Домъкваме се обратно до Ереван и тръгваме за последен път с колата по Мащоц, за да я върнем в офиса, часът е почти 19, в колкото сме казали, че ще я върнем. Докато Венко обикаля офиса и връща ключове, ние вадим багажите; колко лесно се забравя точно колко глупости разнасяме със себе си като има кола; когато тези глупости обаче се озоват на гърба ти или в безброй торби - следва бързо преразпределение и събиране на един куп боклуци, които да хвърляме по кошовете на Мащоц. Не искам обаче да си изхвърлям брошурите, които не ми трябват, затова ги оставям на една пейка, може пък на някой да му се четат. Има малки притеснения, че сега фирмата може да каже, че сме ожулили колата отдолу, (а и ние сме, мъничко, докато Венко мяташе камъни по Жоро - глава 16), но тя си беше много ожулена и от преди; както и да е, притесненията се оказват неоснователни и никой не гледа отдолу.
Тръгваме уморени по Мащоц и се чудим къде да вечеряме до десет, когато ще ни взимат с колата. Тъй като не познаваме много ресторантите в града, инстинктивно се насочваме отново към Таверна Ереван, където правихме големия пир в първата вечер след като се събрахме. Всички са съгласни да се натъпчем за последно точно там, където знаем, че ни харесва, а не да търсим нови места, приключенският дух едва диша изпод натиска на тежките раници и торби. Всъщност, след Теодор, който си остави багажа - аз съм най-облагодетелстван от малката си раница; другите нещо май много страдат.
В ресторанта пристигаме малко след 8. Този път им трябва малко време да ни намерят маса; аз го използувам за да се свържа най-накрая с някой си Хенрик, който ще пътува от Бохум до Бремен утре следобед и ми е отговорил, че ще ме вземе, давайки ми адрес насред Бохум, до който аз трябва да се добера утре от Дюселдорфското летище. Венко пък отново говори с Вахан, който ни информира, че няма да е той който ще ни закара, ами един негов колега с ван. Работата почва да ми смърди леко, ама карай, това ни е опцията, имаме да гоним полети в 5.30.
Вечерята е обилна, но някак си всички са леко напрегнати, първо заради бързането и предстоящата безсънна нощ и второ заради Края. Като същи Исус сядам по средата и от двете ми страни са наредени четирите ми апостола, похапващи последната вечеря от шашлици и препечени зеленчуци и много много компот. Гого отново се прави на интересен със странна храна. Разговорът е весел, но постоянно клони към някакви обобщения на пътешествието, всъщност на никого не му се разделя с Армения и с приключенските му другари. На Теодор нещо почва да му става лошо, настинката отново се събуди и май вдига температура, великите планове за нощния живот на Ереван започват бързичко да се изпаряват, вече обяснява как ще си хване такси да дреме на летището. Часът е почти 22, един по един посещаваме тоалетна, плащаме, Жоро и Венко правят последни сметки на парите, Теодор тегли още малко и заставаме на кръстовището пред таверната да си чакаме сивата Тойота която ще ни вози. Последното ми действие в Ереван е - да изсуля железните тръби за които са закачени знамената на Армения и Карабах които Гого ми придоби, защото не е нужно да качвам винкели на самолет.
Ето я и тойотата. Шофьорът не говори грам руски, да не говорим за английски; юрка ни да се товарим бързичко. Прегръщаме Теодор за сбогуване, обясняваме се кой кога ще го види, докато на някой (хмм, Венко ще да е, на Венко му хрумват тия идеи) предлага - да го вземем с вана и да го хвърлим до летището бързичко, преди да продължим на север. Шофьорът, въпреки че изглежда, че бърза неимоверно, впечатление което няма да промени нито за момент по-нататък като чува офертата издава звук "дзънн" и очите му стават на доларчета. Спазаряват се с Теодор и се качваме.
Второто сбогуване с Теодор е далеч по-кратко, потупване по рамото, стискане на ръцете и вече фучим по магистралата. Такива са нашите сбогувания, бързо ръкостискане в някаква маршрутка или на някоя случайна гара на края на огромно пътешествие и всеки по пътя си - няма време за сантименталност, няма време за нищо. Докато се усетим и вече фучим в покрайнините на Ечмиадзин, виждам св Хрипсиме добре осветена на платформата си и този образ е последния истински арменски образ на пътешествието. Чудя се откъде ли ще минем, защото за Грузия има два пътя - през Ванадзор и през Иджеван, които се събират чак при границата. Имах идеята да кажа на шофьора да поспрем за малко в Иджеван ако минем оттам, обаче първо тръгваме право на север, по Ванадзорския път и второ - шофьорът е доста груб и некомуникативен, не ни обелва нито дума и вобще, третира ни като товар, все едно кара чували с картофи. На всичкото отгоре кара изключително, прекалено, ужасно бързо, според мен хвърчим със 120 по тесните арменски пътища.
Докато Гого задрямва, започвам да разпитвам Венко и Жоро за цялостните им впечатления от пътешествието и какво може да бъде променено или организирано по друг начин за бъдещите такива. Аз отдавна обмислям и коя би трябвало да е следващата стъпка от колективното ни туристическо обикаляне и имам няколко идеи, те също се вадят на дневен ред. Основната критика към сегашното пътешествие, изказана от Жоро е, че нямало почивка, нямало по средата един ден в който да не трябва да правим супер-много неща и да бързаме през цялото време. Обещавам му да адресирам проблема, макар че знам, че имам ли избор да разглеждам неща или да си почивам - винаги ще избера разглеждането, а и другите - също няма да искат да пропуснат нещо. Все пак на следващите пътешествия мисля структурата да е доста по-разчупена, вече имам идеи свързани с избирателни модули за всеки участник и съответно почивката да бъде опция за някои докато сам си разглеждам не толкова привлекателни за общата публика нещица. Оценявам и това, че и двамата се стараят да ми дадат добри съвети и че всъщност всички са доста доволни от пътешествието, организацията и начинът по който е протекло. Накрая за да си начеша егото - ги питам и за моето лидерство и с гордост мога да съобщя, че и другарят Ким Чен Ир не е чувал толкоз хвалби от партийците си. Жоро се притеснявал, че с моите приказки за водачество и лидерство може да взема да си избухна по неприятен начин, но всъщност динамиката била чудесна и решенията били взимани много добре. Най-накрая се наслушвам на музиката за ушите си и ги оставям да подремнат, точно тогава обаче спираме за почивка на една бензиностанция след Алаверди. Пят Минут! - вика шофьора и слиза. Използувам ги да се разтъпча и да чуя Елито, която обаче вече е заспала и е много сънена и говорим кратко. Венко също се обажда на момичето си, обаче там разговорът се проточва мъничко повече от разрешените ни пет минути и шофьорът започва да му крещи да влиза, че трябва да ходим. Венко послушно се качва и си довършва разговора от колата,пред ушите на всички ни, докато аз се възмущавам от това колко гаден е шофьорът и как всъщност ние си плащаме за услуга, а не за да ни е гадно и да ни юрка и да ни се кара. Наистина очаквах по-дружеско поведение от това извозване. Венко се включва в моята наредба несподелена с обекта и - отбелязвайки, че така е в тия страни, хем си плащаш, хем те карат да се чувстваш длъжен.
Нашият разговор живва покрай разбудения Гого, макар че пак току някой си заспива. Аз обаче си ценя общуването с приятелите си дотолкова, че гледам до последно да не изпускам нещо, а и скоростта с която летим ме кара някак вътрешно постоянно да съм нащрек, не че бих могъл да направя нещо. Поне темерутът ни пуска арменски песни. Ето я, точно преди границата и "Доля Воровская", малко симовлично, започваме и завършваме пътешествието с една и съща песен. Следват някакви други, за една Жоро казва, че я е слушал в Ютуб и има клип със Арарат и свастика. Впечатлен съм колко добре се е подготвил Жоро за пътешествието, аз очаквах същата степен на лешперлък, която останалите трима демонстрираха.
На границата сме почти единствените в този час, минаваме бързичко и от двете страни. Арменците са по-мили,а грузинците ни карат да слизаме, но сградата им изглежда малко по-добре. Продължаваме бързичко из Грузия, по мои изчисления най-късно в 2 ще се озовем на летището. Венко, който за пръв път е в Грузия - бърза да отбележи как пътят изведнъж започнал да изглежда по-добре от арменския. Скастрям го, че само се чуди как да изкараме Армения най-пропадналата дупка, макар че маркировката по пътя внезапно прави впечатление дори на мен.
След час се показват светлинките на Тбилиси и тъкмо когато се каня да посочвам от прозорците кое къде е - и внезапно спираме. Шофьорът ни казва - стигнахме. Аз отвърщам че това не е летището, той вдига рамене; Венко казва, че с Вахан се е разбрал друго - и шофьорът ни сочи - ето го там Вахан. И наистина, ето го Вахан с който Венко се е договорил, тъкмо е докарал едно друго такси; настава огромна разправия, защото Венко наистина се е спазарил за транспорт до летището, а не до Южния край на Тбилиси. Вахан му отвръща - ето го де е летището, колегите тук ще ви закарат. Венко спори, че наистина въпросът не е в това, а именно че всички досега повтаряха "Аеропорт Аеропорт" като финалната дестинация, дори собственият ни темерут каза "Тбилиси Аеропорт" като се качихме във вана и това бяха единствените думи, които изкопчихме от него; сега с пристигането в Тбилиси думата изведнъж изчезна от речника им. Докато Венко се опитва да ги убеди, на мен ми е ясно, че сме паднали в капана и това няма да стане; гневът от това, че са ни преметнаи така обаче сляпо ме обхваща и не мога обаче мълчаливо да си събера багажа като Гого и Жоро; може би искам поне като някакви хора мамят - да получат хубава наредбица и солидна доза разправия и може би - следващия път да са по-мили с пътниците си. Разкрещявам се, че са измамници и дори им казвам, че не са арменци, а азери в опит да ги засегна по-дълбоко. Реалността обаче е, че даже докато го казвам - соча на другите да си взимат багажа и насред крясъците и затихващите венкови аргументи се отправяме пеш в посока светлината и центъра, защото колкото по-бързо се махнем от тези хора, толкова по-добре. Часът е 2 без 5, изминахме разстоянието от Ереван до Тбилиси за под 4 часа.
След падането на адреналина и под позитивните лафове на прясно събудения Гого, решаваме че така и така сме тук доста преди полетите си, можем да се поразходим за около 2 часа из среднощния град. Разправията е насъбрала зрелище от местни таксиджии, които ни предлагат оферти до летището или до центъра, аз грубо ги отказвам, макар че не са виновни те; просто съм изнервен на цялата гилдия и решавам да вземем такси, чиито шофьор поне не е присъствал на сеира. След малко минава такъв, уцелваме добричък и малко отвеян дядо, който на всичкото отгоре ни взима точно толкова парички, колкото имаме останали от преди седмица та не се налага да ходим на банкомат преди да се качим при него.
Откритостта и осветеността на центъра заличават и последните следи от разправията; всичко е толкова приказно, толкова красиво, толкова величествено. Всяка от стърчащите поо хълмовете църквички е добре осветена, както и улиците, а стария град прилича с малките си лампички на отражение на звездното небе. Таксито ни оставя на моста, след което се уговаряме с него да ни вземе от същото място след час и половина и да ни превози до летището на добра цена. Венко е във възторг, тук е от 3 минути и вече обяснява как трябва да доведе Ира и колко ще и хареса. Наистина, колкото е хубав този град през деня, точно толкова хубав е и нощем, Тръгваме по по-широките улици из стария град, докато Венко не може да се начуди на това, което открива, а Гого и Жоро се радват да се върнат тук, дори и за кратко. Вадим коняка за да го допием уж, макар че на никого не му се пие точно сега; просто не можем да го вземем с нас на самолета, а е срамота да изхвърлим такова изискано питие.
В малка градинка насред стария град се спираме пред бронзов паметник на красива жена и Жоро и Гого се опитват да разчетат името и. Внезапно при нас са дошли момче и момиче, които започват да ни говорят за жената, оказваща се актрисата Софико Чаурели. Момичето се казва Ана, момъкът - Турнике и и двамата са студенти и доста подпийнали както може да се очаква за това време на денонощието. Ана говори среден английски, другият по-добър руски и се завързва разговор, центриран върху киното, грузинското гостоприемство, арменския коняк, който веднага им сипваме в чашите и бутилките дето си носят, България и това, колко ни е харесва техния град. Турнике е особено горд от града си, и от двамата си сина, единия от които се казва Георги. Ана пък, много държи да гледаме известния филм на Софико Чаурели - Верис Убнис Мелодиеби и ни кани у тях утре следобед да гледаме филм. За съжаление трябва да откажем поради това, че няма да ни има. Идват и други техни приятели, някои по-пияни, други по-трезви и се запознаваме и стискаме ръцете с всички, смеем се и се забавляваме. Магията на срещата, как успяват две групички от хора, толкова различни да се срещнат на улицата в 2 посред нощ и да се породи толкова много веселие. Накрая уж сме се отделили да си ходим по пътя и нашият Раничко Жоро се усеща, че той всъщност си носи сувенири от България из раницата, именно за такъв тип срещи и случки. Връщаме се обратно и започваме раздаване на картички и магнитчета като някакви сюрреални летни среднощни български дядоколедовци насред Грузия. Ана и Турнике са особено въодушевени, искат да ни водят да ни купуват подаръци; Възспираме ги, предлагайки се да се съберем за снимка вместо това. Покрай снимката, някаква особено пияна приятелка на двамата се е залепила за Венко и се подпира на него; той, милият и обяснява, че не може така, той си имал приятелка, а в това време някакви по-трезвени и по-кисели кочове от групата им му хвърлят зли погледи, време е наистина да си ходим. Турнике обаче се разплаква от нашата щедрост (защо живеем в свят където да спреш странник на улицата и той да почне да те залива с подаръци звучи не само налудничаво, но и опасно) и държи да ни даде нещо - но като няма нищо със себе си, това се оказва студентската му карта за метрото със снимка. Гого многократно се опитва да откаже, да му я върне, все пак ние си заминаваме, а на него ще му трябва, но той много държи ние да имаме този спомен от него. Аз пък вадя един лист и написвам имената и контактите ни, ако някога грузинците искат да се свържат с нас, и им давам да ни дадат техните - вместо това те ми дават името на филма който всички обещаваме да гледаме. Накрая дори пияната девойка е отлепена от Венко без насилие и се сбогуваме с тези сладурковци, променили нашата вечер с много усмивки и още едно приключение пред безмълвния поглед на Софико Чаурели. Дали утре ще се чудят откъде са взели магнитчета от България и къде му е отишла на Турникето бус-картата?
Още малко мотане и възхищение, пресичане наобратно по новия мост, обсъждане на току що преживяното и в точния час сме на моста. Там ни чака нашето такси, а шофьорът му спи на задната седалка; на всичкото отгоре и много здрав сън спи, изобщо не се буди от леки побутвания. Ами сега? (признайте си, прочетохте последното изречение с гласчето на човечето от Минута е Много, нали? Ех, жалко за хубавото предаване...) Как да се оставим в ръцете на някой толкова заспал? Как как - събуждаме го и се качваме.
No comments:
Post a Comment