След Ечмиадзин, следващите приоритети за деня за Бюракан с обсерваторията му и крепостта Амберд високо по склоновете (защо се казва склонове, но клони?) на Арагац. Обаче, Теодор, който трябва да прекара нощта някъде из Ереван и да лети сутринта има нужда да зареже някъде огромния куфар, който пълни багажника ни. От самото начало си знаех, че от този куфар ще успее в някой момент да изскочи проблем, затова не съм изненадан колко лесно ни хрумва решението на проблема - просто ще минем край летището, което е между Ечмиадзин и Ереван и ще оставим топуза на багаж. Съвсем скоро се показва и то. Инструктирам Теодор и Жоро, който му помага - да побързат, защото паркингът е безплатен за десет минути, а иначе трябва да се занимаваме с глупости. Докато те тичат в пъстрия нов терминал, аз гледам назад от колата към огромния стар терминал, който вече не се използува - с формата на гигантска летяща чиния, сега стърчаща празна като отломка от посещението на древни извънземни. Ех,това монументално соц-строителство. Теодор и Жоро обаче не ме оставят да зяпам, само 2 минутки след като влязоха са готови и се изнизваме оттам. Продължаваме по пътя към Ереван,който ще обиколим по околовръстното от запад и оттам тръгваме към Бюракан по магистралата за Ащарак.
Теодор е много въодушевен от предстоящата си вечер сам в Ереван, пускам компютъра за да порови из нета и да си избере барове, дискотеки, клубове и вобще всякакви места, където може да се заговаря среднощно с арменки. Венко пък междувременно е позвънил на Вазген и се е разбрал с него за 22 часа тая вечер, човекът ще ни вземе откъдето кажем за по 20 евро на човек и уж ще ни закара до летището на Тбилиси. Аз взимам компютъра от Теодор, за да потърся блаблакар за утре от Дюселдорф до Бремен, вобще неусетно всеки се ориентира към края. Поне на мен това ми създава дискомфорт и не ми е много весело, но все пак се очаква да водя, опитвам се да игнорирам напиращите чувства към края на екскурзията с весели глупости из нета - примерно показвам на задната седалка колко хубава е била Ромина на млади години.
И както се бъзикаме с теодоровите планове за вечерта и моите италиански певици, изведнъж Венко пита "тука ли" и преди да съм му отговорил вече е хванал някакъв изход от магистралата. Бърз поглед ми казва, че, разбира се, не е правилния изход и почвам да се карам на Венко, който в това време едновременно спори, че аз съм го объркал и се опитва да намери къде е качването обратно на магистралата. И двамата сме и прави и сбъркали всъщност, аз му бях казал да следва табелките за Ащарак, а после се разсеях с интернета, докато той не последва въпросните табелки даже и навън от магистралата. Проблемът обаче бива задълбочен от това, че точно тук магистралата е в ремонт и няма качване обратно на нея, трябва да минем през целия град. Тръгваме през града докато аз крещя и ровя за някаква негова карта (която имам на дъното на раницата, предвидил, че може и да се озовем тук), Венко крещи и внимава по пътя, а Жоро пуска спешно бавния си джипиес. Изведнъж както се караме, прозвучава Жоровият гневен глас, който апелира за моменталното спиране на всякакви разправии. Осъзнавам внезапно, че Жоро е прав и натягането на обстановката което моето нареждане прави никак не е полезно към решението на ситуацията, както и че Венко, въпреки че се загуби отново по стандартния начин, всъщност полага максимални усилия да ни изкара оттук и по-добре да не му преча с непомагащи никому циклежи, и млъквам с караниците. Давам си сметка, че гневът който трябва да укротя е породен по-скоро от многото пропуснати неща през деня и наближаващия край на пътешествието и от собственото ми невнимание, отколкото от Венковите блуждаения, които все пак би трябвало да очаквам и съм благодарен на Жоро за намесата, добрият лидер трябва да осъзнава грешките си. Оказваме се на мост, на който има катастрофирал автобус и другото платно е задръстено. Кошмарът продължава с още улици в ремонт, което прави и моята карта безсмислена, защото на нея има само главните, запушени улици; най-накрая джипиесът е пуснат и Жоро започва да ни прекарва по някакви мънички стръмни кълдъръмени улички. Озоваваме се край една от древните църквички на Ащарак (градът е известен с три от тях) и спираме за няколко снимки. Най-накрая сме се добрали до другия вход на магистралата, който също е затоврен в нашата посока и сме принудени да продължим по пътя на север. След кратко съвещание усещам, че всички очакват от мен да призная загубата и да се обърнем наобратно към Ереван и се примирявам с липсата на Амберд и обсерваторията и нареждам пълен назад. Венко прави непозволен обратен завой насред пътя пред погледа на полицейска кола, които спират да го питат през прозореца какво става, но той успява да ни измъкне със извинение на руски. И тъкмо когато сме се примирили с промяната на плана, ядът е минал и веселото настроение отново подава главица измежду облаците, на качване на магистралата в посока Ереван откриваме, че има и табелка наобратно по стария ни път на най-неочакваното място, насред самата магистрала. Хайде отново към Бюракан.
В следобедната светлина Арагац изглежда много внушителен. По склоновете му има доста дръвчета и подножието изглежда доста зелено. Излизаме си на правилния изход и не след дълго сме в селцето Бюракан, където мастити куполи се подават над дръвчетата и къщичките. Следваме табелките и отиваме до една порта пред едни череши; това трябва да е главния вход на обсерваторията. Жоро се опитва да ни обясни, че за него астрономията е просто професия, а той всъщност е луд по влакове, тъй че посещението ни тук не е задължително, но на всички ни е интересно, а и след лутането шансовете за посещение на Амберд до който се ходи по доста разпадащ се път са намалели значително, така че го изритвам да ходи да се разправя с идващия чичок.
Преговори, говорене по телефона, чакане, изнамиране отнякъде на друга групичка туристи и турът на обсерваторията е уговорен за след 15-тина минутки, тъкмо Теодор да изближе някоя близалка, а ние да се повъртим наоколо. До голямата сграда на обсерваторията се отива с кола и гидът се вози в нашата, докато Теодор решава да пропусне цялото приключение и остава при портата. След 5 минути с колата се озоваваме в подножието на огромна сива куполеста сграда с външно стълбище, разположена насред широка полянка тук таме осеяна с плочки и ниски дръвчета. Недалеч се виждат и 2-3 други купола, значително по-малки от този. Възрастният ни гид тръгва пуфтящнагоре, следван от нас и едно голямо арменско семейство. Последната врата е заключена с голям бронзов ключ и...ето ни вътре, в малката стаичка до телескопа. Жоро веднага обяснява как всичко вътре изглеждало точно като на Рожен; Жоро, като представител на сравнително малката клика на астрономите в България познава Роженската обсерватория като петте си пръста, още повече че Латев - един от най-добрите му приятели работи (или е работил) често там. Аз също съм посещавал Рожен, но доста отдавна, на планинска почивка с родителите, но дори и аз осъзнавам, че случващото се тук е с няколко години назад от българската астрономия. Чичокът ни говори на руски и ни прожектира слайдшоу на свръх-древен компютър; реди се някакво описание на слънчевата система и основата на астрономията, но не се споменава нищо, дето някой от нас не знае, дори дечицата изглеждат отегчени, сякаш очаквали повече от плакати на 20 години и наука дето се преподава в училище. Вниманието ми е отвлечено от телескопа зад огромно стъкло. Гигантски сини железа поддържат бели пластини и пише ЛОМО; не мога да го опиша, така и не знам кое какво е. Жоро ни шепне още паралели между Рожен и Бюракан, обяснява ни и кое било различно, но за моето ухо и спомени - разликите са незначителни. Най-накрая слайдшоуто свършва и чичокът ни залива с технически детайли (2.6-метрова леща, специално изработена еди къде си, еди кога си, същата като на Кримската обсерватория...) и малко история (основана 1946, през петдесетте до седемдесетте била доста важна и открила редица галактики и супернови). Няма обаче кой да ни каже, че тук големият арменски астроном Бенжамин Маркариан е направил откритието си - Маркариановите галактики, имащи ядра излъчващи ултравиолетово лъчение, та трябва уикипедия да ме информира. Хабер си нямам обаче това дали е важно в съвременната астрономия, ако хвана пак спатиите на Жоро тия дни ще взема да го разпитам.
На заминаване се мотаем, пъхаме се по разни места, снимаме, а Жоро разговаря с чичока. Някакви българи идвали тук и работили преди много време, Георги незнамсикой, някой друг също така, Жоро си записва уж имената им да ги поздрави. Целия тур трае половин час. Връщаме се, докато в колата чичока разказва своя живот и астрономически въжделения. Пристигаме при входа, взимаме Теодор и потегляме обратно към Ереван. Поглеждам с тъга хълмовете на север, Амберд е на някакви си 20-тина километра, но наистина трябва да върнем колата след по-малко от два часа. Ех, жалко, още една от големите забележителности се оказа неразгледана; в книгата обаче ще напиша, че сме ходили до Амберд, както и до Цицемакаберд. Тя все пак е художествена книга, нали така?
No comments:
Post a Comment