36. Ден Осми, Манастирът с камбанарията, дупки в пода, мостът с котки, затворените фабрики на Алаверди, скрития ресторант

До манастира Хагпат има и по-къс път от Санахин, но решавам да не рискуваме и си слизаме обратно до главния път в ждрелото на реката, за да се изкачим на съседното плато няколко километра след подминаването на Алаверди. Пред манастира има широчък и доста празен паркинг, пълен контраст с навалицата и теснотията край Санахин. Слънцето прежуря и ние не сме много разговорливи, усеща се умората на изминалите дни изпълнени с активност, а пък и точно по пладне сме доста одрямани. Но искаме да видим чудесата на Хагпат и надмогваме умората и се промъкваме вътре през порталчето в ниската тухлена стена. Някои от нас са и доста разсеяни - около две минути снимам с камерата без да осъзная, че не съм махнал капачето на обектива. Всички се пръскат насам-натам под пека, всеки да си прави любимите занимания в манастири, вече добре патентовани след седмица в Армения - Жоро обикаля насам-натам да снима, Гого отива да гледа разни арки и капители и да пуска изречения започващи с "Виж това как е направено" без да се обръща към някой конкретно, Венко се поклаща безцелно, а Теодор пуфти отстрани чудейки се кога е добро време за една близалка.

Първо на ред за разглеждане е голямата църква на комплекса - Сурб Нишан. Нишан е бил арменски отшелник, основал манастира тук в началото на 10-ти век. След смъртта му - веднага е канонизиран и царица Хозровануш поръчва построяването на голямата църква в комплекса и наименоването и на името на новия светец, завършвайки я през 991-ва година. Строителят е известният арменски архитект Търдат, известен с това че е престроил и част от фасадата на Света София в Константинопол след срутването и от земетресение в края на десети век. Гавитът е широк и квадратен, вобще съвсем характерен, построен през 1185та година и посветен от принцеса Мариам, която в обръщението си на входа ни призовава да си спомняме нея и нейните потомци и прадеди в молитвите си. За исторически контекст - това е период в който тези земи са били зависими от Грузия, която преживява своя златен век при царица Тамара, а в това време в България се вихри възстанието на Асен и Петър. Дупката в покрива е широка, заобградена от малки симпатични орнаменти като цветчета. Самата църква обаче е някак си мъничка и компактна, с огромен купол отгоре, леко е особена. Докато се мотаем в църквата обяснявам на другите за управляващата династия на Средновековна Армения - Багратуни и тяхната връзка с Багратионите които управляват Грузия от Средновековието, та чак до 19-ти век. В Грузия има разни теории как двете династии са възникнали паралелно от общ праотец и синовете му, но далеч по-логичното обяснение е, че грузинските Багратиони са произлезли от някакъв клон на арменските такива, които ги предшестват с няколко века. Това естествено не ги прави арменци - тук народите са били толкова омешани, че мисля всеки е имал избора да бъде какъвто си поиска. Велика династия са били Багратидите (както са известни двете заедно) - и Армения и Грузия преживяват под тяхно управление своите златни векове, а двата им народа никога не са се разбирали по-добре отколкото точно по времето на строежа на тази църква и нейния гавит. По олтара и по стените някога е имало фрески, от които, за голяма наша изненада - има една запазаена - голям позтъркан Исус ни гледа благо от една нишичка. Обратно в гавита Теодор се диви на някакви неща характерни за църквите по принцип, а не само за арменските такива - май не е влизал достатъчно по тях. Някой споменава името Хамазасп, но остава мистерия кой и защо, както и кого е имал предвид - в арменската история има доста интересни Хамазасповци, най-важният от които е федайи и революционер.

Отново сме навън. В ъгъла на комплекса, до стената има три кубични малки сградички с отворени врати и с по един голям хачкар забит на покрива. Край тях пълничък арменски турист с басов глас обяснява някакви неща на семейството си, с този глас езикът звучи чудно и мистично. Това са гробниците на рода Уканянц, които (според Арменияпедиата, която е като Уикипедия, ама за арменски неща, много добър сайт) датират от 8-и век, което значи че трябва да са били изтипосани тук отпреди изобщо на някой да му хрумне да прави манастир тук. Стилът им наистина изглежда някак по-стар, изрисувани са с дребни мотивчета като безкрайни пресичащи се кръстове. В последствие нуждата от гробница с хачкар на покрива е заменена от простото построяване на хачкар на голям пиадестал, което пък бива заменено от просто слагане на хачкар.

Продължавам обиколката си по двора под жаркото слънце, недалеч следван от другарите си. Жоро се кахъри, че е дал фотоапарата си на Гого, но се оказва, че той какъвто ни е технологически гений - не е успял да направи нито една снимка с него. Ето ни най-после пред най-впечатляващата постройка в този комплекс и това, с което наистина ще го запомня - камбанарията на малко хълмче иззад църквата и прилепените за нея постройки. Докато попивам гледката на високата правоъгълна структура, зад мен се чува мърморене за капачета и батерии и неработещи апарати. Гого внезапно прекъсва въпросното за да отбележи, че това е единствената камбанария, която сме видели в Армения; отбелязвам му, че греши и му напомням за гущера който пълзеше по куличката в Санахин. Но по някакъв начин той е и прав - тази камбанария не може да се сравнява с другата, тази е съвсем отделна от сградите, огромна и видима от доста далеч, че и на малка издатина. Построена е през 1245-та година и майсторите са имали вече достатъчно други примери на камбанарии откъдето да почерпят опита си и да направят тази без съмнение най-хубава от арменските камбанарии. Долният етаж е с форма на кръст, а горният - на квадрат, като квадратът покрива кръста по такъв начин, че над ъглите му са образувани изящни арковидни еркери. На втория етаж има двойни прозорци с арки отгоре от всяка страна. На покрива пък има малка остра четириъгълна куличка с осемстенен покрив, където всъщност е била камбаната. На върха, естествено има желязно кръстче, завършващо цялостта на обекта.

Обикаляме камбанарията. На хълмчето и подухва лек ветрец, което е доста приятно разхлаждащо - всъщност ужасната жега не се усеща никъде в Армения освен може би по хълмовете и паметниците на Ереван.Гого продължава да е запленен от на отрязаните ъгли на долната половина от камбанарията и еркерчетата и казва, че то няма никаква практическа употреба, направено е изцяло за декорация и накрая достига до извода, че ъгълчето като ниша изглежда досущ като михраб на джамия. Аз пък забелязвам на гърба на Сурб Нишан - релефа на двамата братя царе държащи църква в ръцете си, малко по-голям и далеч по-забележим от оригинала в Санахин. Изглеждат сякаш носят пити кашкавал на главите си, интересно каква ли е била традиционната одежда на един арменски цар през Средновековието? Край нас обикаля една баба, която продава къпини и обръщам внимание на Венко като един известен  къпинолюбител, но той не обръща внимание. В кулата не се влиза, затова продължаваме обратно към изхода на манастира. Жоро обаче тръгва през серия от арки точно зад църквата, които водят първо до нещо като вътрешно дворче, а после до серия от помещения в сърцевината на манастира, които сме пропуснали минавайки от другата му страна. След серия коридорчета, двамата се озоваваме в просторно помещение направено от две двойки пресичащи се гигантски арки (като гавитът в Гандзасар, помним ли, а,а?). В средата на покрива има голяма квадратна дупка, която осветява всичко. Най-интересното обаче е, че целият под е покрит с кръгли дупки широки около една педя, толкова дълбоки, че при надничане в тях не се вижда нищо. Това е била библиотеката. Хагпат е бил важен център на културата и съхранението на ръкописи през вековете. И тук, в книгохранилището понякога се е налагало по-ценните ръкописи да бъдат скрити от различни врагове, нашестващи орди или дори и от атмосферните условия - в земята те са доста по-добре предпазени. Затова, библиотеката е имала фалшив под, под който са били тези дупки, където монасите да си крият ценностите.  Венко споменава, че не иска да чува думата дупка, дупки се копаят на плажа, а това било отвор. Е, след като очевидно изпълнявам предписанието му, продължаваме нататък. Последен поглед върху внушителния манастир и започвам да си подбирам малкото стадо да ходим в Алаверди. Навсякъде манастирите Санахин и Хагпат вървят заедно, отбелязва се колко са сходни и как произхождат от една и съща епоха и как си приличат. За мен обаче всъщност никак не си приличат, главно по усещане - там имаше сянка и тайнственост, дръвчета и схлупеност, мъх и мистерия, тук има било и гледки, откритост и височина, камбанария и пек.

Тръгваме наобратно към града, под звука на къркорещи стомаси. Желанието за храна е главната мотивация на всички в момента, затова се надявам час по-скоро да открием заведение. Пушещият комин разположен като тръба по висок хълм е най-ясно разграничимото нещо в този западащ малък долинен градец. Някога Алаверди е снабдявал цялата Руска империя с мед, а после е бил известен из целия СССР с медодобивната си промишленост. Днес ресурсите са поизчерпани, повечето фабрики и мини са затворени, но все пак, както се вижда медта продължава да се добива, има дори и проекти за бъдещо развитие, макар че е съмнително че някога ще достигне предишните размери. Населението на града намалява постепенно и сега е наполовина на това, което е било по времето на Съюза - около 15 000 жители. На всичкото отгоре, това е и градът с най-много дефекти в новородените дечица, което говори, че нещо вероятно не е съвсем чисто и екологично в начина по който тази мед се е добивала. Ще отбележа обаче две интересни подробности за Алаверди - през 19-ти век, като започва експлоатацията на медните залежи, руснаците докарват един куп понтийски гърци да работят тук, в следствие на което и до днес в Алаверди е останало малко късче гръцка диаспора и култура. Другата е, че името на града означава нещо, както на арменски, така и на турски - Алаверди е "Червен камък" на арменски, и "Аллах даде" на турски.

Най-важната и първа ни спирка в Алаверди ще бъде мостът на котките, пресичащ реката от 1195 година насам и пренасял краката на хиляди древни хора по пътя към двете светилища, които току що посетихме. Понастоящем, въпросният мост се пада в източния край на града, сиреч точно там, откъдето идваме и налагам волята си да спрем първо там, за да не се връщаме после след ядене. Спираме на уширението на пътя точно до моста. Самият мост е дълъг около 50 метра, от които арката над реката е около 18 метра дълъг и извит под формата на височка арка над реката, със стъпаловиден парапет от всяка страна. Южната страна, откъм манастирите, е доста по-стръмна, затова мостът е малко несиметричен. Венко тъкмо говори за хърватските граничари, дето го събули по гащи. Аз отбелязвам, че от пътуването ми из Хърватска винаги съм оставал с впечатлението, че хърватите се имат за много по-развити от някакви си там източноевропейци и балканци и че те не са влезли в ЕС не защото не са били готови, а защото са искали сами да си изберат кога това да стане, както и защото престижът на ЕС сред тях е паднал, като приели някакви боклучави държави като България и Румъния. Теодор е много изумен от това отношение, според мен без да искаме посяхме семето на омразата в него (макар че у Теодор това семе никне невероятно лесно, както вече стана ясно). Венко продължава да се обяснява за хърватите, може би опитвайки се да смекчи тежкото оплюване с което заляхме горките хорица (авеее, горки хорица, никоя страна която те бомбардира с национализма и знамето си толкова колкото тая не заслужава съжаление), когато внезапно Гого ни прекъсва, защото сме се озовали на върха на моста и край нас са четирите котки "размазани" по парапета. Всъщност по-скоро се припичат, но е трудно да се каже, все пак са тук от над осем века изложени на безброй дъждове, ветрове и земетръси, направо си е чудо, че все пак е останало нещо. Гого отива да гали и да опипва релефните мустаци на на най-запазената от четирите котки, с ясно разграничими крачка и въртелива опашка. Двете котки от южната страна са далеч по-ерозирали, от едната е останала само главата и предните лапи, а на другата не и се разпознава личицето, макар че позата е малко по-стегната. Гого сочи самотната котешка глава и казва - "виж я какво яде!", изумен съм, че успява да разграничи нещо. После открива кусури и на северозападната котка, кракът и бил зле направен и извит неправилно. Докато Гого ръси критики по горкия мост, а Венко и Теодор продължават нещо да боботят отзад за някакви хървати, Жоро се впуска от другата му страна и започва да се катери по стръмната пътечка нагоре, вероятно за да направи по-красиви снимки. Реката ромони приятно на двадесетина метра под нас (има ли такава дума? хммм...) малко по-надолу започват едни бързейчета и водата игриво се превръща в пяна по повърхността. Надолу по тази река е град Ахтала с крепостта си и манастира си, изпълнен с фрески. Беше в разширения план за екскурзията, но не остана достатъчно време за поредния прекрасен арменски манастир. А по-нататък е Грузия, закъдето утре вечер трябва да си заминем, напускайки страната, която съм бленувал от толкова време, ехх... Все пак вниманието ми се връща обратно на моста - се изумявам сеот идеята на средновековния майстор - не само да направи мост тук, където очевидно е имало нужда, не само да го направи в традиционния за епохата стил, ами и да добави котки за украса. Вярно, че не са нищо особено, но без тях това щеше да е просто един древен мост, а сега вечно ще се е забил в паметта ми с тези загладени от ветровете животинки.

Заведението пред моста изглежда сенчесто, но неработещо, затова се качваме на колата и започваме да обикаляме града. Първо спираме на широко площадче в подстъпите на меднопреработвателната фабрика. Там обаче няма жив човек, нито заведение и се понасяме обратно през града по тесни улички между къщите. Градът е тесен и дълъг на няколко нива край реката. Изскачаме на едно централно кръстовище, точно до пазара и паркираме. Отново лутане в името на търсене на жива душа, но поне има магазинче. Там продавачката и един заблуден клиент се опитват да си спомнят къде имало заведение и накрая измъдрят някаква посока. След кратко мотане и проверявяне на ъгълчетата за нещо се изнамират двама дядовци, които си спомнят, че някога  на южния край на града имало ресторантче. Айде пак на колата в безкрайната досада. Още една спирка пред умряло кафене дето "имало шанс да ни сготвят нещо", но в поредния магазин най-после получаваме истинско упътване - на околовръстния път от юг (по който минахме на отиване за  Хагпат има съвсем истински ресторант. Още няколко километра и сме възнаградени с въодушевяващата, макар и невъобразимо остаряла гледка на най-соц-ресторанта, който съществува в двадесет и първия век. Кубична сграда, вдигната нависочко за гледка закрита от дръвчета, прозрачни стълби, голям салон оцветен в отровнозелено с празни маси. Очевидно е отворено, чуват се звуци, но няма никой наоколо. Тръгваме по помещенията, докато откриваме кухнята. Там тече усърдна суматоха, което ни изненадва поради това, че все още не сме открили клиенти - като ни виждат обаче ни прекарват по една пътечка през всички тоалетни и килери и накрая отново през другия край на кухнята - там край мивките - до отвор (както Венко държи да се казва), облян от слънчева светлина - градината зад ресторанта. Още малко стълбички и ето ни, настанени в малка колибка, съзерцаващи меню с точно три опции. Отдавна не бях виж виждал меню дето не можеш да си избираш неща по отделно, а само предварително въведена комбинация от предястие, основно и гарнитура. Все пак, успяваме да намислим някакви поръчки и следва огромното чакане - човек би рекъл, че като имат три ястия - те са винаги готови, но не така работят нещата в рестоорант Соц. Другарите ми пийват разни бири и се одрямват, Венко направо си заспива на масата. Жоро си мълви там нещо, като го питам какво - заявява "Всички дето казват, че в България нищо не е мръднало от двайсет години, да дойдат да видят  тука какво е." и както обикновено е прав. Накрая се появяват шашлиците ( дали има 3 или 300 неща в менюто, ние пак това ядем) и им се нахвърляме като глутница прегладнели вълци.