи, че е изоставена. Жоро и Теодор тичат насам натам да си правят снимки по тревясалите коловози и с железопътните знаци. Обръщаме поглед на юг, където линията си продължава все едно изобщо не пресича затворена граница; няма никакъв белег къде свършва Армения и започва Азербайджан, освен някакви вишки на няколкостотин метра, които може да са на границата, но може да са и по-навътре. Соча на другарите си, че това е място от което се виждат четири държави, всъщност досега никога не съм се озовавал на такова. Армения и Азербайджан са ясни, хълмовете от другата страна на същата река Аракс са в Иран, а тясната ивица зелена земица точно до реката е турска, както и огромните, все още видими силуети на Големия и Малкия Арарат

Ставам нетърпелив, защото днес имаме да гледаме и прекрасния манастир Нораванк, който е най-внушителен по залез, защото е разположен на западен склон и слънцето директно го огрява; той е на поне 50-тина километра оттук, а слънцето вече е много ниско. Пришпорвам другите и след като дори Жоро най-после се е наснимал на крайгарови обекти се качва във вече запалената кола и потегляме.

Докато аз разказвам не-съвсем лицепрятната история за Денислав, който заспал пред телевизора (съжалявам, бележка 3) отзад става нещо далеч по-интересно от моите древни малоумни истории - Гого е решил да научи Венко на арменската азбука. Венко се оказва добър ученик и бързо успява да напише имената на всички в колата. Всъщност самата азбука не е особено трудна - главните букви се запомнят лесно, просто освен тях има двадесетина доста редки букви, които понякога изскачат. Като не мога да майтапя Венко щото се справя чудесно, пробвам с учебните методи на Гого, но бързо ме скастрят. Теодор разказва как регистрацинния номер на колата която имаше за няколко месеца в Германия беше Джи-Джи-Би-Джи 359 и на всички ни е много весело; Някакъв негов познат турчин пък имал номер Tu RK. Минаваме през село Тигранашен, бившо Карки, което, по онези граници дето Сталин ги е чертал с моливче в района е било ексклав на Азербайджан, обхващащ участък от единствения път водещ към южна Армения и арменците са се принудили да го окупират за да могат изобщо да ходят натам. Азерите пък са си взели анклава на Артсвашен, който за разлика от това мизерно село е имал и паметници на арменската култура, без съмнение вече унищожени.

Виждаме дъга от пътя, тя започва малко след Тигранашен и завършва някъде отвъд хълмовете, в Азербайджан; минава ми абсурдната мисъл, че поне за природата няма граници и един символ на надеждата като дъгата си преминава както си иска през затворената и въоръжена до зъби граница. Може би се замислям прекалено много? Всъщност, тази нещастна Нахичеванска автономна област също е видяла доста зор, заради некадърното управление на Азербайджан. Тъй като е ексклав и не е никак близко до богатата нефтена част на страната, войната е оставила провинцията в дълбока изолация. Всичко там се внася с тирове, които минават през Иран и често заплащат сериозни мита. Дори това, че е родно място на президента-бог на Азербайджан, Хайдар Алиев не и е помогнало за друго, освен да е център на индоктринирането; това е единственият регион на Азербайджан (Карабах естествено не се брои за такъв) влизащ в границите на древна Армения и съответно богат на арменски културни и исторически паметници и манастири; всички те са целенасочено унищожени днес. Най-голям световен потрес предизвиква унищожаването на най-голямото средище на хачкари в света - гробището в Джулфа, от което в момента е останало само едно празно поле. Азербайджан не допуска наблюдателите на ЮНЕСКО и вобще никакви чуждестранни агенти до тези места, защото не иска да бъде обвиняван и измисля фиктивни бюрократични пречки като например условието същите наблюдатели да разгледат и Карабах, но влизайки през затворената от Азербайджан граница с него. Ей значи, такава хубава дъгичка, защо трябваше да се ядосвам с тези мисли.

Отзад урокът е приключил. Насред пътя има полегнала крава и хора, които се опитват да я махнат оттам. Аз разказвам интересната подробност от библейската легенда за Ной, как на един запой синът му Хам го видял гол и затова Ной му се разсърдил невероятно много и наказал поколението му с това да слугува на другите. Това, освен че е най-расистката гадост, която май пише в Библията е интересно и само по себе си, защото виждането на пиян баща гол не е всъщност толкова ужасно деяние което да заслужава вечно проклятие, затова има доста интересни спекулации по въпроса какво точно прачичо ни Хам е сторил на прадядо ни Ной.
Гого подхваща темата за забранената любов и разказва за книгата Wet Goddess, в която някакъв човек разказва за своята връзка с женски делфин. Гого обича да попада на нестандартни и понякога дори извратени неща в интернет и това, че е открил тази книга не е изненадващо, учудва ме обаче колко много подробности знае за нея; заедно с последните лъчи светлина сме залети от детайли как например въпросният тип бил свалян от делфинката докато човешката му приятелка гледала отстрани нищо неподозираща (не че я обвинявам)."Делфините нямат рефлекс на глътката" - се казва любимата на Гого глава; започвам да подозирам, че наистина е чел книгата.

След село Арени се отклоняваме надясно по обградения от двете страни със стръмни скали път към манастира Нораванк. Теодор кара доста добре и бързо, благодарен съм му, че все пак ще хванем манастира в поносимо ниво на светлина. Слънцето е залязло, но здрачът все пак позволява да се вижда добре; скалите обаче придобиват причудливи форми и Гого го забелязва: "Тия скали са ужасни, някои от тях се жалват и оплакват...а може би оплакват нас, ние ще умрем на този път." - добре че е милият Гого да повдигне настроението.

След десетина километра внезапно скалите се поразтварят и се открива величествената гледка към манастира, бучнат на един от каменните хълмове наоколо. В цялата долинка няма нито едно дърво, нищо зелено, само скали и този манастир изглеждащ като естествено продължение на хълмовете. Въпреки настъпващата тъмнина все още има хора наоколо, в 19.55. Карам всички да бързаме, да не вземе да затоври след пет минути, но няма такава опасност - тези манастири май никога не затварят. Удобното му разположение нависоко пък дава още двадесетина минутки здрач в който да го разгледаме и наснимаме добре, без да ни е прекалено тъмно. Все пак съм си взимам фенерчето.

Нораванк значи нов манастир, защото е построен "чак" през 13ти век. Всъщност е един аритектурен шедьовър - известен най-вече с двуетажната църква Сурб Аствацацин (св. Богородица), която се извисява пред нас в този момент. Гого ни разказва, как бил ходил до Хайделберг наскоро и как това му било първото ходене в Германия откак с мен, Жоро и Теодор се разходи до болницата в Аахен в един следобед след кратка среща за палатки в Белгия. Болницата в Аахен е една изумителна, страшна, на моменти ужасяваща, на моменти прекрасна модерна сграда, отрупана с тръби и неща, които изглеждат правени от извънземен разум; Гого се възхищава колко еклектични хора сме, да можем да гледаме едновременно болницата в Аахен и този манастир тук и и двете да ни харесват и да ни впечатляват.
На мен обаче Нораванк ми харесва повече, може би защото е в страната, за която толкова съм мечтал. Двуетажната църква е прекрасна, наистина на това място средновековното майсторство се докосва до магията. Много е висока и масивността на стените не се откроява толкова, колкото по другите манастири; но нещото което ни впечатлява най-много са стълбичките за горната врата, вградени във фасадата от двете страни на долната врата и изглеждащи като част от украсата на сградата. Дори Теодор, който не е най-големият почитател на манастирите е дълбоко вепчатлени и изразява възхищение. Долната църква е много тъмна, осветена само от няколко свещи, част от нея е вкопана в земята и няма никакви орнаменти. Излизаме и се качваме по стръмните стъпала; те са доста тесни и като в един момент си настъпвам гуменката с другия крак изтръпвам, защото съм на 10 метра над каменния под пред манастира. Горната църква е истински красивата. Покривчето с характерния остър купол има естествени прозорци образувани от аркадата под купола и влиза достатъчно светлина, дори в късния час. Като погледнеш нагоре усещаш магията на мястото, дори Гого е безмълвен пред вълшебството тук.

Навън Жоро ни прави снимки по стъпалата, все едно сме на почетна стълбица на олимпийски игри. Венко вижда прилеп и показва знания по руски наричайки го летучая мъйш, което на мен ми звучи много весело. Отивам към другата църква, Сурб Карапет (Йоан Кръстител). Тя е по-стара, по-малка, едноетажна и в нея, както и в огромното и предверие не навлиза никаква светлина, та използвам фенера си. В пътеводителя пише, че покривът и бил впечатляващ, понеже бил построен по някакъв уникален начин, след като предишният се срутил при земетресение, обаче с едно просто фенерче не виждам разлика. Но пък самото усещане да си сам в тъмна древна сграда, и да обикаляш и разчиташ надписите по стените и пода е прекрасно, увствам се като истински археолог, напомня ми на чудесното приключение, когато дирих древната кула "нураге" в Сардиния. По северната стена има изсечени кръстове, а подът е покрит с надгорбни камъни. Гавитът (предверието) е също доста впечатляващ. След малко идва Гого, който е открил дупка насред двора, в която слиза метална стълба; обещавам му, че с фенерчето ще сляза да проверя какво има там. Ами...нещо като капелка, на която аз влизам през купола. Осветявам наоколо, но не слизам от стълбата, прекалено ми е некомфортно в тая дупка посред нощ. А на дъното и има още едни стълбички, които потъват в тъмнината. Решавам, да не казвам на Гого за тях, че ще ми се ядоса, дето не съм проявил достатъчно приключенски дух да ги проуча.

Тъмнината вече е пълна, другите постепенно се ориентират към колата, а Теодор е захапал вече близалката. Подбирам Гого и заминаваме към Йегегнадзор, където да вечеряме и към Вайк, където е резервирана нощувката ни. Заговаряме се за старите ни познати от университета, някои по-приятни, други пък - не, а и трети, на които като добавиш комплимент към името им то става палндром (сериозно, имаме и такъв приятел). Гого без да иска подхваща темата за вечния враг на Теодор (Теодор не ви ли звучи точно като човек, който ще има вечен враг?), аз обаче не искам да слушам щото само преди две-три седмици Теодор ми е бил нагости и зацикли невероятно много по точно тази тема. Гого се опитва да избяга, разказвайки за най-скучното си пътуване, когато в един двудневен автобус за България уцелил най-скучния човек на света. Смятайте, колко трябва да е бил скучен, за да не може да си говори с Гого, въпреки постоянните му опити. И така в мразене на случайни и не толкова случайни познати минават поредните двадесетина километра и пристигаме в Йегегнадзор, влизаме в града и спираме там, където би трябвало да е центъра. 21 часа е. Има едно-две магазинчета, които работят, но отново никаква следа от ресторант или място за бърза храна. Гладни сме, а и малко поизнервени вече. Жоро и Венко започват да разпитват разни чички къде има какво да се яде, накрая от отворената месарница, в която всъщност в момента не се продава нищо, един чичок ги упътва къде има заведение в града. Тръгваме по въпросната улица и в един момент виждаме нещо като кафе-ресторант отстрани; спираме и бързичко влизаме в ограденото дворче, където на 3-4 маси някакви хора си сърбат вечерното кафе или чайче. Посреща ни млад момък на не-повече от петнадесет години, който с кимане потвърждава, че в заведението се сериврат кебаби и ни настанява на една маса. Някой, може би Теодор, запитва какво е месото за кебабите, но младият ни сервитьор не говори нито руски, нито английски език, та за пръв път в живота си виждам как в ресторант на някого му се налага да прибегне до това да си сложи пръстите като рога на главата и да признае с една дума триумфа на езиковото неразбирателство:  "Муууу". Ами да, кебабът май все пак ще е от крава. Обаче вместо чевръсто да се заеме с правенето му момъкът отива и докладва нашата поръчка на десетгодишно хлапе, което играе на джойстик в малка стаичка и двамата започват да се обясняват. След този разговор с главния готвач, момъкът отново идва и ни казва, че понеже са пет, кебабите ще позакъснеят малко, но отново не отива нито да ги прави, нито да казва на някого. Междувременно хлапето отново захваща джойстика и ние се чудим кой прави нашите кебаби и какво би станало ако поръчаме по една водка - тия деца ли ще трябва да ни я сипват и носят. Настроението много бързо започва да се накланя в посока на това, че това заведение се е оказало грешка както за нашите цели, така и със самото си участие в миросданието по принцип, затова след бързо гласуване взимаме решение да се махаме оттука, извинявайки се на момъка и хлапето. Те не изглеждат обидени, а по-скоро облекчени, щото май все пак са били тези, които е трябвало да ни сготвят.

Качваме се в колата и тръгваме внимателно надолу, продължавайки да се оглеждаме. На главния път, точно преди изхода от града съзираме две дупки, които може би са заведения. Първото се оказва нещо друго (заведение което е отворено, но не предлага нищо, има доста в тая страна), но във второто по-сериозни хора, мъж и жена ни потвърждават, че въпреки, че се канят да затварят, могат да ни направят по един бърз кебаб. Засядаме във бетонираното вътрешно дворче с по кебаб и компот и наистина доста бързичко ни ги направиха. Много добър кебабец, насторението се подобрява, а пък и като правих резервацията за хотела специално казах, че може да закъснеем и да дойдем към 22-23 вечерта. По време на вечерята Венко получава мистериозно телефонно обаждане на български и започва да говори формално, а не с традиционно лигавия глас тип настъпана медуза с който се характеризира традиционното му говорене по телефона с Ира. Започва да се съгласява с някакви условия, а ние се чудим какво ли става. Гого пуска майтап, че сигурно родителите му са отвлечени и му искат откуп, но както е очевидно шегата не се получава добре. Оказва се, че били хората, които щели да му транспортират кученцето до България зимата. Това разхождане на куче напред-назад на всеки няколко месеца е голяма разправия според мен, ама те си знаят най-добре. Чудя се дали Венко е казал на хората дето му го пренасят за Лори, близ.

На излизане от капанчето докато Жоро надълго и нашироко обсъжда детайлите на сметката ни с домакинята за да я плати, Гого успява да се блъсне нарочно в колата и да си изтърве смартфона на земята в резултат от което екрана му се счупи и стана на черти. Нищо, той не се оплаква. Започва да вали и като се качвам в колата нещо ми е студено, чувствам се сякаш започвам да настивам. До Вайк са още 15 километра и сме там към 22.30, внимателно оглеждайки сградите край пътя за да намерим хотела. На висок хълм има нещо като дворец. Най-накрая се вижда и самият хотел, добре осветен и приветлив и спираме колата. Отново моят паспорт се дава на рецепцията. Тук имаме две стаи, Венко е с Гого на долния етаж, а аз, Жоро и Теодор сме точно над тях; въвеждам системата на ротационното редуване на спането, за да не се цепи групата все по един и същи начин. След кратко чудене се вади целия багаж и се настаняваме. На мен ми става все по-лошо; Жоро ме вижда и понеже е добре-зареден с лекарства ми прави един бърз Тайлол; Жоро е като Раничко от "Плодчетата", има всичко в една голяма раница. Обаждам се на Елито и говоря от коридора, където по перваза на стълбите са окачени няколко чифта военни гащи, а отдолу се чува как Гого говори с Мими. В стаята пък Теодор и Жоро правят обзор на деня и звучат изключително доволни. Жоро слиза да вземе динята и да я занесе в някакъв хладилник уж, след което един по един се къпем. Има малък инцидент в който Жоро си разглежда разни части от тялото пред огледалото и Теодор ги вижда, аз обяснявам, че няма как на такова пътешествие и при таова спане по няколко в стая да не се случат поне 2-3 такива случая и да се радват, че са се разминали с гледане и смях, а не като прачичо си Хам и прадядо си Ной. Коментираме гащите ми от фирма "Братя Гьокови", които - Жоро разказва - явно в пристъп на модернизация си сменили името на G-brothers. И аз щях, дядо Гьоко може да е бил чуден човек, ама тая дума извън България не може да се напише и прочете. Аз, разбира се, съм последен на къпането, заради тежкото бреме на лидерството. Тъкмо свършвам да се къпя и слушалката на душа ми пада на главата и после на пода, чупейки се. Чувствам, че утре ще има проблеми заради това, но вече съм твърде уморен за да ми пука; все пак успявам да разкажа на заспиващите си другари историята, да се посмеят леко.