32. Ден Седми, древното ново дърво, манастирът сред природата, исторически детерминизъм, магията на сумрака

Краткия път за Хаграцин започвам с разказването на две истории (влязъл съм в традиционния си немлъкващ мод) - едната, как когато в осми клас учихме думичките по английски в училище и същевременно през ден след училище играхме Каунтър-страйк (дейност известна по него време като "люпене на кънтър" и в която бях невероятно, дори пословично слаб) не ми остана нищо друго освен да свържа двете неща и да стигна до извода, че любимата ни игра се превежда на български като "Стачката на тезгясите". Втората история е от съвсем скоро, но въпреки това съм успял да я разкажа вече на всички - това лято както си пътувах през Румъния, тръгнах на стоп от Галац за Тулча, защото автобусите нещо не ми бяха удобни. И ме взеха две чички, които не говориха никакъв нерумънски език и почти не се занимаваха с мен, че накрая ми поискаха и десет леи. Но интересното за тях беше, че както си карахме по живописния път (Северна Добруджа край Дунава е страхотна, хълмиста, зелена и пълна с езера) всеки път като разминехме някаква възрастна женица двамата се споглеждат и казват "оооо, бабаа, оооо", понякога се обръщат и към мен и пак същото. Често дори единият трябваше да сочи на другия къде точно е скрита бабата за да може и неговото ценителско око да и се наслади. Понякога дори отваряха прозореца и свиркаха на по-наперените бабки, докато аз се чудих в каква странна вселена съм попаднал. Интересното е, че не правиха това и с младите девойки, както бих очаквал. После проверих и дали Баба не значи жена или нещо друго на румънски, но не, точно баба си значи.

Гого прекъсва историите ми, за да зададе въпроса защо всъщност хората имат рефлекс на глътката, мисля че отново се връща към любимото си четиво за животинското царство, споменато вече прекалено много пъти тук, както и хората от Стара Загора, отново оплювани от Теодор в другата половина на колата. Слънцето вече се е скрило зад баирите и имаме още може би около половин час хубава светлина (оказва се повече). Подминаваме огромна бетонна конструкция, която някога е била лифт уж водещ до манастира, но който всъщност никога не е работил, защото са го направили точно преди края на Съюза и после с войната и всичко е останал в забвение. Извитият път до горе обаче е перфектен, скоро ще разберем и причината за това.

Научили сме си урока и спираме мъничко по-нагоре по пътя от паркинга пред манастира, макар че тук като няма село, няма и чичок с жълто елече или червена лента. Притеснявам се, че на спътниците (а и на читателите ми) ще им ще им писне от манастири. Без да искам явно съм го казал и на глас, защото Венко ме пита колко ще има утре. Четири, идва моят отговор. Дори за него, който ги обича това май е прекалено много. Обяснявам му, че всъщност са само два и то от най-известните в Армения, а другите са просто руини на красиви места.  Отбелязвам си все пак утре да съкратя един манастир.

Вместо да слезем по пътя и да подходим към Хаграцин отпред, Жоро вече е намерил пътечка през храстите, която води покрай мъничко ручейче до задната страна на църквите. Докато стигам там, всички вече са се пръснали. Пред мен се извисява огромният кух ствол на дърво без корона. Бях чел че тук има изключително древно лешниково дърво, което от столетия се извисява на това място и приютява в сянката си манастира. Явно това трябва да е то, защото стволът е изключително дебел, а пък и друго не се вижда. Но както Венко в традиционната си роля на казващ очевидното отбелязва до мен - то изглежда съвсем умряло, изглежда само като кух спомен от красив природен паметник. Опитвам се да споря, че сигурно е живо там някъде вътре или поне кореновата му система, но и аз съм изненадан от окаяното състояние на нявга великото дърво. Оказва се, че било изгоряло през 2013та при мистериозни обстоятелства и оттогава е така. Край умрялото дърво обаче изскача мъничко сиво-бяло котенце и аз веднага го наснимам за приятелката. Опитвам се да го извикам с пис-пис, обаче явно арменските котки не отговарят на пис-пис, също както и немските, някои от които обаче вече сме научавали с Ели да идват при нас. Венко нали не може да остави някакъв въпрос без да си даде експертното мнение, обяснява че котката всъщност идва защото и привличаш вниманието, съответно нямало причина да е точно пис-пис, можело и ку-ку и за да илюстрира гениалното си прозрение започва да опитва да извика котето с ку-ку. В това време се оказва, че моята поредна яркосиня тениска пречи на Жоро да направи хубави древни снимки и той я нарежда някъде от далечината и до мен достугат само нечленоразделни мрънкания включващи думата "тениска". Под звуците на венковата псевдо кукувица, която подозрително напомня гугутка, аз пък откривам отзад на дървото нови поникнали зелени клончета и се успокоявам, че наистина е живо и някога ще стане пак на огромен вековен лешник.

До главната църква в която ееейсегичка ще се опитаме влезем се отива по изпипана пътечка от гладки плочи, нещо нетипично за арменските манастири. Срутеният преди столетия гавит пред църквата също е реставриран много скоро и възстановен с някакви чисто нови камънаци, сега само покривчето му липсва. Пред църквата пък са обособени градинки и има отново нов навес. Тук е текла здрава реставрация и отуристяване на мястото неоткриваеми никъде другаде из страната. Най-накрая се разбира причината - дарение на емира на Шарджа за възстановяване на толкова впечатлилия го манастир. Много искам да открия каква е връзката между един емир, сиреч държавник на мюсюлманска страна и този забутан кротък християнски манастир и то в страна която е в необявена война от 25 години с други мюсюлмнаи. Бързо търсене показва, че през септември 2005та година, в рамките на една седмица шейх Султан бин Мохамед ал Казими е получил първо почетен докторат от Арменската академия на науките, после държавен орден за заслуги от Република Армения и накрая златен медал от Ереванския университет. Междувременно се отбил заедно с антуража си от десетина души и до манастира, и след няколкочасова обиколка заявил, че наистина мисли, че божията дума се е чула тук. Някакси обаче през 2013та шейхът отново се е сетил за Армения и дарил тон парички (неофициално 1.7 милиона долара) за възстановяването на маннастирския комплекс включително даже и на пътя до него. Много мии става интересно защо този шейх проявява такъв интерес към Армения, главно защото много обичам да намирам други хора като мен - очаровани от арменския свят без да са арменци или техни потомци и без да са пряко свързани със страната или диаспората по някакъв начин. Оказва се обаче, че в Шарджа има значителна диаспорица и един важен арменски бизнесмен е сред близките съверници на емира. Е, може този път да не съм открил съмишленик, но е чудесно, че някой е дал парички за възстановяването на един арменски манастир.

Гавитът изглежда прекалено нов и това е разконцентриращо, трябва да минат няколко години и да поостареят камъните за да мога да го оценя. Църквата обаче май е недокосната, освен смяната на вратата и която макар и покрита с традиционни мотиви определено изглежда съвсем новичка. За съжаление обаче е и заключена, може би реставрацията тече извътре?

В далечината  на склончето отсреща се виждат добре поддържани кошери. Мисля, че производството на мед е един от традиционните поминъци за арменските манастири, защото и на други места видяхме. Докато аз ги гледам Венко разказва някаква история как на разклона в Мездра на баира продавали боров мед, но за съжаление не съм записал дали тази история има някакъв по-съществен край или е просто наблюдение. Теодор пък пуска коментар, че някакво момиче което виждаме ако беше българка би се казвала Деси. Аз отбелязвам, че може и да е така ако беше българка и от Варна, където това е почти най-често срещаното женско име, освен дето лично познавам едно петнадесетина десита бях гледал и в някаква статистика и само Мария и Виктория надминаваха Десислава по честота във Варна. От същата статистика е, че при мъжките имена има принципно по-малко разнообразие и странности, има доста повече Петровци, Георгиевци, Ивановци и Митаци отколкото Марии и доста повече Ренати, Стефании, Жизели, Джесики и т н, отколкото Роджъровци или Маркове.

След това влизаме в Сурп Григор, която е мъничка църква с огромен гавит (който може да изпълнява и други функции, че нещо не съм сигурен кое къде се пада в този манастир, както и какво е рефлектори на български). Гого отбелязва, че тази църква е точно толкова голяма, колкото мъничките църквички край реката в Търново (виждал ли съм ги? Не знам! Само една по-едричка помня там и тя е на Четиридесетте мъченици и с Омуртаговата колона вътре), а Жоро му отговаря напук, че той харесвал само тия горе. Гого продължава да обяснява, че с такъв размер се постига най-добрата атмосфера и тамянът се разпространява и вобще най-лесно е за християнина да достигне до Бог или нещо такова, а може и нещо съвсем друго с думите тамян и Бог вътре, не го слушам много старателно.

Точно до затворената главна църква има още един изключително красив хачкар. Изглежда не-по-малко изящен и детайлен от предния който видяхме и отново събира възхищението ни. Чудим се защо онзи е най-известния в страната, като този е идентично хубав и древен. Всъщност двата доста си приличат и са от едно и също време, дали не напипвам опитната ръка на Погосчо и тук, просто без подписа му? Е, само теория. Жоро е по-практичен, онзи манастир имал известния хачкар,затова там събирали пари за паркинг. Теодор му обяснява, че там събират пари щото има село, а тук няма и някой трябва да идва специално с тази цел, след което започва да се радва колко чудесно избягахме на мошеника в Гошаванк, инициатива в която до последно се чудел дали да участва. Аз казвам, че през цялото време си бях навит, само не бях сигурен, че онзи наистина събира парички. Жоро пък успокоява съвестта ни обяснявайки как той горе при едни джипове хванал доста пари, тъй че да не се притесняваме за него. Всъщност тая история може и да съм я сънувал, защото да има разговор за пари без участието на Венко е много съмнително. Гого връща вниманието ни там където му е мястото, а именно върху хачкара пред нас и неговата възлеста структура. Чудим се с какво длето са го правили и колко изкусен е бил майстора. Теодор се чуди как се е запазило толкова столетия наоткрито, отбелязвам му, че той затова е леко извит напред в горния си край, има като первазче. Гюрук, както казват Теодор, чудейки се на гениалността на майсторите.

Тръгваме обратно към колата, обаче Жоро не го свърта на едно място, обяснява ми, че ще се помотае малко из гората. Не знам защо като мине 19 часа и Жоро го прихваща планинарската лудост и иска да се завира на някъде, но осъзнавам че той хем ме информира, хем някак подпитва за разрешение, та му давам благословията си и се разбираме ние да се мотаем наоколо, а като стане тъмно или си начеше крастата той ще си дойде. Чудя се само защо винаги го хваща точно по това време - май защото някакси така си е направил жизнения цикъл, че винаги е най-бодър и активен точно в седем вечерта? Тръгвам към колата с Венко и от нищото Венко подхваща една много интересна тема, по която мненията ни коренно се различават: Дали големите битки в историята, в които едната страна побеждава на косъм, са променили коренно и фундаментално историята на света с с помощта на случайността, или не. Пример: щеше ли светът сега и историята му до този момент да е супер различен, ако Карл Мартел не бе победил арабите при Поатие, или ако пък турците бяха превзели Виена при някоя от двете обсади. Аз съм на мнение, че ако арабите не бяха победени при Поатие, щяха да бъдат натупани при Париж или някъде другаде, или самички щяха да си се върнат в Испания, защото Европа е населена с прекалено много враждебни хора по това време. Или ако турците бяха взели Виена, Европа щеше да се стресне и да си я вземе след 3-4 години, сиреч в историята няма случайности които променят света особено много, макар естествено да има дребни такива. Илюстрирам и със Сталинград, Курск и други по-модерни битки. Венко пък твърди, че има моменти, в които историята виси на косъм и ако турците бяха взели Виена можеше всичко да е съвем различно, просто щото парадигмата щеше да е друга и те наистина щяха да могат да продължат и нататък. Разгръща се прекрасен исторически спор, какъвто и двамата много обичаме, а напоследък толкова рядко успяваме да водим - и то на темата за историческия детерминизъм по която и сериозни академици имат дискусии и теории. Ако бяхме само двамцата, както често се е случвало, този спор щеше да продължи с часове и през различни градове, с безброй примери със случайни битчици чиято история знаем и щеше да завърши с умора и омръзване, но най-вероятно без преклонена глава. Сега обаче не сме сами и едвам сме стигнали до колата и Гого ни вика от някакви храсти да го последваме в някаква дъбрава. Венко се дърпа, но отново потегляме един подир друг, водени от Гого, след това аз, Теодор и накрая Венко, през треви и храсти и трънаци под убитата светлина на отдавна скрилото се слънце. Ориентираме се по-скоро по звука на Гого, който постоянно твърди, че открива нови и нови чудеса скрити зад фасадата на мокри полянки и тревясали пънове.Всичко наоколо хвърля причудливи сенки и въпросните тревясали пънове изглеждат току като стари замъци удържащи хилядолетни обсади, току като октоподи от японско аниме (да, от Онзи тип). Всъщност изминаваме около няколкостотин метра нагоре по баира и то приблиизително успоредно на пътя, защото накрая се добираме до едни руини и се оказва, че те са точно до пътя. Гого ни сочи красотата на природата наоколо, но това не е необходимо, магията на мястото и романтиката на времето е очевидна. Бас хващам, че сега на всички ни се иска да сме с приятелките си, а не с орда кочове. Насядваме по руините и отваряме винцето от нар, което някой предвидливо е взел от колата. Чак се чудя кой го е взел, толкова добра идея, толкова много акъл - аз ще да съм бил, ама пък изобщо не помня да съм го взимал. Пием си го, направо от бутилката, много е приятно. С Венко бегло се опитваме да си продължим спора, но за другите този въпрос отдавна е доскучал и все се намира някой да ни прекъсне, а и атмосферата наоколо е за мълчание и съзерцание, а не толкова за исторически спор. Гого намира малко по-нататъка някаква друга бетонена плоскост, на която млада двойка нещо се гушка, следват спекулации дали просто се гушкат или това е редовното тайно място за скрити мръсотии на арменскитя младежи.

В един момент отнякъде се дочува гласа на Жоро и става ясно, че той е доста близко до нас. Доволен е от разходката, усетил е магията и той. Неслучайно името на манастира според преданията значи "танц на орлите". Или игрив орел, или игра на орли, не е съвсем ясно де, важното е че символиката е обвързна със свободата и дивостта на природата. Някой трябва да прекъсне съзерцанието и да докара колата дотук. Теодор, като най-земен от нас се наема с мисията, а аз - да го придружа. След малко колата е горе и тържествено изпращаме последните фотончета светлинка на небето. Денят е отстъпил царството си на нощта, магията на приказния сумрак се стопява, чудните сенки са станали плътна маса, на виното му се вижда дънцето, а за нас е време да си ходим.