Пътят на запад се издига леко и тръгва косо към границата. Това наистина помага да видим отблизо местната Майка Армения. За разлика от другата тази е по-малка, но за сметка на това някак по-изящна. Бедрата и са по-широки и роклята по-малко стилизирана, което я прави по-женствена, въпреки че гърдите пак не са точно където трябва. Освен това е и по-миролюбива - вместо бухалкообразен меч държи във вдигнатата си ръка нещо подобно на шишарка, което дори интернет не може да ми каже какво е. Наблизко пък е хълмът където е Сев Гхул, кръгъл черен форт, построен от руската армия и отдавна изоставен. Дори на снимки изглежда неприветлив, затова и в идеалния план не съм мислил да ходим там. Говорим си за мекото говорене и неговата правилност, изскача спор дали Източните меки говори на българския език са по-малко дразнещи от западните твърди такива. Аз,който имам навика да водя тези спорове на най-характерния варненски който мога да извадя съм най-възмутен от добавянето на е на края на думи в първо лице дето го нямат - ходиме, носиме, говориме...
Пресичаме жп-линията за Карс, хванала ръжда заради спирането на употребата и през 1993 година. Карс, днес важен център на Североизточна Турция някога е бил най-големият град в Северната част на голяма Армения, преди да види много зор и постоянно разменяне между Османската и Руската империи, завършвщо с подписването на договора от Карс установяващ днешната граница. Тази линия пък, построена през 1897 година е била единствената железопътна връзка между Турция и Съветския Съюз, пренасяла товарообмен от 150 хиляди тона годишно. През юли 1993-та година Турция затваря границата си с Армения заради подкрепата си към Азербайджан във войната в Карабах (поредното странно решение, тази война тече вече от 4 години и по това време всичко важно което е имало да се случва в нея - вече се е случило), последните влакове минават на 11 юли 1993та и оттогава линията седи и ръждясва, докато днес Турция, Азербайджан и Грузия се опитват да построят с азербайджанските нефтени пари нова жп-връзка помежду си, през далеч по-трудния терен на Грузинско-Турската граница в пореден пример на това как политиката надцаква елементарната логика. А в Карс отдавна няма нито арменци, нито особено запазено арменско културно наследство, но все пак е тъжно как тези два града на 50 километра един от друг с прав път и жп-линия са толкова недостижими един от друг.
Очаквам скоро пътят да тръгне покрай Ахурянския язовир. Самият язовир, както и реката се пада в долина по средата на платото и не се вижда много много, Армения има навика да ни погажда тоя номер. Изграден в годините на добри отношения между СССР и Турция, днес язовирът се използува главно за напояване, че и с това има проблеми, защото току се откриват следи от тежки метали във водата и липсата на комуникация между двете държави пречи на това да се изселдва подробно и да се открие откъде идват те, както и дали появата им не е злонамерена. Най-накрая се добираме до част от пътя, откъдето язовирът се вижда. От турската страна има палатки и летуващи хора, даже май и някакви риболовци; изненадан съм от това, че Турция допуска хора толкова близко до границата.
Връх Арагац стърчи като голям полегат хълм на изток от нас. Всъщност, днес целият ден преминава в неговото подножие. Гигантът на днешна Армения е висок 4090 метра, и макар да не изглежда толкова стръмен и внушителен като Арарат, планината също е важен символ за арменците и приятен обект за алпинизъм. На билото и има четири върха, приблизително съвпадащи с посоките на света и всеки един от тях е с различна трудност за изкачване. Искаше ми се да се помотаем мъничко по долните склонове на спокойния вулкан, без съмнение Жоро щеше да подкрепи тази идея, но в момента сме се устремили покрай границата.
Целта на нашето мотане покрай тази граница е да видим древната арменска столица Ани, която се намира в чупка на реката от турската страна. От арменската има пътче край едно селце, което води до високия бряг на реката и оттам с просто око, но и с бинокъла, който специално си нося именно за този момент би трябвало да се видят останките на древния град, най-внушителната от които би трябвало да е корубата на катедралата. От същото място, като се погледне на юг пък трябва да се види крепостта, пазила града и предшествала съществуването му. Макар и столица само в продължение на около столетие (961-1045) Ани е бил велик град с над сто хиляди жители, наричан градът на 1001-те църкви през времето на своя възход.След падането на Багратидите първо от византийската, а после и от турските армии, Ани губи своето влияние и голяма част от населението забягва към по-сигурни места в планините. Днес в Турция Ани следва съдбата на повечето арменски паметници, макар че, донякъде изненадващо - значимостта му успява да надмогне забравата и не всичко е разрушено и изчезнало, въпреки повсеместната липса на грижи. Редица международни организации апелират за реставрация или консервация на паметниците преди да е станало прекалено късно, но турската страна се уфлянква. Все пак има надежда, че въпреки че от десетки години не се прави нищо, Ани все пак днес е обърнат на музей и първо е достъпен за хората готови да се заврат до този най-забутан край на Турция и второ не може да бъде вандализиран от случайни хора. Има и някакъв бегъл и невероятно бавен план за реставрация, която по нищо не личи да е вече започнала. Но аз не се безпокоя толкова - Анито е оцеляло хиляда години без реставрация, може да оцелее и още сто докато хората се научат да ценят историята и културата дори когато тя принадлежи на чуждия народ.
Ето ни при отклонението за село Харков, отвъд което е въпросния рид откъдето ще гледаме Ани. Почват леките майтапи по Теодоров адрес, защото той в продължение на години ходи с московска арменка с името Ани, кръстена на древния град. Темата обаче е отдавна изчерпана, така че се минава на други интересни факти, като примерно че бащата на един наш познат бил блъснал сърна с колата. Клатушкаме се по разбития път, пресичаме и жп-линията и се насочваме към селцето. Насред въпросната жп-линия се точи с невероятно бавна скорост товарен влак. Селцето напомня на Йерасх с прашния си изоставен вид и след леко лутане тръгваме по пътя към границата. Очаква ни обаче изненада - съвсем малко преди останките на Ани да се открият пред нас на пътя ни изскача огромна ограда с малък пост и порта. Спираме озадачени и наблюдаваме как един руски войник излиза през портата да говори с нас. Имаме ли разрешение? Нямаме. Трябва да вземете разрешение от Гюмри. Къде в Гюмри? Не знам, може би в еди-кой си офис, но трябва разрешение за да се ходи натам, това е гранична зона. Бях чел в пътеводителите за разрешение, но бях останал с впечатлението, че това принадлежи на миналото, когато Съветския Съюз е имал гранични зони (запазени и до днес в Русия) и после, когато Армения е била във война и с прясно затворена граница. Със сигурност не съм очаквал такова чудо насред 21-вия век, особено след лекотата с която стигнахме далеч по-близко до реална фронтова линия в Агдам преди няколко дни. Но разликата е, че там войниците и правилата бяха арменци, а тук охраняващите границата са руски военни - може би е въпрос на гостоприемство, което арменците изпитват, може би на дисциплина, а може би е въпрос на "вършим си работата по зададените правила" - фактът е, че с руската армия се срещнаме веднъж и тя отказва да ни пусне на напълно безопасно място. Като част от споразуменията между Русия и Армения - руската армия, която, както казахме има голяма база в Гюмри - охранява границата на Армения с Турция, за да се прекъсне всякакъв шанс за евентуална намеса на Турция в конфликта в Карабах. От своя страна, там арменците са на своя глава - един вид големите държави се пазят една друга, а малките - си водят самички войната и, впоследствие следвоенното джафкане и взаимно охраняване. Теодор, Венко и, изненадващо - Жоро, спорят с руснака и го разпитват разни неща. Той отговаря доста мило и приветливо, дава и някакви съвети въпреки че няма намерение да ни пуска. Аз не се намесвам в разговора и даже бързам да седна в колата, защото духът му е дружески, а моето разочарование е толкова голямо, че кажа ли нещо - то ще е гневно и грубо. След малко и те се връщат. Реално, като изключим характерното ръмжене на Теодор когато откажат да го пуснат някъде - май само аз съм очевидно разочарован от липсата на Ани. Не мисля, че е само защото знам какво съм изтървал (все пак се надявам някога да отида там от другата страна), а главно защото съобразих целия план за деня с това и изпускаме ред други приятни места, като например манастирът Харичаванк, може би единствения от по-известните които пропускаме; паметникът на азбуката край Апаран, където има поле с големи каменни арменски букви; селцето Аруч с древната му църква и други подобни приятни места.
Докато се мъкнем обратно през селцето, Венко започва тирада за тежкия живот на консултанта. Според мен няма нищо по-скучно от хора, които постоянно говорят за работата си на приятелите си които ги познават от преди те да са придобили въпросната работа, но детайлите на Венковото излияние са интересни и аз не си насочвам кривотията от невидяното Ани в опит да го наредя. Никой не обичал консултантите. Шефовете на фирмите и заводи наемат консултанти, за да им каже външен орган това, което предварително вече искат и съответно се ядосват, когато консултантите стигат до различни изводи от предварително зададените и често не ги слушат. Обикновените работници пък знаят, че тези консултанти наблюдават работата им и ги съдят без задължително да разбират от нея, знаят и че наличието на консултанти е предвестник на промяна, а всяка промяна е по-вероятно да е към по-зле (съкращения, реструктуриране, замяна с машини и т н). Затова повсеместното отношение към консултантите е грубо и навъсено и всяко съдействие, което им се оказва, изглежда принудено. Често го има и усещането, че си си губил времето работейки месеци по проект, навлизайки надълбоко в материята и изучавайки странни науки и процеси - само за да може накрая някой шеф напълно да игнорира предписанията и изводите на консултантите. Вобще - неблагодарна е тая професия, в думите на Венко проличават тежки мъки и вътрешни терзания, направо ако не го познавах - щеше да звучи сякаш с нежелание си получава заплатата. Е, всеки има нужда да се пооплаче когато го правят на маймуна редовно.
Обратно на големия път търсим малко отклонение по селските пътчета към Талин. Намираме го, обаче се оказва, че то няма асфалт, значи ни чакат 30 км от поредната ужасна чакълена гадост, а никой не е в настроение за това в последния ден, за да не губим време директно взимам решението да продължаваме по хубавия път към Ечмиадзин. И Талин изгоря в нашето безуспешно преследване на старата арменска столица. Всъщност, Армения има 12 исторически столици, от които пет са на територията на днешна Армения (Армавир, Арташат, Ечмиадзин, Двин и Ереван), а другите са в Турция, по-голямата част от които са точно до границата от другата страна или на Ахурян като Ани или на Аракс. В момента фучим към Армавир, най-древната столица от времето на Оронтидите преди новата ера и преди Тигран Велики; от нея обаче не е останало нищо, освен името дадено на модерния град построен през 20-ти век с името Сардарапат а после Октембрян. Важни неща са ставали в околностите му - например през 1918-та година в битката при Сардарапат арменската държава основана само месеци преди това възспира по-многобройната турска армия на път към Ереван и централната долина. В историческата наука и особено в армеснката историография тази битка е виждана като фундаментална за арменския народ, защото в Османската империя по това време все още тече Геноцидът и ако армията и не е била спряна на време неговите ужасни пипала е можело да се докопат и до последните останали сърцевини на арменския народ - днешна Армения. Разбира се, войната не свършва с това, но Арменската Демократична република успява донякъде да си стъпи на краката и да води по-нататъшните действия малко по-успешно през 2-те години на съществуването си, а и големите зверства в рамките на империята поприключват постепенно.
За разлика от османската армия, ние минаваме на юруш през модерния Армавир и не се отклоняваме да го разгледаме, нито пък огромния паметник със стилизирани бикове и камбанария от червена туфа вдигнат за 50-годишнината от битката. Каква е тази тъпа глава, в която нашите герои всъщност не разглеждат нищо, нали? Венко, в характерен стил, казва по едно време "знам" вместо "да", момент който сме чакали от 8 дена и колата се дави в смях. После говорим за рощилята - местните изделия характерни за централните западни Балкани и как Мънин всяка година юрка Жоро и Божо, който е вегетарианец - да ходят на рощилиада, фестивалът на все плескавици и рощиля в Лесковац. Веднага след Армения, Жоро се кани да ходи там. Аз и Венко пък си спомняме с благоговение за мъничката рощилница, която открихме в старата столица на Черна Гора - Цетинье и колко се надумкахме там. В този разговор обаче се усеща трудно скриваем първичен глад, май е добре да помисля за прехранване на народа на стигане в Ечмиадзин.
Армавир изглежда като едно голямо село, може би защото минаваме през покрайнините му. След него долината става широка и равна, а пътят се обръща направо на магистрала с отделни платна. Знам какво предстои отляво и изчаквам малко да се покаже и го соча на другарите си - Метсаморската ядрена централа. Построена през 1976, тя е една от най-древните АЕЦ-и функциониращи все още в света. След голямото земетресение през 1988 централата е затворена заради опасностите от нови земетресения в региона, обаче поради прогресиращата изолация на Армения от Турция и Азербайджан по време на войната, Армения се принуждава отново да отвори централата през 1993-та година и да спре постоянните липси на ток из страната. Редица организации вкл ЕС, както и държави (Турция, например) настояват централата да бъде затворена, заради огромната опасност която представлява за региона; реакторите са от типа на реактор 1 и 2 на АЕЦ Козлудуй, изкарани от употреба през 2004 и то в далеч по-сеизмично безопаснатаа България, реактори считани за едни от най-ненадеждните в света. От друга страна, централата е направена да издържа земетресение с магнитуд 9 и никак не е пострадала по време на Спитак, така че може би атомната бомба със закъснител не е чак толкова реална. В затварянето и обаче има и други усложнения: Армения все още няма отворена граница с повечето си съседи и няма откъде да внася ток, а тази централа осигурява 40% от потреблението на страната. Има планове за строеж на нова АЕЦ, но и те са според мен в областта на характерното за арменската инфраструктура илюзорно мислене, забравящо че Армения е малка страна с ограничени ресурси, а не провинцийка на огромен и мощен съюз действащ с размах. Освен това, ядреното гориво за Метсамор се внася със самолети от Русия (Русия и Грузия не са първи дружки) и всеки от тези самолети е една малка летяща атомна бомбичка, разчитаща само на това никога да не стават пилотски или машинни грешки. Вобще, живеят си на ръба хората тук, докато аз се скъсвам от притеснение за тях. Четири големи широки комина, без пушек, изглеждат по-скоро като забравен паметник на индустриална епоха, отколкото като действащо съоръжение. Теодор разправя кое за какво служи и защо по-модерните АЕЦ-и нямат такива големи "охладителни кули", за мен обаче механиката, обикновено интересна - в случая е без значение и не надавам много ухо. Спираме даже за кратко да наснимаме централата, доколкото се вижда от пътя.
Настроението се е разведрило поради приближаващата забележителност и обед, говорим си за смешни сайтове като 9гаг и, по някаква причина незабравимия страничен герой на малоумно детско предаване в Лека Нощ Деца - Плъхът с Шапка и неговият любим лаф: "Да му се накъдри мустака!", който представлява нещо като дружелюбно кълнене. Точно преди Ечмиадзин пък Гого започва да се чуди за точния произход и значение стоящ зад израза "от кумова срама", той нали е бил кум на сватба. Ето ги вече табелките за Ечмиадзин.
No comments:
Post a Comment