25. Ден Шести, кланета и евакуации, Аскеран, чирозът на раздора, призрачният град

Пред нас се отваря обширната равнина на долен Карабах. Оттук, та чак до Каспийско море няма сериозни възвишения. В ляво от нас подминаваме спретнатото и реновирано мъничко летище на Степанакерт и на цялата държавица. Въпреки обновлението му, не се използува, защото Азербайджан заплашва, че ще свали всеки самолет, летящ на въздушното пространство на Карабах, а май никой не иска просто да си опита късмета. Посочвам наблизко селището Кожали, където се разиграва една от най-ужасните сцени във войната: В началото на войната воюват предимно паравоенни формирувания и от двете страни. Арменците имат малко повече опит и подготовка, а азерите са доста по-добре въоръжени и многобройни. Ключова обаче се оказва организацията на двете страни - докато при арменците цари нещо като контролиран хаос, все пак цялата държава солидаризира с военното дело и няма особени борби за власт или неясноти в командването. В Азербайджан от своя страна хаосът е пълен, а властите в Баку, поне в началото мислят повече за собствените си междуособици, отколкото за въоръжения конфликт. Между 1991 и 1994 години война Азербайджан сменя държавния си глава 6 пъти и това никак не му помага във войната. В самото и начало арменците са особено притеснени от това, че от двете страни на Степанакерт има азербайджански бази - Шуши и Коджали и оттам столицата е обсадена и постоянно бомбардирана. Първата им работа е да се справят с Коджали - селище заселено изкуствено с азери в опит да се азерифицира Карабах само година-две по-рано. Арменците го обсаждат и осигуряват свободен коридор на населението да напусне и предупреждават неколкократно, че ще го завземат, обаче подведено от нерешителността на командването то остава. Арменците не чакат повече и в офанзивата загиват над 400 азербайджанци, голяма част от които цивилни. Това остава като най-голямото кръвопролитие на войната и е причината Азербайджан да се стегне малко (разбира се, чрез още преврати). Светът е шокиран, защото е свикнал арменците да са жертви, а пък сега те извършват клането, а Азербайджан и до днес пищи за геноцид. Разбира се, азербайджанците са не по-малко виновни за случилото се там, но това не оправдава по никакъв начин избиването на толкова цивилни хора, всъщност това е един от най-тъжните епизоди в цялата история и може би единственият, от който арменците трябва да ги е срам.

След Коджали идва ред на Шуши, старата столица, от която азербайджанците бомбардират Степанакерт с помощта на далекобойните, неточни но изключително разрушителни ракети ГРАД. Но отново азербайджанците са неорганизирани, както на ниво държава, така и на ниво простото командване в града - не е ясно кой е шеф, не е ясно дали идват подкрепления - повечето азербайджанци просто си заминават преди очакваната арменска атака и тя не среща почти никакви проблеми. Същото се повтаря и малко по-късно в Лачин (Бердзор), завземането на който най-после прекъсва двугодишната обсада на арменски Карабах и осигурява връзка между него и Армения. Арменците си мислят, че вече са спечелили войната, Карабах е освободен и свързан с Армения. Но това изобщо не е така...

След малко се показва Аскеранската крепост. Тя е доста особена форма на фортификация, заграждаща склон на хълм, а пътят към града минава в долния край на въпросната крепост. Спираме да я поразгледаме. Далеч на изток се вижда друга малка частица от крепостта, свързана с тази с дълга порутена стена. Чудим се дали да се катерим по хълма, но това наистина е просто един склон заграден със стена, най-запазената част така или иначе е при нас, а пък както вече е станало ясно днес сме особено негодни за физически дейности, та просто се мотаем наоколо без да се качваме нагоре. Венко (държи да се отблежи) се качва с два метра по-нагоре от всички нас, уж за да види какво изпуска, а всъщност за да си докаже, че не е медузата, която е изглеждал досега.  Въпросът за Агдам отново изниква. Агдам е едричък азербайджански град, окупиран от арменците в самия край на войната. По-голямата част от града е в руини, но има запазена красива джамия, освен това е уникална по рода си гледка - къде другаде може човек да види изоставен 50-хиляден град? А пък и след написването на това писание може да не ме пуснат в Азербайджан и това може да си остане единствения азербайджански град който да видя. В момента е охраняван от арменски войници, но самото му разположение близко до фронтовата линия е принципно опасно, макар и реално да не мога да определя каква точно опасност би ни грозяла. Аз и Венко искаме да го видим, Жоро пък хленчи, че за каквоо, само ще се депресираме, а пък и няма нужда да се излагаме на опасност така от нищото. Теодор е като че ли по-скоро на наша страна, а Гого не изказва мнение защото напълно се уповава на нашата преценка за това дали е опасно или не, но моят авторитет го убеждава, че няма нищо страшно, за момента изглежда сякаш ще ходим.
Качваме се в колата и отиваме до Аскеран и спираме на някакво широчко пространство край пътя, вероятно центъра на градеца. Там има магазинче и всички се интересуват, чак в този момент си давам сметка, че аз съм закусил добре, но другите не са и трябва спешно да се помисли за храна. В тази дупка на дупките обаче няма ресторантче, няма кафе, няма нищо освен блокчета и военни камиони минаващи напред назад. Решаваме след евентуалното Агдамско приключение да се върнем до Степанакерт за бензин и храна и после да продължим нататък. С Венко тръгваме на малка разходка из градеца, в това време Гого влиза да пазарува, а Жоро си говори с някакъв военен, без съмнение го разпитва за Агдам и за опасностите дебнещи ни там. След разговора изглежда доволен и поуспокоен, военният му е казал, че няма никаква опасност, съвсем нормално място си е и решението да отидем вече е взето официално и подкрепено от всички, макар и с резерви. Тъкмо въпросът е решен и изниква нов конфликт - Гого си е взел чироз и иска да си го хапва сега в по пътя, докато Теодор, който мрази рибата заявява, че този чироз НЯМА да влезе в колата. Следват препирни и спорове, Гого обяснява, че чирозът изобщо не мирише и ни го тика в носовете да видим, докато Теодор се прави на по-непреклонен отколкото е. Но, за разлика от Армения и Азербайджан, ние сме доста по-склонни на компромиси и в крайна сметка на Гого се изяснява, че няма да яде чироз сега, а Теодор се оставя да бъде убеден, че той никога няма да чуе, види или помирише този чироз повече и той е прибран в хиляда торби в багажника за друг път.

Теодор кара към Агдам. Все повече военни по пътя, камиони спрели тук и там, но никой не ни обръща внимание, нито ни проверява документи. Градът е само на десетина километра от Аскеран и в един момент отдясно на пътя започват да се виждат разрушени сгради, затова ми става ясно, че сме подминали, разбира се необозначеното отклонение към центъра. Връщаме се малко и подкарваме по грубия, неравен и изтормозен път към града. Тези няколко километра изглеждат хиляда, заради покачващото се напрежение и скоростта, с която се движим. Отстрани се редят разрушени къщи без покриви, обрасли със зеленинка. Има нарови дръвчета, по които се виждат малки нарчета и се заричаме на връщане да спрем да си вземем, ако разбира се, оцелеем. Споменавам, че всъщност Агдам въпреки тотално изоставения си вид всъщност би трябвало да има около 2-3 000 души население дори в момента, поне според уикипедия. Чудим се къде ли са - някой изказва абсурдната теория, че може би живеят някъде другаде, а идват тук само да работят в богатите отрасли на промишлеността и услугите. Гого си представя, как тук насред праха и храсталаците може да има един хубав фешън-бутик, с голям персонал и множество клиенти сред грандиозното и богато население на Карабах, винаги в крак с последната мода. Това леко разведрява духовете и ни помага да не мислим колко ужасно е това място всъщност. Агдам е бил азербайджански град, извън границите на Нагорни Карабах, но само на 20-тина километра от Степанакерт. През него е минавал и главния път аз автономната област, и жп-линията свършваща там и, разбира се, азербайджанците са го използували за главна база на нападенията и бомбардировките. В момента в който арменците са най-силни, а противникът им най-объркан, те завземат серия от стратегически територии около Карабах, (повечето от западната и южната му страна, защото нали Сталин така е начертал границата, че Карабах да е напълно обграден от Азербайджан), и те включват и този град. Азербайджанците бягат пред настъпващите арменци и до ден днешен вече над 20 години тези 50 000 души живеят в бежански лагери  (защото нефтеният просперитет на държавата не касае тях, както и защото Азербайджан има нужда от жертви на злите арменци, които да показва в пропагандата си от време на време). При евентуално мирно споразумение арменците са склонни да върнат града, както и други завзети територии, но Азербайджан отказва какъвто и да е мир включващ загуба и на сантиметър от територията дадена му от Сталин.

При завземането арменците разрушават част от града за да не се завърнат азербайджанците.След войната обаче цялата страна е разрушена и има спешна нужда от реновация. А тук има един град, който си седи просто така - необитаван и множество арменци просто идват и си взимат строителни материали за да си оправят къщите. Като добавим към това и целенасочено разрушените сгради със стратегическо значение, както и разрухата която бавно пълзи с неподдържаността и се ражда този град-призрак, в който няма нито една сграда останала съвсем цяла. Всъщност не - има. Джамията към която отиваме, целенасочено спасена от армията като паметник на културното наследство, известна с прекрасните си минарета.

На едно място пътят е препречен от бодлива тел, ограждаща някакво по-широко празно място и трябва да обиколим. Личи се обаче че поне пътят се използва, явно военните редовно си минават от тук. Фактически през Агдам е и единственият път за някакви арменски селца малко по-наюг, а и при тая джамия идват туристи, така че май има някакъв трафик, макар да разминаваме само една кола и един камион. Ето ни вече в централната част на града, познава се по това, че останките са по-високи, а и джамията се вижда в далечината. От една разрушена сграда ни гледат войници и като приближаваме ни викат нещо и ни махат. Явно се чудят какви сме. Спираме, за да дойдат един двама и очакваме да ни проверят, а аз се притеснявам и да не ни върнат, че до джамията има още към 200 метра. Те обаче са просто любопитни и само ни питат какви сме по доста мил начин без да е като военна проверка. Венко предвидливо пита дали е разминирано, те му казват, да, нормално е. Казват ни, че идват много туристи, почти всеки ден (последната забележка ни учудва малко - как така много, ама почти всеки ден). Сочат ни откъде се минава за джамията. Оттук може и пеша да отидем, но народът не е в настроение за мотаене из военната зона и тръгваме с колата. Има едно много тясно мостче с дупки и колата издрусва здраво, но все пак стигаме без премеждия.

Джамията е много приятна, но макар и запазена и дори малко реставрирана (!) не може да се отърси от усещането на заобикалящата я разруха. Пред нея има табелка обясняваща че е защитен паметник на културата в НКР и обозначаващ, че е построена през 19ти век, 1868-70. Минаретата са чудесни, на различни слоеве от червени ромбчета и сини чертички. Изглежда по-хубава и представителна от джамиите в Шуши. Самата джамия също е двуетажна (казвам двуетажна, но да се разбира - над входа има още един етаж галерия, иначе вътре залата си е една). Прозорци не са останали, както и няма следа от някога прочутия и мраморен под, земята е покрита с дребни прашни бабунки, тук таме се виждат и кравешки изпражнения. Азербайджан и Турция се оплакали на Папата преди няколко години, че арменците използуват джамията за обор и те уж си взели поука, но явно все пак някоя и друга крава се промъква вътре. По стените има издраскани надписи, предимно с имена - прави впечатление как надписите на руски са повече от тези на арменски. С Венко като най-смели първи влизаме вътре и първи тръгваме да се изкачваме по едно от минаретата. Избирам по-западното, за да е по-далеч от фронтовата линия все пак, макар че дори отгоре не се вижда тя къде точно минава. Има дупка да се излезе на покрива, където се виждат подутините на деветте еднакви куполчета на джамията. В минарето стълбичките са възстановени, както и тераската за гледане на върха. Гледката е много потресаваща - докъдето погледът стига се виждат руините и разрушенията на призрачния град, построен от едни такива белезникави тухли. Както в Армения всичко е розово, оранжево и след време посивяло, така тук всичко е бяло или бледобежово. Широкото пространство оградено с бодлива тел е било централния площад - оттук се вижда чудесно и площада, и останките от административни сгради край него, както и една висока колонада зад която някога е имало сграда. Прави улици, между които сградите постепенно изчезват сред нови, млади дръвчета. След още 20 години това място ще изглежда доста повече като нарова гора, отколкото като призрачен град. Ако, разбира се, конфликтът не се разреши някак, но се съмнявам това да стане при сегашния президент на Азербайджан, който предпочита фанатизираната реторика и липсата на домашна опозиция. Какво ли ще стане все пак ако двете страни се разберат? Може ли това място пак да бъде заселено? Не виждам как, не виждам и защо - аз бих предпочел да се заселя на друго място или да ми построят нов град, отколкото да чакам с години да се възстанови старият град където вече съм изгубил всичко. Но, както казахме тук хората имат една особена връзка със земята. Това се отнасяше за арменците, но не пречи и другите да са попили от нея.

На излизане от джамията срещаме дебел мутрест руски турист със семейството си. Хайде на колата и беж наобратно. Край пътя спираме за да наберем малко нарове. Още първият поглед към наровете ми казва, че са още зелени, но Гого няма спирка и накрая се качваме с една пълна торба. Напред към Степанакерт и обеда. Всички са доволни, че видяхме Агдам, това е гледка, която ще видим веднъж в живота си.