38. Ден Осми, каучсърфинг, земетресението, Ал Бано и Ромина, драматична вечер с пир, промъкване

Сгушен по средата на задната седалка се наслаждавам на топлата нощ и усещането на островче от живот сред пълната тъмнина която настъпва наоколо. Вдясно от мен е Гого и решавам да го поразпитам за прочутия каучсърфинг, уебсайт с който откриваш хора на които можеш да гостуваш навсякъде по света за без пари. Гого е царят на каучсърфинга, правил го е вече десетки пъти в куп различни страни и градове, често заедно с Мими, имат вече дори някакви приятели с които редовно си ходят на гости. В сравнение с това моят опит е нищожен, ходил съм на каучсърфинг веднъж, в Копенхаген. Гого само това и чака за да се впусне в хвалебствена тирада за това колко невероятно нещо е това, как срещаш чудесни хора и колко много нови запознанства се правят, както и как да си направя профила по-харесваем за непознатите. Аз обаче , както по-голямата част от света съм доста по-малко социален от Гого и наистина ходя на пътешествия по-скоро за да видя и усетя местата, отколкото да се запознавам с хора. Разбира се и срещането на нови хора и чуването на техните истории е безкрайно интересно и приятно, само че ме натоварва повече отколкото постоянното разглеждане и попиване на впечатления, което е по-застъпено в моя стил на разглеждане. Все още ще пробвам да експериментирам тук и там с каучсърфинга, но не мисля, че някога бих достигнал висините в които Гого и Мими плуват.

Отпред Венко е взел думата и се е впуснал в тирада, която съм чувал вече достатъчно пъти, но за останалите в колата е много интересна - историята на хората, с които Ира е ходила преди Венко. Той разказва историите така, че да звучат смешно, все едно героите (разбира се с изключение на неговата Принцеса) са някакви пълни идиоти и некадърници, които не могат да направят нищо както трява. Някои изглеждат покъртително зле - примерно, единият прилича на Полуобувка от известната детска книжка за "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада";  други пък се държат изключително нескопосано и измислят абсурдни схеми - последният преди Венко пък и пратил фалшив парфюм от Англия през някакви румънци. Аз слушам отзад допълвайки историите, тайничко чудейки се дали парадът на пълните хаховци, на които се е натресло горкото момиче, е приключил или продължава и в момента.

Очаквам с нетърпение тунела на Пушкин, един от най-дългите пътни тунели в Армения. Кръстен е на прохода на Пушкин, който пък е кръстен така, защото великият поет минава оттук на път за Ерзурум и точно на прохода се натъква на каручката, караща обратно към Русия останките на известния сатирик и негов познат - Грибойедов, убит от гневна тълпа щурмувала руското посолство в Иран, история описана в "Пътуване до Ерзурум". Самият тунел обаче минава и заминава без да остави някакво особено впечатление, просто минута в различна тъмнина.
От другата страна ни чака малкият градец Спитак. В 11.41 на 7ми декември 1988 година тук наблизко удря катастрофалното земетресение с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер (която вече отдавна не се казва така). Градът е сринат из основи, съседен Гюмри също пострадва доста зле, както и множество села. Горбачов прекъсва държавното си посещение в Ню Йорк и долита моментално тук, заедно с конвои хуманитарна помощ от цял свят. Водачът на СССР е обаче тотално неподготвен за това, което го очаква и дори едвам се оставя да бъде убеден от секретаря на парламента Рижков да не се мотае насам натам из руините с лимузина, а после се оказва втрещен от това, че пострадалите бездомни хора го питат за Карабах, а не за нови жилища. Реакцията на СССР е бавна, обещават се жилища до една, после до две години, същевременно се моли целия свят за помощ, но въпросната се забавя покрай визи и други бюрократични промени. 28 000 души намират смъртта си, още 130 000 са ранени а половин милион остават без дом, част от които живеят във временни постройки и до ден днешен. Историята на ужасното земетресение обаче има и своите герои, примерно  въпросният Рижков който полага огромни усилия да улесни държавната работа и залива Горбачов с критика или френският учен и музикант Пиер Шефер, който води голяма група в спасителните операции. Група приятели пък оцеляват 30 дена в маза само със зимнина. В един от първите примери за разчупване на Съветския режим (кой би помислил, че падането на цялата огромна страна ще започне от две събития в този неин забутан край?) вестник Правда, а после и националната телевизия обвиняват некачествено-построените панелни блокове от времето на Брежнев за големият брой срутвания и загинали.

Спитак е построен наново и има приятен нов център припомнящ с паметници за трагедията. На гробището пък има желязна църква, направена от този материал за да бъде вечна и несрутваема. Ние обаче сме тук вече по тъмно и оставям консенсусът да реши дали ще спираме; Консенсусът е че няма, след като Жоро обяснява, че му е омръзнало от супер-депресарски места, където единственото което се е случило е ужасно. Продължаваме към Гюмри. Опитвам се да пусна пак Фадото, за да тормозя Гого, той обаче някак си се добира до музиката и ни пуска как Ал Бано и Ромина Пауър пеят Шарзан Шарзан. Аз всъщност много харесвам Ал Бано и Ромина, някакси много носталгично ми звучат. Спомням си как преди години бяхме на центъра на Будва с Венко и той тъкмо обясняваше че Ал Бано бил истинския певец, а Ромина не струвала, когато го осра птичка и цялата алея умря от хилеж. После го чистих с бутилка вода, а той повтаряше "Е, Лайно е това, колко да е мръсно". Каквото и да си мисли Венко (който също като мен има странен музикален вкус), за мен Ал Бано без Ромина е скучен, в допълването им е чара. Следва песента с която участват в Евровизия - Меджик, о Меджик и после - Феличита. Понеже никога не съм знаел за какво точно се пее в песните, карам Венко като специалист по италиански да преведе малко. По-добре да не бях го карал, текстовете са точно толкова скучни и безсмислени, колкото на песните на езици дето знам; магията е доста по-силна ако можеш да си мечтаеш, че пеят нещо смислено и дълбоко, а не за някакви филии хляб и други подобни неща изскочили от Венковия превод.

В шеги и италианска музика се приближаваме към Гюмри. Хотелът ни там се казва Златната Кайсия и би трябвало да е хем лесно намираем, хем доста централен, само че настава малко лутане тъй като първо блоковете на града се оказват доста големи, все пак е бил престрояван след земетресение и второ на предната пресечка на същата улица има друг хотел. Паркираме и започваме настаняването. Не знам защо за хотелите в Армения предварителната резервация означава само някаква бегла индикация, че ще идваме, всички са изненадани като се появим. Рецепционистът поне говори английски и ни обяснява, че е учил в Германия. Бързичко оправят две стаи за нас, една тройна за мен, Венко и Жоро и една двойна за Теодор и Гого. Това е доста добра организация, като се има предвид, че в ресторанта на хотела се вихри сватба, т.е всички би трябвало да са доста заети. Под звуците на арменски сватбени ритми започвам да стягам народа да ходим на вечеря. Намирам обаче Венко залегнал над телефона и интернета. Оказва се, че е решил да използува именно тази вечер да съобщи на Ира лошата новина от предната вечер - дето ще го пращат в командировка за няколко месеца и съответно му предстои дълъг и тежък разговор, защото трябва да я успокои и убеди, че всичко ще е наред. Оставям го да си говори и подбирам останалите бързичко на вечеря, преди да са почнали да му пречат и да го питат какво прави и няма ли да яде, мислейки си как ние сигурно пак ще се натъпчем като свинчоци, ама е добре да вземем и нещо за ядене на горкото създание.

Тръгваме да търсим ресторант, опасявайки се, че пак е станало доста късно и може да са позатворили. До един контейнер за боклук в малка пресечка зоркият поглед на Гого открива подпрени два доста големи портрета - на мъж с костюм и стърчащи уши и на жена със забрадка. Кои ли са тези хора, отдавна умрели и дотолкова забравени, че някой дори не е намерил място вкъщи да си запази портретите им? Какъв ли живот се крие зад леко стилизираните им лица? Чертите им не са особено арменски, но така и никога няма да разберем кои са - въпреки желанието на Гого да си вземе портретите им обратно, те се оказват прекалено големи за целта.

Все пак намираме на голямото автомобилно кръстовище в началото на пешеходната улица удобна и събуждаща апетита механа. Сядаме отвън на верандата и веднага се потапяме в огромното меню избирайки вкусотия след вкусотия. Аз нарочно наблягам на гарнитурите, защото откривам някакви страхотни вариации на картофи с лук и препечени гъби с кашкавал. Разбира се не се минава и без обичайните шашлици и кебаби, както и без постоянно-въртящи се половинлитрови халби бира "Гюмри". Теодор и Гого си делят някакво доста интересно ястие завито в хлебец, но естествено всеки опитва от всичко - на мен отново най-ми харесва това дето сам съм си избрал. Разговорът изпърво е доста весел, а после става сериозен и философски, обсъждаме различните си мнения по въпроса със сватбите, децата, бъдещето. С изненада и леко притеснение откривам, че съм най-големият фен на сватбите от цялата група - с Елито отдавна си мечтаем някой от малоумните ни приятели най-после да се ожени/мъжи и да ни покани на сватба, но пусто всички се скатават, пък и от този разговор перспективата не изглежда особено положителна, за модерния човек сватбите май се оказват маловажна отживелица. В един момент се обажда бащата на Теодор и двамата провеждат изключително странен разговор, центриран не върху факта, че единият от тях е в Армения, а върху това, че бащата е успял да спаси на Теодор немските номера на колата, дето той закара в България да и слагат български.

Както винаги като пия бира ми става тежко от нея, но този път не съм сам, всички са преяли и се клатушкат обратно към хотела. Гого отново се завира в малки улички, където намира графит на Мечо Пух и Прасчо и гърне с мед, естествено не оставя горкото мече да си хапва медец и ходи да му бърка в гърнето. Обратно пред хотела се оказва, че той е заключен. Венко не вдига, звънецът не работи, няма кой да ни отвори. Сватбата вече отдавна е приключила, но едната от терасните врати на ресторанта е отворена и на Теодор му идва гениалният план да се промъкне през нея и да ни отвори. Изразявам съмнения, че влизане с взлом в хотела може да не е най-добрата идея на света, но нищо не може да спре решителния Теодор и след малко виждаме ухилената му мутра през вратата на хотела, която бавно се отваря. Оказва се, че хотелът има и охрана, която обаче спи на стол в ресторанта и изобщо не се събужда нито от Теодоровото промъкване, нито от нашето влизане.

Горе Венко се още не е приключил разговора, но го прекъсва за кратко, за да ни посрещне. Изглежда изтощен и преживял доста, но доволен, май е успял да свърши това, което е искал. Не го питам какво е станало, а само - защо точно днес, след ден и половина ще бъде при момичето си и можеше наживо да и каже и да я успокои, телефонът е толкова...не-лично. Отговаря ми, че - да имала повече време да свиква. Е, щом така смята, тяхна си работа, приемам от венковото поведение, че всичко е наред и му връчвам половината си кебаб в руло, който съм му запазил от вечеря.  Венко се  премества да говори пак в коридора, докато ние се настаняваме, къпем и, незнайно защо - откриваме футболни бутонки в едното от чекмеджетата, ама са ни прекалено  малки. Къпя се и си лягам докато другите още се мотаят насам-натам и циклят някакви неща.