27. Ден Шести, на дълъг път, бавното настъпване на лудостта, краят на войната, Орфей и прасетата, коняк, дай на мене граха, Боса по Асфалта, хотел Соц

Ако на някой от читателите не са му интересни нашите разговори, по-добре да прескочи тази глава, в нея има много малко забележителности и много возене и приказване на глупости.

Возим се и си обсъждаме различни темички, Жоро кара, а аз седя отзад. Венко се прави на умен, разказвайки нещо за руските императори, аз пък се правя на по-умен зацикляйки за китайските династии Уей и Су през 3ти век и как си имах книжка за китайска история. На никой не му се слуша естествено и Венко цитира (не помня с причина или без) един от идолите си - поета Трендафил Акациев:

Марули, марули, марули!
Безкрайно зелено поле!
А в него седи и се пули
едно заблудено теле!

Хапни си теленце, хапни си
марули и прясна роса
Ох, как ми се иска да клекна
и аз да паса. Да паса!

Смълчани от внезапния изблик на поезия разсъждаваме върху дълбочината на стихчето и неговите очевидни и скрити смисли. Аз пък се чудя как след всичко дето сме учили в училище народната поезия на Трендафил Акациев (някой освен мен и Венко помни ли го? И знаете ли къде сте го виждали?) е това, което се е загнездило в мозъка на Венко, а не всичко което са ни карали да учим наизуст. Жоро разказва как ходил на подборен по лингвистика, където се случило нещо интересно, но, уви, не е записано какво, трябва да го попитам. След поетичния цитат пък вече събудения Венко ни разказва как италианците имали песен за завършването на всякаква степен в която псували завършващия и ни я изпява. Звучи дори по-грубо отколкото си представях, не е ясно това дали е заради невръзващия се в ритъма брой срички на псувнята или заради венковите отчайващи певчески умения. От диска удобно започва тъжна песен за Карабах, чиито текст не разбираме но от мелодията човек може да си направи извода че е поредната песен за прекрасната земя и това прекъсва венковите певчески напъни и го прехвърля в друга област на несполучливите изкуства - разказването на тъпи вицове дето всички сме чували най-късно преди 10 години. Слава Богу, поне тях не съм записал. Някой казва, че бил виждал реклама на Панорама по телевзията и се чуди защо предаване като Панорама би се нуждаело от реклама, не знаят ли всички какво е то. Теодор е голям фен на Панорама и редовно я следи. Аз пък съм голям фен на Бойко Василев, защото е отразявал войната в Карабах когато на никой в България (освен евентуално на арменците) не му е пукало за нея и защото и до ден днешен информира периодически за ситуацията там, в резултат на което е обявeн за персона нон грата в Азербайджан и разказвам това, споделяйки надеждата си книгата ми да стане толкова популярна, че да последвам неговата съдба. А пък по темата с абсурдните реклами си спомням как по време на Европейското първенство през 2000-та година имаше реклами на Кораборемонтния завод във Варна и оттогава се чудя защо един такъв завод би имал нужда да се рекламира - аз или имам кораб и знам къде се ремонтира той, или доста по вероятно не притежавам такъв и КРЗ-то не ме касае.

След разклона за Ванк пътят става чакълен и нашата скорост се забавя доста. Все пак като стигаме на хълм над Сарсангския язовир спираме да погледаме гледка. Под намаляващите лъчи на следобедното слънце язовирът блести със особена, приказна светлина и се извива като сребриста огледална змия в долината под нас, отивайки далеч на изток. Искаше ми се да отидем и натам, към Мартакерт, един от най-пострадалите арменски градове във войната, но за съжаление не остана време и за него, а и този път не ни позволява да се придвижваме особено бързо, а пък имаме 150 километра до нощувката. Зад гърба ни една Лада Нива профучава с 60 взимайки завоя много бързо и хвърляйки малко камъчета по нас, докато си правим снимка и това предизвиква събуждането на позамрялата отдавна дискусия дали пък нямаше да е по-добре да си вземем Лада Нива за пътешествието. Теодор беше главния противник, защото Нивата се килвала много лесно, понеже имала висок център на тежестта, а всъщност всички сме доволни, защото в нея би ни било наистина прекалено тясно.

Гледаме отново язовира и попиваме от спокойствието на средата. Птички припяват, слънцето залязва и единственият човешки звук който се чува е жоровото сменяне на обективи. А само до преди 20 години тук е имало война, танкове и бомбардировки, планове за разрушаване на язовира от всяка от двете страни и какви ли не други абсурди. След като арменците завземат регионите около Карабах войната влиза в последната си фаза, която се явява най-безплодна за всички, но и най-кръвопролитна. В нея фронтът е ясно определен и промените в него са минимални, но армиите вече не са полузависими парамилитарни групички с подръчни оръжия биещи се помежду си, а редовни армии с истинско въоръжение. В резултат от постоянно покачващият се брой жертви, липсата на промяна по фронта и кризата в която са и двете (трите) държави примирието става наложително и международните посредници както от Минската група, така и от Русия се опитват да го постигнат. Най-накрая вече придобилият пълна и неоспорима власт президент и бивш комунистически лидер на Азербайджан Хайдар Алиев се съгласява на прословутото примирие и то е подписано през пролетта на 1994. В годините след това Алиев редовно преговаря с арменските президенти (те, за разлика от азербайджанските се сменят от време на време) и често страните са близко до подписване на мирен договор с много компромиси на всяка от тях. Арменците са съгласни да връщат териториите завладени околко Карабах и да дават пари, Алиев почти се съгласява да пусне Карабах да си ходи и да получи обезщетение...но мирът и компромисите са доста непопулярни сред вътрешната аудитория на двете страни и така и не се получава, в това време Алиев се упоява от абсолютната си власт и прави най-голямата си грешка - засилва култа към личността си, подготвя сина си за наследник, промива мозъка на следващото поколение така че то да забрави, че мирът е съществувал някога и е, съответно, възможен и като резултат прави мирният договор невъзможен без личното му участие. И когато умира през 2003та всички компромиси на които страните са били почти съгласни са махнати от масата и там остава само омразата, подклаждана от Азербайджанската пропагандна машина. В Армения пък умереният президент Тер-Петросиян е изместен от възникналите в сложната обстановка на войната нови лидери - първо Кочарян, а днес - Серж Саркисян, всеки от които е бил президент на Карабах преди да стане арменски и лично участвали във войната, съответно и от арменската страна политиката става все по-твърдолинейна, а настроението на радост от победата кара хората да са все по-малко склонни на комрпомиси. Както Де Ваал казва - тази война може би не е била най-страшната в света, но мирът определено е най-лошия възможен, с армии по фронта, без контакт между двете общества и обикновените хора, с индоктринация която води хората във все по-голяма омраза на "другия", с икономически блокади, от които пострадват и двете страни. Стига се дотам, че при откриването на строежа на жп-линията между Азербайджан през Грузия за Турция, азербайджанският президент Илхам Алиев акцентира не на това колко ще е полезна линията за държавата му и за разбирателството между народите, а на това как тази линия ще направи Армения още по-изолирана и западнала.

Но да се върнем на нашето си пътешествие. Качваме се в колата и продължаваме по пътя, който слиза и тръгва на изток покрай язовира. Някъде тук е последният кратък асфалтиран участък по пътя, оттук, чак до Армения всичко е чакъл, макар и добре заравнен. Този път минава през окупирания от Карабах Карвачарски район на Азербайджан, където преди войната е имало кюрди и пътят пресича високата планина и излиза на югоизточния ъгъл на езерото Севан в Армения.  Тъй като връщането на Карвачарския регион е едно от условията, които арменците са били готови да изпълнят, развитието на този път, макар и създаващ втора връзка на Карабах с Армения е малко поизоставено - никой не е искал да прави път в територия дето може би ще трябва да се даде на врага. Все пак явно икономическата ситуация е натежала пред стратегическите цели, а може би мирния процес изглежда все по-безпътен и забил, така че - бях чел, че ще разширяват и оправят пътя тази година. Този изключително широк равен чакълен път може би се пада просто етап от строежа, защото не ми се вярва, че втората връзка на Карабах с Армения е постоянно в чак толкова ужасно състояние.

Друсаме си се бавно по пътя, а аз разказвам историята за английския войник, когото спасих веднъж. Спасих е силна думичка, просто беше в безизходна ситуация в която сам се е вкарал, загубен посред нощ в една пустош в друга държава и скрил се в храсти, трябвайки да е на съвсем друго място сутрнита. Намерих го, чух историята му и му спрях тир да го закара до там. Тъкмо приключвам и съзираме в ливадката до пътя кротко си пасе едно стадо от около десетина прасенца. Ау какви са хубавки, розовки на черни петънца. Гого се разкрещява "Аз съм Орфей и мога да говоря с животните, пуснете ме да си поговоря малко с прасенцата" и ние спираме, макар че го предупреждаваме да не ги пипа ако може. Гого се приближава чевръсто през ливадата и веднага привлича вниманието на прасетата, които бързичко се скупчват около него. Венко констатира, че Гого явно наистина е Орфей, защото в момента им говори, а те го гледат с жив интерес. Скоро обаче май разбират, че Орфей е един фалшив Бог, който няма да го храни и си тръгват пак да си дирят храница сред тревите. Въпреки опитите си да ги погали - май не успява и след малко се завръща. От другата страна на пътя пък ръждясва някаква военна машина, може би древен бронетранспортьор. Някъде тук е навлизането в Карвачарския район, който не е оригинално част от Карабах в границите които Сталин рисува.

Гого (или пък Жоро) обяснява, че с нас бил като немска баба на Шпаргел-тур, където ги товарят в един автобус и ги водят по различни места да ядат аспержи. Това напомня на Гого, че още не е ял чироза си и изявява желание да го извади насред колата, което предизвиква опит на седящия до него Теодор да започне да го налага, аз разбира се също се включвам - как бих изпуснал един хубав бой на задната седалка. Отпред пък идва темата за расизма, който се лее от българската телевизия под формата на коментарни предавания и колко често водещите им се правят, че се занимават с някой проблем, а всъщност по-скоро го създават чрез действията си. Този разговор имаше и имена, но...бележка 3. С Гого разказваме на останалите за пра-стария грузински патриарх и чуденията ни от онази вечер, след което следват спекулации за всички (небогоугодни) дейности в които един обездвижен патриарх може да бъде въвлечен против волята си, ако обгижващите го хора не са толкова праведни или са просто чужди агенти.

Нощта постепенно се спуска, а ние едва едва пълзим напред с 15 км в час. Бях се надявал да спрем на манастира Дадиванк край пътя, но табелките казват, че все още е далече - когато най-после минаваме край отклонението за него тъмнината вече е пълна и няма смисъл да се отклоняваме. Ех, жалко, макар и малко поразрушен Дадиванк все пак е сред най-хубавите манастири в региона, а в пътеводителя го наричат и най-тайнствения и мистичен манастир на Карабах.

С падането на нощта правим малка спирка за тоалетна/близалк край пътя на едно особено красиво място, където сме попаднали в нещо като каньон. Наоколо планините завършват със страшни отвесни скали, а реката бумти долу в тъмнината под нас. Венко вече се е взъстановил достатъчно от целодневния си ступор и предлага да смени Жоро на шофьорската позиция, защото човекът наистина е карал цял ден по ужасни пътища, има нужда да почине. Когато обаче става ясно, че Жоро ще дойде при нас на задната седалка, той веднага дава чудесната идея да разлеем малко коняк, да ни стане по-весело по пътя, изважда там разни канчета, а аз си приготвям едно от шишетата за вода, че да не пия заедно с другите, нали още може да съм болен. 11-годишен арменски коняк за 34 евро едва ли е бил пит по по-абсурден начин, отколкото от холандско пластмасово шише от Севън-ъп с аромат на череша (който си взехме с Елито от Холандия като бяхме там за ден, защото в Германия няма такъв.)

Тръгваме отново и докато Венко и Теодор внимават за пътя, а с Жоро пием бавно и се наслаждаваме на страшната природа която ни заобикаля (по-скоро плод на знанията и въображението ни, отколкото на реално наблюдаеми посред нощ неща), в колата неусетно настъпва Часът на Гого! За щастие (или нещастие, в зависимост от гледната точка) обаче, за разлика от други часове на Гого, този път по-голямата част от свързаните истории (часът на гого включва освен това и много несвързано плещене на глупости) са записани и то със собствените му думи. Първо започва с истории от училище, за Зибата и за Физико-Флинтстоун. Кои са те? Ами ето личното му резюме по въпроса: "ЗИБА беше заместничка по математика в нашата гимназия. По принцип знаеш как е много по-лесно да се вземат заместниците на подбив и да им се измисли прякор според външния вид. Но при Зиба отидохме доста далеч. Целия клас реши че тя прилича на някаква кръстоска между земноводно, жаба и риба, и затова я нарекохме Зиба. Естествено, символът на Зиба беше числото 3 (което не само прилича на буквата З, но и показва триединството на Зибата като същество). Та за всеки учител си имахме име. Георграфът беше Г-н Лино, защото приличаше на един шишкав италианец който продаваше кианти по някакъв български телешоп по ЕвроКом или Диема или някаква малоумна подобна кабелка. Имахме и Мики Маус, и Покахонтас (една баба с плитка), и Диплодонa (sic), която беше една висока учителка по френски . Имахме Бременното Копеле - една младичка и много приятна учителка по Етика и Право, която просто по едно време забременя. А госпожата по физика имаше къса коса и много приличаше на Флинстоун, така че я наричахме Физико-Флинстоун, и всеки път я чакахме да отключи пещерата (кабинета по физика). Но Физико Флинстоун беше строга. Веднъж  написах текста на старата градска песен "Черен Влак се Композира" на дъската и тя като влезе в стаята ми написа забележка в бележника."

 Аз пък зациклям по една моя любима тема - за думичката "моля", в употребата и след "благодаря", употреба, която никога не съм разбирал. Защо човек казва "моля" като му благодарят? Съкратено от "моля пак заповядай" ли е, и ако да, защо някой би молил другия да заповяда пак да иска услуга, след като всъщност това е лицемерно? Или може бие съкратено от "Моля ти се, не повдигай въпроса", което пак го прави ненужна учтивост, защото въпросът е вече повдигнат. "За нищо"е друг отговор на благодарност който не обичам, след като за да ми благодарят обикновено не трябва да е за нищо. Затова като ми благодарят аз просто мълча и се усмихвам. Часът на Гого обаче продължава с историята за Гого и братовчед му Младенчо, квинтесенцията на странността на социалните отношения като деца и на благодаренето по принцип, както и интересни наблюдения върху индивидите подпомагащи човешкото падение: "Младенчо е мой трети братовчед от Разград. Като бяхме малки, бабите ни оставиха затворени в един москвич на нивата и както си мълчахме, аз прихнах. Младенчо пропусна да ми каже наздраве и аз безкрайно много се обидих но нищо не казах. Стояхме си и си мълчахме още една минута докато аз не издържах и просто избухнах в рев. Бабите хукнаха към нас и като дойдоха им стана супер странно че рева и не знаеха какво трагично нещо се е случило. Сега като се замисля, и на Младенчо сигурно му е било странно да седи в кола в която както всичко е спокойно другото хлапе което си седи спокойно до него изведнъж избухва в див рев. Бащата на Младенчо имаше бизнес с капачки на буркани. Но от многото пари Младенчо се разглези и стана нехранимайко. И влезе в лоша компания с някакви лоши близнаци. Не знам дали си забелязал, но винаги в падението на хората има лоша компания в която се въртят някакви близнаци. "

Следват спомени от университета. Не мога да повярвам, че с Гого сме се застъпили само една година, а ни се случиха толкова интересни неща. Примерно играта на мафия, в която с Гого се паднахме убийци и безмълвно се разбрахме да трепем първо дебелите, а после просто пълничките хора. И полицаят Венко нали ни е умничък се досети и отвори уста да изрече обвинението си...но замлъкна защото как точно да кажеш "Те са убийците, защото избиха само дебелите хора, а нещо толкова абсурдно и диаболично може да бъде измислено само от тях!" И любимата съученичка на Гого - Хайдрун, с която сме се смели в не един и два влака. Насред тирадата, в която Жоро продължава да сипва на Гого коняк, не знам дали с цел да ескалира или потуши този пожар на думите Гого изкрещява: "Аз съм печено на жар месо, искам боклуци, искам боклуци!- Вилицата казва: Дай на мене граха, моля те, моля те!" и го повтаря десет пъти преди да предложи каквото и да е обяснение на тази кулинарна алегория. Когато идва, самото обяснение не е особено задоволително: "Аз съм Печено на Жар Месо е фраза от училищен мюзикъл който съм мярнал в някакво детско като малък и ми е направила голямо впечатление.  Имаше момче облечено като печено на жар месо, след което на сцената влезе момиче облечено като вилица и каза Дай на мене граха, моля те, моля те!" И досега не знаем кое е това детско, що за мюзикъл е имало в него, както и дали безспорно богатото Гогово въображение не ни погажда поредния си трик.

Скалите наоколо стават съвсем страшни, сега вече сме в истинско ждрело. Най-после се добираме до разклона за Карвачар наляво и за Армения - надясно. И до Карвачар исках да отидем, но не би, този безкрайно бавен път уби всичко което трябваше да гледаме привечер. Всъщност добре че в плана сложих този път по точно това време, защото иначе можеше да загубим с него ценни дневни часове и далеч по-важни забележителности да отпаднат. "Аз съм печено на жар месо" продължава да се дочува отляво, като някакво особено религиозно песнопение, прекъсвано само от любимите гогови фрази "Милвам ти вълната" и "Канара в шахтата", втората от които има отново дълга и весела история от училище, която за съжаление не помня. В малки къщички отстрани рядкото население на региона приготвя гозби на някакъв особен тип външна печка с дърва, поставена на малката тераска пред входа - виждаме това на поне 2 места. Всички, но особено децата заглеждат лъскавата новичка кола преминаваща покрай забравените от света колибки. Някой (кой ли) споменава Силвия Кацарова и следващата тема е български естрадни певици. Всъщност, освен на Венко, на който Веселин Маринов му е съвсем наистина любимият певец (!) на мен също българската естрадна музика доста ми допада. Изказвам се много положително за Роси Кирилова и песничките и, докато Гого е нещо по-скептичен, въпреки че припява "Боса по Асфалта" Спомням си и предаването "За Животните с Любов", което с баба ми следяхме редовно всяка събота. Жоро пак нещо не обича нито животни, нито естрадна музика, но ето че се появява осветената будка на границата да го спаси. Войниците изглеждат щатливи и леко изненадани да ни видят тук в този час (21). Все пак обаче не успяваме да си задържим листчето с визата за спомен и се кахърим, че дори не го разгледахме добре, нито пък снимахме. Теодор пита как е пътя нататък и му отговарят както досега, така че скоро няма да ни стане лесно. Всъщност хубавото на пътя оттук нататък е, че всъщност е доста къс - през целия път досега качвахме планина, но сега почти няма слизане надолу, защото езерото Севан край което ще е нощувката ни е на 1900 м надморска височина. С навлизането в Армения пускам компютъра и интернетът магически се появява дори в тази пустош, използувам го да се свържа с Елито и го давам на Жоро да пише на родителите си, че сигурно се притесняват от тоз Карабах.

Не след дълго се появява Варденис. Спираме на площадчето и започваме да се оглеждаме дали няма някъде хотелче. Аз съм открил голям хотел в Мартуни, но то е още 40 километра на запад, щеше да е добре да има нещо и тук, но интернетът упорито мълчи по въпроса и не може да открие нищо. Доста е хладно тук, височината се усеща. Има надпис хотел на някаква къщурка и Венко и Жоро отиват да проучат, но стигат до извода, че мястото прилича на бърдак, доста е зле и,най-важно, по всичко личи, че е  затворено. На мен ми се разглежда Варденис, ама знам, че няма време затова, просто се качваме на колата и продължаваме. Гого си  пуска нета от колата на телефона да се чуе с Мими и да я упъти как да стигне до някакво забутано място в родното им Русе. Разбира се докато разговорът им тече ние издаваме максимално количество нечленоразделни звуци наоколо, а Теодор накрая заявява, че Гого е упътил момичето грешно и сега тя ще се загуби и затрие (спокойно, уважаеми читатели, жива и здрава си е).

Наличието на езеро отдясно се познава само по абсолютната тъмнина която цари - иначе би търябвало да профучаваме по самия му бряг. Най-после се добираме до Мартуни, където отново всички очакват да навигирам, въпреки че съм тикнат отзад. Както обикновено се справям отлично, но и грандиозните размери на хотела помагат да се намери лесно. Паркираме и започваме да товарим багажа нагоре по стълбите на, по всичко личи - панелен блок, носещ гордото име хотел Алашкерт. Алашкерт е името на бивш арменски град в Турция; от него по време на геноцида се изселват множество бежанци и голяма част идват тук основават град Мартуни. И футболният отбор на града (днес вече преселен в Ереван), един от общо осемте професнионални футболни отбора в Армения (в тяхната дивизия няма изпадане, щото нали са само осем) също се казва така. Резервация нямаме, защото сметнах че не е нужна, едва ли хотелът ще е пълен, а пък и можеше да намерим друга нощувка. Венко пак ми се кара, че не съм бил направил резервация и сега не били знаели да ни чакат. Нищо, докато Теодор ближе близалка във фоайето на стария портиер и стегнатата домакинка им отнема 15тина минути да ни запишат и настанят в апартаментче за петима, тройна и двойна стая с малко холче помежду и баня. Хотелът изглежда невероятно соц и сякаш изобщо недокоснат от годините след падането на комунизма, обаче реално не е точно така, апартаментчето, макар и древно е доста приветливо и удобно. И има хладилник в който пъхаме най-накрая прочутата диня, с наджеждата да я закусим утре сутрин. Определям късничък час за ставане - към 8, защото след днешния уморителен и болен ден всички имат нужда да се понаспят добре.

Теодор е най-уморен и малко болен и веднага си ляга на леглото директно срещу "вратата" (всъщност няма врата) на тройната стая.  За нас с Гого са другите две легла, като аз нарочно си избирам това с розова калъфка с розичка - какво по-удобно място да се спи от това! Гого ме кани на официална вечеря, състояща се от нарове, грозде и чироз и аз приемам. В крайна сметка хапвам само грозде де, защото наровете се оказват зелени, а чироз не ми се яде особено. Теодор явно е доста зле, след като дори не усеща какво се разиграва на 3 метра от носа му. Аз също малко вдигам температура и Гого заявява, че ще ми даде прополис, който бил унивесралното средство за лечение на всичко. Аз съм малко скептичен към каквото и да е, произведено от насекоми, но грижата на Гого ме трогва и се съгласявам да опитам великия прополис. Докато го приготвя обаче Гого изтърва шишенцето на земята и то остава мазно кафяво петно там, а повечето от скъпоценната течност изчезва. Все пак има за моята доза и изпивам горчилката, която прополисът представлява. Аз и Гого сме единствените с желание да се къпем вечерта и след като другите са заспали влизам в банята. Оказва се обаче, че топла вода няма, колкото и да я чакам да се появи. Подмивам се със студената и съобщавам скръбната новина на Гого, който решава все пак да се мие сутринта, когато водата може да се е оправила. Сгушвам се сред розите в невероятно мекото легло и бързо се унасям, тананикайки си умствено "Боса по aсфалта".