35. Ден Осми, губенето като начин на живот, манастирът на прохладната сянка, гущер, достойнството на смъртта

Оказва се, че източният изход на Ванадзор към големия път е затворен, а ние сме тъкмо в източния му край. Имаме две опции - или да минем от западния изход и да направим голяма обиколка, или да тръгнем към селата на изток от града и да се надяваме те да имат изход. От задната седалка Жоро се обажда, че гледа на джипиеса че през селцата има крив, но общо взето къс път, който се влива в големия и подкарваме натам под неговата диктовка. Ванадзор скоро свършва и се завираме в разни дребни пусти селца, притеснителното нещо е обаче, че пътят се вижда твърде високо горе пред нас. Вием се по разнебитени улички, минаваме край барака с портретите на Ленин и Сталин от двете страни на входа и най-накрая се оказваме на стръмния заход към пътя. Отново трява да слизаме от нея, за да е по-лесно на колата, както и за да не се удари шофиращият Венко в многобройните стърчащи камъни по отдавна загубилия асфалта си път.

Всичко е готово и най-после сме по пътя на север. Минаваме през ждрелото на река Дебед за да стигнем до северните бисери на Армения - манастирите Санахин и Хагпат край град Алаверди. По пътя ни, край град Туманян са и останките от манастира Кобаир, но заради напредващото време и преситеността на манастири решавам той да е този, който ще отпадне от днешните такива и тъжно подминаваме отклонението за него, без да се обадя.

Разказвам за алтернативния си профил във фейсбук и колко благинки произхождат от това да си имаш два, един за връзка с приятели, а друг за новини, лайкване на случайни страници и вобще произволно интернет участие, което не искам да бъде свързано с името ми. Изненадващо, никой не е в особен възторг от гениалната ми идея и всеки се чуди как да и намери кусури, стига се дори до извода, че нещо не съм съвсем наред, за да имам два профила във фейсбук. Ех, прочутите мислители си оставаме неразбрани... Намусвам се, докато баирите се нижат край нас и дефилето става все по-дълбоко и страшно. Обясняват ми, че съм като Доналд, но не помня защо. Добре че е Венко да отнеме вниманието от мен, чрез поредното добре изчислено губене.

Историята на венковите губения е дълга и колоритна. Легендите разказват, че още при раждането си, малкият Венко не бил съвсем сигурен в коя посока е навън, защото нямало табелка а картата му била объркана. През годините страстта му към губенето нарастнала и то станало от случайно хоби - любимото му занимание. Когато тръгнахме по пътешествия, характерната залюханост на Венко беше по-скоро забавна - някак си е весело да се мотаеш из произволен европейски град, докато някой до теб не може да намери гарата дори с карта в ръцете и прави най-невероятни догадки кое къде би трябвало да се намира. Но едва когато развитието на пътешествията ни достигна до логичната си фаза - обикаляне с кола - склонността на Венко да се губи достига застрашителни размери. Няма значение дали е в огромен град като Лион, насред права магистрала като в Португалия или в страна дето на всяко място има общо един път като Албания, уменията на Венко да се губи се проявяват с невиждана редовност. Обичайният стил на губенето е ужасяващо прост - кара Венко по някакъв път, решава сам и без видима причина че е достигнал нужното отклонение от него и че всички други в колата (включително специално обявеният навигатор) блеят и са го изтървали и хоооп излизаме от пътя на 30 километра преди целта си, след което упорито продължаваме да не слушаме другите и да се опитваме да оправим кашата сами, докато победени не пристигнем в задънена уличка (само защото пропастите, така характерни за американските анимации - изобщо не са лесно откриваеми в Европа). Друга вариация е - търсим място за паркиране и се озоваваме или в тунел дето излиза от града, или на място откъдето не можем да излезем, или на място, което сами нямаме представа къде е. Този път губенето носи характерните белези на първия тип. Както си фучим по пътя, изведнъж Венко се отклонява, пресича жп-линията и тръгва по мъничък път, защото му се сторило, че някъде си пишело нещо. Пътчето завива наобратно покрай реката и колкото повече гледам картата, толкова повече се уверявам, че Венко отново е изпълнил коронния си номер, но все пак за да съм сигурен в критиките си отиваме до края и спираме там където пътя изчезва насред малки къщички. Започвам да го нареждам, както си му е реда, но другите ми правят забележка, че няма нужда да се карам и да покачвам напрежението и негативизма в колата и аз след малко млъквам. Всъщност са прави, просто са имали по-малко контакти с всеобхватната венкова загубливост и възприемат настоящето замотаване като отделен и единичен случай Те ще бъдат опровергани още утре, а аз ще продължавам да звъня притеснен на Венко всеки път когато някой малайзийски самолет или друго превозно средство изчезне без следа някъде - човек никога не знае до какви размери може да достигне страстта му.

Обратно на пътя се оказва, че наистина имало табелка... но тя казва Санахин - направо по пътя, а не настрани - класически Венко. След още десетина километра достигаме до истинското отклонение обозначено със съвсем ясни табели и тръгваме по извития път нагоре по баира. Манастирите Санахин и Хагпат са на високото плоско плато над долината на реката, но са отделени помежду си с урвата на един от притоците и и после ще трябва да слезем, за да се качим на другия хълм. Бившето село Санахин сега се води квартал на Алаверди и е позастроено с панелки. В него има и още една забележителност, която обаче не ни влече толкова - родната къща на братята Артьом и Анастас Микоян, всеки със своя голям принос за съветската история. По-малкият брат Артьом е един от двамата създатели на самолетите МиГ (което пък е съкращение от Микоян-Гуревич), едни от най-известните символи на съветската военна мощ по света. Анастас Микоян пък е единственият съветски политик, който успява да се задържи в най-висшите кръгове на съветската власт през цялото време от последните години на Ленин до първите на Брежнев и като една хитра лисица успява да лавира между различните интереси по върховете и да не изнерви никой от по-силните от него, колкото и да се променят те. Освен Сталин през последните му две-три години, когато съвсем е пощурял но дори и това няма сериозен ефект върху кариерата на Микоян.

Покрай манастира има голяма навалица и много коли, затова спираме малко по-надолу по хълма. Като вървим нагоре става ясно, че се готви някакво голямо събитие, струпват се хора в официални дрехи, събират се на групички, чакат нещо, приготвят се, свещеници обикалят наоколо. Не съм обърнал внимание дали не сме уцелили някакъв църковен празник, затова подканвам другите да побързаме с разглеждането на манастира преди събитието да достигне дотам.

Манастирът ни посреща с приятна градинка с дръвчета хвърлящи шарена сянка под жаркото слънце. Най-отпред е високата му камбанария. Камбанариите на Санахин и Хагпат са най-старите камбанарии в цяла древна Армения и изобщо в Кавказкия регион. Не е съвсем ясно коя от двете е по-стара, но тъй като Санахин уж значело "По-стар от другия", може да се предполага, че е тази, а пък и другата е по-висока и изчистена. Висока, масивна структура, с дебели стени, която на височина от може би 3 етажа завършва със стъпало и мъничко куполче, под което е скрита камбаната. Гого ми сочи как точно над затворената врата на камбанарията, до едно релефче с орел има голям кафяв гущер. Отивам да го видя и той бавно и спокойно се качва нагоре по кулата, сякаш се чуди дали да се припече още малко на слънце или да си остане от сенчестата страна. Точно до камбанарията пък има още един красив избродиран хачкар от червен камък.

До кулата започва огромното преддверие на двете църкви. То е триарково и създава впечатление за голяма зала с колони, която има както три различни изхода към двора, така и входове към двете църкви отстрани и множество заострени отгоре прозорци, които бих нарекъл готически ако бяха в един друг край на света. Много е интересно, защото с всичките тези изходи и отворени пространства, човек няма чувството, че е вътре в сграда а сякаш просто площадчето между църквите е застроено с покрив. Прохлада и спокойствие, това е което мястото внушава, особено по пладне, когато слънчевата светлина жарко напича всичко навън. Мисля, че в контраста на светлината и сянката, на жегата и хладът мястото получава един допълнителен чар и помага да бъде възприемано като едно убежище от външните стихии. Пак почнах да говоря врели-некипели, а? Другите не са се спрели да осъзнаят че тук е царството на сянката и вече са в съседната сграда, която се оказва отново гавит, този път нормален и затворен - на голямата църква Аменапркич, което значи Светия Изкупител (Исус, демек). Още с влизането в гавита ме шокира колко е голям и с какъв размах е бил построен. Гого ми сочи основата на една колона, да видя какви "хипстърии" имало там; има предвид два камъка оформени като многостени, (може би додекаедри) с различни картинки по различните стени. Теодор пита Гого дали е виждал друг такъв манастир, в който има боклуци в ъгъла и да, то наистина има малка купчинка от камъни и прах. По колоната пък има кръстове и надпис на арменски. Понякога много ме е яд, че така и не го научих на по-дълбоко ниво от базови думички и азбуката. На другата колона пък отгоре има котешки (или лъвски) глави, като на котките които ще видим по-късно на древния мост в Алаверди. Обяснявам как тези най-вероятно ще са по-хубави от онези, понеже тези не са ерозирали от столетия дъжд (въпреки характерната дупка на тавана). Заглеждам се в пода, където проникващата през дупката слънчева светлина осветява малък кръг, който свети от земята в обкръжаващата ни тъма създаващо приятното усещане, че слънцето е на пода и хвърлящо особена светлина върху колоните и купола. Теодор пита защо навсякъде наоколо има надгробни плочи, от които е съставен целия под и Гого му обяснява, че по принцип така е и във всякакви други църкви и катедрали. Все пак на Теодор му е некомфортно да е заобграден отвсякъде с мъртви хора. Гого пък ни обръща внимание как хората в миналото са били по-ниски и затова и плочите им са по-малки, а пък аз си мисля, че умрелите просто се сместват в по-малко пространство и не им пука дали са сгънати неудобно. Самата голяма църква на светия Изкупител обаче е затворена (нещо много главни църкви почнаха да се оказват затворени), но от входа се вижда доста добре, макар и само право напред - огромният каменен олтар, високия купол, сенките очертани от малките прозорчета.

Излизаме пак в огромното покрито пространство и минаваме през него за да отидем отзад до другите структури. В средата на Десети век арменското средновековвно царство на Багратидите е в Златния си век. На власт идва Ашот Трети Милостивия (952-977) и започва усърдно строителство. Царят мести столицата в град Ани и започва строителството на един куп неща там. В това време пък жена му - Хозровануш покровителства построяването на манастирите Санахин и Хагпат. Повечето сгради тук, включително голямата църква са от нейно време. Ашот обособява един малък регион от територията на Велика Армения и го дава на по-малкия си син Гурген, като големият - Съмбат наследява империята. Така се образува царство Ташир-Дзорагет просъществувало, къде под контрола на Армения, къде с независима политика чак до 1118-та година, когато е анексирано от разрастващото се грузински царство (на династията Багратуни, пряко свързана с арменските Багратиди. За новото царство (което не мога да спра да си представям като голяма пица) Санахин е не само църковно средище и седалище на епископа, а център на културата, просветата и науката, била тя църковна или секулярна. За сравнение, манастирът в който се намираме е основан и повечето сгради в него са построени по времето на младостта на цар Самуил. Изключително много ми харесва как в Армения древните сгради са си наистина древни, не са както по повечето други места из Европа - "тази църква е основана през 10ти век, но придобива днешния си бароков вид през 18-ти век" или пък "тази крепост е от преди Христа, ама я построихме миналата година".

Следваща наред е църквата Св. Богородица (Аствацацин), централна за комплекса и фактически най-древната сграда тук, основана през 934-та година от някакви избягали византийски монаси. Дали това е причината на уебсайта на ЮНЕСКО тези два манастира да са описани с прилагателното "Византийски"? Едва ли, според мен е или грешка, или опит за приобщаване на арменската култура към византийската за да получи по-голяма популярност. И в двата случая не ми харесва. Църквата е малка и правоъгълна, с височък купол.

Точно зад църквата на Св. Богородица  е малката капелка на Св. Григорий. Гого е особено възхитен от нея и изяществото на средновековните майстори. Капелката изглежда съвсем кръгла, но му обръщам внимание как във външната има четири едва забележими ниши, които правят вътрешното разположение под формата на кръст. До нея е странна квадратна сграда с две тъмни арки служещи за вход. Какво ли крие мистериозната тъмнина? Поредната изящна колонада, ограждаща празно каменно пространство. Библиотеката е една от малкото оцелели средновековни секулярни сгради в Армения; всъщност главният метод на оцеляване на секулярните сгради е бил да са част от манастир. Сега библиотеката е пуста, всички ръкописи са на места, където по-добре могат да се грижат за тях. Голямото помещение с колони и ниши, някога е било препълнено с безценни ръкописи и книги по медицина, теология и дори - физика. Всъщност никак не е толкова голямо, просто големия брой ниши и сенките които те хвърлят кара помещението да изглежда още по-голямо.

Жоро решава да ни сподели, че таксиджията във Ванадзор му казал, че Ван значи град, а дзор значи долина и оттам идва Ванадзор, добре че се сети съвсем навреме да ни го каже, а не няколко часа след като напуснахме града. Обикаляме голямата църква изотзад. На стената има малко, почти неразличимо релефче на двама души, В последствие ще видим по-голяма и ясна версия на същото релефче в Хагпат; двамата, очевидно важни и наконтени, колкото би позволявало все пак наличието им в манастир държат малка църквичка в ръцете си. Това са арменския цар Съмбат (979-989) и брат му - царят на Ташир-Дзорагет Гурген, които държат манастира в ръцете си. Иначе църквата е покрита с нещо, което май се казва фалшиви колони - като релеф на колони или арки, но без фактически да има такива. А покривът и е обрасъл в мъх и зеленинка, виждат се дори стръкчета на млади фиданки, толкова е зелено всичко. Обаче сме излезли от прохладната сянка и магията на манастира започва да се изпарява пред очите ни. Гого се чуди защо не сме влезли вътре в голямата църква, обяснявам му и обикаляме църквата отново за да отидем пак вътре и да я видим. Изключително е висока и просторна. И има малък златен арменски кръст подпрян на стената, толкова е живичък с тези закръглени ъгълчета.

Излизаме тъкмо навреме за събитието, което вече се е изяснило като погребение. Малките групички хора са се организирали в огромно шествие пред стената на манастира, наоколо са се събрали безброй хора. Като виждам множеството през главата ми минава, че населението на Алаверди е към 15-тина хиляди, като нищо половината от тях да са тук в момента. Някои отиват към колата, но повечето оставаме - заставаме безмълвни и гледаме бавното шествие, на разстояние един от друг - това е нещо, което човек сам трябва да си възприеме. Ето най-отпред върви човек, носещ портрета на починалия - униформен служител с гордо, силно лице, на възраст около 45-50 при правенето на портрета, може би полицай. Много се чудим кой ли е, но за нищо на света не бихме попитали - да зададеш въпроса "Кой е покойникът" би значело да се дистанцираш от тайнството, да признаеш невежеството си, да прекъснеш мъката, да станеш чужд. Ние не сме точно свои тук, но не можем да проявим такава грубост. Зад портрета върви свещеник и после четиримата души, носещи масивен ковчег. Хората наоколо не плачат и не изглеждат съкрушени и няма сълзи, по скоро крият тъгата си зад решителност и твърдост. Как ли покойникът е променил света им? Бил ли е най-добрият полицай на региона? Бил ли е добряк, веселяк, глава на огромно семейство? Не знаем, знаем само че някой му е нарисувал огромен портрет и че стотици хора са дошли на погребението му, според мен това говори повече за него отколкото милиони хвалби. А колкото до всички тези хора - очевидно този народ знае как да почита мъртвите си и да пази историята им...