37. Ден Осми, на платото, Балканската война, манастирът на кокошия крак, каньони, пуми и крепости, харманлийските истории, Кавказкия Ленин

Следващата част от маршрута бе избрана от Жоро след внимателно четене на пътеводителя и е единствената сериозна промяна направена в моя план за екскурзията от някой от четиримата готовански лешпери. И тъй като Жоро сам предложи да ходим по тези места, той се оказва и най-надъхан да кара колата там покрай каньоните и чукарите. След обедната ни почивка се оказваме малко по-бодри, а когато колата тръгва по стръмния път нагоре към Одзун и най-одряманите се събуждат. В момента в който се изкачваме на платото се спираме да погледаме малко гледка на каньона на реката който се открива под нас. Чудно е красиво, реката се крие долу между дръвчетата, човешките поселения, пътят и жп-линията я следват успоредно а ние сме на равно тревисто плато на 300 метра нагоре и виждаме и върховете на хълмовете стърчащи от отсрещното такова. Венко се е събудил съвсем и неусетно е минал в режим "историческа лекция", този път разказвайки за Балканските войни и най-вече за сложната международна ситуация между двете такива. Ах, колко е сладък  когато вдъхновено се вживява в ролята си на вещ оратор и просветител, как му блесват очичките когато някой иска да му види методично натрупаните тухлички от знания в мозъка. Темата за Балканските войни е една от редовните му, в не една и две крепости съм се разхождал под звуците на точно тази лекция; не знам защо май гледките го вдъхновяват да говори именно за Балканските войни, точно както в този случай. Другите не са пътували толкова с него и не са чували тази конкретно лекция, затова задават въпроси, на които щастливият оратор се радва да отговаря. Аз просто съзерцавам белия пушек от комина над Алаверди ("...Турция вижда, че този договор между съюзниците и нея няма как да бъде спазен, поне от едната страна..."), лъкатушната рекичка сред зелена клисура, перчемът на Гого който се вее ("...Руския цар казва - ае тия нещо мноо почнаха да са силни...") и каменистото поле наоколо ни ("...Румънците получават Силистра като гаранция преди войната..."). Гого, чието внимание традиционно се задържа по-трудно, почва да се опитва да прецени колко е дълбок каньона и като истински парижанин заключва "Една куличка, горе долу". Жоро пак се е запилял някъде да снима, докато аз гледам как една кола без преден капак се изкачва по стръмния път към платото с открит двигател. Май сме приключили с лекцията и Венко прилежно си прибира обратно тухличките за следващия път когато някой би искал да ги види.

Следващата ни спирка е селцето Одзун, известно с огромната си древна църква от 5ти-6ти век. Легендите разказват, че още преди това Свети Тома се отбил тук на път за Индия. Вътре в църквата има интересен релеф на Исус със змии около тялото, много рядко наблюдаван мотив, още повече че змиите в случая са символ на плодородие/възкресение, а не на традиционните гадости. Отвън в дворчето пък има особен паметник (някъде наричан обелиск) в който два високи каменни стълба са защитени от малки арки. За него, легендата разказва, че е подарък от индийски цар за помощта, оказана му от арменски княз. Очевидно, това място много е държало постоянно да праща хора в Индия. Освен всичко, Одзун се явява и родно място на Свети Ованес Трети Одзунеци, важен католикос през 8ми век поръчал обновяването на църквата и свързан с други легенди, в които някак си спечелва доверието на халифа и покръства (в правилната, арменска вяра) купища гърци. Сега обаче в църквата се вихри сватба, има много народ, коли, младоженци, някак си не е време за разглеждане и тъжно завиваме наобратно, напускайки Одзун и мистериозните му индийски връзки.

На около километър на юг от Одзун, на самия ръб на каньона са останките от манастира Хромайри, та спираме отново да ги видим, все пак това ще е последният манастир на пътешествието (доживяхте да прочетете това словосъчетание, драги читатели, Теодор ликува заедно с вас). Те изглеждат много жалки (изоставена изгоряла църква без покрив, покрита с надписи), освен това някак си си представях от описанието, че трябва да са в горичка, а не на същата полянка опасваща цялото плато. Чак като стигаме до ръба става ясно каква е работата - манастирът е построен на няколко нива - само най-голямата му капела е горе на равното, повечето други останки са приклещени из недостъпните скали под нас. Мерак за опити за слизане до тях няма (е, и аз тактично пропускам да посоча на Жоро, че такава възможност съществува), та се задоволяваме с изписаната с графити и обрасла с тревица постройка горе. Влизаме през заостреното порталче в тъмните две помещения. Гого отбелязва "Тука има кокоши крак и икона нарисувана с молив, така че аз изчезвам оттука" и наистина е прав, първо в изброяването на единствените налични предмети вътре и второ че мястото не привлича със същия чар, който имат истински запазените манастири дето видяхме днес - тук сме просто в една изоставена колиба пред чудесна гледка. Все пак аз откривам и други мънички красоти - примерно малката макетна църквичка в ниша високо на стената вътре, или че дори тази порутена постройка си е имала съвсем хубав и правилен гавит.

Отново се нареждаме на ръба да ни вее вятъра и да гледаме гледка. Жоро, който ни снима отзад отбелязва, че сме като на филма Оркестър без име, където героите накрая гледат морето от високо. Венко, като голям фен на въпросния филм веднага запява "Оставаме, Оставаме.." и точно като на героите във филма огряни отзад от следобедното късно-лятно слънце и на мен ми се иска да останем тук и да продължим да се наслаждаваме на чудесата на Армения. Все пак като опитен пътешественик знам, че част от магията на приключението е именно в това да си заминеш, точно когато най-много си се привързал към мястото, така споменът е най-жив, впечатленията - най-добри, а приключението - най-велико. По някаква причина Венко ме разпитва кога за последно съм се возил с автобус от Германия за България и е изненадан, че от поне 6 години не съм го правил, както защото стопирането е по-бързо и приятно, така и защото вечно гледам да подпъхна някоя екскурзия по път към България и го питам автобусът Мюнхен-Арад дали се брои. Теодор пък зацикля за камерите с крив обектив, с които можеш така да снимаш нещата, особено като имаш перспектива като нашата сега (отгоре), че те да излеждат като макети или миниатюрни фигурки, въпреки че са истински пейзажи. Вобще, като за човек дето не е правил нито една снимка в мое присъствие не само на тая екскурзия, ми и откакто го познавам, Теодор се показва изключително вещ във фотографския занаят.

Напускаме обекта, както би се изразил Гого. Следва час по прогресивно занемарен път, който в момента в който се изви на запад и остана без настилка. Прави се ротация на кучките в каручка (сиреч кой къде седи) и аз отново се озовавам отзад, тъй като навигаторските ми умения са по-малко нужни за момента от това по-опитните шофьори да дават акъли на Жоро как да избягва камъните и дупките по прогнилия път. В един момент пътят се разцепва на два успоредни коловоза с два-три метра разлика във височината, но със сложни маневри успяваме да минем първо по единия, после по-другия и обратно. Времето напредва и слънцето отива към заник, но това май притеснява само мен и гледам да не покачвам напрежението допълнително с безсмислени напомнянки. Някъде наблизко до нас в ляво трябва да е прочутият каньон на река Дзорагет, известен с красотата си, само че през по-голямата част от пътя той не се вижда, само тук-там изскача по някоя гледка. Докато се друсаме Венко разправя историята за Сръбския крал Петър, който през войната бягал да се крие по планините и го разнасяли насам натам в колесница и как Вазов даже имал стихотворение за въпросния крал (макар и не за колесничния епизод). Тъкмо си мисля как с тия 30 километра в час с които се придвижва нашата колесница, сръбския крал Петър няма да стигне до крепостта Лори по светло и минаваме през поредното леко пропаднало село и, за огромна изненада на всички пътят взема, че се оправя. След десет минутки сме там.

Лори берд е била главната крепост на Северна Армения от десети век нататък, столица на местните нахарари, мястото откъдето се е ръководил живота в провинция Ташир и дълго време главен център на царство Ташир-Дзорагет. През 11ти век момент става част от Грузия, докато Грузинската царица Тамара не го дава на любимите си арменски принцове от династията Закарян (Закаридите). Градът просперира до средата на 13ти век (трагично време за целия регион), когато в рамките на десет години първо го завзема ханът на Хорезм и после го опустошават монголците. Днес от крепостта адашка на Венковото куче (помним ли Лори, близ? Аз никога няма да мога да си го изкарам от главата) са останали само руини и те, сами по себе си не са много впечатляващи. Мястото обаче е страхотно! Крепостта е разположена на ъгълчето (бих го нарекъл полуостров) където се пресичат два каньона - на Дзорагет и на неиния приток Мишкан и от три страни е заобиколена със стръмна пропаст. По един странен начин ми напомня на Калиакра, където, също както тук, руините са просто приятна украса на несравнимо по-възхитителното разположение на древния град.

Крепостта ни посреща с голяма външна стена с кулички тук таме и два-три ронещи се, но позапазени портала. Вътре има поленце с древни камъни, които някога са били основите на къщите. Навсякъде е проходимо, макар че не е направено много като за туристи. Първо се мотаем отляво, близко до ръба над река Мишкан, над която има мъничко запазено древно мостче долу в ниското. Самите страни на каньона изглеждат като покрити с останки от крепостни стени, но поради това, че и двете страни са така съм склонен да си мисля, че това е по-скоро естествено разположение на скалите - като в местността "Римска крепост" край село Крушуна, където ходих лятото с родителите си  и скалите изглеждат сякаш някога са били част от крепост а всъщност са си съвсем естествени. Острите ни погледи бързо фиксират някакво движение по отсрещната стена на каньона. "ПУМА!" - крещи Гого, последвано веднага от "Каква Пума веей" от Теодор и други спекулации за произхода на горкото животно вариращи между котка, пор и заек. Най накрая успявам и аз да видя прочутия звяр и с помощта на зуума на камерата да го разпозная - това е сладка оранжева лисица с бяло връхче на опашката и хитра муцуна! Венко веднага изразява съмнение в думите ми, защото инстинкта да не признава че не знае нещо е по-бърз в мозъка му от логическата мисъл. В това време се появява и Жоро, който вече е чул, че има някаква много популярна лисица и също иска да не остане назад и да я види, въпреки че тя се е поскрила. Следват пет минути на сочене и безполезни въпроси и описания като "Вляво, там вляво! Вляво от кое? Вляво от храста! Кой храст? Зеления храст бе!", докато най-накрая всички успешно са видели лисицата и я оставяме да продължи пътя си след няколкото минутки слава.

С Венко обсъждаме утрешните поредни сложни обиколки, но и двамата клоним към мнението, че на последния ден на екскурзията по-добре да няма лоши пътища, съответно Талин със древната му църква има голям шанс да отпадне. Теодор казва, че вече  се дразни на църквите, съответно акциите на Талин никак не се покачват сред населението. Жоро забелязва, че в средата на крепостта има 5-6 купи сено, които доста освежават пейзажа и предлага да хвърлим някого в купа сено. При това изказване погледите веднага се ориентират към Гого (защо ли?), но той вече се е заблял някъде по-нататък превключил на автопилот, както се изразява Жоро. Теодор пък разправя, че над него се бил забил Миг-29, при поисканите разяснения в последствие обяснява, че е виждал как Миг 29 се изкачва внезапно и супер-стръмно нагоре над Стара Планина от базата в Граф Игнатиево и се кълне, че не бил употребил думата "забил". Към самото връхче на полуострова има останки от по-големи сгради, вероятно някъде тук е бил двореца. Едни аркади с входове в нещо като могилки, хачкари сложени тук-таме, това е бил по-важния край на крепостта. И ето ни на следващия каньон. Тук рекичката е по-съществена, широка няколко метра, а стените на каньон са и по-стръмни и по-рязко изразени. Толкова е чудесно, че всичко е зелено и приятно - обикновено като се каже каньон, човек си представя оранжева американска пустош, а това е толкова по-приятно и различно. На всичкото отгоре в намаляващата светлинка над каньона пада мъглица или се вдига омара (винаги ми е било трудно да различа тези двете неща) и пропастта изглежда обвита в тази пелерина на тайнствеността, усещането е приказно, мистично, особено. Разбира се, при мен го има и притеснението, наложено ми от лидерския хомот - ето че всички, запленени от вълшебната гледка са се наредили по всякакви стръмни камъни точно над самия ръб и една невнимателна стъпка или нестабилен камък и ще стане голям проблем. Венко гледа шубраците точно край реката и ги нарича лонгозна гора и ме разпитва за тая на Камчия. КАкво да му кажа освен - да,чудесна е камчийската, ама това тук не е лонгозна гора и няма нищо общо с нея. Бавничко почвам да си подбирам овчиците наобратно. Гого е изчезнал в някакви тъмни зали, та трябва да го диря, в това време Венко пак е успял да се изгуби (о, каква изненада!), но накрая го откривам близко до изхода. Качваме се и тръгваме да хванем близкия град Степанаван в последната останала дневна светлинка.

До Степанаван се достига през живописен мост над река Дзорагет след който следва огромен паметник на Степан Шахумян - Кавказкия Ленин, зад който се издигат две много стилизирани каменни ръце, които го обрамчват (или криле? или лъчи на огън?) и после е отвореното пространство на централния площад. Веднага се цепим по често повтарящият се начин - аз, Венко и Гого обикаляме площада, а Теодор и Жоро търсят някакъв магазин. Площадът е доста разчупен, със спретнати градинки и фонтанчета навсякъде. Но най-забележителното за него беше колко е жив - хора, хора навсякъде! Деца играят из градинките, майки седят по пейките, младежи си цъкат по смартфоните, дядовци ги сочат с бастуни и цъкат с език; по този център има толкова много хора, че буквално трябва да се оглеждаш да не настъпиш някого както си блееш. А може би просто часът  е такъв и всички изпълзяват към 19-20 вечерта? Разказвам на Венко и Гого за добре познатите им Харманлийски истории. Моята баба е родом от Харманли и през цялото ми действо ми е разказвала много за нейното собствено такова в града. Но освен традиционните интересни истории за бабата, харманлийските истории имат и друг жанр - притчи с цел моето предпазване от опасностите на света и точно за тези истории става дума тук. Харманлийската история следва следния прост, но изключително ефективен модел от четири изречения: Започва с "Имаше в Харманли едно момче, Пенчо се казваше" - винаги има име, за да се идентифицираш с героя. В следващото изречение се описва съвсем нормално ежедневна дейност, която въпросният момък извършва, която има прилика с нещо, което тъкмо се каня да правя: ако ще ходя на плаж  следва "Той веднъж отишъл с приятели да се къпе в реката", а ако ще ходя да играя мач -  "Той веднъж играл мач, така точно като теб". В следващото изречение историята ескалира в невероятно трагична посока и то не тази, която човек би очаквал: "И както стоял дълго във водата и хванал пневмония" или "И като ритнал топката и си ударил пръста и след няколко дни той гангренясал"; накрая завършващото изречение е трагичният неизбежен край: "Накрая умрял". Не съм сигурен как едно толкова малко и симпатично градче се е справило с трагичната загуба на толкова от своите хлапаци в ежедневни операции като ядене на локум, игране на мач или катерене на дърво. Но да бъда честен - невинаги краят е смърт, историята за коленето на прасе, примерно, завършва с "И останал сакат за цял живот". Венковата баба също е от Харманли, макар че се е заселила там тъкмо когато моята се е махнала и в техния семеен фолклор харманлийските истории присъстват в същия си трагичен контекст, само дето при тях ужасите не се случвали на конкретни деца от далечното минало, ами на "едно таралежче". Сякаш това прави ужаса по-малък.

Ама пак се отлесвам. Ето че сме пред огромна правоъгълна сграда с каменна фасада. Започваме да спорим дали това е читалището или киното, Венко твърди, че в Армения няма читалища, а пък аз се съмнявам, дискусията се отклонява в посоката дали читалищата са типично български феномен или по малките градове другаде също се въдят. Тя е прекъсната едва когато откриваме, че и двамата грешим - това е къщата музей на Степан Шахумян, опакована, заедно с градинката край нея в гигантски стъклен куб с прозорци и каменната фасада откъм площада. СТепан Шахумян е лидер на кратковременно просъществувалата Бакинска комуна, опит да се въведе комунизма в Кавказ през 1918-та година. С много малко подкрепа от голямата революция Шахумян някак си успява за известно време да се справи с безбройните проблеми в града по него време - анархия, етнически сблъсъци, вражески армии. От това, което съм чел за него ми се струва, че е бил доста способен, особено като за ранен комунистически лидер, освен това е обичал да решава проблеми с предимно мирни средства. Това, в крайна сметка му отнема живота - когато партията му губи изборите за градски съвет, той се оттегля от него, веднага е арестуван, после освободен, после пак арестуван и, доколкото ставя ясно от изключително кашавата история на Кавказ и Средна Азия през 1918-та година - е бил разстрелян заедно със другите членове на комуната от местен управник в Туркменистан който просто не е имал ясна идея какво да прави с групата политически бежанци. СССР хвърля вината за това върху британското вмешателство в региона, но най-вероятно става въпрос за поредната грешка в голямата трагедия от такива която е представлявала Революцията. Интересно е, че част от тази група (се твърди че) е бил и Микоян, който неизвестно как е оцелял за да достигне после върховете. Така като гледам, Шахумян е имал малка, спретната къщурка с някакви цветя отпред (поради това, че гледаме през прозорци в здрача не виждаме изключително добре). Единственото, което не мога да разбера без да влизам във вече затворения музей е - кога и как точно Шахумян е живял в тая колибка, защото във всичките му биографии които съм чел (без да се престаравам невероятно много) градът Степанаван (или както е бил известен тогава  с турското си име - Джалалоглу) не се споменава - Кавказкият Ленин се е родил в Тбилиси. Все пак отиваме до входа да видим дали пък не работи музея, защото има една отворена врата. Оказва се, че музеят на Шахумян съдържа в малката странична стаичка компютърен клуб, като в България преди 10 години. Миналото и...по-близкото минало се преплитат в едно в тая странна сграда.

Гого разказва как е пускал гълъб на сватба, а Венко за Автомивка Бикини - филм, някак си придобит от родителите му, с целта (или може би само с крайния ефект) да въведат малкия Венко в чудния свят на порното. В това време съзираме Жоро и Теодор, които се завръщат от едно магазинче в ъгъла на площада. Слънцето вече се е скрило съвсем, нощта ще настъпи всеки момент и е време да ходим за Гюмри.