28. Ден Седми, Мартуни, опит за убийство на езеро, закуска, Гавар, градовете с партизански имена

Събуждам се преди будилникът на телефона ми да иззвъни и се чувствам изключително бодър и, направо - здрав. Жоро и Венко вече са станали и се пробват на банята, в която все още не е потекла топла вода. Както още вчера съм планирал, докато другите се оправят аз се изнизвам за двайсетина минутки да поразгледам Мартуни. Малък, но симпатиен градец. Наименован е (също както и града в Карабах с това име), на Александър Миясникян, прочут арменски болшевик и първи председател на Арменската ССР, на който това му е бил партизанския прякор. И тъкмо стигам на площада разделен на приятна градинка пред кметството и пуст асфалтен квадрант пред читалището и забелязвам паметника му в северната половина (тази с асфалтената пустош). Край него има цветенца. И в градинката пред общината също има доста цветя, вобще градът ми прави доста приятно и пъстро впечатление, макар че не е особено забележителен. Има и доста живот, хора в ризки отиват насам натам по работа, а дядовците седят по пейки и обсъжат градския живот. Гледат ме малко странно дето се мотая с камера наоколо. Ах, добрия стар червен камък, и тук всичко е от него. Време е обаче да се връщам, видях всичко интересно в Мартуни.

Но къде е езерото, нали трябваше да е на езеро - ще попитат по-наблюдателните читатели. Да, ама не. Градът е бил някога на брега на езерото, обаче по времето на Сталин съветските инжинери (съвсем същичките отговорни за изчезването на Аралско море) правят проект за източване на почти всичката вода от езерото Севан за напояване и засяването му с дъбови горички, в следствие на което дълбочината трябвало да намалее с 55 метра, а обемът му да стане една десета от оригиналния. Всичко това, разбира се е било решено без съгласието на местното население. Прави се ВЕЦ на река Храздан и започва копаенето на разни тунели които да извеждат водата. В може би единствения пример на положително влияние на Втората Световна Война, началото и прекъсва цялата работа по езероубийството, но след нея усилията продължават. Нивото на водата пада с над 20 метра, а обемът и става наполовина. Най-после "Бащата на Народите" се гътва и проектът и екологическите му последици са преразгледани. Оттогава насам, вече 60 години арменците се опитват да взъстановят езерото до оригиналните му размери, процес бавен, трудоемък и не съвсем успешен. Първо се затварят ВЕЦ-овете, после се прави тунел под високата планина, така че река Арпа (на която се намират Вайк и Йегегнадзор и която се изтича в Нахичеванската област)  да се изтича в езерото и да го пълни, но това не довежда до сериозни резултати, а тунелът до река Воротан (мда, същата от Дяволския Мост и Сисиан) е завършен чак през 2004та. Оттогава насам нивото се държи стабилно и се покачва с едва забележими, но все пак реални темпове и в момента е езерото е "само" 15 метра по-ниско от оригиналното и водата в него е 60% от истинския обем. Мартуни обаче вече не е на езерото, нито пък Варденис. Екологичният баланс също е нарушен и много видове не са успели да се адаптират добре на внезапното премахване на жизненаат им среда.

В хотела всички са почти готови и Жоро вече реже динята за закуска. Теодор се чувства доста по-добре от вчера, а Венко макар пак да е разстроен (продължавайки разстроеното си "турне") вече не е медузата дето беше вчера и с готовност става първия ни шофьор за деня. Теодор обяснява кой кран в банята с кой друг кран и с коя тръба е свързан, по всико личи инжинерните му умения могат да обяснят всичко в тази баня, освен как да дойде топлата вода. (Пренебрежението към опитите на потенциалния откривател да намери очевидното усещащо се в израза  " да откриеш топлата вода"  явно не въведено от някой, който е трябвало да дели кола с 4 човека след като никой от тях не е могъл да се изкъпе.) Динята не е много сладка и е от този розовия тип, обаче все пак закуската е много свежа и приятна. Жоро ни снима как я нападаме и отива да повтори моята разходка от по-рано. В това време приключваме закуската си и събираме багажа и го изнасяме до колата. След малко Жоро се завръща и всичко е готово за потегляне.

Венко се е завърнал на шофьорското място, а аз на навигаторското. Малко след излизането от града езерото най-после се показва пред нас и тръгваме по пътя от западната му страна. Водата е синя и бистра, в далечината бреговете се губят в мъглица, а слънцето пече отгоре, денят е чудесен за прекарване край езеро. Гого иска да му дам арменското знаме на прът и го подава през прозореца да се вее докато фучим по пътя. Аз също вадя това на Карабах, много е весело, една кола дори ни бибитка. Само че се движим достатъчно бързо, че насрещният вятър да е доста силен и се уморяваме и прибираме знамената.

Стигаме голяма детелина на пътя, чудо каквото не сме виждали досега в Армения. Венко пак прави някакви опити да ни загуби, но го упътвам навреме и подкарваме към Гавар. Гавар не е някакъв особено хубав град, просто днес имаме сравнително малко път и можем да си позволим да го видим, а е и добре да се позакуси и нещо по-съществено от динката. След малко къщите започват да се редят край нас. След нова намеса на вещия ни навиатор спираме в единия край на огромния централен площад, който съдържа няколко кръстовища, градинки, множество административни сгради, нещо като автогара и, както ще разберем - пазар.

С излизането от колата Гого крещи "Зияяя, Зиаяя", в явно напомняне на любимия на всички нас (освен май Теодор, който е прекалено малък да го помни) детски анимационен сериал Тайнствените Златни градове, където три хлапета  (едното, на име Зия) обикалят Америките в търсене на различни неща и се срещат с древните цивилизации и техните останки. Ах, чудесен сериал беше, макар от ретроспективна гледна точка да омесва културите прекалено много; още потръпвам приятно ако чуя мелодията му. Стигаме до консенсус (или по-скоро личното ми мнение), че в нашата малка групичка Гого отговаря на Зия - сиреч артистичната мацка чиито съвети всички винаги пренебрегват. Отправяме се първо към църквата на Света Богородица, която е големичка, черно-розова и доста нова (1905та година) Вече забелязвам у другарите си досада от църкви и не мога да ги виня, но все пак всички влизаме. Има мраморен под на шахматни черни и бели квадрати, много е странно като за арменска църква. Също така има повече прозорци от обичайното, което създава сравнително светло впечатление. По стените има окачени икони и съзираме на една от тях Исус, чиито черти доста наподобяват тези на характерен арменец. Гого отбелязва, че и в католическите, че даже и в православните цървки Исус много рядко изглежда като евреин, какъвто всъщност би трябвало да е. И това е доста логичноот гледна точна на средновековната култура на омраза на другия - все пак евреите са били традиционно подозирани и недолюбвани от християните, кой би искал да види разпнат на кръста зад олтара в църквата един симпатичен носат евреин,, създаващ повече въпроси отколкото отгварящ? Виждаме и Бог на друго изображение и приликата с Исус и арменците е лесно разпознаваема - арменският Исус определено се е метнал на татко си. Гледам купола високо над мен. Всъщност един интересн факт - до построяването на новата катедрала в Ереван преди 10-тина години тази църква е била най-високата църква в цяла Армения

Излизаме и продължаваме разходката си по площада. Ето го и паметникът на Камо - друг известен арменски партизанин и другарче на Сталин от годините, когато той е бил просто мустакат антицарски терорист в Кавказ. Гавар се наричал Камо между1959  и 1991 година. Преди това пък се е казвал Нор Баязет, кръстен така защото е основан от изселници от град Баязет (дн. Догубаязит) преселили се тук през 19-ти век.

Пред читалището е спрян малък кафяв автобус ПАЗ с газови бутилки на покрива, следва отново Теодоро-жорово зацикляне по въпросите на газовите уредби и смисъла от бутилки на покрив.В самото читалище пък има туристическо бщро предлагащо билети до далечни дестинации като Киев, Петербург и Москва. Най-накрая намираме и магазинче и всеки си взима нещица по свой вкус, както и колективно вино с нар за довечера. Взимам си арменски шоколад да опитам - в тази страна всичко сладко е направено от една и съща компания, казваща се Гранд Кенди. Тя е взела стария соц сладкарски завод, реновирала го е и сега е регионалния лидер в производството на сладки неща, изнасяйки много и за Грузия и за Русия. Хапвам и някакви байкалчета, че не съм ял такива от 20 години, те обаче започват да се топят в жегата. Теодор ръфа парче салам, а Венко си е взел едно много приятно пушено сиренце. Сядаме на стълбите пред читалището да си похапнем. Разказвам как като малък съм бил супер-злоядо дете. Като съм навършвал три годинки (или може би четири?) съм поискал за рождения си ден цял ден да не ям нищо. Родителите ми се съгласили, макар и с нежелание. И когато денят минал, на следващата сутрин майка ми ме карала да закусвам, аз съм и отговорил - "ама нали имах подарък". След което става дума затова кой на каква възраст за пръв път е близал близалка или е пил кола. Венковите родители му дали да ближе близалка на пет години, за да се отврати и да не иска после пак.

Нахранваме се и тръгваме да обикаляме другата част на градеца. Жоро разправя, как веднъж си взел нар, и съквартирантката му (холандка) го попитала "А какъв е тоя странен лук дето седи на прозореца в кухнята". В това време Гого бива ущипан, но за съжаление историята мълчи по въпросите от кого и с каква причина. И изведнъж край нас се зареждат сергии и попадаме насред някакъв пазар, а отстрани в сградата има и покрит такъв. Знаейки как Гого реагира на пазари се опитвам да му отвлека вниманието и да се изнижем тихомълком, но не успявам - Гого започва да крещи "ХАЛИИИ, халии, искам в ХАЛИТЕ" и веднага хуква между сергиите и влиза в покрития пазар, където хората продават зелки с кантари от преди 30 години, анцузи и килимчета и всички гледат странно ентусиазирания рус човек, който крещи между срегиите. Групата се дели на две части - двама отиват направо към колата да занесат покупките, а двама сме специалните части натоварени с мисията да извелкат Гого и да спасят горкия пазар от него. Гоговият екстаз от пазарите обаче не включва закупуване на нищо и след като се е докоснал до всички възможни зелки и анцузи най-после се оставя да бъде изкаран навън и поведен към колата. При нея Гого се опитва да излъже Жоро, че вместо да хвърли торбичката с боклука, е изхвърлил торбичката с храната, ама Жоро не го познава от вчера и лъжата не успява. От площада се вижда един интересен хълм с гробище, но тъй като точно сега се каним да отидем на едно друго гробище, при това най-известното в Армения - решаваме да пропуснем градското такова на хълма. Качваме се в колата и отиваме обратно към детелината.