23. Ден Пети и Шести, предисторията на Карабах, звездното небе, Шуши, нощ в тоалетната, знамена, разруха и джамии

На път за Карабах колата я кара Теодор, а аз навигирам. Джипиесът се държи невероятно странно като му кажеш да ходи от Горис за Шуша, мисля, че се опитва да накара човек да използва нещо като въображаем самолет или дори телепорт. На излизане от Горис зареждаме отново от прословутия бензин премиум, защото има притеснения за наличността му в Карабах.

Но каква е тази митична страна, в която се ходи толкова сложно, предизвикала толкова конфликти? Май е време да разкажа на читателите историята на този регион и тази война. Но с риск да ги отегча, ще го направя постепенно, на малки порции. В далечното минало Нагорни Карабах, известен под арменското си име Арцак бил най-източната от провинциите на Велика Армения, населена преобладаващо с арменци и притежаваща арменска култура и идентичност През 15-16 век обаче, заедно с цяла Източна Армения и Арцак става притежание на Персия, управляван понякога директно от нея, понякога от васалните и княжества по границите с Русия и Османската Империя. С перисйското управление идват и тартарите - обитателите на по-ниските земи покрай Каспийско море, говорещи тюркски езици и пристигнали там при многобройните преселения на народите из Персия и Централна Азия. Арцак обаче запазва традиционния си арменски облик и дори, за кратко в началото на 18ти век заедно със съседен Сюник става начело на арменско възстание извоюващо за кратко свобода от големите империи. През 19ти век всичко тук става част от Руската империя. С избухването на Октомврийската Революция обаче Русия губи контрола си над Кавказ и там се обособяват независимите държави на Армения, Грузия и Азербайджан (междувременно тартарите са започнали да се наричат азербайджанци или азери в името на изграждането на някаква национална идентичност на внезапно освободената от Русия територия). Тъй като това са съвсем нови и неочаквано появили се по време на Световна Война държави - те нямат ясно очертани граници и Армения и Азербайджан веднага се вкопчват в люта битка за регионите на Сюник, Арцак и Нахичеван (първите два с преобладаващо арменско население, а третия с преобладаващо мюсюлманско - казвам мюсюлманско, защото за разлика от арменската народна идентичност сред мюсюлманското население на региона все още не е решило дали са азери, перси, кюрди или турци). Войната е кратка, но смъртоносна и няма решителен победител. С края на гражданската война в Съветския Съюз и консолидирането на властта на болшевиките - Съюзът се усеща, че е забравил за Кавказките си територии, където немирните деца си играят на държави и ги поглъща една по една в рамките на няколко месеца през 1920-та година. Една от гаранциите, които се дават на арменското население е, че спорните провинции ще бъдат дадени на Арменската ССР и се създава специален комитет за решаване на съдбите и границите в региона. Начело на комитета застава млад грузинец на име Йосиф Сталин, който е започнал възхода с ив съветската йерархия но все още изобщо не е близо до върха, който в последствие ще заеме. Въпреки дадената гаранция обаче Сталин чертае границите по някакви известни само нему критерии и отрежда и Нахичеван и Нагорни Карабах на Азербайджан. Заради преобладаващото арменско население в Карабах се създава автономна област, чиито граници са допълнително объркани с това, че тя дори не граничи с Армения. Има различни версии защо изродът е направил така - едната теория е добрият стар римски принцип - "Разделяй и владей", който осигурява подчинението населението чрез неговата административна разпокъсаност (Нахичеван не граничи с Азербайджан, а Карабах с Армения); друга теория е, че всичко това се прави в опит да се угоди на Турция, с цел нейното ново младотурско управление да се обърне към комунизма. Фактът обаче е, че с тези граници в региона Сталин залага бомба с часовников механизъм, която ще избухне 35 години след смъртта му и близо 70 години след въпросното решение.

И след няколко завоя на пътя - ето ни на пункта. Малка осветена будка, без допълнителни сгради, без много военни и дори без бариера. Излизаме от колата и отиваме при будката, където давам паспорта си и визата. Човекът отваря един тефтер и започва да записва имената ни, обаче виждайки как са дълги и непознати го домързява и в крайна сметка оставя само моето, а на другите записва само номерата на паспортите. Тефтер, тук се работи с тефтер, въпреки че ей там се вижда и компютър. След 2 минутки всичко е готово и се качваме да продължаваме. Теодор се чуди "Това ли беше всичко?" Макар и върл защитник на премахването на границите и граничните проверки между страните, мисля че именно несериозността на тази проверка ще го накара в последствие да твърди в спор с мен, че за него Карабах не е отделна държава, а част от Армения.

Продължаваме по пътя, докато се чудим дали телефоните ни нямат обхват по тези стръмни клисури или просто Карабахският мобилен оператор не ни предоставя роуминг - бързо обаче потвърждаваме втората хипотеза. Аз очаквах арменските оператори да се ловят тук, обаче ги няма - нищо, сега не съм само аз без телефон, а всички; интернетът ни също не работи, но за 1 денонощие ще го преживеем. Скоро излизаме от проходите и се откриват широки гледки към разни хълмове, обаче посред нощ не се вижда нищо. Има много малко светлини край пътя, единственото по-сериозно населено място е Бердзор (наречен още Лачин), който изглежда като малко селце отстрани. Всъщност Нагорни Карабах е много рядко населен - в него живеят 150 000 души на 11 000 кв км, това прави гъстотата на населението около 12 пъти по-малка от тази на Армения или около 8 пъти по малка от тази на България, а и почти половината от него са в столицата Степанакерт.

Толкова е пусто, че се сещам как преди години на един такъв невероятен път в Албания спряхме с Венко и звездното небе се виждаше в пълния му блясък, защото нямаше никакъв визуален шум и аз му разказвах за съзвездията, докато той си вадеше някакъв прах, който му паднал в очите. Когато бях малък, на няколко пъти баща ми ме изкарваше на балкона или на двора да гледаме звездите и ми показваше звезди и съзвездия, разказвайки ми легендите за тях - много съм му благодарен, това е едно от най-полезните знания, които някога съм придобивал. Питаме астронома Жоро за Персеидите и дали може да видим падащи звезди, Жоро обаче ни казва, че той не е по тая част и по този въпрос знае мъничко повече от нас - всъщност точно когато били най-известните Персеиди през 1999та година, Жоро нещо не успял да ги види, заради сестра му Ита, но не помня историята добре. После в тъмната нощ и тъмната кола говорим за ресърча на Ита в университета (свързан с тази сонда дето каца на комета тия дни) и за други сфери на астрономическата наука. Жоро тогава се впуска да ни обяснява за Зодиака и колко тъпо са направени зодиите, защото всъщност имало 13 съзвездия по небосклона там където изгрява слънцето, обаче първо, че 13 е леко неприятна бройка и второ - 13тото съзвездие, това дето липсва от Зодиака е Змиеносец, а той просто не звучи добре като член на зодиака - какво изобщо е змиеносец, професия ли е? Но неприятното е, че въпросният змиеносец е доста огромен и заема голяма част от небето и близо два месеца от зодиакалния календар, които са приписани на други зодии. Освен това наблюдаваемостта на съзвездията е различна навсякъде по земята, а тяхната позиция на звездното небе се променя постепенно с годините. Съответно днешния зодиак е една изкуствена концепция, в която небето е разделено на 12 еднакви по големина сектора и която няма вече абсолютно нищо общо с реалните съзвездия и истинското небе. След тая чудесна лекциийка, не може да не спрем на един ъгъл и да се поразходим да погледаме небето. Да, наистина е толкова прекрасно, колкото изглеждаше от колата, толкова хубаво, колкото беше в Албания, виждат се и най-дребните звездички. Млечният път е ясно очертан по небето и питам Жоро как така ние хем сме в него, хем се вижда - той пак казва, че не е запознат и се самоопровергава с логични теории (нали Пътят е като спирала и ние просто виждаме тази част от него най-наситена със звезди, демек спиралата). После започва да ни показва съзвездията и звездите тук и там. Въпреки, че доста от тях са ми познати - научавам един куп нови неща, съзвездието Делфин, Северната Корона, а ето го и прочутият онеправдан Змиеносец, който, никак не изненадващо носи в ръчичка съзвездието Змия. Воловар със светлия Арктур, Големи и Малки Мецанки, Пегас, Жоро май знае всичко по това небе и гого го слуша със захлас. В това време Теодор ближе ли ближе, а пък Венко разправя, как като се запознали с Ира и тя го питала за асцендента му, той обаче не го знаел и двамата го пресметнали заедно и тя много се зарадвала, че асцендента му се падал в нейната зодия. После Венко намерил в интернет сметачка на асценденти и открил, че всъщност неговия изобщо не бил там, но какво да се прави, няма да каже на обожаемото момиче това, я? Аз не знам какво е асцендент и Венко ми обяснява, ама и той не е съвсем сигурен, та аз продължавам да не знам - някак си предпочитам Жоровата версия за зодиите като пълен бълвоч без значение, макар че съм чувал теорията, че според това в кой месец се родиш първите ти дни минават в някаква различна среда (дали си навън или на печка, както казва Жоро) и това може да има някакво влияние върху развитието и характера ти (разбира се не и върху съдбата). Чудесна малка звездна паузичка си направихме, чувствам се обогатен и докоснал се до безкрая. Айде пак на земята, че има още 60 километра до това Шуши.

Теодор кара и обяснява как пържола не идвало от пържа, а имало съвсем друг корен (всъщност логично, пържолата не се пържи, нали?), когато се задават светлините на Шуши. Влизаме в града и по моята карта веднага намираме хотела в една задънена уличка точно до площадчето с катедралата. Хотелът изглежда доста представителен, а пък е по-евтиният от двата в града. Нямаме резервация за него (защото не бях сигурен, че ще стигнем дотук, защото не смятах че е необходимо и защото министърът на нощувките не си мръдна дори пръста да ги потърси и всичко остана в моите ръце в последния момент). Влизаме вътре и заговаряме човека на рецепцията, който обаче, както се оказва - просто си седи там, не е представител на хотела. Сочи ни един друг на компютър, за който също се оказва, че просто си седи там и не е от хотела. На една голяма маса зад нас пък група чички играят карти. Чак след няколко минути се появява още един чичок, който не може да ни регистрира, обаче може да ни заведе до стаите. Английски - никакъв, руският му също е слабичък с тежък акцент, та много трудно му се разбира, но все пак ни води в една двойна и една тройна стая. Тройната не изглежда да е била употребявана скоро, последната вратичка на последния етаж, но ние не сме придирчиви.

По време на суматохата от настаняването на мен ми става все по-зле (температурка, такива неща) и си сядам кротко на дивана в тройната стая, която ще деля с Венко и Гого. Въпросният диван после ще бъде моето ложе, защото като лидер на групата трябва винаги да спя на най-прецаканото място. Някакви хора отиват до магазина, аз оттам обаче не искам нищо, пия си разните цярове дето Жоро ми прави с топла водичка. Оказва се, че никой не иска да се къпе точно сега и използвам момента - притеснява ме малко тая баня, всичко в нея първо заяжда, а после тръгва много рязко - както във всяка баня дето не е била използвана години, но се справям. След като всички са готови сядаме на трапезата в нашата стая за вечеря и приказка. Часът е 23, но откарваме почти до 1. Донесли са бирички, тукашните бутилки (Киликия) са много странни, приличат на стъпаловидни пирамиди. Най-после отваряме и прочутия коняк. Нещо се грижат за здравето ми и не щат да ми дават, нали съм бил болен, ама си поисквам все пак. Изключително силен, изключително горещ, много ароматен, много рязък - никога не съм пил такова нещо. Венко и Жоро разказват за предаването "Поля Чудес" по руската телевизия, което са гледали като малки, но и до днес си върви. Там гостите от различните краища на огромния Съюз носят на водещия традиционни подаръци от своите републики и на компютъра който съм пуснал (изненадващото удобното наличие на интернет в цялата Армения се пренася и в Нагорни Карабах) пускаме някакви моменти, в които арменци гостуват в някакво абсурдно деведесетарско шоу, тип Супершоу Невада. Гого обаче иска компютъра, да си провери мейла, където има някакви сърцераздирателни писма от някакъв човек свързан с работата му, който не знае как да стигне от летището на Париж до центъра. В резултат на това Гого прекарва по-голямата част от вечерта забил нос в компютъра и пишейки гигантски имейли съдържащи информация за разписания, която всеки може за пет минути да си намери онлайн. Теодор пък разправя как имал записи на себе си и една от предишните си приятелки в леглото, но ги бил изтрил, защото това било коректното поведение, като спрели да ходят. Въпреки, че е прав среща предимно критики и кахърене по този въпрос. После минаваме на по-прозаичните теми, като морската краставица, която си изхожда белите дробове (а, каквооо?) и масовото оплюване на национализма под каквато и да било форма (нещо с което всички сме известни) и как учебната програма в България подсъзнателно внушава национализъм на дечицата. Гого разказва, как в класа имали две турчета и колко ли им е било странно да учат и анализират Шипка, заедно с българчетата. Накрая обаче всички се одрямват и си отиват по леглата. Утре закуската е в 8 и смятам ако някой иска - да отиде, обявявам 9 за официалния час на тръгване.

Завивам се с походните завивки и заспивам моментално, преди да сваря дори да се притесня дали утре ще се събудя съвсем болен. Обаче се чувствам доста добре на събуждане, почти никаква следа от болест, дори ставам преди навития си часовник и докато стане време да вдигам другите се измивам и си оправям целия багаж с все зарядни и прочее. Венко се размърдва след мъничко и още неотворил очи започва да се оплаква, как посред нощ се събудил с позиви за повръщане и разстройство и тъкмо като се връщал от тоалетната и си лягал отново - позивите се връщали пак и пак и така горкичкият прекарал нощта в тоалетната. Гого разбира се е спал като буба и нищо не е усетил от венковите премеждия, затова пък веднага щом става ме кара да пускам компютъра, за да продължи да успокоява човека, дето не може да си хване влака на летището. На път към закуската се отбивам долу при другите - и те имат някакви оплаквания и болежки и проблеми, вобще от снощи до днес съм станал от най-умрелия - най-бодрият от всички. Слизам да закусвам, снощи изрично съм заявил, че всички ще закусват, но днес като гледам ще съм само аз. Топло хлебче, варено яйце, вкусно кашкавалче, масло и прекрасно кайсиево сладко, както и чашка йогурт - простичко но невероятно вкусно и засищащо, чувствам се добре посрещнат от Карабах. От другите обаче няма и следа, качвам се да ги подбера, оказва се, че Гого си говори по скайпа с родители, приятели и вобще кой ли не, Венко се щура насам-натам като зомби, а другите двама просто си се бавят. Юркам, побутвам, заплашвам ги с изтърваването на закуската, но нищо не помага да се разбързат. Най-се изнервям на Гого, който стана и кисна точно един час на компютъра, накрая обаче му се скарвам и го прекъсвам точно когато води единствения си разговор, против който нямам против - този с Мимито. Става ми гузно и искам да му се извинявам, но поне най-после сме се размърдали и излизаме добре закъснели навън.

Докато прибираме багажа в колата Венко се заговаря с някакъв досаден дядо, който изговаря думите супер-бавно. Изоставяме го и тръгваме, защото водачът ни е пределно изнервен от великото мотаене. Вместо дядото обаче историята на този странен град ще я разкажа аз. Някога тук имало арменско селище, после през 18ти век персите правят тук крепост и в нея се настанява ханът на полузависимото Карабахското ханство и така градът става столицата на региона.  Населението на мястото оттогава е традиционно съставено от две почти еднакви по големина групи от арменци и татари, съжителствувщи в несигурно разбирателство чак до 1920-та година. Тогава новосформираната държава Азербайджан идва и извършва поголовно клане над аремнското население (23 000 души, малко над половината за града), което шокира целия свят. После обаче всичко става Съветски съюз и различията са замазани под пелерината на всеобхващащия комунизъм и народно щастие. Тогава градът става център на азерското население в целия Карабах (защото арменското, както вече разбрахме е избито), докато арменците установяват столицата на автономната си област в новия град Степанакерт тук наблизко. През войната 1992-94 тук се водят много ожесточени боеве, защото азерите използуват височината на града да обстрелват Степанакерт. Арменците обаче печелят и азерите са евакуирани, така градът за втори път губи населението си. Арменския квартал - напълно срутен от Азербайджан през 1920та година е населен наново, а прочутата катедрала от 19ти век - Газанчецоц е възстановена и реновирана. Нищо обаче не е могло да върне населението на този нерщастен градец след големия погром и масовата евакуация  - сега в един град за 50 000 живеят 4000 души, а макар мирът да е реалност от повече от 20 години - разрухата тегне навсякъде. Дори от прозореца на хотела се виждат стени без покриви, необитаеми къщи, жилища в които се живее само в единия край и безброй много строителни боклуци събрани тук и там на купчини.

Отиваме първо към новичката катедрала, блестяща в своя чист бял цвят. Точно пред нея виждаме как едни хора с камион минават по улицата и закачат на стълбовете на лампите знамена - по едно арменско и едно на Нагорни Карабах. Гледам ги с копнеж и се чудя не биха ли ми дали едничко, но те продължават надолу, а ние влизаме в църквичката. Построена е изцяло в стила на традиционната архитектура и с разположението си на хълма се вижда от целия град. Пред нея пък е мъничката и камбанарийка. Вътрешността е уютна, но новостта на цялата постройка отблъсква нашия историк на изкуството, който си обича древните сградички, а не новите, направени по подобие на древни. И от вътре е бяло-сива и доста светла, като за арменска църква.

Тръгваме надолу по хълма към мюсюлманската част на града. И в Шуши арменци и татари са живеели точно както живеят на макро-ниво - амрнеците високо горе, а азерите - долу в ниското. Въпреки че, има интересни сгради по пътя (разрушена голяма къща или може би пазар с мурали на традиционните занаяти), решаваме, че е добре някой да се върне да вземе колата, защото после и нататък продължаваме по този път, а не е необходимо всички, включително одряманото зомби Венко, да се качваме обратно по баира. Жоро е навит, защото иска за пръв път да покара, а Теодор отива заедно с него.  Ние се спираме на централния площад пред другия хотел да ги изчакаме. Отново сме настигнали хората с камиона дето окачват знамена и аз пак страдам, че кой знае къде ще си намеря знаме на Нагорни Карабах, Гого обаче чува това и хуква зад камиона. Настига го при следващия стълб и за мое удивление след кратък разговор се връща и ми връчва две знамена, по едно от всяко. Безкрайно съм му благодарен! Отново ми става гузно дето сутринта му прекъснах разговора с приятелката му, а той после ми отвърна с такъв мил подарък, който моята асоциалност не ми позволи да си поискам сам. Просто отишъл и ги питал откъде ли би могъл да си купи знаме, те разбира се не смятали, че такива знамена се продават, но веднага им хрумнало да му подарят едно и понеже били мили, а той - чаровен и почтителен - му дали по едно от всяко. Така сега си имам две арменски знамена и едно на Нагорни Карабах. То е като арменското но в десния му край има бял мотив под формата на стъпаловиден орнамент от килим, заграждащ малка част от трите традиционни цвята - това символизира отделянето на Карабах от Родината в лоното на която той копнее да се завърне.

Пред нас е една от вече неизползваните джамии. Сградата е запазена, само минарето е отрязано. Обикаляме и площадчето, обградено с дръвчета и с работещо фонтанче по средата и отново се дивя на това как този град продължава да живее и да съществува в средата на тая разруха. След малко идват и онези с колата и с нея отиваме до голямата, известна джамия малко по-надолу. Има малко чудене дали арменците няма да ни гледат накриво, задето гледаме джамиите, обаче никой не ни обръща внимание. Изправени сме пред голяма, висока колкото двуетажна постройка с две минарета. Изгледжа доста запазена, макар че върховете на минаретата пак ги няма. Всъщност, Гого отбелязва, че минаретата са най-красивото нещо на тая джамия  и е прав - състоят се от три части, всичките с различни розово-червеникави мотиви под формата на различни ромбове на бял фон. Надничаме и вътре. Подът изглежда груб и недодялан, вероятно е бил порзарушен, обаче стените и беглите им украси си седят. Гого съжалява, че джамията не е била направена на музей и я нарича "милата", аз отбелязвам, че най-вероятно точно такова бъдеще я очаква. Доста е хубава, като за нещо строено късно, оказва се обаче, че е построена по същото време като катедралата горе на хълма - края на 19ти век...как ли са се погаждали тези хора преди клането. Отново се повдига темата за Агдам и това дали ще ходим натам. Аз и Венко сме твърдо за, макар че аз се съмнявам, че ще остане време, а Жоро отново заявява позицията си, че е твърдо против, защото там ще има само още разруха, гадост и дори - опасност. Обикаляме отстрани, където има мюсюлманско гробище и отбелязвам на останалите как амренците са направили точно обратното на това, което азерите правят - вместо да разрушават чуждите паметници на културата, те ги пазят, ето тук даже гробището си седи, не като древното арменско гробище в Джулфа. Венко казва че явно са "една идея" по-малки изроди, но аз не съм съгласен, според мен са поне 3-4 "идеи" по-готини, дори изобщо не може да става сравнение, особено не и тук, в този град на клането. На качване в колата се чудим защо идеята се ползува като мерна единица за всякакви неизмерими неща; венковото обясняние е, че е защото е нещо изключително малко и все пак забележимо. Не съм съгласен, идеята си е супер-значимо нещо, ето цял филм "Инсепшън" направиха дето да покажат колко голямо чудо е една идейка. Минава 11 часа вече, палим колата и заминаваме. Градът си има и останки от разрушена крепост покрай които минаваме на излизане, но ни стига толкова разруха за една сутрин - и без това следобеда ще има още.