24. Ден Шести, Началото на войната, столицата Степанакерт, Зомбайо, паметникът на една държава

В десетината километра между Шуши и Степанакерт шофира Жоро. Те са изненадващо планински и завоести, някак си бях очаквал когато две селища са на 10 км те да са почти свързани, а те всъщност са много откъснати едно от друго, Шуши е в планината, а Степанакерт долу в равното. Всъщност, целият Нагорни Карабах, въпреки името си (което е руско) е доста по-ниско от самата Армения, тук баирите са по около 1000 метра високи и покрити с гори и нивички, а не с планинска пустош, а равнината е на около 200-300 метра надморска височина. По тия сложни завои жоровото шофиране е доста рязко, тъй като още не е свикнал с колата. Славо богу обаче свиква, защото в днешния ден шофирането му се оказва жизнено-важно, тъй като другите ни шофьори не са в никак оптимално състояние за шофиране. Разминаваме се с танк, сложен на постамент край пътя, да ни напомня че тази земя е добре пазена.

През 1988 година политиките на Перестройка и Гласност са в разгара си, а в СССР се забелязват началните белези на предстоящия разпад. Уповавайки се на въпросната Гласност арменците в Карабах надигат глас за самоопределение и съветът на автономната област гласува едностранно да присъедини Карабах към Армения на 20 февруари 1988(петиции и демонстрации в тази насока има още от 1963-та година). Мотивите за това решение са липсата на образование на арменски и откровения опит за азерификация на Карабах от партийното ръководство на Азербайджанската ССР, начело с Хайдар Алиев (бъдещият президент-Бог на Азербайджан и баща на сегашния).Горбачов обаче се  колебае и иска един месец мир, за да вземе решение. Това обаче не се получава, тъй като на 27 февруари 1988 азерите извършват погром над арменската диаспора в град Сумгаит бизо до Баку, под предлог отмъщение за изселването на азерски бежанци от Армения, които всъщност се оказват наети от властта провокатори. Убити са над 30 души. Следва масово изселване на арменците от Азербайджан и на азерите от Армения. Насред тази напрегната ситуация, Горбачов отказва да признае присъединяването, защото то щяло да бъде опасен прецедент в СССР и можело и други региони да го последват. В този момент ми е невероятно трудно да разбера как политик на такъв сериозен пост може да вземе толкова глупаво решение в критичен момент и да го аргументира със запазването на нещо, което дори тогава е било ясно, че не може да бъде запазено. Ако Горбачов бе проявил разум - тази война щеше да бъде спестена на двата народа.
Но уви, историята не работи така. Започват престрелки по граничните райони. Азербайджан прави железопътна блокада на Армения, а в много други градове арменците са изгонени чрез погром. Земетресението в Спитак удря Северна Армения на 7ми декември 1988 и вниманието на арменската общественост за кратко е отвлечено от конфликта, азерите се възползуват и през януари се прави голям погром на последното останало арменско население на Баку. Бавната реакция на съветските власти след земетресението и закъснелите мерки за защита на арменците след погромите разочароват допълнително арменското население и по-голямата част от него вече не иска да има нищо общо с този Съюз. Спорадични сблъсъци се появяват по цялата територия на Нагорни Карабах, често завършващи с изселване на села от губещата страна. Населението и от двете страни бърза да се въоражи от военните бази в района, докато армията на СССР бездейства - в това време Съветският Съюз губи влияние, докато властта на републиките се увеличава. Последното действие на СССР в региона преди официалния му разпад е да подкрепи молбата на президента на Азербайджан Муталибов за съвместна антиарменска операция, която изселва арменците от най-северния регион на Карабах и има за цел да принуди другите да се откажат от исканията си. Това обаче не се получава, а Съюзът се разпада и Армения и Азербайджан получават своята независимост през есента на 1991-ва година, съветската армия се изтегля и вече нищо не може да спре войната. Едно от първите решения на новата Азребайджанска държава е да отмени статуса на Нагорни Карабах като автономна област и да преименува столицата Степанакерт с изцяло арменско население на Ханкенди. В отговор Нагорни Карабах провежда референдум в резултат на който обявява независимостта си от Азербайджан.

А ние пък пристигаме в Степанакерт и паркираме на една уличка успоредна на централната, на два блока от площада. Още от самото начало градът ме грабва с това колко жив е (пълен контраст с венковото заспало клатушкане). Пълно с хора навсякъде, вършат си ежедневните неща, магазинчета в уличките, баби на групички по пейките, този град е жив, жизнен и по никакъв начин не се разпознава, че е в държава във война или под блокада. Личи си и че доста пари са изсипвани във възстановяването му - по време на войната градът на няколко пъти е бил бомбардиран и има сериозни разрушения, макар че не е попадал под азербайджански контрол нито за миг. Въпрки новите лъскавки институции градът не изглежда като столица на независима държава, но не изглежда и като мизерно 50-хилядно градче. Вървим по улицата бавно и се дивим на това колко е хубавко и чистичко всичко - в Армения често се виждат тротоари непипнати от 50 години, в съседно Шуши има доста разруха, както вече споменах, а тук няма нищо, което не е поддържано или възстановено и в най-чистичък вид. Всъщност по странен начин - широките булеварди с широки тротоари, градинки, зеленина, градът напомня на Ереван - може би защото също както централната част на Ереван и градоустройственият план на Степанакерт е направен от прочутия арменски архитект Александър Таманян през 20те години.

Спираме в една книжарница и с Жоро си взимаме огромни карти на Армения и Карабах, разбира се на арменски. Той си взима и мъничко знаменце, а Гого някакви химикалчета с местни символи. В това време Венко седи отвън и си държи главата с ръце, а Теодор се опитва да задреме на едни стълби и дори не му хрумва да лапа близалка, много е зле положението, от всички дни днес групата е в най-тежко състояние, умората и болестите взимат своето. Като тръгваме покрай импровизирания битпазар на десния тротоар на централната улица, Венко ме пита дали имам нещо против да поседне в някоя градинка и да ни изчака там. Погледът му ми напомня на този на заека Зомбайо от култовото анимационно детско през 90-те Доктор Злобюл. Разбира се пускам Зомбайо да си дремне на свобода, даже тъкмо сме стигнали до централния площад. Площадът е огромен и пешеходен, но в най-десния му край има голямо кръгово кръстовище и в едрото кръгче има градинка с пейки и дръвчета, както и голямо симпатично работещо фонтанче. Отпред на това кръгче пък е паметникът на Степан Шахумян - Арменски комунист и болшевик активен през началните години на Революцията, наричан още Кавказкия Ленин и загинал трагично през 1918 година опитвайки се с шепа хора и мизерни средства да направи революция в Кавказките страни. Умира като комунистически герой преди да живее достатъчно за да бъде името му оплюто и опетнено от управляващата върхушка. В резултат на мъченическата му смърт на него са наименовани доста неща в Каквказ, най-известните от които са градовете Степанакерт и Степанаван. Та в тази градинка пускам нашия Зомбайо да си почине.

Останалите обикаляме площада. Жоро отбелязва, че нарочно е направен такъв широк, за манифестации - едно време се е наричал Ленинския площад, а сега е площадът на възраждането. В ляво от нас е стария парламент на автономната област, в последствие държавата и днешно президентство, а в дясно - новия парламент, покрит със стъклен купол като Райхстага, но в арменски стил с остро връхче. Жоро пита това ново строителство дали не ни напомня на Скопие 2014-та, прочутото в България изкуствено застрояване на Скопие с модерни сгради и забележителности. Ама не виждам връзката, тук тази сграда може да не е била необходима, но е една и като цяло се вписва в стила на града, в който има доста нови фасади на разрушените сгради. Между новия парламент и кръговото кръстовище е каскадата на Степанакерт, отново наподобяваща тази в Ереван, но по-малка. Представлява нещо като стъпаловидна алея водеща от централния площад към стадиона и украсена с модерни скултори, сред които се открояват хора с лампиони на главите, вероятно служещи за осветление на каскадата и каменни пейки с формата на кръст. Също както в Ереван обаче и тази каскада е измислена заради самата нея, без да има особен смисъл като пътека водеща между две важни места - централният площад е такова, но стадиона не изглежда да се използва често и по каскадата няма жив човек (е, вярно, пладне е, горещо е). За разлика от ереванската обаче, на тази Каскада горния и край е на центъра, а долния е този който отива в нищото. Вобще Степанакерт е малко крив град в това отношение, всичко, което човек очаква да е на хълма е долу в ниското и обратно.

Обикаляме площада откривайки пощата, младежкия дом и една сенчеста пейка, на която Жоро и Теодор сядат да си починат. С Гого мърдаме малко нагоре по из така наречения исторически квартал, който е мъничко пространство с не-толкова нови къщички зад президентството и младежкия дом. Не е особено интересно и се връщаме при пейката. Там двамата са се заговорили с един арменец, шофьор. Той им разказва колко му харесало в България и къде точно бил, но насред изречението става да вози някаква жена, която досега е чакал да се наразглежда наоколо.

В това време аз заглеждам будката до пейката и там има вафла СОЮЗ, не мога да не си взема една. Ммм, автентичен вкус на вафла от детството ми, напомня на вафли Поморие или Созопол. Жоро пък пита продавачката на будката къде е прочутият паметник "Ние сме нашите планини", символ на държавата и тя ни показва надолу по хълма. Докато сладко си похапвам отиваме да подберем Зомбайо и да разгледаме градинката с паметника. Зомбайо дреме седнал на пейка - разбуждаме го и уж тръгва с нас обаче докато се обърна го гледам как е седнал и задрямва на друга пейка. Притеснявам се за него, да не е смъкнал кръвното прекалено много, не може толкова да е унесен. А тази градинка е живото сърце на Степанакерт - фонтанът блика весело, дечица тичат наоколо, а на две пейки точно отсреща голяма група дядовци с бастунчета разнищва тайните на живота и миналото. Какво ли са видели тези хора, какво ли са преживели на такова място? Ето, тука и това е наобратно - дядовците са пълни със сила и с живот, а ние младите сме като умрели медузи.

Още малко разходка, мотане и присядане по пейки и ще се отправяме към палемтника и в последствие Аскеран. Събуждаме Венко за последен път и той отива на площада да поснима малко, за да може после да си спомни все пак съня, който за него е била разходката из Степанакерт. С бавно темпо се довличаме някак до колата и тръгваме.

Паметникът на свободен Арцак е на северния изход на града, на пътя към Аскеран и Азербайджан и е главният символ на страната и на нейното арменско наследство. Наричан още Татик у Бабик (баба и дядо), този паметник представлява главите на жена с характерна носия за глава и брадат мъж с големи вижди един до друг и сливащи се с малкото хълмче, защото са без постамент. Построен е през 1967ма година в началото идеята е било да е паметник на дълголетието (с което Карабах е бил известен из целия СССР), но в последствие народните носии, символиката на сливане със земята и оцеляването му през войната са превърнали паметника в символ на "арменщината" и на Карабах и неговите хора. Сега паметникът се явява една от главните забележителности на цялата държава и край него се трупат групички туристи.

Нашата групичка обаче е прекалено умряла, за да предизвика паметникът необходимия интерес. На всичкото отгоре, той не се и старае много - хем успява да е по-малък, отколкото сме очаквали, хем някак да е долу в ниското, по-ниско от целия град и впечатлението за сливане с планината се губи малко, хем отблизко се виждат доста от естетичните му кусури. Миниатюрното хълмче на което се намира успява допълнително да убие желанието на Теодор и Зомбайо да го гледат и единият излиза от колата само да ближе близалка, а другият задрямва на задната седалка.

Останалите трима се катерим до него и си правим различни снимки, докато аз разказвам за символиката на паметника, а Гого ни обръща внимание на дребните детайли. Примерно, че строителят много добре е осъзнавал, че хората тук са арменци с криви носове и въпреки липсата на ненужни детайли някак и двете глави успяват да са с криви носове. Или как жената има само една вежда, а мъжът има две. Или че това на главата на жената не е правата и коса, а кърпа, част от носията, косите и се виждат като малки кръгчета отстрани. Оранжевият цвят на камъка, погледите им зареяни в далечината (макар че оттук няма особено хубава гледка), плоският гръб. Гого заключва, че този паметник всъщност не е никак красив, даже си е подчертано грозноват, освен това макар и богат на символи е можело да бъде направен доста по-добре и на по-хубаво място. Съгласен съм с него, но времето на създаването на паметника е съвсем друго и тогава хората не са мислили, че той ще стане символ на цяла една държава и един народ. Жоро пък нещо мрънка, че целият Карабах е малко разочароващ, начело със символа си, като че ли е очаквал повече от тази земичка, заради която двата народа така са се сбили и заради която Армения търпи изолацията на Азербайджан и Турция. Обяснявам как за хората тук страната може да не е велика, но си е тяхна, а те имат много по-силна връзка със земята, с предците си. Въпреки това и за мен паметникът не успява да създаде очакваното възхищение. На слизане едно хлапе ни пита откъде сме и ни казва добре дошли в Карабах като чува отговора. Долу пък си пазаруваме сувенири от будките, купувам си магнитче за хладилник със статуята и надпис АРЦАК - арменското традиционно име на Нагорни Карабах. Магнитчето не ми харесва много, но първо искам да подпомагам местната икономика колкото се може повече и второ - няма много по-хубави сувенирчета, а и самият паметник изглежда някак си по-замислен и огромен под формата на магнитче. Зомбайо може да не е видял нищо от страната дремейки, но като чува звуците на търговия и пазарлък очите му светват и веднага дотърчава от колата да си купува нещица. Теодор пък се е посъбудил достатъчно, че да шофира малко.

Хайде на колата и напред към Аскеран. Вече кара Теодор, а въпросът за Агдам все още не е изяснен.