19. Ден Пети, чудесна утрин, Сисиан, древната Обсерватория

Ставам сутринта и цялата вина от счупения душ ме връхлита моментално. Обмислям стратегии в които отивам на рецепцията и казвам - гадният ви душ ми падна на главата и ми направи цицина, как може така, а между другото и се счупи. А хотелът е резервиран с картата на Теодор, притеснява ме да не поискат пари или да вземат допълнителна такса от картата. На излизане от стаята обаче Жоро го поставя на поставката му и го закрепя, така че да не си личи че е счупен (разбира се до момента в който някой не го пусне или вдигне) и на излизане не казваме нищо на рецепцията. Не обичам много да правя така, ама сега съм на пътешествие и имам по-важни неща да мисля от някакъв си смотан душ.

Оказва се, че динята не е била в хладилник или пък той не е бил пуснат, та няма плодова закуска, мятаме я пак в багажника. Станали сме раничко, излизаме към 8, но все пак няма време да разглеждаме смотания Вайк. Малко суетене и обръщане в търсене на бензиностанция, която да предлага прочутия "Премиум" бензин, на който колата ни върви и сме по пътя към Сюник. Теодор обяснява на Гого за преработката на нефт и различните видове продукти, които се получават и как те се пренасят и как варират цените им и защо. Всъщност дори аз, който рядко си признавам като не знам нещо и Венко, за който незнанието на нещо граничи с обидата имаме много какво да научим от това изложение, а и то е така направено, че го допълваме и не се чувстваме надмогнати умствено. Ей това тестостерона...Жоро пък майтапи Гого за неправилна употреба на думата молекула, май нашият специалист по изкуството има дупки в познанията в други области.

Пътят бързо се изкачва нагоре, докато ние обсъждаме ползите и вредите от това да имаш смартфон в днешно време. Моето мнение е, че това, че всичката информация на света е достъпна винаги те кара всъщност да не я четеш и помниш и отслабва знанията. Смартфонът дава свобода, а тя е трудно нещо, не всички могат да се справят с нея. Жоро пък е на мнение, че като имаш интернет постоянно - спира да ти е скучно, а скуката е много силен двигател на каквото и човек да прави. Така само си седим и си приказваме и си губим времето, а съответно и потенциала. Венко е малко по-голям апологет на смартфоните, защото чувства ползата от тях съвсем пряко; признавам си, че и аз можех да мисля друго, ако имах такъв, но засега това е положението. А може би вече съм започнал да остарявам и новите технологии ми идват като нещо досадно, с което трябва да се науча да се справям, а не като нещо вълнуващо и прекрасно.

Както и да е, със сигурност не съм остарял за пътуване - гърлото ми дращи и съм малко болнав, обаче се чувствам върховно щастлив и изпълнен с енергия. Слънцето огрява тревистите жълтеникави хълмове наоколо, докато се изкачваме към прохода Воротан на 2400 метра надморска височина. Изкачването минава неусетно - пътят е хубав и къс и човек изобщо не осъзнава как за половин час е изкачил над километър денивелация. Точно на прохода са Портите на Зангезур - два каменни стълба, по един от всяка страна на пътя. Зангезур е името на планината вляво от пътя, между Армения и Нахичеванската автономна област, но се използува и като друго име на областта Сюник, в която навлизаме сега. Край каменните стълбове се продават зеленчуци, и други крайпътни стоки. Спираме да се насладим на гледката. Толкова е топло и приветливо тук; с Венко си спомняме как преди години през юни бяхме на Алпийския проход Малкия Сан-Бернар, който е по-нисък от този с около 200 метра. И там имаше чудесни гледки, но също така имаше и доста сняг и осезаем студ, за който не бяхме много добре подготвени. А тук - слънце и жега. На един хълм отстрани се виждат множество малки камъни, като надгробни може би, а може и по-малки, без селище и без път, който да води до тях. Чудим се с Гого за предназначението им, но то така и остава загадка.

Отстъпвам навигаторското си място на Жоро, за да може отпред да прави по-хубави снимки и за пръв път на пътешествеито сядам отзад в колата. Разбрали сме се от вчера с Гого, че сега той ще ме учи на арабското писмо, което аз изказах съмнение, че не знае и това го възмути и вдъхнови дотолкова, че се стигна до този урок. Всъщност буквите не са толкова трудни, просто са направени за език толкова различен от всички, които говоря, че не мога да напиша нищо смислено; напомня ми на японския където името ми би се чело Бифурен. В това време отпред Жоро най-полсе се е добрал до сиди-то и започва да ни пуска специално донесените за пътешествието дискове с Кути и Доктора и други бисери, които се крият в огромното море на ранната чалга. Подходяща музичка за изучаване на арабски, макар че на моменти всички трябва да спираме разговорите, за да се заслушваме в някакви абсурдни думички от песните. Разминаваме се с камион КРАС и отново се подхваща темата за съветските камиони от епохата преди да се родим. Понеже става дума за италианците от хостела и влака - Венко, всепризнатият експерт по всичко италианско пък разправя, как италианците не обичали да пътуват самички и дори да остават самички на парти, затова винаги се мъкнели на групички. Пътят започва да слиза полегато. Минаваме край язовира Спандариян и бистрите му води, за разлика от  на онзи вчера (не мога да повярвам, че са минали по-малко от 24 часа от вчерашния язовир) се разстилат пред нас като на длан и отиват далеч на юг. Отново спираме да го наснимаме. Опитвам да пъхна нова касетка в камерата, но тя забива, не знам защо доста често прави така. После в колата я давам пак на техническия експерт Теодор да се бори малко, но пак не става.

Отклоняваме се от главния път и навлизаме в Сисиан. Още на входа на града (отбелязан с висок каменен стълб със статуя на орел) ни посрещат табелки за църквата Сюни, която е дала името си на провинцията разстилаща се оттук, чак до границата с Иран и завиваме покрай една чешмичка нагоре по хълмчето за да я видим. Наоколо се простира гробище и Жоро тича насам натам да го снима. По портретите и по явно модерните тук гравирани в камъка снимки се виждат доста хора с униформи, вероятно загинали във войната. Всъщност в тази война Армения успява да се справи толкова добре, че загиналите са доста малко, както в сравнение с други конфликти, така и в сравнение с тези на азербайджанската армия. Църквата е стара, черна и внушителна, с широк купол покрит с вездесъщия остър връх. Пред нея има каменни плочи с гравюри и Гого ни тълкува символиката на това, което виждаме, обаче уви, тълкуванието му не е записано от вашия скромен летописец. Отвътре църквата е много тъмна, защото повечето и прозорци са зазидани, иначе също толкова семпла и с едва забележими декорации както повечето неща от епохата. На стената отвън пък има древни графити, картинки на хора издълбани с ножче в камъка.

Вече сме гладни, лично аз и доста жаден и бързаме за града. На централния му площад има чешмичка, вобще кавказките народи са запазили чудесната традиция да снабдяват навсякъде с чудесна и чиста водичка и да правят чешми на всяко място, където човек би имал нужда. Сисиан е малък градец, но все пак си има пешеходен централен площад, както и широка алея с плочки, дръвчета и пейки; всъщност изглежда като един доста представителен град. Най-после, докато Венко ми припомня историята как спечелил камера от Шоуто на Къци Вапцаров аз успявам да пъхна касетката. Освен трикратен победител в Минута е много, Венко е участвал във всякаквите телевизионни състезания от нашата младост - бил е няколко пъти при Къци, и в Стани Богат и къде ли още не. Брат му пък е бил момче на късмета при Къци (не помня защо имаше момчета на късмета в Шоуто, но мисля че е било добра стъпка към равенството на половете в телевизионния ефир.) След като спечели камера от Къци обаче, Венко в типичния си предприемчив дух я занесе в университета и веднага намери някой, на когото да я продаде. Не го споменавам в разговора, но това е разликата между мен и Венко - и моята камера е подарък, но я използувам за да запечатвам спомените и да творя изкуство, па макар и в толкова смотан вид като настоящето четиво. "Па" пък е дума, която Венко много използува и мисля, че от него съм попил.

Разхождаме се с него до реката, докато другите нещо се бавят и мотаят. Река Воротан тук е широка и пълна, не мога да повярвам колко по-малка изглежда на петдесетина километра надолу по течението, където ще я видим след няколко часа. Край реката е пълно с дюкянчета. Най-после и другите ни настигат и си намираме едно място, където правят нещо като дюнер. Веднага взимаме четири (Жоро искаше да си яде нещо друго, от магазина). Тези кебаби не са толкова добри, колкото повечето досега - всъщност просто имат някаква подправка, която ни дразни. Теодор обяснява, че това било кориандър, на мен ми удря на целина, а може да е бил най-обикновен магданоз.

Отиваме си към колата и се качваме и тръгваме по разбития и изпочупен път към Зорац Карер (Вертикалните камъни) - известно още като Карахундж (Камъни дето говорят) или арменския Стоунхендж - древна обесрватория разположена между Сисиан и главния път.
Пътят дотам е ужасен, колата друса през цялото време и пак захапва камъчета, а всяка кола минава по частта от чакъла която шофьорът смята за най-подходяща, резултиращо в шахматно разположение на колите по пътчето. Посреща ни групичка от модерни менхири, които всъщност служат за индикация къде точно е пътят за истинските, древни такива.

Излизаме от колата и отиваме при тях. Серия от големи около 2 метра разнообразни продълговати, често и заострени камъни, някои подредени в редици или кръгове, някои просто натрупани. Все пак има и нещо като цялостна подредба на мястото - широк кръг с най-голямата купчина камъни и две големи извити редици тръгващ на север и на юг от него. Разказвам, как като отидох в крепостта Баба Вида във Видин, във вътрешния и двор ме посрещна скулпторът Александър Пройнов - Апер, който си е поставил амбицията да срещне и да говори със сто хиляди човека. Гого отбелязва, че той ако беше Мадона и отидеше на концерт можеше да си събере стоте хиляди за два дена, ама май не му е това идеята, а и не е Мадона; всъщност иска да си седи в крепостта и да събира хора един по един.  С удоволствие станах един от тях, той имаше интересни неща да каже и покаже, най-вече скулптурата си с която бил спечелил някаква награда - "Зевс и Европа", в която за разлика от традицията на легендата не изобрази Зевс като бик, а просто като някаква доминираща форма. Иначе направи интересното наблюдение, че в крепостта идват предимно чужденци. В това време Жоро, нали ни е астроном се старае да научи повече за мястото. Има разни камъни, на които има малки кръгли дупки, които учените асоциират с позицията на слънцето по изгрев на важните дни в годината - Равноденствия и Слънцестоения; връзката обаче не е доказана, защото дори не се знае дали дупките са толкова древни, колкото самите камъни. Единият от тези камъни е особено известен и всички гледаме през дупката му и си представяме как в определен ден слънцето изгрява над един друг специално сложен там камък. Знаейки, че е правено в праисторията мястото е доста впечатляващо, макар да подбужда известни съмнения дали е наистина обсерватория или по-скоро нещо като сложен обреден център. От нещо на земята, което прилича на шушулка Гого си избухва с темата за пащърнака и рожкова и тамаринда и колко хубави неща били тия неща; като не среща съгласието ни ни заплашва, че ще ни купи и ще ни храни с тях, добре че тук май не се продават. На заминаване Жоро си взима картичка обясняваща точния механизъм на гледането на слънце през дупката и я разглежда; после в колата обяснява как това е толкова случайно и неточно, че не може да става дума за истинска наука.