30. Ден Седми, Жуков, малка червена звезда, бетонен автобус, манастирът на езерото, сига, плажът, хачкар на гърба

Возим се и под звуците на арменската музичка Венко разправя за някакви негови приятели, които отишли на круиз. Като казвам негови приятели, всъщност най-вероятно иде реч за приятели, които оригинално са били на Ира, тя е изключително харесвана и популярна и има милиони приятели, познати и обожатели, докато повечето приятели идващи от венковата страна са на настоящото пътешествие. Да се чуди човек как става така, познавайки неговата добродушна и приятна натура. Признайте си, уважаеми читатели, след скромният водач - той ви е любимият герой, нали? Но както и да е, отклоних се. Та отишли "венковите" приятели на круиз, щото той бил наистина евтин, от порядъка на 200-300 евро за една седмица. Обаче се оказало, че круизът е направен така, за да те цака за дребни разходи постоянно, въпреки евтината си обща цена - примерно нямали право да внасят вода и течности от отвън кораба, а тази в него била супер-скъпа и подобни дребни досади. И наистина ги пребърквали на качване, да не вземат да внесат случайно еретичните течности. Освен това за по няколко часа в Барселона, Марсилия и, странно - Казабланка не си струвало много много пътешествието. Аз за пореден път изказвам твърдата си решимост никога да не отида на круиз с цел да видя нещо - просто не обичам да ходя на пътешествия, където да имам правила и програма наложена ми от организацията; всъщност от толкова много пътуване и лидерство съм се смахнал дотолкова, че много трудно мога да бъда заведен на пътешествие, което не съм организирал сам или поне сериозно допринесъл за организацията. И Жоро имал малко от този проблем, обаче при него не е толкова тежко - мисля че му е много хубаво на настоящето такова.

След това по някаква причина (наистина не знам как подскачат тия разговори) се впускам в обяснения как сред важните хора в Съветската държава, Жуков е единственият който има моето голямо уважение и единствения който през цялата си кариера се държи постояно и според убежденията си, без да ламти за излишна власт или да се бори със зъби и нокти за поста си и срещу вътрешните си врагове. Илюстрирам поучителното си есе с кратък разказ за живота му след Победата която е повече негова, отколкото чиято и да е друга - заслуга. Венко отново се включва с древен и несмешен виц - как като немците обсадили Ленинград - Сталин казал на Жуков "Мирише ми на лагер, другарщ Жуков.", после същото и за Сталинград, а накрая на парада по случай победата (не знам защо точно на парада трябва да е било) му казал - "А най-важното, другарю Жуков е, че не загубихме чувтсвото си за хумор!". За разлика от Сталин и Жуков обаче, не съм сигурен дали последното важи за Венко. Този виц поне не ми хрумна още докато го разкаваше, макар в ретроспекция да си мисля, че също го знаех предварително. Всъщност това, че Венко псотоянно разказва древни вицове е още една последица от това, че повечето му приятели идват покрай Ира и, за разлика от мен, не са чували всичките вицове които знае по 163 пъти.

Под мотива за Жуков преминаваме бързичко през град Севан и заедно с "вица" се отправяме към гарата на града, която Жоро и Теодор естествено искат да видят. Тя се оказва неочаквано епична гледка - върху схлупената нормална сградка стърчи огромна остра тенекиена пирамида с поизбеляла червена звезда на върха. Следва фотосесия от Гогов тип - всички на групи от по един двама или трима, докато аз припявам песничката от "На всеки километър", нищо че не съм го гледал никога. Гарата все още е в употреба, като последната гара на жп връзката между Ереван и Севан, докарваща, както преди много години - туристите на езерото. Чудим се малко на това кой идва с влак, при иположение, че си има и път и коли, и двойно по-бързи автобуси, но ми напомнят на романтиката и традицията заложени в ходенето на море с влак, така характерни дори и за България.

Докато се дивим на спрялата машина на перона, чието предназначение Жоро и Теодор обясняват, ама не внимавам и не помня - аз разказвам един виц далеч по прост и елементарен от все венкови напъни - как един човек си вървял и видял на едно дърво една крава. И я попитал - а, краво, какво правиш там? И тя казала - ям круши. Ама как ядеш круши, като това дърво е череша - попитал пак човека. И дошъл отговорът - Ами нося си ги от вкъщи. Вицът ми предизвиква неочакван фурор и всички се хилят на неговата абсурдност доста повече отколко смешността на тоя тъпизъм предполага. Така, в шеги  и закачки се качваме пак в колата и се мотаем по центъра на Севан. Градът е главният курорт на езерото, но всъщност някак е разположен доста настрани от него, според мен за жителите искащи да отидат на плаж езерото идва малко досадно далеч. На всичкото отгоре, ние избираме някакъв път към него, за който май само джипиесът на Жоро е чувал, защото се завираме във все по- и по- забутани части на града и излизаме от него по разбит чакълен път, който само бегло изглежда, че води в правилната посока. Докато следя внимателно пътя изпускам една уникална гледка през прозореца, но другите я забелязват и спираме за фотосесия - на изхода на Севан има стара, ръждясала каросерия на автобус, чиито стени някой е запълнил с бетон, както и дупките за колелата с очевидното намерение да я използува за скелет за странно автобусо-образно жилище. Има си прозорчета и всичко, че дори и изпипана желязна врата от страната на езерото. Жоро гордо се снима до откритието си, докато останалите се чудим дали тази структура е плод на абсолютна лудост или може би на мизерия с мъничка доза изобретателност, застигнала местен жител преди много години. Гого крещи "Това легитимира моят Трипадвайзър", изречение което има семантичен смисъл, но фактологическият такъв се губи не само на вас.

След като най-после се присъединяваме към главния крайезерен път, започваме да обмисляме реда на следващите три важни събития - гледане на манастир на полуостровчето на километър от нас, обед и ходене на плаж. Всички се оглеждаме откъм страната на езерото да намерим удобно място за евентуално плажуване, обаче самият плаж не се вижда от пътя, а само заведенията и хотелчетата и зеленината край него. Все пак набелязваме някакви местенца, докато тръгваме по малкото зелено полуостровче на върха на което е манастирът Севанаванк. Манастирът е бил на остров допреди Съветската кампания по източване на езерото, но с падането на водата се образува малък провлак между острова и брега. Сега оттам минава пътят за манастира, а бившият остров се откроява като буцест хълм накрая на полуострова. В подножието му има паркинг , ограден от всички страни с ресторантчета и капанчета.

Започваме да се изкачваме към манастира под звуците на целокупно мрънкане от особено дебели русоляви туристки, които се качват нагоре държейки се за ръце. Може би уважаемите читатели са забелязали, но ние често си правим майтап с дебелите хора - така е, зли сме. Тук обаче наистина има досадно много туристи, с манастир и езеро това е най-популярната дестинация в Армения. Манастирът е един от най-важните средища на арменскаат църква, защото към него, макар и скрита от другата, северна страна на хълма е семинарията, в която от стотици години се обучават аремнските духовници. Разположението му на остров пък е било доста хитро, защото много от враговете са го подминавали поради усилието и забавянето от това да се строят лодки.

Днес от манастира има останали две съвсем запазени древни цървкички. Едната се казва Сурп Аствацацин (св. Богородица), а другата Сурп Аракелоц (свети апостоли), различават се по това, че Св. Богоородица е мъничко по-малка и има бяла мазилка между древните камъни, докато Апостолите са от масивните големи камъни с незабележима мазилка. Следва влизане първо в едната, после в другата и изключително обстойно обсъждане на вграден в стената хачкар, но читателите ми дават да се разбере, че детайлните описания на манастири и хачкари не са нещото заради което този текст си струва, затова ще оставя този епизод направо за книгата. Приключваме с манастира и тръгваме към местата за хранене в подножието му.

Настаняваме се в ресторантчето точно под манастира, на широка тераса с навес и с гледка към сините води. Нарочно сядам така, че да виждам езерото най-добре. Решавам, за разнообразие да си поръчам риба. В менюто има някаква пъстърва, вероятно уловена в езерото, която има невероятно огромна цена около десет пъти повече, отколкото всичко друго в менюто. Все пак много се съмнявам, че е от застрашената Севанска пъстърва, древният ендемичен вид риба на езерото. Освен дето се е опитал да изсуши езерото, милият Съветски Съюз е въвел в него (нарочно) разни риби от Ладожското езеро и те са отнели храната и местообитанията на пъстървичките, в резултат от което те почти са измрели. Не знам дали в опит да спасят ситуацията или в просто поредна случайна стъпка от всеобхватния труд по съсипването на природата ли - съветските учени въвеждат Севанската пъстърва в езерото Исик-Кул в Киргизстан и тя си живее и се множи там и до днес, без съмнение пречейки на други местни видове. Нямам особена страст нито към редките видове, нито към супер-скъпите ястия в заведение, нито към особените видове езерни рибки, така че подминавам скъпата пъстърва и си взимам най-обикновена сига. Не е лоша, макар че има много костици, с вида и миризмата си тормози Теодор и реално не блести с нищо. Всички освен мен пият някаква странна лимонада в бирена бутилка и много им харесва. На съседната маса пък някакви дядовци ядат огромни купчини печени меса и супници пълни с пържени картофи и се чудим къде в менюто беше това нещо и защо не сме го открили да си го поръчаме и ние. Заговаряме се дали тези корабчета които порят езерото се водят флот и дали има смисъл от поддържането на военни кораби в затворени басейни. Запитвам се дали в момента има смисъл от Каспийските флоти на различните държави и колко ли са големи те. Всъщност Каспийско море с неговата затвореност, обграденост от различни държави, с неговият вътрешен товарообмен и военна динамика е доста уникален случай в света. Заричам се да прочета повече, като се завърна.

Нахранваме се и потегляме към колата в търсене на плаж. Сред сергиите по стълбищата виждам един майстор дърворезбар и взимам на Елито една изящна висока дървена котка, без дори да изостана сериозно от групичката. Долу пак си крещят, дори не ги питам каква е темата. Хвърляме един бърз поглед на близкото плажче, но то няма пясък, а бетон и не изглежда особено приятно, а и Жоро си е заплюл едно малко по-назад към града, което е видял отгоре. Внимателно намираме входче с тревясало пътче, където можем да се промъкнем с колата; оказва се нещо като къмпинг до плажа. Един момък казва на Венко цената за паркиране, която е 2000 драма на час обаче нашият майстор му казва ще ти платя 1000 за целия ни престой и момъкът се съгласява, водейки ни до място където да оставим колата. Следва огромна суматоха по обличане на бански, (аз това предвидливо съм го сторил още сутринта в хотела) ровичкане на багажите, чудене дали някой няма да се полакоми и да ни отвори колата и накрая избиране на местенце по тесния и доста препълнен плаж. Край една лодка обаче е по-свободно и се настаняваме там. Жоро ще се припича на брега, Гого дори не възнамерява да се съблича, а останалите трима смело тръгваме направо към водата. За втори път се къпя в езеро, първия път беше на Охрид. Водата е хладна, вътрешният ми термометър казва 21 градуса, а пък аз идвам от край морето, вероятно не бъркам много. След като това е температурата в най-горещото време, значи едва ли се качва доста повече. Покисваме се малко, обсъждайки кой от нас доколко може да плува. Понеже обаче само говорим, вместо наистина да поплуваме (или във венковия случай да се поносим като балон по повърхността) бързо ни става студено и излизаме.

Навън ставаме свидетели на изключително странна гледка - Гого рисува със син писец различни неща с вид на татуировки по корема на Жоро. Има котвичка и надпис Севан, изключително добра рисунка на Паметника от Степанакерт, както и незнайно защо картинка и надпис - "Баба, 2014". След малко обаче това прераства в истинско изкуство, когато Гого минава зад гърба на Жоро и започва да рисува там първо гравиран арменски кръст, после символи на вечността и други по-малки особени кръстчета и това най-накрая се оформя в чудесен червен хачкар на Жоровия гръб. Изумен съм от това колко добре Гого е опознал стила на местното изкуство, че да може да го обрисува толкова реално и то толкова да прилича на истински хачкар. След масовата фотосесия с Гоговия хачкар обаче е време да си ходим, още повече, че никой друг май не възнамерява пак да влиза във водата. Общо оставаме на плажа за малко над един час.