29. Ден Седми, хачкарите на Норатуз, разсъждения относно религиите, манастирът на стръмната скала, легенди за Тамерлан

След малко пристигаме в селцето Норатуз, което някога е било по-големичък и важен град на върха на малък полуостров издаден в езерото, разделящ го на северна и южна половина. Днес от важния град е останало обаче главно гробището му, пълно с многобройни хачкари от всичките векове от 9-ти насам. След унищожението на хачкарите на Джулфа от страна на Азербайджан, това е най-голямото останало средище на хачкари в целия свят. И наистина - ето ги, подават се иззад къщичките - цяло поленце по склона на полегат хълм, покрито с големи и малки, древни и нови, ерозирали и чудесно запазени хачкари.

Хачкарите са уникален символ на арменската култура без еквивалент по света. Още от древността има традиция за издигане на камъни по случай важни поводи, но през 9-ти се ражда истинското изкуство на издигане на кръстови стели - високи вертикални, обикновено правоъгълни плочи с гравиран кръст и различни други символи като плодове, хора, светци, пре-християнски символи, надписи... Макар и често служещи за надгробни камъни, те не са точно такива в стриктен смисъл - в древността най-често са били издигани за спасението на душата на някой човек, било той жив или умрял. Човекът обаче рядко е погребан под хачкара, освен това има и много издигнати със специални поводи, като сватби, военни победи и дори природни бедствия. През девети и десети век хачкарите са били издигани като висша форма на изкуство. После през 12-14 век са станали доста по-масови и доста по-разнообразни, появяват се все повече различни мотиви и изкуството достига своите върхове. След чуждите инвазии обаче създаването на нови хачкари позапада и прекрасните умения са поизгубени завинаги. През 17-ти век изкуството се възражда заедно с арменското национално самосъзнание и е живо и до днес, когато хачкарът вече не е толкова индивидуален символ, колкото на арменската идентичност като цяло. В момента има останали около 40 000 хакара по целия свят. И в България могат да се намерят няколко хачкара, макар и предимно новоиздигнати - Във Бургас пред арменската църква, под формата на паметник на жертвите на геноцида, във Варна в двора на арменската църква, в Морската градина и пред Археологическия музей (и трите паметници на различни неща), в София и в Пловдив и дори в Генерал Тошево, както ми казва уикипедия.
И така, ето ни пред прочутото гробище с около 800 образеца на прекрасното изкуство.Пред него има табелка и се спираме да я прочетем. Легендата разказва, че когато Тамерлан минавал оттук, жителите на града нямали шанс да спрат настъплението му, но се скрили и сложили по хачкарите копия и доспехи. Като видели отдалеч укрепения хълм монголците помислили хачкарите за войници и се оттеглили. Същото обаче съм чел да се разказва и за османските нашествия, така че не е съвсем сигурно коя точно е армията, позволила да бъде избудалкана така страхотно.

Гробището не е много подредено, навсякъде се виждат както много запазени, така и много оръфани и древни хачкари. Венко се чуди как се пръкват такива народи, дето всичко им е еднакво с някакви други, освен, примерно езика или пък религията. Като, да речем гагаузите. Давам му пример с аджарите, които са грузинци мюсюлмани и Венко уточнява, че се чуди по-скоро за народчета дето езикът им е различен, щото за религията е някак си по-ясно, просто са били покръстени в другата религия. Отделям се малко от този разговор, за да поразгледам групичка древни хачкари, чиито детайли са толкова ерозирали, че ги подозирам че са сред най-древните. Няма надписи обаче. Било е време, когато изкуството се е правило заради самото него, за прослава на Бога или хубавото или тъжно събитие, а не заради суетата или богатството на твореца. Било е време когато майсторството се е носело от уста на уста и не е било необходимо да се доказва чрез подписи.

Намираме стеничка от 5-6 хачкара един до друг и Жоро се крие на сянка в тях. Венко пък обяснява как имало църкви, дето не били гледали баш накъдето трябва. Аз му обяснявам, че за разлика от джамиите, които гледат към Мека, църквите са просто обърнати на изток, независимо в коя точка на земята се намират, а не към Йерусалим, примерно, защото това е символично и не трябва да се гледа на конкретно място за да се избягва идолопоклонничеството, за разлика от мюсюлманите, които се ориентират по един метеорит. Много са красиви тия хачкари, пълно с разнообразни и изящни кръстове. Минаваме по-нататъка към други интересни групички. Най-после намирам Гого да го питам защо нямат надписи и той ми казва, че цялата традиция с "Аз съм едикойси и направих тая църква" започва много късно и е супер-рядка, защото ти наистина не правиш църквата за себе си, а за света и защото скромността е много важна черта в ранното и средновековното християнство. Ето ни пред нов чудесен хачкар. Гого се взира в него и ни показва, как той изобразява трапеза, и различни храни, нещо което прилича на баница и някаква ножица. Има и нещо като колба с дръжка, което без съмнение е гарафа за винце. Толкова е живо това изображение, че чак ми се дояжда баница. Минаваме мънико по-нататък и ето нов красавец, съдържащ животинки., които много мязат на слончета, имат нещо като дълги хоботи отпред. Гого ни обяснява, че по-вероятно са говедца и ни обръща внимание как човекът до тях е на нещо като рало и как над главата му има трион, брадва и чук. Венко отбелязва, как ако тоз хачкар беше български, над главата му щеше да има само тесла и открива поуката от тоя хачкар като "Днес возиш, утре те возят" и в думите му има много практическа истина. Човекът с ралото държи нещо като кръст с точка, което е мотив, който Гого е открил и на друг хачкар. Посочва ни, как са толкова древни, че прилиат на петроглифите на върха на планината между нас и долината на Воротан, които поради отдалечеността и висоината им не успяхме да видим на това пътешествие. Докато Гого ни обяснява, ние вместо да го слушаме затъваме в прозаични битовизми като как вкъщи нямам тесла и дори клещи и колко ужасно е това. Венко пък си имал всякакви инструменти, макар че едва ли ги е използвал.

Ето ни пред нов красив хачкар, изобразяващ пиршество. Гого ни сочи детайлите и всички разсъждаваме по тях. Отново има ножица и се чудим защо, Гог предполага, че това тук явно е било някаква култура на средновековни коафьори, Теодор обаче има далеч по-хитрото предложение, че сигурно просто са използували ножици, за да режат хляба си, който и без това е плосък и на листи. Краката на човечетата под масата са много дълги и не отговарят съвсем на бройката хора. Жоро ни сочи, как едно човече със странна шапка всъщност държи крака на другото и това изглежда доста странно, та стигаме до извода, че нещата под масата може да не са крачка все пак. Зад пируващите хора има някакви инструменти и бегло се чудим, дали това, което се подава там не е ъгломер, но аз предполагам, че в средновековния контекст това може да е лък. Гого чак сега осъзнава, че най-близкото нещо с формата на лък, което нашето поколени познава и е използвало е било ъгломер и колко тъжно е това. Нали сме вечна контра на всичко, Теодор бърза да се обади, че е използвал лък, аз пък обяснявам, че всъщност никога не съм намирал голям смисъл в ъгломера, който винаги носих на училище, но никога не използувах. В последствие ще прочета, че този хачкар е сред най-известните на гробището и изобразява сватба. В ретроспекция - малко е тъпо, че не се досетихме.

Жоро се губи за малко, да снима неща в далечния край на гробището. Теодор пък излиза навън да пие кола от будката пред гробището. Хрумва ми, че освен дето съм жаден в момента, много бих се радвал да си имам бутилка на която пише на арменски и си взимам една малка фантичка с арменски надпис, докато чакаме на една сенчица да се съберат останалите.

Качваме се на колата и потегляме към недалечния манастир Хайраванк. Разбира се на детелината добрият стар Венко си казва, че от доста време не се е губил като хората и минаваме по доста особен начин, за да се качим в правилната посока, но след десетина минутки спираме пред манастира. Гого отново пуска магическия арменски дудук на телефона си и аз снимам манастира потапяйки се в атомсферата. Но за разлика от при Кор Вирап, тук гледката е към чудесното езеро, на висока скала над което е построено това манастирче, а не към отдавна изгубения символ, така че тъжната музичка не отговаря толкова добре на настроението на мястото.

Първо се качваме до манастира и минаваме зад гърба му, да се насладим на чудесната гледка на езерото. Изксрящо синьо е, толкова е красиво. Отсрещният бряг едва едва се различава пред нас, а на юг се губи в омарата. Венко разказва, как Лаго Маджоре било най-хубавото езеро, което бил виждал някога. Да кажеш това точно тук, докато се наслаждаваш на тая прекрасна синя вода, на това спокойно място, на този чуден скалист бряг, си е направо грубо пренебрежение на чудесното езеро пред нас и му отбелязвам, как той едно езеро е виждал и затова сега това е най-хубавото езеро на света. Той обяснява, че не е виждал само едно езеро, ами поне три. Обяснявам му, че Лаго Маджоре има Швейцария от единия край и това малко го разваля, като изцапано е с богаташките им вили. В това време Гого и Жоро обясняват как Лаго ди Гарда било една мизерна "секня", предвидена за немски туристи. Чудя се дали секня идва от "изсеквам се" или от "сека", но ме е страх да попитам, и в двата случая обаче съм съгласен с мнението им за езерото Гарда. Точно на юг се вижда полуостровчето, на което е Норадуз и блатцето образувало се от тази му страна. Точно на север пък е друго мъничко полуостровче, на което са останките от древна крепост, макар и прекалено мизерни за да заслужат нашето внимание. Теодор нещо ходи опасно близо до ръба на скалата. Питам го отде ги е извадил тия обувки, с които така добре се катери, за разлика от онези от преди 2 дена и той казва - от куфара. Най-накрая целите му стават ясни, всъщност той просто си търсел място с удобна гледка към езерото поради телесните потребности на пикочния му мехур. Опитвам се да разбутам останалите да му осигурим малко самота, но не се получава, следват коментари относно дебелината на струйката и се споменава дори песента "Топъл дъжд". Сега дори единствената снимка, кояот Жоро направи на езерото от тая точка съдържа по средата си и блаженото изражение на облекчение по Теодоровото лице.

Обикаляме пак манастирчето и влизаме в него. И това място има легенда с участието на Тамерлан, явно минаването му с войската оттук е било голям хит сред местните легендотворци. Та значи, имало в тая църква един много праведен поп. КОгато дочул, че войската на Тамерлан приближава и оставя след себе си само трупове (освен, явно в Норатуз, където знаем как просто са подминали), праведният поп от отчаяние се хвърлил в езерото. Обаче вместо да се удави, станало чудо и той проходил по водата, като същински Исус. Дори варваринът Тамерлан бил впечатлен от това чудо и обещал на попа, че ще изпълни едно негово желание. Попът си пожелал Тамерлан да пощади живота на всички селяни които църквата можела да побере. И вие ли се питате що направо не поискал да се пощади живота на селяните? Но да се върнем на историята - Понеже църквата била мъничка, Тамерлан се изсмял и се навил. И почнали селяните да влизат в нея и влизали и влизали...и накрая влезли всички. Тамерлан побеснял от яд, щото помислил, че нещо го мотаят тука и влязъл да види с очите си какво става в тая църква. Тя обаче била съвсем празна и Тамерлан видял как попът превръща последния влязъл в гълъб и го пуска през тясното прозорче. Та така тоз ми ти поп спасил всичките селяни от яростта на злия покорител. Интересно е обаче как Тамерлан е останал в арменските легенди като някакво особено природно бедствие, груба варварска сила, с кяото не може да се водят преговори или да се победи, а от която просто трябва да се спасяват хората. И наистина 14-тия и 15-тия век не са били лесно време за арменците. Политически разпоксъана страната не е могла да окаже никакъв отпор нито на монголците, нито на Тамерлан, нито на турците идващи и отиващи си като приливи и отливи. Като човек ете историята на този период, тя е пълна с героични временни спасения и големи трагедии. Всяко малко княжество е оцелявало на своя глава, а много често армията на Тамерлан е минавала отнякъде помитайки всичко по пътя си, точно като природно бедствие. Последният пирон в ковчега на средновековната столица Ани също е бил запит от Тамерлан при поредното му завоевание. Точно както и с монголската инвазия два века по-рано и армията на Тамерлан с нейната модерност, мобилност и безбройна численост се е оказала непреодолимо препятствие пред всички страни в региона и единственото, което са могли да направят арменците са въпросните героични спасявания от някой град или наджеждите за чудеса като описаните от легендите.

Църквичката е доста схлупена и тъмна. Стената е по-черна от обичайното почерняване на камъка, мисля че тук са горяли и огньове някога. Гавитът, който изглежда като че е от най-древните гавити - някак си по-малък и простоват - отново има куполче с дупка, гравирано на доста особени ромбове от плосък и грапав камък. Има и малко иконостасче, където са подредени доста икони. Църквата (посветена на Свети Стефан и датираща от 9ти век) също е много тъмна. Куполът и обаче е построен от камъни с различен цвят, мисля че е добавен по-късно или просто подменен в някой момент заради разрушения. Виждам високо горе прозорчето, откъдето попът е пускал гълъбите. Гого пак си мънка под носа и нищо не чувам от умните му приказки. Този манастир обаче е известен предимно с разположението си, а вече видяхме гледката, така че спираме да се мотаем и тръгваме към новите приключения в северния край на езерото.