Ставаме рано и бързо се организираме да потегляме. Нещо не си спомням сутрешен хаос (така става като не спиш е вдна стая с Гого), значи или го е нямало или съм блял и аз някъде. Слизаме с колата до центъра и спираме там, точно пред паметника на човек свирещ на дудук пред хлапета дето го гледат.
Пред нас започва голямата пешеходна алея на града. Гюмри е доста уникално място и то по няколко противоречащи си взаимно причини - примерно само тук от целия свят може да се види арменска градска архитектура от Деветнадесети век - Ереван е простроен изцяло наново когато става столица през 1918, а другите градове или не са били достатъчно важни или са останали в Турция, където знаем как се гледа на арменското културно наследство. Тук, също така, може да се види най-силното руско влияние в градоустройството, защото градът възниква като главна база на руската армия в Кавказ и си остава такава и до днес. И, не на последно място - Гюмри е град, преустроен след срутване от земетресение и руско-арменската архитектура е била принудена да се съобрази с това - примерно никъде няма високи панелки, характерни за Съюза, всички сгради са максимално четириетажни, а градът е доста разплут.
Докато аз снимам паметника на свирача с който започва алеята, зад гърба си дочувам въодушевени нотки във венковия немлъкващ глас, по което веднага познавам, че темата на разговора е пари. Ах, нищо не разгорещява наш Венко така, както безкрайното циклене за пари! Говорейки за тях той навлиза във всякакви подробности и обстоятелства, описва всяка среща с желаната материя все едно праведен християнин - се докосва до света икона или все едно Гого вижда произведение на изкуството. Преди години в един влак на връщане от Белгия, пътувахме аз, Венко и Гого. Венко успя толкова да зацикли за това кой каква сума има да дава за общия билет, така запецна в някакви сметки и изяснения в продължение на часове, че му заявих, че ако още веднъж спомене думата "сума" до края на пътуването - ни дължи 5 евро. Венко игриво започна да се върти около това, за да покаже как може да говори за пари и суми без всъщност да ги споменава и мярката ми нямаше значителен ефект върху несекващия му брътвеж. Два-три часа по-късно обаче, Гого каза "Както е казал Тома Аквински в неговата книга...хмм...как беше...Гума Теологиа..." и Венко гневно го прекъсна за да го поправи: "Сума бе, каква гума, СУМА ТЕОЛОГИА" и в желанието си всезнаещо да поправя другите сам падна в капана. Разбира се, започнаха оправданията и цупенията, че той не се бил съгласявал на това, нямало било бас и никакви 5 евро нямало да ни дава. Цели две години минаха, докато успях чрез някакъв друг капан да го принудя да ни ги даде и с Гого до ден днешен си пазим монетките като ценен сувенир - не е шега работа да изцедиш дори и стотинка от Венко.
Та ето сега нашият майстор на Сумата се обяснява, как трябвало да съберем данък от личните си пари, за да има за онзи дето ще ни вози. Как той казал цена в долари, ама Венко предвидливо го превърнал в Евро, но най-добре да му платим в драмове (или пък беше в евро, никога не съм разбирал венковата логика). На мен идеите му, особено тая за данъка - не ми харесват и изразявам протест, обаче бивам затапен с това, че нищо не разбирам. Е поне ми остава задоволството, че министър на парите и човекът, който ще оставя да вземе решението е Жоро, защото ако беше Венко главата ни щеше да е (още по-) надута, а този циклеж никога нямаше да спре.
Докато другите броят пари, аз съсредоточавам вниманието си върху приятната пешеходна улица по която вървим. С кълдъръмче с арменски квадратни мотиви и много дръвчета (макар и нисички, очевидно от след-земетресението), уличката е много уютна и зелена. Има рекламни пана тук и там, а всичките магазинчета от двете и страни са заети и доста пълни, по нищо не можеш да отсъдиш, че си в забутан град в
икономически изолирана страна. Разбира се - закуска на лесно място няма, но това не ни изненадва. Опитвам се да дочуя хората които разминаваме - диалектът на Гюмри би трябвало да е по-близко до Западния арменски, отколкото до Източния характерен за останалата Армения, та се опитвам да открия разликите. Макар че за моето неопитно ухо двата диалекта звучат еднакво, и макар арменците от цял свят да се разбират едни с други без каквито и да е проблеми, двата диалекта имат съществени разлики, главно в произношението. По мое впечатление главната разлика е, че на Източния диалект едни и същи букви имат безгласно произношение - К, П, Т, докато същите стават на Г, Б, Т в Западния арменски. Има и букви чието произношение е наобратно, както и други дребни разлики.
На края на тази пешеходна улица е огромният централен площад на града. Но, първо, в дясно от нас има схлупена черна църквичка. Това а Катедралата на Света Богородица или по-точно, на Седемте рани на света Богородица (какви са тия рани?). Обкръжена от зеленинка от всички страни не си личи, че това всъщност е доста едра църква, но като влизаме веднага се вижда. Построена е през 1873-84, по време на бума на населението в града. При земересението обаче два от куполите и падат и в последствие са заменени с нови, старите обаче могат да се видят да стърчат в двора. Казвам "могат да се видят" а не "виждаме", щото ако някой беше чел по-внимателно щеше да знае да погледне за тях между дръвчетата. Вътре е това време точно преди службата дето всички се приготвят и се чуват песнопения, но това не ни пречи да се помотаем малко из нея, поне аз и Гого. Отвътре е доста по-просторна, и колоните и са доста тънички, освен това има прозорци, някак не съм свикнал арменските църкви да са толкова светли. Олтарът е истински красавец - със красива картина на Света Богородица и Исус в средата, и дървено пано боядисано в светло синьо съдържащо ред по-малки икони отстрани. Не мога да не забележа, че прилича доста повече на Източно-православен от всичко дето сме видели в Армения досега и да се чудя дали това не е от руското влияние, толкова силно през 19ти век. Чуват се песнопения на запис, които обаче запленяват Гого и трябва да го избутвам навън през постоянно събиращите се за службата хора.
Ето ни в средата на огромния пешеходен площад, доминиран от голяма статуя на смел конник, сочещ напред с меч в едната ръка и кръст в другата. Това е Вартан Мамиконян, на който площадът е кръстен (Вартананци). Водач на голямо възстание срещу анти-християнските политики на Персийската Империя през 5ти век, Вартан загива геройски в загубената от арменците битка при Авараир на 26 май 451 година. Въпреки победата обаче армията на персите също е в много тежко състояние и не продължава похода си към Армения, което довежда до продължаване на съпротивата и в крайна сметка постига целите на арменците - религиозната им свобода е разрешена с договор от 484та година, затова битката е считана за сериозна морална победа, а Вартан Мамиконян - за един от най-светлите национални герои. Около постамента има и три пешеходни фигури, изобразяващи други важни герои от времето на битката - Арменският католикос, един от въстаналите принцове и майката на Вартан. Теодор разказва някаква исторя, как в Бърно на центъра имал голям стърчащ паметник, който нещо тракал и местните лъжели, че всъщност е часовник и по някакъв сложен начин познават колко е часа, а всъщност просто от определено място се виждал и градския часовник на една кула. Това ми напомня за един виц, който обаче няма да разкажа тук.
Зад паментика има неработещ фонтан с монументални размери, а от другата страна на една улица се забелязва кметството на града с множество знамена отпред. Площадът е покрит с плочки с такъв сиво-розов цвят, че никой не може да сбърка в коя държава е. Наоколо има пейки и хора си седят спокойно на приказка, дори се вижда и едно красиво момиче да чете книга. Веднага си представям каква би била реакцията на глутницата ако я види, затова си трая и не я посочвам, а Теодор така или иначе се е разпенил в някакви технически детайли и не успява сам да я забележи с което опасността преминава.
От южната страна на площада е църквата на Светия Спасител, чиято реставрация продължава и в момента. Тя също е черна, но има изящни червени кантове по ъгълчетата. Обикаляме я и от другата и истрана има друг площад, обрамчен с хачкари от двете страни. Докато ги разглеждаме, започвам да разказвам историята на града. Едно време известен като Кумайри, Гюмри е средно-важен градец през Средновековието, За кратко че става център на съпротивата на Артавазд Мамиконян срещу Халифата в средата на Осми век, а след падението на Средновековна Армения позапада. Отново прераства в градец след завладяването му от Руската империя на 12 Юни 1804-та година, когато оттук минават всички руски войски биещи се в Кавказ. След поредната Руско-турска война през 1829-та година, тук се преселват доста арменци от земите останали в Турция, заплашени от гонения и предпочели живота в Руската империя пред този в Османската (доста предвидливо в перспектива). През 1837 градът е посетен от самия цар Николай Първи и тържествено преименован на Александропол. Човек би си помислил, че го е кръстил така на брат си, Александър Първи, който завладява града на първо място, но не, Николайчо вместо това почита жена си - пруската принцеса Шарлота, която, по-наблюдателните вече са забелязали - дори не се казва така (все пак, при покръстването си в Православната вяра приема името Александра.) Александропол става важна база на всичките руски войски в Кавказ и много бързо расте, достигнат от жп-линията през 1899-та година, която оттук се разклонява - за Карс и за Ереван. През бурното съществуване на Арменската държава 1918-20 Гюмри първо е център на комунистическо възстание потушено от Дашнаците на власт, а после е окупиран от настъпващата Турска армия. В Съветския Съюз през 1924 градът е прекръстен на прясно умрелия Ленин - Ленинакан и две години по-късно е ударен от силно земетресение (очевидно намекът от природата не е загрян). После е важен център на индустрията (и както обикновено - военна база), но населението му драстично намалява след второто и далеч по-силно земетресение през 1988 (споменато в предната глава), когато над 60% от сградите падат.
Хачкарите обаче са страхотни. Гого обръща внимание на един, на който има два грифона, чиито опашки стават ръцете на стилизиран човек. Аз пък забелязвам друг с големи житни класове. Повечето имат по един кръгъл символ на вечността в долния си край. Досещам се, че тези хачкари изтипосани в огромна редица на центъра на града не са случайни - това са хачкарите отбелязващи ужасното Земетресение и неговите жертви. Ето, от другата страна на църквата и голям съвременен паметник, показващ измъчени лица и ръце стърчащи от безформена маса - това е паметникът на жертвите. В средата на този издължен площад има още един неработещ фонтан, а в далечината се вижда друг паметник. Тъкмо се каня да обяснявам за земетресението и Теодор ме прекъсва с констатацията си, че кранът до църквата всъщност работи и продължава реставрацията си и в момента. Венко пък е учуден, че до самата църква се вижда нейния стар купол, който е бил сменен. Мисля, че точно тук и сега идва осъзнаването на земетресението като нещо съвсем реално дето се е случило преди някакви си 27 години и още има последици за живота в града, нещо което половината население помни лично. Безмълвни четем паметните плочи разказващи за трагичното събитие и благодарящи на различните хора и институции помогнали. Венко обръща внимание, че тия плочи били съвсем нови, едва ли не от миналата година. Питам господин всезнайко за паметника тогава, ама на, веднъж да ми трябва да знае нещо и той се проваля. Гледам паметника и си мисля, как и неговата символика е малко по-дълбока от просто изображение на жертви сред строителни отпадъци. Примерно, издължената форма на пирамида изглежда и като огън малко. Жената гушнала две деца най-отгоре може да е Майка Армения утешаваща дечицата си. Има, има доста скрита мисъл тук. И с цялата тая комбинация - паметник, плочи, хачкари, бивш купол и възстановяваната от кран коруба на църква без прозорци усещането е сякаш земетресението наистина е било вчера. Не е ли иронично, че тази църква на Светия Спасител е била моделирана по формата на катедралата в Ани, която в момента също е без прозорци, просто черупка очакваща по-добри дни или благоволението на самия Свят Спасител?
Започвам да си събирам разпръсналите се другари, но се оказва, че Гого отново е изчезнал. Този човек не трябва да носи кафяво, успява да се слее с пейзажа и после иди го търси. Все пак го виждам малко по-надолу, интересът му прикован от хачкарите надолу по площадчето. Събирам го, обикаляме площада отдолу и тръгваме приблизително наобратно но по леко различен път. Теодор и Жоро отново искат на магазин, всъщност май всички освен мен искат на него, така че намирам магазин и се спирам да ги изчакам пред него, обхващайки огромния площад с поглед. Всичко е 4-етажно, толкова е особено. В града има и още един голям площад, със сградата на университета и паметник на малко арменско момиче, но на нас ни се пада встрани от пътя и няма да го видим. За кратко се замислям дали да спрем до местната монументална статуя на Майка Армения, но и нея ще я видим след малко, макар и отдалеч.
На връщане по алейката забелязваме пепелник, под формата на бял дроб който пушачите да пълнят с цигарите си. Сладка идейка, не очаквам да я видя имплементирана точно тук. Или скоро е бил изпразван, или жителите на Гюмри са си взели поука от него и наистина пушат по-малко? Кой знае. Ето ни при колата, оказва се, че на 10 метра от там, където сме спрели има и пекарна. Един по един се натикваме вътре и награбваме огромно количество тестени изделия. Нямам обаче никакъв спомен от собственото си такова, значи май този път не съм уцелил.
No comments:
Post a Comment