26. Ден Шести, пица, дремуцане по лъкатушния път, манастирът на планинското съкровище, Мадоната с Попово прасе.

Връщаме се към Степанакерт и докато Гого крещи "Насекомите направиха този свяяяяят!" Жоро се озърта с камерата наляво, където, северно от града би трябвало да се пада гарата на Степанакерт, до която е стигала задънена линия от Агдам. Вместо гара обаче се виждат казарми и военни камиони. Най-после се вижда и изоставена коруба от сграда на която се чете надписът "ВОКЗАЛ" и спираме да я поснима Жоро. Въпреки че е задънена гара на малък град по маргинална за СССР линия, тази сграда е огромна.

С пристигането в града започваме бавно придвижване по централния булевард оглеждайки се за място за обед. И в Степанакерт, както и в Армения не е пълно с ресторанти, но изгладнелите ни погледи най-накрая се спират на "Ташир Пица" и паркираме отстрани на булеварда срещу нея.

Влизаме в просторното и доста празно заведение. От картините и надписите по стените става ясно, че Ташир Пица е верига с клонове из цяла Русия и Армения и други държави на ОНД. Чудя се как една арменска компания е успяла да пробие толкова надалеч, но всъщност въпреки арменското име компанията е основана в Русия и не знам дали реално има нещо арменско. Всъщност по-нататъка ще стане дума за една истинска пеливша и пробиваща на международните пазари арменска компания. След малко чудене на кой къде му пече и на кой откъде му духа сядаме си поръчваме. Венко пак ходи до тоалетната, май разстройството се е завърнало. На масата всички изглеждат заспали и едвам гледат, но това не пречи да настане масово обсъждане на това коя от сервитьорките и готвачките зад тезгяха е най-хубава. На нас обаче не ни се пада нито една от кандидатките за приза мис Ташир-пица-Степанакерт, а млад момък, чийто английски и руски са еднакво зле. Уцелвам в десетката поръчвайки си сок от нар, това е някаква прекрасна и изключително евтина напитка - може и да няма истински нар в нея, обаче вкусовите и качества са неоспорими. Венко следва светлия ми пример също излочвайки два, а пък Теодор пие бира, тъй като сме решили Жоро да кара до Гандзасар после. Понеже съм закусвал искам по-малко пица от останалите, половинка. Оказва се, че и това ми е много, а пък и трябва да се дояждат куп парчета останали от горомните пици на другите. Пицата е мека, с много плънка, но доста малко доматен сос, общо взето хем вкусна, хем особена. Натъпкваме се като свините, които всъщност сме и с клатушкаща походка се измъкваме и отиваме до колата.

Пускам Венко отпред, че пак нещо е избелил очи и бере душа. Както се разбрахме шофира Жоро. Още неизлезли от града и Гого и Теодор заспиват сладките сънища на преялите с пица турсити. Говорим си с Жоро и Венко и оставям уж Венко да навигира, но след малко той заявява истинските си подли намерения в избирането на предната седалка - че там се спяло по-добре и на по-широко и след 2-3 минути заспива.

Май тук е времето да поразкабжа още малко за войната. След загубата на Шуши и Лачин, властта в Азребайджан взима националистът Елчибей. Той веднага разграбва бившата Съветска военна база в Ганджа азерите организират сериозна офанзива от север. Арменците очакват атака от изток и са изненадани, но след загубата на почти половината северен Карабах (разбира се свързана с експулсиране на населението) успяват да отблъснат атаката, може би с руска помощ. Руската помощ е нещо много интересно, в което и двете страни обвиняват другите, главно защото през 90те Кавказ е пълен с безработни съветски войници, често и специалисти и съветска техника за която никой не отговаря. Както де Ваал отбелязва в чудесната си книга за войната азербайджанците са били масово дискриминирани в съветската армия и след получаването на независимостта в Азербайджан няма достатъчно местни специалисти и хора, които да карат танкове и друга техника. За разлика от това арменците имат такива хора, но пък в съветската военна стратегия Армения е била определена за бойна зона при евентуална война с Турция или НАТО и затова арменците имат много по-слабо въоръжение и по-малко техника и продоволствия и нито един военен самолет. Отношенията между Армения и Русия остават приятелски и се затоплят все повече и повече във всеки момент след разпадането на СССР и затова азербайджанците виждат в чудодейното отблъскване на далеч по-многобройната си армия руска намеса - ако това е така обаче това е било доста абсурдна ситуация - руска армия отблъсква азербайджанска офанзива с руски танкове и бтр-и управлявани от руски шофьори и специалисти. След неуспеха на операцията в Баку отново настават междуособици, готви се преврат и постепенно идва часът на Хайдар Алиев. Бившият комунистически лидер на страната по това време се е прибрал в Нахичеванската АО и я управлява като диктатор, лично договаряйки мир по границата и с Армения без да се допитва до президента в Баку. Докато в страната е заработил механизма за връщането му на власт, арменците се възползват от междуособицата и отблъскват азербайджанската армия на север, а в последствие с цел намаляването на фронта завземат и регионите на Азербайджан обграждащи Карабах от Юг и Запад, както и Агдам - това отново е свързано с масово бягство на азерското население и водещо до стотици хиляди (по думите на  де Ваал, по мои изисления и съветското преброяване - около 200 000) бежанци. Войната навлиза в последната си фаза.

Ето го разклонът за село Ванк и манастира. Докато всички дремят се наслаждавам на пейзажа край мен. Всичко е толкова зелено! Лъкатушният път се провира между зелени хълмчета, често откривайки гледки наляво или надясно. Гого се размърдва и иска "чесало от норка", защото го е засърбяло нещо - това разбужда и цялата задна седалка. Теодор коментира речите на руския външен министър Лавров пълни със заплахи спрямо ЕС и Украйна и колко абсурдно звучат те, аз обаче тайно си се притеснявам за съдбата на Армения, тясно обвързана с руската. Русия е единствения гарант за сигурността на Армения и най-голям търговски партньор, ако Русия пострада от световни санкции или покрай агресивната си политика - повлича и Армения със себе си. Жоро пък се опитва да се сети името на порноактриса, за която разказва покъртителна история завършваща с масов побой и нашето съчувствие... Кристи, Кристи нещо...Мак май. Жоро обяснява как разбира всички хора, които си падат по странни порно-идеи, освен тези дето обичат насилие, това просто не му го побирал акъла. Отново дискусия за кой какво порно харесва, в нея се събуждат дори и най-заспалите Венковци. Повечето от нас не са чували, че има порно със забележителности, което един от нас харесва, въпросният им обяснява концепцията. Разминаваме с мотор с кош и това предизвиква поредната тирада от мен по въпроса за мотора с кош - целият правилник за движението по пътищата в България е пълен с правила и изключения за моторите с кош, все едно те са най-често срещаното превозно средство. Не стига това, ами и на теоретичния изпит по кормуване има стотици въпроси - а може ли мотор с кош да спре на мост? А може ли мотор с кош да изпреварва при еди какъв си знак? А може ли 16 мотора с кош да играят балет на кръгово кръстовище?

Навлизаме в селцето над което се показва куличката на манастира. Разминаваме особено кьошенце където пътят е ограден от двете страни със ограда на съветски и арменски регистрационни номера за коли. На брега на рекичката има огромен хотел ресторант с формата на кораб, замисля ме колко трудно е да се намери хотел там където искаме да нощуваме днес и направо съжалявам, че не съм направил плана така, че да нощуваме тук. Малко изкачване и ето ни на широкия празен паркинг пред Гандзасар. Макар че, по моему това, а не онзи соц-паметник е най-голямата забележителност на цялата държава, липсата на туристи е впечатляваща, особено като се срвани с тълпите които обикаляха недалечния Татев. Няма и нито един чужденец. Дали нуждата от виза спира чуждите туристи? Или заплахата на Азербайджан? Или това че дотук се идва доста трудно? Първо отблъскваме човека, който рекламира яздене на натруфено магаре и се наслаждаваме на гледката. Манастирът е на някакви си 1300 метра надморска височина, доста по-ниско от братовчедите си в Армения, но гледката от него отново е превъзходна. Долината на рекичка, високи върхове и най-вече - гори и зеленина, толкова дефицитни в цялата Южна Армения.Следобедна мараня обхваща най-далечните върхове и те изглеждат леко замъглени. Усещането е прекрасно. Венко, гледайки празния паркинг отбелязва, че не е лошо тука, ама в Армения е по-добре. Разбирам какво иска да каже, друго си е да си в нормална държава, а не в непризната такава, където не важата международните закони и конвенции, където няма хора, няма други туристи и няма достатъчно информация, където постоянно я има заплахата от подновяване на войната. Кога ще се реши тоз гаден конфликт, кога арменците в Карабах ще могат да станат част от своята държава?

Влизаме през портата на оградения със стена манастир и се озоваваме в приятно дворче оградено с помещения отстрани и с църквичка в средата. Първото нещо, което ми прави впечатление е красивата куличка на църквата, с куполче изваяно в доста по-старателни детайли и чупки от повечето, които видяхме досега. Второто което прави впечатление са многобройните надписи на арменски по фасадата и. На един от тези надписи пише, че манастирът е построен от арменския принц Хасан Джалал през 1238. Тъй като обаче във въпросния надпис той се самонарича принц на Ахванк (кавказка Албания) това става причина за поредната от многобройните азерски фалшификации на историята на региона. Азебайджанската историческа наука създадена от нищото през 90те с изцяло политически цели твърди, че той е очевидно принц на Кавказките албанци, които нямат нищо общо с арменците, а са прадеди на днешните азербайджанци. Фактът, че надписът е на арменски няма значение за тях. Това е просто една от многото фалшификации на историята в Азербайждан, целящи да легитимират сегашната държава и да и създадат свързано минало с продължителна древна държавна традиция, едновременно изключваща и арменците и персите (заедно с истинските азербайджанци) и руснаците и присвояването както на древни държави в региона като Кавказка Албания, така и на десетките персийски ханства от 17-19 век. Кога хората ще разберат, че за да имат народ и държава това не значи, че трябва и двете да произходжат от най-дълбоката древност? Всъщност в случая пропагандата има и един абсурден, но положителен аспект - сега поне знам, че ако някога  (дано не се случва) този манастир отново попадне в Азербайджански лапи той няма да бъде разрушен както безброй други паметници на арменската култура, а просто ще бъде обявен за "Албански".

Всички са се насъбрали около някакво синьо цвете и обсъждат дали е синчец. давам си експертното мнение, че знам как изглежда синчецът (за разлика от множественото число на думата му) и това не е той, само за да бъде наложено още по-експертното гогово мнение, че това не е синчец а бодил. Чуват се оплаквания, кой го боли глава, кой го втриса. Теодор посяда на една пейка под дръвче в двора и повече не става оттам до края на разглеждането.
Първо обикаляме църквата и зад нея също има чудесна гледка от стената към селото и долината. Гого обяснява, че това е малко като Нораванк, на върха на планината и управляващ цялата долина с присъствието си, само че за разлика от Нораванк, който внушаваше недостъпност и суровост чрез разположението си на скала в пуста скална долина, този манастир внушава повече връзка с хората, сътрудничество и пасторална идиличност чрез разположението си на хълм сред меката природа на долинката и точно до населено място. Ванк значи манастир де, така че може да се предполага, че населеното място е възникнало след манастира. Гандзасар пък значи или "Съкровището от планината", или "планината на  Съкровището" и той наистина е едно малко скрито съкровище на арменската архитектура. Особено прекрасни са барелефчетата под купола на църквата. Ето там в един от тях се подава животно, прилича на жирафче. Венко твърди, че е козичка, Гого споменава агнеца божи, чуват се идеи и за кравичка, но според мен с този издължен врат това си е жирафче и туйто.
Друго релефче с ангели, които държат църква. Гого ни прекарва по релефите един по един разкривайки на себе си и на нас тайните на това какво виждаме. Ето там има слънце, там, коленичили хора...А там - две много примитивни Богородици. "Виж колко е груба и особена" - сочи ни той една от тях -" и виж какво странно бебе държи в ръце, та то прилича на попово прасе". И наистина, въпреки, че Гого е казал това за да ни разсмее, Мадоната е толкова примитивна, че изглежда сякаш държи ларва на насекомо или дори съвсем узряло истинско попово прасенце. Подхилване и майтапи как са казали на скулптора "Прави каквото си искаш, там горе и без това никой няма да го види.". Още едно релефче с човече, което държи църква над главата си, а пък до него са Адам и Ева. Виждам на няколко места и арменският символ на вечността - като кръгло цвете с леко спираловидни венчелистчета. Кръстовете по ъглите пък са поставнеи върху миниатюрни постаментчета изглеждащи като мънички църквички. Много, много красиво.

Неусетно сме загубили някъде и Венко, който за разлика от мен не познава лимитите на тялото си и след преяждането не се чувства много във форма. Най-накрая идва време и да влезем в църквата. Гавитчето отново дупка в покрива, осветяваща цялото помещение. Около дупката има характерните мотиви с малки сталактитчета на вътрешния купол, които видяхме от Гегард. Най-после осъзнавам на какво ми приличат и го споделям с Гого - на морски таралежи - или пък морски жълъди бяха тези малки черни и бодливи твърди животинки понякога намиращи се по брега. Църквата отново е със семпли, древни стени, но доста по-богато украсена - олтарът е целият в дребни релефи на сложни кръстообразни фигури, напомня на хачкар. Северната стена пък е изписана със дълбики надписи. А ето го къде се бил скрил и наш Венко, дишащ тежко на пейчица. Гого е във вихъра си, следват обяснения за нишите и тяхната форма, за кръстовете по олтара и как всеки е различен, за пресийските влияния в строителството и  дори как изглеждат отдолу малките стълбички водещо до ниши в стените и какво ли още не. Излизаме пак в гавита и обръщаме внимание на това как той е изграден от 2 по 2 подпорни арки и това е доста гениално решение. Гого обяснява, че дупката на покрива също си има мини-куличка, за да не вали дъжд в помещението.

Всички се пръскат, кой да снима, кой до тоалетна да се поосвежи и кой да дреме по пейки на двора. Успявам да си издрънча главата здраво на излизане от църквата и доста боли. Гого изпада във възхищение от гледката и тя наистина е прекрасна, напомня ми за Родопите както нищо досега. Оставяме Теодор и Венко да подремнат десетина минутки на две пейки една срещу друга и докато търкам натъртената си тиква и гледам блажения им сън за пореден път съм благодарен, че Жоро се чувства достатъчно добре и ентусиазиран, за да шофира днес.

Малко след 17 часа е, когато събуждаме хората и потегляме наобратно, защото ни предстои сложно завръщане в Армения по крив планински път с неясно състояние. Спираме при стените с регистрационни номера да ги поснимаме малко и продължаваме напред.