33. Ден Седми, Фадо, гара в тъмата, четвъртия шофьор, Дилиджан, теодоровият бизнес план, арменският партибус

Тая глава трябваше да е заедно с предната, ама тя нещо стана супер-дълга, затова - отделно. По краткия път за Дилижан решавам, че е крайно време да пуснем прочутия гогов диск с фадо от дебела португалска лелка, която се натрапила на Гого и Мими и ги принудила да го купят. Тъжната музичка започва да се лее край ушите ни, докато общия разговор в колата се върти около Монсанто и генетично обработените храни. Изведнъж, Гого надава ужасен вопъл да спрем лелката, защото освен всичко, пяла фалшиво и фадото и е пародия на истинското. Аз не усещам да е фалшиво, но както споменахме, музикален инвалид. Във всеки случай съм готов да го браня със зъби  и нокти от Гоговите ръце, само защото знам, че фалшивата музика го подлудява. Гого крещи за да го заглуши, но песничките продължават. В крайна сметка все пак се съгласяваме да го спрем, щото постоянното крещене и удряне на пресягащи се ръце пречи и на шофьора. И така, до утре вечер.

Жоро внезапно си спомня, че тоз Дилижан до който се доближаваме има гара и я открива на джипиеса, че е някъде покрай пътя по който идваме. Тя е на тази от години неупотребявана линия, но това никога не е спирало нашите железопътни ентусиасти. Точно преди града подкарваме по едно криво пътче надясно и се озоваваме на широк бетонен площад пред огромна грамада от същия розов камък. Жоро и Теодор търчат да я изследват и снимат, пускайки дългите фарове на колата към гарата за повече светлина. Ние в колата си продължаваме разправиите за португалците, музиката им и сладката им държава. В един момент Жоро и Теодор се появяват от далечния край на гарата и в този съдбовен момент решавам, че е време да се намеся и да закарам колата до тях. Досега не съм карал кола без надзор или инструктор в живота си, но смело се прехвърлям, паля, пускам скоростта и хоооп, изминавам десетина метра преди да чуя наредбите им по мой адрес, защото не съм изключил дългите фарове и ги заслепявам. Е, добре, това беше моето първо шофиране, доволен съм, че го направих на арменска земя.

В гарата имало някакъв човек май, имало и някаква лампичка дето мигала, някакво куче също се споменава, вобще циклят си хората неосъзнавайки съдбовността на момента. Нищо, тя си е за мен. Слизаме бързичко до града и паркираме точно до едно заведение на кръговото кръстовище, където се събират всичките пътища от различните посоки. Дилиджан, освен старинен град е и град на кръстопът и то на място където винаги е имало пътища и търговци. Градът е известен, както с традиционната си архитектура и запазеният "стар град", така и с наличието на много художници и друтги хора на изкуството. Освен това е и спа-център а с гористите планини наоколо (както разбрахме останалата Армения рядко има такива гъсти гори) предлага много възможности за горски разходки и туризъм, общо взето тук на едно място са събрани най-представителните неща, които Армения иска да покаже на света. С името му е свързана древна (и вероятно невярна) легенда - имало някога един овчар на име Дили, който взел, че се влюбил в дъщерята на господаря. Като разбрал това, злият господар наредил да го утрепят тайно. И понеже изчезнал, майка му не знаела какво е станало и дълго обикаляла хълмовете наоколо, викайки "Дили, джан", където джан е умалителна или по-скоро умИлителна наставка (отново, не от турски, от персийски и арменски, че до турски). Много арменски легенди за имена произхождат от нещо, което някой вика докато се щура насам натам, даже се замислям ако се заврем в някое забутано кьоше и започнем да викаме нещо дали ще кръстят кьошето така?

Венко получава важен имейл и си го чете. Този път обаче новините май не са добри - придърпва ме напред и се оказва, че от работата го информират, че ще го изпратят пак за няколко месеца в Сицилия. Това е ужасно, щото пак ще трябва да се вижда с Ира само по уикенда, да дебне разни полети постоянно, а пък и зимата в Сицилия никак не е толкова приятна, колкото лятото в нея. Според мен това е и тактиката на фирмата - да пращаме способния народ на майната си, където той няма приятели, семейство и вобще каквото и да е, така той ще си прекарва цялото време, дори и свободното такова в работа. И поне при Венко тая тактика работи, като отиде в Сицилия се скъсва от работа ден, нощ, през цялото време.

За да го разведря докато се качваме по баира (понеже не знаем точно как да подходим към стария град  - ок, признавам си, аз не взех картата от колата) подхващам една тема, която отдавна се мъти в главите ни - Теодоровият бизнес план, за транспортна връзка между Русе и Букурещ. Венко, като един консултант и всепризнат разбирач по всички транспортни въпроси изслушва различните идеи за бизнес-плана и една по една оборва тяхната рентабилност или ефективност. Теодор има по-мечтателско отношение и постоянно ражда идеи, но реалната липса на перспектива не е убягнала и на него, затова естествено нищо подобно не е направил. Мен пък просто ме изнервя невероятната липса на какъвто и да е транспорт между Русе и Букурещ, един милионен и един 200 хиляден град на 100 км в Европа, свързани с един влак на ден (за който румънците не могат някак си да ти продадат билет), с автобуса между София и Букурещ и, естествено с разни супер-скъпи обирджийски таксита.

Минаваме отгоре на стария град и се опитваме да влезем, но всичките подстъпи и стълбища към него са оградени с метални вратички, повечето от които заключени. Накрая, точно преди края му, откривам една отключена и се процеждаме през нея. Старият град е само една улица и то не много дълга. Иначе е много, много сипатична и добре осветена, човек вижда няколко много хубави къщички и приятния кълдъръм. Единственото, което не ми харесва е че е малко комерсиализирано, направено е на "комплекс Стария Град" и предлага стаи във всичките тия къщи, демек вече няма автентични жители дето си живеят в къщичките на бабите си. И тая ужасна ограда с порта е много досадна, туристи затворени в клетка, кому е нужно? Докато вървим по уличката Жоро обяснява на Гого, който отново е назад със темата как и защо маршрутките са по-добри от такситата, а аз (или пък Венко, странно е да си бъркаш думите с нечии други) обяснявам, как докато в някои страни "маршрутката" е легитимно транспортно средство, транспортната им система никога няма да се оправи. Завършваме разходката си с оглед на големия паметник представящ може би планините наоколо, остри триъгълници стърчат високо нагоре, подредени в кръг. Венко приключва бизнес-темата със съвет към Теодор, че такъв проект е добре за начало, за да се научи човек на някакви неща, но е ясно, че никога няма да го изхрани. Теодор се съгласява и се отправяме към колата.

По пътя към Ванадзор изведнъж се натъкваме на изключително странна гледка. Както си караме, настигаме едно зелено-бяло автобусче (напомня ми на ПАЗ, обаче с тия безбройни съветски модели никога не съм сигурен), в което се возят доста хора. Някои от тях обаче са прави и танцуват! Разбира се, първото ми предположение е, че просто се возят и от клатенето на автобуса се поклащат напред назад, но колкото по-ги гледам от моята удобна навигаторска позиция, толкова по-очевидно е, че те танцуват! Точно към нас има някаква девойка, коятро току си вдига и смъква ръцете в такт с някакъв тайнствен ритъм. Отзад при нас става пак някакво бутане, защото при странната гледка Гого изведнъж се е сетил, че си носи бинокъла, обаче не знае къде е и тормози другите да го търсят. Притесняваме се да не видят че всички ги снимаме, обяснявам че нашите фарове би трябало да ги заслепяват достатъчно, че да не могат да видят подробности от колата ни. Ауу, колко меко ми звучи изказа, като се слушам на запис, чак си се дразня, аз чак така ли говоря? В един момент ги изпреварваме, защото тая бракма се движи прекалено бавно нагоре по баира, обаче арменският парти-бус дотолкова ни е привлякъл вниманието, че решаваме да поспрем мъничко по-нататък, да го изчакаме и да се наредим пак зад него. И го правим. На всички цялата работа им е много весела, заливаме се от смях при всяка нова подробност, която забелязваме по мистериозния автобус. Примерно, че и други коли са спрели край пътя, може би за да го изчакат. Или пък когато в един особено култов момент една баба се изправя и започва да раздава парчета ДИНЯ. Весело е покрай партибуса, много се смеем, обаче все пак трябва хотел да намираме, после вечеря, а вече е почти 21, трябва да се придвижваме по-бързичко. Оставяме голямото парти да се тътрузи след нас и отпрашваме за Ванадзор. Така и не разбрахме защо полоината хора в този автобус танцуваха (имаше и седнали), но това си остава една от прекрасните арменски мистерии и един от веселите ни спомени.