34. Ден Седми и Осми, Ванадзор, как Венко се запознава с всички, буквата Дз, ах тази гара, борци по стените

Пристигаме във Ванадзор по тъмна доба, почти в десет вечерта. Хотелът ни, носещ старото (соц) име на града - Кировакан стърчи гордо на хълм от дясната страна на пътя по който идваме, обаче между нас и него има езеро и всъщност заходът до него с кола е доста сложен, минава се много изодзад и се обикалят малки улички с къщички без лампи или табели. Все пак поне от главната улица има една табелка накъде точно трябва да завием, което доста ни помага. Абе не знам защо, но като кара Теодор няма такова дребно губене и лутане, каквото има като кара Венко. Може би защото слуша мъдрия си навигатор?

Хотелът е огромен и доста празен, но добре поддържан, чистичък и спретнат. Настаняват ни в четворна стая с уговорката, че един от нас ще спи на дивана, нас това ни устройва. Все пак си взимам бележка за в бъдеще, когато водя 5 човека на екскурзия, двойна и тройна стая е по-добре от петорна, защото могат хората да се къпят едновременно. Бързичко оставяме багажа и се стягаме за ново излизане, защото вече е много късно и трябва час по скоро да намерим храна. Следват критики към министъра на храната, който не свърши абсолютно нищо (а може би и системата с министерствата трябва да обмисля) и той ми спори, че всъщност свършил и констатирал, че всичката храна в Армения ще е супер-добра. Венко се притича на помощ търсейки в интернета (който и тук е масово достъпен) ресторанти във Ванадзор и открива някакъв префърцунен френски ресторант баш на центъра. Отправяме се натам с идеята че ако не намерим нищо преди това - сядаме там.

Прекарвам всички по странни и леко поизгнили дървени стълбички, които слизат от хотела до изкуственото езеро, което после се пресича по дълго мостче през средата му. Пак си говорим интересни неща, но те са масово заглушени от напиращият във всички глад. Бързо се озоваваме на централната улица на града. Ванадзор е град с малко над сто хиляди души население и това му личи, определено изглежда по-голям и представиелен от всичко видяно в Армения след първия ден. И разстоянията са някак си по-големи, отнема ни почти 20-тина минути да стигнем до централния площад. Единственото отворено нещо по пътя ни обаче е, отново, Ташир-Пица от другата страна на улицата. Решаваме да си търсим ресторанта. Когато го откриваме се оказва, че и той затваря след 20 минути и най-после се примиряваме с пицата и завиваме наобратно към нея.

Терзая се, защото чувствам, че като водач е моя работа да нахраня хората и съответно ще бъде мой провал ако се приберем в хотела да ядем на Гого чироза, каквато идея въпросният Гого току пуска. Тръгвам по-напред, за да стигна по-бързо до пицата и да установя дали все още работи. Венко, усетил притесненото ми състояние или просто шляещ се безцелно (и двете са възможни) се присъединява към мен напред. Спомняме си деня, в който се запознахме - оо, какво запознанство беше само! След първата ми година в Бремен бях отишъл в София да опитам да се състезавам в телевизионното състезание "Минута е Много" и там в студиото се запознах с всичките добре известни чички, често забелязвани сред участниците и публиката. Между другото обаче чух един приказлив млад момък да обяснява на другите как отива да учи в Бремен след месец. И го заговорих и през цялото време му разказвах за Бремен и за пътешествията си, а той за състезанието и участниците, в което имаше стабилен опит. Не се състезавах, въпреки че минах теста за тема океани и ме поканиха, защото ако бях спечелил - нямаше да мога да отида на следващото издание, понеже беше през септември и щях да бъда вече в Унито. Е, аз нямаше да спечеля от първия опит, особено в тема за която знам доста като част от общата география, но не съм се готвил специално. Венко обаче успя да стане трикратен шампион няколко години по-късно. Аз може и да не спечелих титли, може дори да не участвах, но Минута е Много ми даде нещо далеч по-ценно - добър приятел. Също в този съдбовен ден беше и първата ми поява в националния телевизионен ефир - зададоха научнофантсастичен въпрос на случайно избран човек от публиката (мен) и аз го отговорих грешно. И бях облечен с тениска на Франция 98 (през 2005), сериозен срам.

След тази приятна и успокояваща ретроспекция, Венко ми разказва как се е запознал с Ира. Срещнал я в библиотеката в Милано, където тя минавала и се поздравила с хората, с които Венко заедно приготвял някаква презентация. След което те изчезнали нанякъде, но тя, изненадващо, не загубила интерес и останала да си говори с Венко по-дългичко. И му казала, че прави мюзикъл. Венко го дострашало да попита "какво значи - правя мюзикъл" и доста време след това не разбирал, докато накрая не бил поканен на въпросния. Аз и сега не съм особено наясно какво значи, ама това е щото съм музикален инвалид.

И ето ни пред пицата. Тя затваря точно след половин час, въпреки, че вече е заключена. Почуквам, кратък разговор и най-после храната е открита. Настаняваме се и бързо поръчваме куп пици и бири. Оказва се обаче, че не могат да ни сервират бира след 23 часа. Теодор, както обикновено, доста го изнервят такива правила, особено като му се пие бира и държи да знае дали това е политика на ресторанта или закон в държавата. Няма кой да му отговори обаче, езиците не са силната страна на работещите в арменски пицарии. Пицата идва и се нахвърляме върху нея като зверове (преди да стане Борко-Скайпа заради комбинация от неудобно изчислена сесия на виртуален секс и нахален познат, братът на Венко бе слабо известен и като Борко-Звяра, заради начина по който се нахвърля на храната). Дълго време не се чува нищо друго освен плюскане (без мляскане, Гого мрази мляскане) и помрънквания къде е бирата и дали някой ще забележи ако си вземем от хладилния шкаф на два метра от нас. Не знам защо и как темата стига дотам, но в един момент пускам невероятно мъдрата мисъл по въпроса защо думата "фашизъм" е станала нарицателно за всички форми на национал-социализъм или авторитарно националистическо управление, въпреки че самият фашизъм е само режимът в Италия, който е не само по-малко известен, но и сред най-неуспешните примери на авторитарни режими. Та теорията ми е, че въпреки, че е далеч по-логично да се казва "нацизъм" или "национал-социализъм" социалистите от цял свят и главно в СССР не са искали тяхното движение да бъде обвързано по име с Големия Враг и затова целенасочено са въвели термина "Фашизъм", като обобщение на вражеските режими. Затова и думата фашизъм е толкова по-рядко употребявана на английски, затова и руснаците си умират да обявяват всякакви антируски режими за фашисти, а не нацисти.

Венко излиза да се полигави с Ира по телефона и медузестият му глас достига до нас през тънките прозорци. След приключването на вечерята и аз решавам да се обадя на Елито, че вече стана късно и може да е заспала, но за разлика от Венковата такктическа грешка, аз си говоря изостанал на 20-тина метра назад от другите. Те обаче имат нужда от помощта ми с ориентацията (как пък веднъж някой не реши да запомни кое къде е?!) и току ме изчакват. Накрая приключвам разговора точно преди голямото кръстовище и се присъединявам към задната от двете групички на която се е разцепила компанията - Жоро и Гого. Те обсъждат кой от тях имал хроничен синузит и кой имал хронично нещо друго и как не можели да дишат през тази или онази ноздра, вобще интересни неща. Напускам клуба на младия пенсионер и настигам Венко и Теодор, които се занимават с изненадващо подобен разговор, Венко обяснява колко благодарен е, че всъщност няма никакви сериозни болести. Теодор обаче ме спира и ми сочи рекламата на бира Киликия на стената и ме кара да закрия от поглед първите четири букви на думата. Получава се КИА, на латиница - пита ме дали ми е познато. Хмм, чудя се, вярно изглежда познато, ама не ми идва веднага откъде, не е като колата КИА с която сме тук. Теодор обяснява как Киликията ползува същия шрифт като Нокия и сега това е очевидно.

Обратно по мостчето и стълбите. Езерото с дървена конструкция по себе си изглежда призрачно на нощната светлина, но си мисля, че сигурно е много чаровно през деня. Добре е сторил този град да си организира паркчето около езерце. Венко обяснява как брат му имал непоносимост към глутен, аз пък казвам, че не вярвам на хора дето на 26 години са открили, че имат непоносимост към хляб и хлебни изделия и изтъквам, че братът на Венко е доста странен, с което всички, дори самият той се съгласяват.

На стената в коридора в хотела има портрет на буквата "ДЗ", приятно разположена сред една тучна ливада в подножието на Арарат.  Хотелът иначе е доста приятен и ако до него не се стигаше или по съмнителни прогнили стълби или през странно забутано кварталче - щеше да е и доста приветлив. Фоайето на всеки етаж е добре обзаведено с разни дивани и килими и украсено с абстрактни картини. Освен това е и първият хотел с телевизор на пътешествието, факт който не остава подминат от Гого и Жоро. Гого, естествено иска да намери нещо малоумно на телевизора, а Жоро, виждайки че има над 1000 канала си поставя за цел да открие порно. Следва бавно и скучноляво преминаване през безброй телевизии от всякакъв произход; редуват се хора с чалми и хора с качулки, реалити шоуа или преведени американски кримки, но въпреки наличието на телевизии с името SUPREME MASTER TV или SEX ON TV порно няма и няма. Ех, жалко за Жоро, искаше ми се да видя какво щеше да стане ако бяхме наистина намерили порното. Търсенето ескалира дори до размерите на това да се ослушваме по коридора дали в някоя стая не ни правят аудио-порно. Междувременно, докато се мотая полугол да ходя на къпане ме осенява ужасната реализация, че съм най-тежкият човек в групата. Разпитвам един по един всички за теглото им, и макар всички да сме в рамките на около десетина килограма - аз съм най-отгоре и дори временното объркване на Жоро не може да ме спаси от това да си дам още една не толкова престижна титла към водаческите такива. Милият Гого ме убеждава, че понеже по принцип спи свит и крив като макарон, за него не е никакъв проблем да спи на Г-образния диван. Оставям се да бъда убеден по-лесно този път и си лягам, докато Гого още цъка телевизиите в 1 посред нощ.

Следващата сутрин ми е много объркана и доста трудно влизам в ритъм. Жоро и Гого пак нещо се бият, чува се Гоговия писък "ЩА ИЗКОРМЯЯЯЯЯ", след секунди пък лежат гушнати на дивана и гледат отново Руската Детска телевизия. Там дават изключително древен и изключително страшен Буратино,който вместо със златно ключе се блъска с някакви дяволи в Ада; не мога да разбера защо тия хора се заливат да дават по телевизията крийпи древни филми със обесени кукли. Боят отново се възобновява, не знам дали заради действието на Буратино или просто щото - защо не. Гого решава да дояжда някакъв древен хляб, с който прави трохи навсякъде и това поражда често срещаното наблюдение, че Гого винаги яде гадости по екскурзиите - още си спомням как на една пет-дневна екскурзия във Баден-Вюртемберг, Гого си беше направил 25 сандвича предварително и си ги яде само тях, въпреки постоянно влошаващото им се състояние. В това време Буратино се опитва да протегне ръка от телевизора и да изяде душата му, но дистанционното го възспира, защото трябва да ходим на разходка.

Хотелът има чудесна гледка към града. На светло той не е толкова впечатляващ, но все пак изглежда по-чаровен от обикновен соц-градец с панелки - не знам, арменофилията може би отново говори с мен, но някак си розово-кафявото ми се струва по-уютен цвят. Качваме се на колата и решаваме да паркираме точно на центъра, пред администрацията на провинцията, която наснимахме и снощи. Тя е голяма, внушителна сграда със серия от малки полукръгли арки на фасадата, доста запомняща се заради Кавказкия вид, напомня на парламента в Тбилиси. По-нататък по улицата е и читалището, отново в същия стил.  Ванадзор е град, който се е разрастнал главно през 20-ти век и това личи по правите му улици и определено забелязващия се градоустройствен план. Макар тук да са живели хора от доста време, чак през 19ти век градецът, тогава наречен Караклица започва да има някакво знаително население, защото става гранично селище на разрастващата се Руска Империя. Прочува се през май 1918-та година, когато в изключително неравностойната битка при Караклица, арменски доброволци водени от прочутия арменски патриот и генерал (и участник, между другото и в Българската армия през Балканските войни) Карекин Нждех успява да прекъсне настъплението на редовната Турска армия през Северна Армения. Легендата разказва, че преди битката Нждех събрал мъничка армийка от Тавуш и Лори (да се чете "от кол и въже") събрал ги в Дилижан, обяснил им, че спасението на страната лежи там, на фронтовата линия и надъхал дотолкова, че те успели да спрат редовната турска армия за четири дни и да и нанесат толкова големи загуби, че тя да не може да продължи настъплението си. Успехът при Караклица позволява на младата арменска държава да утвърди своите позиции, макар и само за две години. А съдбата на Нждех остава неразривно свързана както с неугасимия пламък на борбатта за арменска независимост, така и с междувоенната история на България.

Обявявам малко свободна програма, защото виждам как Жоро и Теодор ги влече към гарата, която е на една къса и широка улица разстояние. С Венко се мотаем по площада и докато аз забелязвам че в ъгъла има паркирана огромна бяла лимузина, неговото наблюдателно око открива как пред един магазин са изкарали дванадесет стола за продан. И вярно, точно дванадесет са, дали е нарочно? Гого и Жоро пак се зъбят нещо, защото единият (кой ли?) е олял другия с вода. В крайна сметка след наснимането на центъра, всички се отправяме по широкия празен булевард към гарата. Пред нея има статуя на Вазген Саргсян, по-малка от  онази в Арарат, но по-внушителна, от скръстените му здрави ръце се излъчват сила и мъжественост. Може би тук за пръв път осъзнавам този човек първо като войник, а после - като държавник.  Не ми убягва и надписът "Спарабед" над името му - традиционна титла на главнокомандващия армията в древна Армения, дадена като уважителен прякор на националния герой и основател на съвременната арменска армия. Нещо се цикли за пекарна, но сега народът е запленен отт гарата. Сградата е голяма и празна, но очевидно доста добре поддържана, а надписът отпред дори бих казал може да мине за нов. В гарата обаче Теодор и Жоро срещат някакъв доста темерутест чичка и гневна лелка, и двамата от които им забраняват да снимат или да ходят по коловозите. Теодор естествено напира да спори, но далеч по-просто решение е просто да се игнорира шумът от заплашващи чистачи. Ванадзор е на главната линия от Ереван за Тбилиси, но освен нощния влак веднъж дневно до тук идва само още един пътнически влак - от Гюмри до тук. Докато те тичат по пероните да снимат, а лелките тичат подир тях, останалите се дивим на интериора на гарата и най-вече на голямата безсмислена стилизирана карта заемаща цяла стена - "Железние дороги СНГ". Н-то и Г-то очевидно са добавени по-ксъно на мястото на две С-та и Р, за да стане на ОНД, въпреки че картата очевидно включва Рига, Талин и Ашхабад, които не са в ОНД, а и отбелязването на градове с петолъчки също издава по-древния и произход. Венко се опитва да чете на арменски, но малко го мързи и прочита Лори Берд (крепостта в която ще отидем привечер) като Лори Марз, което е името на провинцията в чиято столица се намираме, само защото имат същия брой букви. Излизаме и на пероните, където му обяснявам как ЮКЖД, което е влакът в Армения, всъщност е руска компания и се ръководи по доста особен начин, което довежда до това да има много особени цели и приоритети и, поне според мен - пълна липса на функционалност на пътническия транспорт. Един от големите проекти е как ще се направи 400 километрова жп-връзка с Иран с 30 тунела и 100 моста, същевременно третият по големина град е вързан с два влака дневно. Изпълнените с енергия Жоро и Теодор откриват, че до гарата е и далеч по-живата сграда на автогарата и отиват да видят какво има и там, повличайки и Гого със себе си. В това време аз и Венко се разхождаме из парка в който се намира руската православна църквичка. Затворена е, жалко. Обикаляйки обсъждаме как светът се променя постоянно и как от минута на минута ставаме все по-мобилни и все по-достъпни. Ванадзор не е точно мястото което шокира с мобилността си, но спокойствието, което цари наоколо някак ни навява мисълта за изостаналост не защото е такова, а защото в момента от развитите и прогресиращи места и хора се очаква да са забързани и да правят стотици неща едновременно.

Другарите ни се завръщат много доволни от автогарата. Първо, на стената имало в рамки снимки на борци, и освен Армен Назарян печелил куп титли за България, там необяснимо се мъдрел и Серафим Бързаков, който Жоро веднага познал. Дали славният ни борец знае, че снимката му виси обрамчена насред една масивна арменска автогара? Следващото,което ги впечатлило бил покъртително стария автопаарк, който изглежда сякаш не е на автогара, а в музей на автобусите от марки, завършващи на -АЗ. Накрая пък, точно пред маститата статуя на Саргсян, Жоро намерил някакъв дядо таксиджия, който да му разкаже житейските си тегоби - как си работел в Русия, бил се в Карабах, после пак издържал семейство от Русия, но сега Путин не му давал разрешение за работа там и бил принуден да кисне във Ванадзор, чакайки. Толкова много арменци живеят и работят в Русия, толкова много пари се изливат от тях в родината, че икономическото състояние на Русия е съвсем директно свързано с това на Армения. Когато човек чете новините в България или из Европа, санкциите на ЕС към Русия заради Украинската криза изглеждат или като нещо заслужено, или като нещо съвсем далечно, неефективно, дори смешно за огромната руска мощ. Когато човек обаче чете арменските сайтове за новини - въпросните санкции са нещо съвсем реално с директни тежки последици (и то напълно незаслужени) върху арменските финанси и благосъстоянието на арменския народ.

Хайде към колата и на манастирите, че времето си тече.