По пътя към летището показвам от задната седалка разни неща на другарите си, като мола, скритото метро и големия паметник. Чичокът кара доста добре като за съвсем прясно събуден. След малко пристигаме на летището, където, отново, както е характерно за 4 посред нощ - е пълно с народ.
В момента в който прекрачвам прага на летището, внезапно ме наляга умората трупана от няколко дена. Може би осъзнавам, че съм изпълнил мисията си, докарал съм всички до края невредими и добре окултурени, минал съм всички препятствия и всички ситуации в които трябва да внимавам, да бдя и да споря и сега просто ми остава да бъда извозен до вкъщи. Както правя като съм уморен - млъквам и започвам да гледам заблеяно тук и там, без много да ми пука какво става край мен. Промяната в мен е внезапна и другите я усещат, само дето не схващат, че това е не просто умора, а щастието от изпълнената отговорност, към тях, към мен, към Армения. Жоро и Венко говорят много, единият щото също е уморен, а другият щото по принцип не може да му затвориш устата. Гого пуска по някой смешен лаф, но аз едвам реагирам на всичко ставащо край мен. Венко, чийто полет също до Истанбул е половин час преди нашия и на друга компания (Атласджет) в един момент започва да се сбогува, ама аз съм толкова одряман, че едвам го отрегистрирам в лудницата, докато се нареждаме на някаква опашка за чек-ин. Всъщност, след многобройни екскурзии завършващи точно по този начин на предела на изтощението, съм отработил собствен автопилот, който просто да ме държи полу-буден и да ме закарва успешно и бързо до някакъв самолет без да ми губи багажите. Минава много време, има някакъв циклеж как не можем да си представим как тия самолети ще излетят навреме, при положение, че толкова бавно им върви чек-ина и има толкова малко гишета. Може и да участвам в тоз разговор, а може и не - не знам. Съзирам Венко, който някак е свършил вече работата и се качва по един ескалатор към гейтовете, махаме му за последно. Ядосвам се дето блях като се сбогува, вече ми липсва несекващият му брътвеж.
Още безкрайно чакане и пълзене напред, някакви хора ни пререждат и изглеждаме сякаш сме последните на опашката. Автопилотът ми обаче явно се справя изключително добре, защото в крайната фаза на чакането в лудницата и тълпата пред гишето - точно аз съм първия от нас който се добира до там, Георгиевците на метър и няколко човека от мен се чудят как е станало така. За наша изненада, има три места едно до друго в самолета.
Айде нагоре и ние по Венковия ескалатор, приготвяне на багажите за контрол, забелязване на Хубава грузинска полицайка, изреждането един по един на всички да видят Хубавата полицайка без тя да забележи, че я зяпаме, надничане по някакви врати зад които е изчезнала Хубавата полицайка, циклене по въпроса, кахърене, че никой не успя да я снима и други въпроси бързо отдалечаващи се от моето внимание чиято нишка се изплъзва изключително лесно. Тези дето ми гледат багажа ми взимат бутилката от фанта с надпис на арменски щото аз не внимавам нещо; Жоро после ми обяснява, че те ме питали дали ми трябва, а не ми казвали, че не може да се носи, ама заспалата блейка...
Малко се съживявам в първите секунди в самолета, но виждайки как Гого и Жоро заспиват моментално още преди да ни пуснат сейфти-видеото с деца - решавам, че е време и аз да се отрежа.
Имам свойството ако спя недостатъчно да не помня първия около половин час след събуждането си, та следващият спомен е как обикаляме тримата летище Сабиха Гьокчен и се приготвяме за поредната и предпоследна раздяла - Жоро ще си ходи навън, за да хваща някакви маршрутки до автогарата в Европейската част, откъдето тръгва автобуса за Хасково. Последна прегръдка и хоп, вече сме двама. Само за кратко, защото след малко Жоро се завръща по някаква причина, май изходът не е бил там дето той го е търсел или пък сме му залипсвали, или пък нямал намерение да си ходи точно сега ами след малко, нямам представа, тези спомени са ми като опит да разчета надпис на дъното на океан. Айде пак сбогувка, този път окончателна.
С Гого минаваме вътрешния псевдоконтрол на багаж и сме при нашите си гейтове. Засядам при него, щото неговия полет е 20 минутки преди моя. Седим и си зяпаме тефтерите, аз имам желание да описвам събитията от деня, но мозъкът ми е като празен, а ръката - мързелива, нищо не излиза. Още малко лафче и последно сбогуване, най-малко драматично от всички, може би щото са почнали да ни омръзват. Гого ми благодари за пътешествието и аз съм трогнат. Може и другите да са ми благодарили, ама кой да помни....
Отново автопилот, отново събуждане чак във влакчето на Дюселдорфското летище, което води до гарата. Билет за 13 евро до Бохум, там ще имам около 40 минути да се оправя до адреса, ще намеря как, уж има директен трамвай. Влакът за Бохум успява да закъснее малко, колкото да почна да се тревожа че няма да сваря, но въпреки че се оказва, че в пусти Бохум трамваите са на коловози под земята хващам моя тъкмо когато съм определил, че този ще да е правилният. Спирка накрай света. Има само една кола паркирана наблизо, Хенрик ми беше казал, че трябва да търся черен СААБ и точно това е той, само дето не очаквах въпросният да изглежда все едно е на 30 години. След малко се появява и той, дружески настроен веселяк, с леко маниакален поглед и поведение, но всичко изглежда ок. Потегляме на север. Разказвам му някакви неща за Армения, той едвам е чувал, че такава държава съществува; по-скоро се опитвам да му обясня за страстта към пътешествията, разказвам му и къде другаде съм бил и в този контекст опитвам да внедря и някои интересни неща за Армения, че да му остане в главата. Той пък ми говори за СААБ-а, как и защо си го е купил преди година и как сега го води на основен ремонт при приятели-механици в Бремен; обяснява ми той откъде е, къде живее и какво работи, ама тази информация не получава място в запълнения ми мозъчен регистър.
И тъкмо сме минали Мюнстер и се случва простотията: лампичката в колата дето казва че е време да се ходи на сервиз - почва да свети. Хенрик се паникьосва неимоверно, спираме на бензиностанция и започва да бърника в колата и да говори притеснен по телефона. Притеснение и вопли се редуват с гняв и псувни. Аз не виждам великия проблем, от това, че свети лапмата казваща зе трябва да се провери, все пак той нали отива именно да я води в сервиз. Все пак не е моя работа да давам акъли какво човека да си прави с колата, та си мълча докато почиваме с цел да се охлади преди да продължим, в това време той ми обяснява поради какви точно спецификации имало проблем и защо не би трябвало да го има, както и колко трудно се оправя 30-годишен СААБ за който отдавна няма части в света. А аз просто искам да съм си вкъщи, при Елито. Пътувам от една чудесна приказка към дома си, където ме чакат обич и радост; вместо да съм на което и да е от двете места обаче седя да слушам какво не му било наред на някакъв бракмян СААБ.
Тръгваме отново, но след няколко километра лампата светва отново. Хенрик казва, че не може да рискува да се повредим на магистралата, затова ще пътуваме по селския път успоредно на нея. На мен ми прилошава от очертаващата се бавност, селският път има ограничение 90, както и пешеходни пътеки, селца, тротоари, хора и какво ли не, но какво да се прави, седя и кротувам докато въпросните се изреждат пред очите ми, заедно с купи сено, крави и плевни. 18.30 е когато пристигаме при сервиза в Бремен. Хенрик ми се извинява многократно за приключенията, но не му хрумва да смъкне малко от парите за превоз. Все пак си поисквам да ме закара поне до гарата с другата си кола, която го чака при сервиза, която е идентична петносана трошка.
Ето го влакчето, паркчето и отново съм при прекрасното Ели! Топлотата, любовта, вечерята и домът чакат, силите ми се възвръщат моментално докато се впускам да и разказвам невероятните приключения. Приказката официално получава своя хубав край.
No comments:
Post a Comment