31. Ден Седми, Арменската Швейцария, загадъчната песен, манастирът на великия хачкар, бягство

Тази глава трябваше да е в рима, но настояването на читателите за нова глава и мрънкането им покрай зимната пауза не даде възможност за изчакване на поетичното вдъхновение.

Тръгваме на север към Дилижан в средно-късния следобед. Първо обаче ще отидем до двата хубави манастира край него - Гошаванк и Хаграцин, всеки на различно отклонение на около 20тина километра по-нататък от Дилижан, така че имаме почти час път. Както обикновено когато се тръгне на по-дълъг път Гого започва да крещи "Аз съм печено на жар месо", но тук нито ние сме толкова уморени, нито обстановката е толкова сюрреална като на заминаване от Карабах и никой не подхваща лигавенето. Теодор шофира, а Венко "навигира", докато аз си почивам отзад. Още малко след Севан пътят се отклонява заради ремонт и преминава през някакви селца, за да се събере с главния отново след няколко километра. Постепенно се изкачваме в проходите и се зареждат красиви гористи гледки, особено отляво на колата. Обяснявам на всички, че този район е наричан "Арменската Швейцария" заради красивите планини и природна красота. Според мен наименованието обаче е унизяващо красотата на Армения и нейната велика природа, сравняваща я с далеч по-култивираната и не-разнообразна Швейцария, която съм обиколил от край до край и знам, че природата и не може да стъпи и на малкото пръстче на арменската. Спираме по едно време да погледаме малко красота и да подишаме чист планински въздух. Всъщност въздухът в цялата страна, е изключително чист и свеж, бих казал особено приятен за дишане. Другите ме бъзикат, че прекалено много се оливам от любов по Армения, та чак въздуха и хваля, какво ли разбират те от чист въздух в огромните градове в които живеят. И тогава забелязваме росата. (Опитвам се да имитирам стила на Симеон Идакиев, в любимия цитат на Гого - "И тогава забелязахме мравките", изречен в едно от многобройните му предавания за Централна Америка (или пък беше Перу), които преди няколко години изгледахме накуп докато все още бяха на сайта на БНТ. А Гого е толкова възхитен от цитата, защото истинският пътешественик винаги забелязва и малките незначителни на пръв поглед неща, а истинският разказвач умее да ти обърне внимание на чудесата скрити навсякъде около нас, които сме твърде заети да забележим. Нашият идол очевидно е и двете.) Да, има роса и тя придава една особена свежест на заобикалящите ни гори и полянки.

Обратно в колата отново пускаме арменските песни. Трябва да питам Жоро откъде ги е намерил, искам да си ги слушам и вкъщи. Някой (тъй като тая история съм я чувал многократно и преди, сигурно ще да е Венкова) разказва за плочата с песни за Кремиковци, която имали у тях. После Венко споделя и с другите великата загадка на песента, която я Няма в Интернет. Ясно си спомнял от детството, естрадна песничка със следния припев:

                                                                                                        Нека да е ден,
                                                                                                        в синя синева
                                                                                                        Мое лято, ти си в мен
                                                                                                        с мирис на трева.

Когато за пръв път ми каза загадката, аз също се сетих, че съм я чувал тая песен и дори си спомням мелодията и (а мен собствените ми родители наричат Музикален инвалид, така че да си спомням мелодия на случайна песен си е доста голямо чудо). Обаче не можем да си спомним нито името на песента, нито изпълнителката (жена беше, нали?) нито пък търсене на текста и открива нещо. Изглежда, че е забравена от всички, освен наш Венко, който харесва точно такава музика. Да видим дали след още няколко години загадката ще си остане все така неразрешена. Честно, ако някой знае тая песен - веднага да пише на Автора.

От Загадката и Кремиковци пък скочихме на Оркестър без име, който е любимият български филм на някои от пътуващите в колата. И понеже отдавна не сме профанизирали изкуството - следва дискусия дали Катерина Евро е много сладка освен във филма - и сега, или появата и в Плейбой преди няколко години е била грешка. Аз пускам фън-факт, че името и е от албански произход, но никой не ми обръща внимание като става дума за мацки, пък било то и вече на годинки.

Подминаваме Дилижан, който има дълъг и особен паметник на най-видоното място в града, там където се събират всички пътища. Продължаваме покрай стария град в посока Иджеван, за да се отклоним към манастира Гошаванк. Покрай пътя се забелязват останките от рушащата се жп-линия водеща до мините на Иджеван и навлизаща в Азербайджан на север. Поради това не е била особено използваема и сега се руши, стълбовете и са наклонени или паднали на места, а гората бавно я поглъща. Венко разправя, че лукът бил отровен на кучетата, както и шоколадът, той сега нали е големият експерт. Докато навлизаме в село Гош отново темата са хората от Стара Загора и поводите различните членове на екипажа да ги недолюбват. И ето, там зад баира се показва манастира (това изречение е единственото, което остана от желанието главата да бъде в рима).

Паркираме на широкия паркинг под манастира, който е някак насред селото и за разлика от повечето дето видяхме досега не е обграден със стена, а просто си стърчи насред полегатата полянка. Дечица си играят наоколо, възрастните продават някакви неща или разглеждат древните сгради, крави мучат и кучета тичат. Точно пред централния вход на главната църква има черна базалтова скулптура на Мхитар Гош, човекът чието име е останало за име на селото и манастира. Бил е държавник, законодател, учен, литератор и църковен деятел от средата на 12ти век (тогава хората са били по-всестранно развити), който е спомогнал за основаването на Гошаванк на мястото на друг древен манастир на име Нор Гетик, срутен от земетресение. Известен е със съставянето на законов кодекс използуван от арменците по света чак до 18ти век, както и с притчите си, които скоро четох от прекрасния сайт на Роберт Бедросян и всъщност напомнят на коани, значението им се тълкува а не е видно от само себе си. Също така е основал тук училище. Статуята му е черна и е на типичен арменски свещеник с черна качулка и отворена книга пред него; въпреки цялостното излъчване на мъдрост и набожност,на мен обаче ми напомня и на императора от Междузвездни войни. Точно зад статуята има паркирана жигула, а зад нея има фургон и някак си това разваля впечатлението на величие.

Главната причина да дойдем в Гошаванк обаче е може би най-известният хачкар в Армения, сътворен от маистор Погос през 13ти век и сложен до една от вратите, предмет на изключително сложна и детайлна изработка и издълбан като дантела от камък. Още с излизането от колата започвам да го търся с поглед, обаче той наистина се оказва лесен за откриване - откроява се внушително сложен на пиадестал и веднага привлича вниманието с вида си на бродерия на дребни дупчици. Докато другите се мотаят, с Венко преминаваме през поляната и отиваме да му се възхитим. Наистина е невероятен, изглежда като камък върху който е опъната червена дантела с арменски кръст. Арменския кръст е несиметричен кръст с дълго долно рамо, чиито рамена се разширяват леко към краищата и във всеки външен ъгъл на който има нещо като тройка от листенца или кръгчета. Това е едно от чудесата на арменската култура - често срещаният мотив на кръста е направен някак по-жив от тези листенца или от ччесто излизащите от основата му цветя, класове или други растителни мотиви. Под арменския кръст има голяма кръгла розетка, а по рамката от двете страни на кръста и розетката има 18 (по 9 от всяка страна) мънички розетчици. Най-забележителното обаче е изпълнението и създаденото впечатление на дантела от камък. Абе майстор е бил тоз Погос, шапка му свалям. Венко разказва за Рафаиловия кръст в Рилския манастир, който бил дълбан с игла от майстора-миниатюрист и фината му изработка отнела толкова време, че майсторът накрая ослепял. Този хачкар едва ли е дълбан чак с игла, по-скоро с много фино длето, но и това не е изключено.

Докато съзерцаваме достиженията на средновековния майстор иззад нас се дочува специалният глас на Гого преназначен само за същества извън човешкия вид, казващ "Какво прайш, ма". Обръщаме се и виждаме Гого, сложил вездесъщата сафари-шапка, клечи насред поляната и говори на едно черно куче и се пресяга да го погали от време на време. Кучето вдига крак да се почеше зад ухото, а аз отбелязвам на Венко, че ако има образ най-характерен за тая екскурзия, това е образът на Гого говорещ мило на дръгнещо се черно куче. Край тях се върти и някакво хлапе и си говори с Гого. Венко тълкува картината която наблюдаваме като очевиден пример на добре познатото ни "Чиче, дай пет пари". Венко винаги подозира, че някакви хора желаят парите му - не че те са кой знае колко или пък че е кой знае колко мнителен или предпазлив, просто такава му е настройката. И това помага в някои случаи, а в други е просто абсурдно. Сега май е от втория тип случаи - става ясно, че хлапето има таблет и иска да се снима с Гого. Или Гого да го снима с него или, отново серия от снимки с шапката? Аз се връщам на хачкара.

По някаква причина този манастир ми се разглежда сам. Неусетно се изплъзвам от суматохата покрай Гого и хлапетата, (които са се размножили) и влизам в една от църквите. Има общо три всичките в характерния стил описан досадно много пъти из този дневник. Гавитът на най-голямата и централна е огромен, тъмен и с дупка на покрива, от него освен в църквата св. Богородица се влиза и в библиотеката, която случи и за часовникова кула. Някога в тази библиотека са се съхранявали многобройни важни ръкописи, всички обаче сега са в Ереван. Куполчето и се е срутило и са го възстановили от стъкло и това създава интересен контраст с дебелия стабилен камък наоколо и пречупва доста приятно светлината на късното следобедно слънце. Поне два покрива в манастира са заменени със стъкла. Венко, на който междувременно отново съм се натъкнал, коментира че това е като покрива на Райхстага, който също е стъклен. Виждам какво има предвид, макар че тук куполчетата са остри. Продължавам обиколката и иззад манастира се натъквам на огромно, раздвоено вековно дърво с голяма хралупа между двата ствола. Колко ли история е видяло?

Зад статуята на Мхитар Гош и долепено до часовниковата кула е квадратно заграждение с висока стена. Отивам да видя, очаквайки там да има градинка или стълба до горните етажи на кулата, но няма нищо подобно, 4 стръмни стени и затворена врата. Чудим се какво ли е. Оказва се, че това някога е било училището, основано от Мхитар Гош, сега за съжаление останало без покрив.

Наоколо ни се върти един човек с жълто елече, очевидно дебнещ колите на паркинга да им събира пари. Не знам на кого му хрумва, но в един момент единодушно и без много дискусия се решава да му избягаме и да го прецакаме - защото както обикновено не смятам, че събирането на стотинки отива за манастира или има законово основание. Планът е, докато той блее горе край статуята, ние просто отиваме до колата, качваме се по най-бързия начин и изчезваме. Горкият човек няма никакъв шанс, за по-малко от 20 секунди след взетото решение вече сме на пътя, отпрашили. Обръщаме се и го виждам затичан без съмнение ръсещ по наш адрес богоугодни благословии (все пак сме на манастир). Теодор, който кара, обяснява че никак не обича да прави такива мизерии, макар че в случая изпълнението по изнизването ни беше толкова отлично, че дори той го намира достойно за възхищение. Аз пък си представям как разказвам последната случка в рима и никак не ми звучи хубаво. Добре че не написах главата в рима все пак.