16. Ден Четвърти, дефилето на невидимата река, Георги Димитров и асирийките, Арташат и влак, градът-мечта

Тръгваме наобратно по пътя от Гегард и след Гарни свиваме на разклона за дефилето на река Азат; това е по-тежък, но пък и по-къс път към централната долина, отколкото пътят по околовръстното шосе на Ереван. Пътят почва като асфалтов, но после асфалтът изчезва; това не му пречи да си има табелка - в цялата страна табелките са много подробни, на две азбуки и много на ниво, доволен съм, навигацията ми е опростена. А край пътя има готварска печка.

Говорим си за странните ни иинтереси и как ние не сме представителна извадка на нищо, щото сме аутлайъри във всякаква възможна статистика. В тая връзка Жоро казва, че не иска да е като Венко и всички да му харесват приятелката,т.е. да имат същите интереси като него.Венко започва да разказва историите как е давал подкуп или по-точно как злощастно и неуспешно се е опитвал да дава подкуп на кондуктора във влака от Комо за Милано, а после и като ги спряла полицията когато учел Ира да кара посред нощ в една пустош, точно когато бил сигурен, че не трябва да си губи книжката. Поне втората история протича и завършва с положителен край, защото Венко го обърнал на молба, а те се оказали разбрани. Даваме му акъли как е трябвало да постъпи, чудя се защо Венко, който е най-добър търговец от всички ни успява да е толкова зле с корпуцията. Историите за това колко е зле Венко продължават, разбира се подклаждани от мен - стига се и до онази, в която Венко сам се събува по без гащи на босненско-хърватската граница. Венко твърди, че искал да покаже презрението си към пребъркващите го и прекаляващи със съмненията си граничари, но според мен има и малко ексхибиционизъм в тази история,  в Меткович не е първия път за Венко да събуе гащите на публично място.

В сладки приказки не сме усетили как се отклоняваме от  пътя и навлизаме в някакво село. Първото ни губене за екскурзията. В моя защита обаче пътят за селото беше по-хубав и изобщо не сме разбрали, че трябва да отбием от него. Въртим се,Венко вече не е толкова наплашен от задния ход, колкото беше в Албания преди 2 години. Разказвам за перипетиите си в шофьорския курс и на изпита и възхищението си от фордовете - Фиеста (щото кот трите коли които съм карал - тази ми беше най-лесна).Пейзажът край нас се променя, изчезват всякакви признаци на зеленина и в един момент се оказваме насред черен път на място изглеждащо, както си представям луната. Реката остава някъде наляво от нас в ниското и не се вижда от пътя; нищо, като стигнем язовира се надяваме да я видим. Сивожълти чукари стърчат навсякъде, целите на точки от някакви поизсъхнали черни храстчета. Черният път става все по-лош и се притесняваме за колата; Тя пък се оказва и доста ниска и натоварена с пет човека на моменти закача разни камъни отдолу. От задната седалка се чуват възгласи "ТОВА Е ИРАН" и то прилича, много особено пусто място. Разминаваме се с разни волги и ЗИЛ-ове, които си фучат с 50 км в ч. по разбития път, вместо да пълзят като нас с 30. На една серпентина изкачваща особено труден баир се налага да слезем, за да олекне колата и Венко да я прекара през най-трудното място. Докато той се опитва да направи това, инструктиран от Теодор, Жоро ни прави снимка с Гого на фона на иранския пейзаж отзад. Но колата закача камъни и прах и ги хвърля назад, по посока на нищо неподозиращия обърнат с гръб Жоро. Докато с Гого си отворим устата да кажем нещо - Жоро вече е уцелен с камък по прасеца. Следват псувни и извинения и много, много смях. Прасецът е зачервен и леко oжулен, ама мисля, че последиците не са трайни. Венко се опитва да се извинява, въпреки че вината не е точно негова, колата трябваше да мине оттам, а ние не внимавахме и стояхме отзад нея. Жоро се прави, че се ядосва, но не толкова защото го боли, колкото май заради несправедливостта, че точно той трябваше да е уцелен с камък. На нас ни е смешно и бъзикаме и двамата, ситуацията е усложнена и от това, че от всички нас Жоро и Венко са единствените, които не се познават много добре досега от преди пътешествието и ето че едно от първите им приключения заедно е уцелване с камък.

Налага се да слизаме още няколко пъти, но този път вече знаем и бързаме пред колата. Гого ми шепне на ухото "Всички ще умрем в арменската пустош, това е като филм на ужасите, започнахме от Жоро." Има притеснения, че няма да стигнем в 15 часа до Арташат за влака, щото имаме и две неща да гледаме преди това. Гледката продължава да е страхотна, но река не се вижда. Гого пита какво точно става с колата в такива места и Теодор му обяснява в огромни детайли, защото знае всичко за устройството на автомобила. Гого се чуди как е успял да научи толкова много - и Теодор отговаря просто - ами питал съм, интересувал съм се. Аз пък тайничко се радвам какви супер-умни хора съм насъбрал. От доста време трябваше да се вижда язовира, но вместо това има просто дупка между хълмовете. Спираме да видим дали може пеш да се стигне до някакъв ръб от който да се види - но такъв и да има не е наблизко. В един момент виждаме връхчето на язовирната стена. Така и не видяхме реката по целия път до долината. Пътят става ако не по-добър, поне по-равен и вече няма нужда да слизаме. Гого забелязва нещо, което изглежда като гробище за гиганти вдясно и надолу от нас - минаваме наблизичко и това наистина са гигантски гробове, 5х3 метра някъде, вероятно събиращи по 4-5 души (или пък, един Гигант, кой знае какво живее в тия приказни планини). И на други места ще видим такива. Разказват ми за космонавта Георги Иванов, който си сменил името, щото оригиналното му звучало зле на руски (Какалов), а после бил депутат и имал компания или за самолети или за сладоледи (почеркът ми в друсаща кола често е нечетлив, но все пак ще да са самолети). Аз отново разказвам добре известната история за Царя на Педалите, ноо всички вече я знаят.

Долу в долината търсим село Димитров и с помощта на Жоровия джипиес и моите невероятни навигационни умения намирането му е детска игра. А селото го търсим, защото, освен дето е наименувано на сънародника ни - в него Венко прочел, че имало асирийска църква. Преди пътешствието им раздадох по един къс и един супер-дълъг пътеводител да четат и ги разпределих по обалсти да намират какво интересно има и да добавят неща към плана ако искат. Венко веднага скочил на дългия пътеводител, щото нали ни е старателен момък - обаче стигнал до десета страница и това било всичкото му четене. Като резултат неговият принос към плана за пътешествието е добавянето на това село, което е успяло да се шмугне в тия 10 странички в началото на дългия пътеводител. Всъщност от всички единствено Жоро успя да си прочете пътеводителя и да има забележим принос към плана на екскурзията, но това ще го видим чак след четири дена, защото неговата област е там.

Спираме на центъра на селото и веднага фиксираме паметника - там в цялото си величие стърчи Георги Димитров, изваян внимателно и прекалено красиво като за себе си, но все пак разпознаващо се от някакъв сивкав гранит. Зад него има изоставена къща и някаква друга административна сграда. Гледаме го и споделяме различните и не толкова мнения които имаме за него и делото му. Жоро и Венко си правят снимки с него, а аз искам да хвърлям камъни, вместо да правя снимка. Пред кварталния магазин има две момичета; следва дискусия дали това са асирийки, щото нали селото било асирийско и доколко асирийките се различават от арменките. В разгонените мозъци на групата те не само са супер-красивите и екзотичните асирийки, ами и ни заглеждат; всъщност тук всички ни заглеждат, защото сме пет чуждестранни туриста спрели по средата на селото им. Отиваме на 200 метра надолу до църквичката и тя наистина се оказва доста различна от характерните арменски, с квадратна, вемсто кръгла куличка. Разбира се обаче е заключена, но на вратата наистина пише, че е асирийска, построена 1840та година и реставрирана през 80те. Правят на Жоро и Теодор забележка, колко неучтиви са техните другари, защото лелките на сянка в двора се опитали да заговорят нещо Венко и Гого, а те не чули, пленени от надписа с асирийски букви, каквито наистина не сме виждали досега наживо.

На заминаване ни заговарят и групата дядовци, играещи белот на маса под едно дърво на центъра. Единият ни пита откъде сме и като разбира казва - "Он (сочи паметника)- Ваш брат, да?" И като му казваме "да" - ни се скарва (по онзи начин, който трябва да звучи весело, но поради ракийката прозвучава агресивно) да платим, че ни го пазят толкова години. Теодор отговаря, че не го щем, да си го пазят. Канят ни на ракийка и белот с тях, на нас всъщност ни се иска да останем, но Жоро ни напомня, че гоним влак все пак, а и други важни неща имаме да гледаме днес. На отиване към колата осъзнаваме, колко рядко се срещат хора извън България дето да играят белот - всъщност даже това ни е за пръв път, а тука си го цъкат точно както в Родината - сякаш са закърмени с тая игра. Жоро пък забелязал, че на ръката на агресивния дядо пише "Степанакерт", вероятно се е бил във войната.

Тръгваме към Арташат. Не остана време за руините на старата столица Двин, но те и не са особено впечатляващи, така че не се оплаквам. По пътя се продават дини и Жоро започва старата песен как трябва да си вземем динка, да си я охладим в хотела и утре сутринта да ядем. След десет минутки сме в Арташат, там с помощта на местна лелка откриваме гарата и паркираме на чакъления площад пред нея. Може би трябва да обясня какво точно правим тук. Планът, специално измислен от мен за да максимизирам щастието на групата, включва любителите на влакове Жоро и Теодор да се повозят малко на влак в Армения. Това не е никак лесно, защото в цялата държава има три линии, по всяка от които има влак по веднъж-дваж дневно във всяка посока. Затова тук и сега е единственият шанс това да се случи и има удобен влак, на който да се качат за половин час, докато останалите разгледаме Арташат, закараме колата до град Арарат и ги вземем оттам. Пред гарата Жоро разправя как Гого го държал буден снощи с думите "Принуден си да отвориш очите си и безсилен да ги затвориш!" показвайки му клипчета на дъщерята на Брежнев, която била дебела и пияна. Докато чакаме влака разказва и разкритията за фамилното си име, които далеч не са толкова впечатляващи, колкото създадената мистерия обещаваше, нито пък има някаква сигурност в тях. Теодор отново ближе близалка от вълнение, докато се крием в сянката на сградата на гарата, край паметника на някакъв безименен хубавец с руло хартии в ръка. След мъничко влакът идва - изглежда като една съвсем сносна зелена електричка с 4 вагона. Чудя се, ако влаковете им изглеждат толкова добре - защо не правят поне малко повече курсове. Нашите хора се качват, и влакът потегля.

Ние слизаме с колата и паркираме на големия централен площад, превърнат в паркинг. Говорим за страховете на хората от това да няма къде да паркират, сериозен проблем на модерното време и аз разказвам историята как бяхме с родителите ми на пътешествие лятото из Северна България и посетихме доста интересни места и как тези дето не бяха интересни си ги направихме, примерно имам история от град Долна Митрополия. Разхождаме се и си обсъждаме за разликите между поколенията на родителите си и нашето, в което примерно телевизията няма чак такова значение, но пък компютрите са много по-важни и как човек от каквото и поколение да е винаги намира как точно да си губи времето. Венко отива в пощата да пита за картички, аз пък забелязвам колко поддържан е градския стадион, на който не се играят официални мачове дори от някакво местно първенство от много години. След 15.20 е, огладнели сме и почваме да търсим бърза храна. Разбира се, в Арташат и в цяла Армения няма такава (освен магазин за ядки, това брои ли се?) и се примиряваме с магазин. В магазина има много голям обслужващ персонал и на всеки от нас някакво момиче му помага да си избере и закупи необходимите неща. Аз награбвам един куп арменски бонбони (от руския тип, с пъстри разноцветни опаковки), това ще е моят обяд. С Венко си взимаме шиповник и сок от нар. Той си взима нещо солено (забравих какво, ама трябва да му го подавам в колата след малко), само Гого нещо не си взима обяд и се притеснявам за него, но ще му дам някакви от моите бонбони в колата. На излизане от магазина продавачът на касата е възхитен от гоговата пътешественическа шапка и му я заемаме за да му направят учтивите служителки няколко снимки с нея.

Тръгваме към Арарат около 5 минути след като по разписание другите вече са стигнали там. Избираме селския път вместо магистралата, че по-близо, а и по-интересно е да се мине през селцата - примерно подминаваме лелка която продава квас, а си мислихме, че тази традиция не е стигнала чак дотук.

В Арарат срещата уж е на гарата, обаче градчето, за да ни обърка трябва да има отделно спирка и гара с това име, та със смс-и се разбираме да се срещнем на центъра. Като стигаме там ни е малко трудно да повярваме  че това мизерно площадче е центъра на 20-хиляден град, та се налага да питаме местни чички и да изглеждаме или като малоумници дето не са разбрали де е центъра или като някакви високомерни надутковци, които наистина не могат да повярват колко е мизерно тук. Гого пее "Чудесен граааад...градът мечтаа", а аз разказвам, как дори Летница и Пордим се нуждаят от пвече време за разглеждане от него. Всъщност град Арарат е известен само с две неща - че е най-замърсеният град в Армения заради златопреработвателната фабрика и циментовия завод (неща, които не казвам на другарите си) и с това, че тук е роден Вазген Саргсян, бивш министър председател на Армения и герой от Карабахската война, убит при атентата в парламента (да, списъкът с трагедии в арменската история включва и нахлуване на въоръжена фанатична група в парламента през 1999та година и убийството и раняването на редица важни държавници).Вазген има паметник изигнат пред неработещия фонтан на площада, а и самият площад носи неговото име.

Жоро и Теодор седят на кафенцето зад читалището и лесно ги намираме. Там има и малко запуснат парк с грозноват кафяв паметник на загиналите във Втората Световна война и няколко приятни и спокойни алейки. Теодор си дооблизва близалката, докато Жоро ни снима с Гого из парка, а Венко е отново на магазин. В читалището има шах-клуб, разказвам, че за арменците шахът е почти национален спорт, победители са в последните две шахматни олимпиади и половината им спортни новини са за шах. А може би това не е случайно, след като дори в този смотан град младите арменчета имат къде и как да се обучават на майсторство? Разказвам и какъв мръсен номер на федерацията по шах е да организира следващата шахматна олимпиада в Баку, щото арменците не могат да отидат там - стига са печелили. Гого пита що да не могат, май не е наясно със степента на промитост на мозъците в Азербайджан; разказвам за това как там даже ако гласуваш за Армения в Евровизия ти идва полиция вкъщи да те разпитва. Междувременно се е заоблачило доста, притеснявам се, че след час трябва да гледаме величествената гледка към връх Арарат, а нея може да я няма в тия облаци. Подбирам другарите си и бързичко се качваме в колата и излизаме към магистралата, за да ходим на Кор Вирап и двете чудесни гледки, които ни очакват там.

15. Ден Четвърти, кучки в каручка, Храмът в Гарни, манастирът на Копието

Моцартов фестивал и песен на Шуберт! С това започва дневникът на тази част от пътешествието, но уви, аз не си спомням за никакъв Моцартов фестивал. Дали сме го видели по пътя преди още да излезем от града? Дали някой е разказал история за него? Ако някой знае - умолявам го да ми напомни. Може би не помня фестивала защото това се случва в момента на първата ми важна навигаторска работа, трябва да внимавам много докато излезем от Ереван по правилния път, а този град е доста крив. И аз и Венко обаче се справяме успешно и след малко фучим по пътя за Гарни и Гегард. Венко ме кара да му извадя слънчевите очила от жабката и да му ги дам, нещо което беше редовният му номер в Албания; аз обаче съобщавам на всички как това са очилата за 140 евро и започвам да го бъзикам. Историята обаче не буди особен интерес, но пък и Венко повече не ми поиска да му давам очилата, доволен съм (все пак аз съм водачът, а не подавачът на очила). Вън пейзажът е доста ориенталски. Сещаме се за нашата приятелка Венетка, която има трупа за ориенталски танци в стария ни университет и как ние всички много се радваме на ориенталските танци и тяхното разнообразие и въображението на представленията на трупата. После се сещам за идеята, която имахме с брата на Венко известен по света като Борко-Скайпа - да основем публичен дом в университета. В това време от задната седалка Гого крещи, че те тримата са КУЧКИ В КАРУЧКАААА и предлага разпаднал се древен френски чипс. Аз пък се боря с климатика и Теодор трябва да ми обяснява като на малоумен кое копче да натискам, щото нямам никакъв опит с климатик на кола. Междувременно, на Жоро спешно му се ходи в тоалетна и то имайки не най-малката сред нуждите.

Пристигаме в Гарни. В селцето никак не е трудно да се намери древния храм. Пред него има тесен препълнен паркинг на който вероятно събират пари, затова спираме зад един автобус по улицата която води до храма, на стотина метра от входа. На паркинга има кола с Плевенска регистрация, чудим се кой се е домъкнал дотук от Плевен, някак си собствената ни уникалност е застрашена. Това е единствената забележителност в Армения, в която събират парички за вход, даваме ги с удоволствие и Жоро веднага търчи в тоалетната. В това време ние се потапяме в атмосферата с помощта на традиционния арменски тъжен дудук, който се чува от сувенирните магазинчета до входа. Прав е Гого, че това е най-тъжната музика на света, която навява идеята за загубата на всичко, на дома, земята и хората, които някога си обичал. Малко по-нататъка дудукът е заменен от чалго-образна музичка и Гого крещи "Спрете мазния Тони Стораро!". Венко пък ме пита за филма дето снимам, но аз му казвам, че не е приоритет и му обяснявам цялата идея да има дневник на пътешествието и после книга-пътепис. Венко май не вярва, че ще се изпълни, да видим дали мога да го опровергая. Той се кахъри, че не си е дописал пътеписа за Израел...знаейки кога ходи в Израел и как паметта отслабва се съмнявам както, че ще го допише, така и че има защо да го дописва, но след като очаквам хората да имат вяра в мен, трябва и аз да имам в тях, така че - давай, пиши бре!

След няколкостотин метра из разрушената крепост, някога въздигала се на скала над дефилето на рекичката, се появява и храмът в цялата си внушителност. Това е храм на бог Михра от първи век сл. Хр., както Гого казва - тогава целият свят е бил запален по елинистичните идеи и храмът е в гръкоримски стил,с колонада от всички страни, въпреки, че е на съвсем друго божество от персийските вярвания. Всъщност е много впечатляващ, главно защото е съвсем цял и запазен, Разбира се, бил е реставриран, даже наново построен след като се е срутил от земетресение. Аз не обичам много древни пре-християнски руини, но може би това е защото рядко ги виждам във запазен вид, който представлява истинска сграда.

Гледайки информационната табелка, Теодор изказва мнението, колко хубаво би било някоя от балтийските страни или други да признае руския за официален език и така той да стане официален език на Евросъюза. Срещайки учудени погледи, обяснява, че според него ако руският стане официален език самите руснаци ще спрат да мразят Съюза. Съмнявам се и давам контрапримери, обаче всъщност май е прав, не за руснаците, а че повече езици - повече достъпност на всичко до всички.

Като поредната група излиза се качваме и влизаме вътре (някъде около този момент блудният син се завръща от тоалетната). Вътре има просто празно помещение с олтар в дъното и правоъгълна дупка на тавана, като на Пантеона в Рим. Венко казва, че Пантеонът бил направен така щото просто не могли да го завършат, че било трудно (ах,каква вяра имаме всички ние в хората от миналото, за нас те са абсолютните идиоти). Тъй като много се съмнявам във венковата версия запитвам нашия историк на изкуството. Гого веднага опровергава Венко, казвайки че дупката на тавана не е заради некадърност, даже много по-сложно се прави купол с дупка отколкото просто да сложиш един ключов камък, дупката обаче  за да може да влиза светлината и човек да общува с боговете, на които светлината е универсален символ. Чувствайки се вече просветен питам Гого за символиката в този храм, но той казва "Ми тука има четири стени и НИКАКВА символика". Забелязваме как много хора хвърлят монетки по олтара и си даваме сметка, че това всъщност е едно езическо светилище, т.е. хората със съответните си религии не би трябвало да се надяват на някакъв случаен бог Михра да им изпълнява желанията, това е малко като да си имаш резервен олтар на произволен бог вкъщи. Гого много се ядосва, щото това противоречи на религиозните му идеи, а и то наистина си е тъпчко и казва, че като си заминаваме ще обере стотинките от олтара, пък ако ще Михра да го накаже, той не вярва в него.

Обикаляме храма. Отзад се вижда стръмното дефиле на рекичката, по което после ще слизаме в долината, чудно красиво е, а къщичките на селото стърчат до самия ръб на каньона. Цялата Армения ми изглежда доста по-малко зелена и по-жълто-камениста отколкото очаквах, може би защото за разлика от България не бе имала доста влажно и дъждовно лято. Зад храма се намират и основите на някаква църква. Теодор обяснява как мрази и слънчеви очила, а Гого ни обръща внимание как елегантните йонийски колони в ъглите имат в капителите си охлювчета, които изскачат навън.

Тъкмо преди да излезем Гого ръси монети по земята, после цели Жоро с други монети и вобще създава впечатлението, че е изпълнил заканата си към бог Михра и е обрал част от съкровищата му. Отговаря уклончиво и противоречиво на директните въпроси дали е сторил това, така че това ще си остане една от мистериите на пътешествието. Освен ако бог Михра не го накаже, тогава може и да разберем, но и аз се съмнявам в неговата мощ. На излизане срещаме нашия приятел бразилеца, който като не успя за нас е успял да се залепи за двамата италианци.

Пътят нататък до Гегард е къс. Има ЗИЛ с мечка, а Жоро обяснява как арменците пият водка, докато ядат пача, която аз се притеснявам да не би случайно да си поръчам в някое заведение без да знам. При Гегард пътят и долината свършват пред амфитеатрално разположени чукари, в средата на които е един от най-известните арменски манастири. Гегард означава копие, защото според легендата тук се е съхранявало копието, с което е бил промушен Христос. Снимаме вълшебната гледка, този път нагоре, а не надолу и се отправяме към входа. Там някаква голяма група си умира от смях. Влизаме през старинния портал и ето ни в двора. Венко се чуди как слепите ще разберат по знаменцата коя от табелките за слепи е за тях, така или иначе едва ли има значение, брайловото писмо е доста дълго и неинформативно, на слепите за 30 секунди някой може да им каже повече информация, отколкото пише на табелката им на 4 езика. Манастрът изглежда срастнат със скалата, това е защото голяма част от него всъщност е издълбана в нея. На цвят е сивкаво-черен, повечето арменски манастири са такива, мисля, че е защото характернитие жълторозови камъни почерняват след няколкостотин години на употреба. На Теодор вече спира да му е интересно и Гого му крещи, че това е защото още не е влязъл в манастира; Гого може да е много агресивен в мисията си да окултури света. Пъхаме се в първото помещение, което е като предверие на двете църквички. Предверията в арменските църкви се наричат гавит и често са еднакво големи и красиви със самата църква. Гого веднага насочва вниманието ни в персийското влияние в покривчето на гавита и в капителите на колоните. и как в никоя православна църква няма такива особени вдлъбнати детайли по стените, характерни за михрабите на джамии. Сочи ни и как трите прозореца са много различни и как има сталактит висящ от средата на едно по-малко куполче. Сталактитите май също са характерни за арменските църкви. Над входа на самата църква пък има кръст направен като арабеска.

На средата на покрива на гавита има куполче с дупка. Гого обяснява как в България никъде не може да се види нещо такова, аз уточнявам,че в България няма останали църкви от 12ти век. Влизаме в самата главна църква, която въпреки наличието на олтарче и 2-3 икони е по-бедна в архитектурно отношение от предверието си. Чудим се дали някога по стените е имало фрески, но се съмнявам; радвам се,че сега не са ги претрупали с икони, би се загубила уникалната атмосфера. Гого ни сочи как малкото икони, които има имат по едно перденце в горната си част, както и над вратата има детайл, който напомня перде и разправя как в древността, и в българските стари икони се забелязва - отзад има някакви сгради върху които са опънати платове и това е като знак за хвалба и просперитет, както Теодор го нарича - демонстрация на имане. Гого опипва дванадесетте апостоли, гравирани на метален жезъл пред олтара, но изразява съмнения, че са те, защото имат нехарактерни триони и брадви в ръце.

Обратно в гавита и от него - в другото предверие с лековития извор (аха, имаше и такова, забравих да спомена) и оттам в истинската скална църква. И второто предверие и скалната църква са много по-бедни на светлина, която идва предимно от дупка в тавана и малък прозорец отстрани; доста по-бедни са и на орнаменти. В предверието има два лъва, които са символът на фамилията, дала пари да се построи манастира. Лъвовете са изключително стилиизрани, въпреки че все пак си имат свой стил. Теодор се въодушевява от това, че това са лъвове, гравирани по времето, когато хората не са знаели изобщо как изглеждат лъвовете, щото не са ги виждали и Гого потвърждава. Аз пък се радвам как Теодор, който традиционно се дразни на църковните глупости,но в момента разпитва и разучава наоколо с див (е, мъничко преувеличавам) интерес. Докато Гого се опитва да оправдае местните гравьори на лъвове аз забелязвам, че краката им са грешно подредени и горките лъвове и да искат - не могат да мръднат наникъде. Това е често допускана грешка от неопитните художници и скултори - краката на движещо се животно трябва да не са подредени ляв/десен/ляв/десен и обратно, а ляв-десен-десен-ляв и обратно.

Отново се дивим на това как цялата огромна църква е изсечена в скалата. И в България има скални църкви, обаче те макар и много сладки и хубавки и трудно достъпни за нашествениците, все пак са си просто дупки в скалата, докато тази е изсечена изцяло и то много по-отдавна. Гого казва, все едно сме в онези църкви в Етиопия изсечени в скалите, където се пази граалът. Е май не е толкова древно колкото в Лалибела, но и дотам ще стигнем някой ден. Другите постепенно започват да излизат към другите части на манастира, но аз, Гого и Венко оставаме, за да ни обръща внимание Гого на още и още детайли - грозновата стилизирана котка, като онези дето ще видим в Алаверди, грозновати стилизирани нарове по купола, на който всяко отделение е различно, но всяко звършва с нар. Жоро казва, че ще разкаже теорията си относно произхода на фамилното си име, но не сега и не пред камерата, създава мистерия за после. Има голяма пукнатина през цялата скала, вероятно случила се при някое земетресение, идва от прозореца и пресича цялата църква. Гого ми сочи малко черепче под един кръст и ми обяснява, че това е Адам, чийто череп традиционно се рисува под христовия кръст, затова и в Грузия имало в цървките черепи.

На излизане от главната сграда (това нещо с двете предверия и двете църкви) гледам как на вратата е гравирано копието и се сещам, че тук никакво копие не видяхме. Гого казва, че копието отдавна е пренесено в Ечмиадзин; там арменската църква се съгласила да го даде временно на експерти по оръжията от римско време, които да оценярт дали това наистина е копието, с което е бил бучнат Исус; естествено открили, че това не е никакво римско копие, а съвсем нормално средновековно такова.Чувал съм, че ако се съберат всички парчета от христовия кръст по света ще има да се направят общо към 11 кръста, а Венко си спомня за картинките на иранците от албумчето за Франция 98, които никой не беше виждал, но всички се надяваха и постоянно вярваха на слухове, че някъде ги били пуснали. Ех, златни времена бяха. Разказвам за началото на книгата Велизарий дето един тип търгува с реликви и от всяка глупост която намери прави нещо "принадлежало на светец".

Тъкмо сме излезли и църквата се изпразва, та влизаме пак, за да изпробва Гого великата акустика, с която тая скална църква е известна. Застава по средата и изпява у-У-У-у-у-У-У и наистина има чудесна акустика, древните строители са били върховни майстори.
Из цялата църква е пълно с хора, говорещи на български, има поне едно младо и едно по-старо семейство. Сигурно са онези с плевенската кола. Чудим се как може да има две групи българи в тая църква и те да не се заговорят (макар че вината е и наша, разбира се). Накрая най-старшия от другата група ни заговаря с едно "Откъде сте ве, момчета?". Обясняваме му малко, Венко си говори мъничко повече, става ясно, че той си е вдигнал разширеното семейство от Балчик, където живеят, натоварил ги е във микробусчето и айде из Армения. В това време Гого изчезва в някаква дупка на горното ниво на скалата, където се оказва, че има още една църква, даже по-просторна и светла от долните, толкова голяма, че чак има колони. Гого отново експериментира с акустиката с нещо, което наподобява мелодията на Досиетата Хикс и това въодушевява и другите посетители да пробват. И аз се опитвам, но не става, не мога даже да тананикам без да е фалшиво. Чудя се как се строи една сграда така, че да има добра акустика. Жоро се опитва да ми отговори, че архитектите знаят точните пропорции, но не съм съгласен с този отговор, щото тогава всичките сгради щяха да имат акустика. Още една неразгадана мистерия.

Освен всичките тия църкви манастирът има и разни помещения по стените и още някакви пещери тук и там. Обикаляме го отзад и Гого ни сочи как апсидата е оградена просто от две миниатюрни ниши издълбани в правата стена, а не е обособена като на западните църкви. Качваме се по стената до още една капелка някъде и забелязваме множоество хачкари по стената и по скалите. Хачкарите са големи гравирани правоъгълни камъни, използвуани за надгробни или за припомняне на някакво събитие. Обикновено съдържат кръст и са много символични, никога нямат надписи. Гого пее за хачкарите, А Венко обяснва, как арменците във Видин (а и по принцип често) били часовникари и разказва някаква история включваща брат му и арменски часовникар, но не е сред най-интересните на света. Напомнянето ми за венковото общуване с арменци ме кара да му отбележа, че преди пътешествието той се хвалеше, че ще осъществи връзка с арменски таксиджия, чичо на негова съученичка, откъдето да вземем кола под наем (което на всички беше ясно че изобщо няма да стане) и да го запитам един от любимите си въпроси - "КАКВО СТАНА ВЕЕЕ?". Венко обяснява, че човекът откак се пренесъл в Ереван вече не бил таксиджия, а бизнесмен и че на съученичката му не и се занимавало много с нас; не звучи обаче като човек, който си е взел поука.

От дългото описание може да изглежда, че много сме се заседели тук, но всъщност прекарахме в Гегард около 40 минути. Обещавам, че описанията на другите манастири ще са по-късички и четивни. Може би.

На излизане Венко и Теодор обсъждат много интересната тема защо самолетите летят нощем. Единият е експерт по самолети, а другият по всичко дето се движи, та искам да слушам, обаче Гого тръгва по една пътечка надясно и трябва аз да ходя да го прибирам. Откриваме килии, които монасите са си изсекли в стените, както и още една издълбана в стената мини-църквичка. Гого пак играе на Индиана Джоунс, искайки да гледа още и още, но накрая успявам да го прибера. На слизане обсъждаме, как предприемчивият Венко може да е взел правата за събиране на монетите от храма в Гарни и да се къпе в събраните стотинки всяка вечер. Като сигаме долу интересният разговор е вече приключил, но нищо, аз видях още едно ъгълче от прекрасната Армения.

Качваме се в колата и се готвим за потегляне, когато идва някакъв човек и ни сочи червената лентичка с която си е вързал ръката и май иска пари за паркинг. Всички се съмняваме в легитимността на някакъв случаен човек да иска пари за паркинг - на безплатна забележителност, без бариера, след като тръгнеш да си ходиш и упълномощен не от значка или табелка, а от червена лента вързана на мишницата; просто го игнорираме, Венко пали колата и си заминаваме, вероятно отнасяйки някоя хубава арменска псувня.

14. Ден Четвърти, Св.Саркис, джамията със зайци, коняк

Не се събуждам първи, но съм готов преди всички останали. Все пак и те са доста стегнати и към 8 сме вече готови да потегляме, обаче трябва да изчакаме заспалия Артур да се довлече да вземе ключа и това също отнема 20тина минутки. Моето пране не е много изсъхнало и трябва да си го простра в колата, Докато Гого говори с Мими всички му правим мечка без дори да сме се координирали предварително; това естествено дори не прави впечатление и на двамата. По план ще се помотаем още малко из Ереван и ще погледаме някои от пропуснатите вчера забележителности. Настаняваме багажа в колата и изчакваме Артур.

Най-накрая се появява някакъв хлапак, който изобщо не е Артур, но му оставяме ключовете и се качваме в колата и тръгваме надолу по Мащоц. Първото ни возене е късичко - само километър-два и почваме да търсим място да паркираме наблизко до църквата Св. Саркис и джамийката. Венко спира точно пред института по лингвистика на един булевард, който е малко в ремонт, но още не са дошли работниците; снимаме Жоро с табелката на института и тръгваме към църквата през серия от подлези. Свети Саркис е сред най-старите и хубавите църкви в града, който всъщност е доста модерен. Пред църквата се открива чудесна гледка към дефилето на реката и два много високи моста над него. Сещам се за случката, в която от един от мостовете над реката (но май по-южно от тези двата) пада тролей отгоре и загиват доста хора и това е една от големите трагедии в историята на града. Арменците са малко фиксирани на трагедиите, може и щото историята им е пълна с такива. От другата страна на реката се вижда фабриката за коняк Арарат, както и 50-хилядния стадион Храздан - кръстен на реката, дето играе националния отбор

Най-после, след толкова години бленуване успявам да вляза в арменска църква! Тя е точно толкова особена, колкото съм очаквал - като начало - оранжева е! Навсякъде в архитектурата се забелязва характерното за арменския стил - дебели стени и колони, по които има мънички, често само загатнати орнаменти. Има и служба, водена от свещеник в качулато расо (май е характерно за тук, и на други места имаше едни такива остри черни качулки). Венко си упражнява остроумието и предлага да идем да му се оплачем - е, има доста още да упражнява, добре е че се опитва. Гого, разбира се, е напълно захласнат по службата. Заговаря ни мил чичка, който старателно ни обяснява колко се радва да види туристи от България и как трябва да изчакаме до края на службата за да ни благословят; малко неприятно е като имаш среща с такъв мил човек да трябва да направиш точно обратното на това, което той ти е казал, но все пак изчакваме момент в който той не гледа и си заминаваме.

Тръгваме обратно нагоре по Мащоц, докато Жоро ни обяснява какво точно прави Златина в Австралия, обаче аз не помня детайлите. В това време намираме първата и единствена фурна, на която ще попаднем в Армения. Отвътре мирише на топъл хляб и  въпреки, че е супер-тясна всички влизаме и започвме да си избираме разнообразни тестяни изделия за закуска, сочейки ги с пръсти, защото лелктие вътре не говорят руски. После минаваме край покрит пазар, който се оказва, че е прерастнал в супермаркет тъкмо когато Гого започва да изпада в екстаз. Пресичаме улицата и ето ни пред древната иранска джамия - все пак Ереван е бил доста време център на малко персийско ханство управляващо арменските земи; всъщност по времето на това ханство градът придобива някакво, главно военно значение, което после подтиква руснаците да го изберат за важна база в завоеванията си из Кавказ, коеот пък довежда до това първата Арменска република да го избере за столица през 1918та година и да започне продължилото после през времената на съюза превърщане на града в метрополис. Трябва обаче да си изядем закуските преди да влзем, та се въртим на една спирка и коментираме остарялия автобусен контингент на града, съдържащ, примерно, препълнен 40-годишен ПАЗ, който тъкмо спира на спирката пред нас. Моите закуски май са най-зле, не съдържат нищо освен сладко бутертесто и се ронят в кесийките си, но пък са вкусни и топли - добра закуска се получава.

И ето, навлизаме в двора на джамията. Дворчето е доста голямо и приятно, пълно с дръвчета и зеленина, а в средата има малко празно фонтанче от тия дето се мият краката в тях. Липсата на жив човек навсякъде из двора напълно контрастира с оживеността по булеварда навън. Самата джамия е много красива отвън, прекрасен образец на персийското изкуство, това което обаче прави най-внезапно впечатление са изображенията на извънземни страшни гигантски жълти зеленооки зомби заешки глави по чудната синя външна повърхност на купола. Първо си мисля, че само аз ги виждам в някакви съвсем невинни декорации, но веднъж забелязаното не може да бъде от-видяно - всички треперим пред мощта на триумвирата от извънземни зайци и се питаме кой ги е изобразил там и с каква причина и дали като са боядисвали този купол са си давали сметка на какво точно прилича украсата му? Некомфортно ми е, където и да отида в двора зелените очи на крийпи зайците ме гледат; сещам се за Нюрнберг, в който има статуя на най-противния зомби-заек в света...или поне досега така си мислех.

Като се завъртаме пред входа идва един човек и ни го отключва, събуваме се и влизаме. Отвътре е по-семпла, няма го това огромно разнообразие на цветове което се вижда по фасадата. Покрита с тънки килимчета и съдържа 3 зали отворени една към друга. Нищо не ни пречи да ги разгледаме, въпреки че едната поне би трябвало да е за жените; тук обаче няма мюсюлмани, не са останали, не очакваме да има посетители. Появява се обаче една жена, която започва да чисти джамията. В това време нашето внимание е привлечено от малки ръбести камъчета, често изписани които седят на рафтче на стената и чието предназначение не знаем. Жоро и Теодор отиват да си говорят с жената и да я питат за предназначението на малките камъчета, в това време ние излизаме и откриваме отвън коридора към минарето, което е невисоко, но също толкова изписано и красиво като фасадата на джамията.

След малко се носят Жоро и Теодор, които ни разказват, как жената първо им обяснила че това са камъчета, които молещият се слага пред себе си, после, че тя не е мюсюлманка, а обикновена арменка, която просто идва да мете, а накрая нещо се изнервила и им се изпокарала защо ходят по туризъм вместо да си седят вкъщи и да си правят деца и да си гледат семействата. Консенсусът им е, че май нещо не е съвсем наред с мозъка, това че продължава да си мърмори сама изглежда като евентуално потвърждение. В това време всички гледаме малката изложбица на иранско изкуство, главно керамика в нишите заобикалящи двора. Наистина е много хубаво, особено ми харесва чудния светлосин цвят, в който е се правят чаши и чинии. Хвърлям последен поглед към злите зайци, които сякаш ми казват "Ние знаем, че ще се върнеш" и отново ме побиват тръпки.

Излизаме и уж ще си ходим към колата с която уж да се качваме на хълма с паметника на геноцида. Отбиваме се в едно магазинче,в което Жоро веднага забелязва и се умилява, че има неработещ вентилатор на тавана. Аз си взимам газирана напитка, а с Венко хвърляме око на нещо наричащо се шиповник. В това време се досещаме, че скоро няма да намерим пак хубав магазин и че ако трябва да се купува коняк - сега е момента. Следва уточнение на кой точно колко коняк иска да си носи вкъщи и да пием сега и Жоро и Теодор отиват в големия магазин подминат преди малко да го купуват. Венко и Гого отиват при колата, а аз - да си разгазирам напитката и да извърша някои други дейности на едно скрито място. Като се връщам пред лингвистичния институт - там няма и следа от киа-та, защото ремонтът на улицата е започнал и явно са се преместили, та трябва да се оглеждам докато непогрешимата гогова шапка се вижда малко надолу от другата страна на булеварда. Оказва се, че сме спрели точно срещу ограденото с високи огради руско посолство.

Докато чакаме, гледаме с Венко и Гого снимките на туристически места, облепени по прозореца на една туристическа агенция. Минава една баба, която ни вижда как ги сочим и обсъждаме и направо ни казва - това е Тайланд, това Дубай, това Италия - както за всичко дето знаем, така и това дето е трудно да се познае. Чудим се каква такава туристическа баба се намери насред улицата, докато започвам да чета надписите под снимките и се оказва, че там просто си пише кое какво е и вещостта и квалификацията на бабата не са били в областта на туризма, а по-скоро в грамотността. Обаче въпреки че съм най-бърз от тримата (с Жоро и Гого) дето сме се научили на арменска азбука - все пак доста бавно чета буквите, трябва да се подобря по-нататък. Чакаме доста време, поне половин час, от Жоро и Теодор няма и следа. Накрая се появяват и носят 4 бутилки, 3 за всеки дето ще носи вкъщи и една от 10-годишен 30-евров коняк за нас да си лочим по време на пътешествието, усещайки  вкуса на Армения. А се забавили толкова, защото имало огромен избор от години и съответни цени. Време за Цицембекаберд обаче няма, вече е след 10 - отиваме си за Гарни.

13. Ден Трети, сиеста, музей, пак сиеста, търсене на себе си, пир

Предупреждавам, това е най-скучната глава в целия дневник.
Мъкнем се бавно и постепенно, докато стигаме на адреса. Това обаче е адрес на ъгъла на булевард, тук изобщо не е ясно къде сме и какво става, а няма никакъв Артур  да ни чака както трябва. Разполагаме се на входа към един вътрешен двор пълен с блокчета и тръгваме да се обаждаме на Артур, като първо трябва да си отворя имейла да му намеря телефона, след което Венко му звъни. На развален английски Артур обяснява, че след малко ще дойде. В това време умората личи на всички, Гого ляга директно на плочикте с шапка на главата, а Теодор лапа близалка след близалка за да не заспи. Венко пък възкликва как би желал всички да му харесват приятелката, целият свят да осъзнае колко е прекрасна тя, май идеята е, че ако всички я харесват - ще му завиждат, че е негова. След досадни 40 минути, в които аз обикалям кварталчето, щото не мога да седя бездейно - се появява Артур и ни води в апартамента, който е на 3тия етаж в огромен нов лилав блок. Апартаментът е невероятен, 2 големи спални, хол, трапезария с кухня огромен телевизор, 2 балкона и луксозна баня. Гого пуска гигантския телевизор и си намира да гледа руската детска телевизия, към която и в последствие проявява стабилен афинитет. Жоро отбелязва как Гого не може да влезе в хотел без веднага да пусне телевизора - това в последствие ще бъде емпирично доказано. Аз пускам интернета (който тук върви на уредчета с размера на супер-малък мобилен телефон, които създават безжична мрежа наоколо си, много много е удобно и много евтино, навсякъде ни дават такива, чудя се как може И Армения да е толкова по-развита от Германия по отношение на достъпа до интернет). Веднага след това идват и някакви чистачки да оправят апартамента и един дебел тип с който Теодор, Венко и Жоро да си говорят на руски. Докато ги чакаме да почистят (щото всички имат общо един ключ) обаче минава още около час загубено време, а и става време да се ходи за паспортите, освен това знам, че музеят ще затвори след 2 часа. Добре че ми хрумва, че не е необходимо всички да ходим и предлагам да отида само аз. Теодор обаче изразява желание да дойде с мен, а с другите се разбираме да доизчакат чистачките да свършат и всички да се чакаме направо пред музея. Този път знаем как да си хванем такси, спираме си от улицата и сумата до посолството излезе 900 драма. Там ни чакат паспортите ни и визичката - изпринтено на един лист зелено правоъгълниче, където името ми е написано ръкописно, а отдолу на листа са имената и номерата на паспортите на другите. Дават ни и листа на който сме декларирали къде смятаме да ходим и ни поръчват всеки път като ни спрат военни да им показваме този лист. Чудя се колко ли военни ще срещнем (все пак през миналия юли имаше нарушаване на примирието) и дали ще има постове по всеки път дето да ни проверяват - тъй като това обаче не е особено интересна подробност ще споделя отговора на тази чуденка още сега - военни ще ни спрат точно нула пъти.

Таксито на връщане е по-интересно. Оказва се, че е иранска кола и Теодор седящ отпред старателно разпитва шофьора за качествата на иранските коли и затова колко харчи на бензин и на газ. Оказва се, че в Армения много коли са на газ, защото е супер-евтин. От този разговор Теодор вади куп интересни и полезни заключения, но аз помня много малко, одрямано ми е. Изскачаме пред историческия музей точно в 16.30 (за 1000 драма) и едва направили първи стъпки натам съзирам венковата потресаваща брада, гоговата сафари-шапка и жоровата фанелка на Хасково (футболния отбор).

На влизане в музея се оказва, че тъй като имаме час и половина няма да можем да видим и картинната галерия. Нищо, и тя е едно от тези неща с нисък приоритет, които ще останат за следващото ми (самостоятелно) ходене в Армения, където просто ще си доглеждам нещата които не съм преценил за достатъчно интересни, че да водя цялата група. Музеят започва с една зала от старинни карти, които ме хвърлят във възторг - обикаляме ги и пред голямата релефна карта на стената разказвам бегло историята на Армения - за Тигран Велики и неговата империя стигаща чак до средиземно море, за по-късната традиционна Армения горе в планината, за Киликия и за Ани. После започваме залите от единия край. Малко е объркано - музеят е на два етажа, като най-старите неща които се гледат първи са най-отгоре, а на първия, под тях е картинната галерия. Вървим си ние от зала в зала; всъщност като се изключат началните 2-3 зали (защо всички исторически музеи винаги прекаляват с глупостите от палеолита и неолита и пълнят с тях много зали) е много, много интересно. Има огромни делви,за които не знаем как са били пълнени и пренасяни. Множество урартийски скулптурки изкопани в Аргищихинили, което е било някъде наоколо.Средновековието обаче ми е много по-интересно -  Врата от разрушаващ се манастир, много артефакти от Ван и вобще от земите останали днес в Турция, където арменското културно наследство целенасочено се унищожава и заличава. После има чудни чинии и украшения и разни монети. Има и група на френски с която постоянно се застъпваме из залите, ама Гого май предпочита аз да обяснявам, пред това да ни превежда какво говори някаква прибързваща гидка. Говоря много, постоянно разказвам някакви детайли от историята на Армения, всички ме слушат с променлив, но все пак стабилен интерес. В залата с носиите Венко сяда на едно столче в ъгъла и заспива; не пропускам възможността да обясня за многото евреи които са живели по тези земи в мир и разбирателство с арменците, традиционен екземпляр от които се наблюдава заспал на столче в ъгъла на залата. Отново става интересно при снимките и най-вече картата на геноцида. Освен Теодор, който също има нужда да поседне, другите слушат в захлас. Май все пак нямаше да е лошо да отидем и в музея на геноцида - аз съм чел достатъчно, но за другите сигурно щеше да е един хубавичък шок. Нищо, и това тук става и успява да предаде достатъчно от ужаса на зверствата. Всички обаче са толкова уморени, че не могат да продължат наникъде след музея, нужна ни е почивка. Венко и Теодор се нагърбват с това да отидат да вземат колата, както и багажа ни оставен там, а ние тримата се отправяме към апартамента, да се изкъпем и да починем малко.

В апартамента, аз отново съм последен в редицата на къпещите се, затова просто си почивам и се свързвам малко със света, докато другите се къпят. Венко и Теодор се появяват с колата преди да настане мой ред за банята, така че и те са с приоритет, особено Теодор който наистина има нужда да подремне малко. Оказало се обаче, че Дачията, която си бяхме резервирали след дълго обмисляне била повредена и затова ни дали Киа Черато на същите пари. Малко е неприятно, щото господа шофьорите наистина се чудиха много време и си имахме сериозни аргументи да изберем Дачията, а сега всички те отиват на кино. Нищо, това ни се е паднало; тепърва ще разберем колко прави сме били предпочитайки Дачията.
Понеже Гоговия паспорт още е у нас си правим майтап с Гого, че са му ударили Карабахска виза в паспорта и веченяма отиване в Азербайджан за него. Гого продължава да не си го иска и Теодор си го пъха в гащите. Хората се къпят един след друг, Теодор заспива, гледа се нет и руската детска телевизия, Венко говори с Ира, постепенно ми става ясно, че да разбутам всички за привечерна разходка би било изключително грубо, няма да го направя. Венко ме утешава, че утре сутринта можем с колата да идем по разни интересни места преди да си заминем и аз се примирявам с тази опция. Докато чакам моя ред за баня правя видео като интрото на "Алф" - тичкам насам натам с камера, влизам при хората и тананикам музиката. Теодор е Кейт, щото тъкмо излиза от банята, а Венко е Лин, щото говори по телефона. Докато съм в банята пък компа прави син екран и трябва да излизам да му пиша паролата. Междувременно си изпирам всички мръсни тениски до момента. Накрая излизам и започваме да се приготвяме за излизане за вечеря.

В това време Жоро има проблем.От много влизане от различни странни локации и уреди, по някаква причина джи-мейла му почва иска отговор на въпроса му за сигурност. И седи той хванал глава с две ръце и мисли. Въпросът му е "Кой си ти?" и интуитивните отговори не работят. Правим бъзици с това, как хората отиват на пътешествие да намерят себе си, докато той отиде на пътешествие и загубва себе си, ама всъщност е много неприятно да ти се случи нещо такова и да живееш в опасност, че ще си загубиш най-важния мейл. Нищо, след като доста време беше загубен в Армения, най-накрая като се върна май се е намерил, щото от него ми писа да ми прати снимките.

Накрая излизаме за вечеря. След кратко двоумене решаваме да отидем на таверна "Ереван" (знам, оригинално име), която дебелия чичок с който си говориха като взехме апартамента бил препоръчал. Намираме си я лесно и влизаме. Вътре има жива музика, че и танци, обаче нас ни водят в някаква малка стаичка специално за нас и музиката идва само от тонколони. И тука като се почна едно поръчване, едно ядене... Шашлици, гъби, меса, печени зеленчуци, експериментални ястия...кана след кана с компот се редят, тия с вино също, макар и мъничко по-бавно... Аз си поръчвам кебаб и юфка по традиционен арменски начин и супа, която се оказва от лапад (Авелук на руски защо не значи нещо по-близко до лука?). Венко ми бил казал, че това било щавляк, как пък не съм знаел тая чудна видинска думичка. В крайна сметка това остава единственото ми ястие изядено наполовина. Естествено всички обменяме неща постоянно и шашлиците, особено пилешките правят много добро впечатление. Само Гого пак си е взел някакви неща дето никой не ще да опитва, супа с йогурт и пак някакви свински крака. Жоро пак търчи насам-натам да прави снимки и успява да хване малко от традиционния танц в общата зала. Гого пък се опитва да звъни на Мими от моя телефон със венковата сим-карта, но не успява, може би защото набира две нули вместо плюсче, а може би щото просто нещо не става. Теодор е ухилен до уши, а Венко разправя истории. Много весели неща се чуват тази вечер на пиршеството в таверната, обаче няма да ги преразказвам, защото така споменът за един чудесен гуляй е по-чист и приказен.

Към полунощ си заминаваме. Май не се очертава много сън и тази нощ, отново се притеснявам за другите. Докато вървим наобратно към апартамента Гого, Жоро и мен ни избива на простотия - Гого си припомня въображаема задача от сборника на Коста Коларов със задачи за седми клас (всички знаем Коста Коларов, нали?), в която две момичета ядат едновременно от една чаша... Спирам дотук обаче, за да не достигаме нивата на изпорстяване от онази вечер. Правят ми снимки с Рапунцел,за която всички стигат до извода, че прилича на Ели.

Уговаряме час за ставане, говоря с Ели по телефона и си лягам, преди някой да е тръгнал да ме занимава с глупости. Последната ми гледка е заспалата полубрадата мутра на Венко срещу мен на двойното легло.

12. Ден Трети, Посолството, паркове в жегата, Майка Армения, каскадатa, компот

След краткотрайно мотане по площада, по време на което се обсъжда плана, решавам да ходим до посолството (на Нагорни Карабах), за да си изкараме виза, тъй като това ни е единственият ден в Ереван и трябва да успеят да я направят, а сме цели 5 човека. Отиваме при едно српяло такси и го питаме колко ще струва, той ни казва "оооо, то е на 30 километра, ще струва 10 000 драма (20 евро)". Почват да се пазарят с Венко, обаче сумата не пада под 3000, което пак е прекалено много за нещо което е на 3-4 километра оттук. На мен ми беше ясно, че няма да се возим с този още като чух първата сума - невероятно много мразя някой да ме взима за мезе по точно този начин, да ме преценява толкова грешно като малоумен турист и да ме лъже така ; никой, който ми е поискал десетократно по-голяма сума за нещо няма да получи нищо от мен. И дори да беше осъзнал грешката си и да се беше навил на нормална цена - нямаше да се возим с него. Все пак не обясних тези си съображения на пазарливия Венко, щото пък колкото повече се пазари с изроди - толкова по-добър става. Съседните на този таксиджии са по-милички, може би дочули разправията - навиват се да ни закарат с две коли за по 1500 драма всяка - пак ни цакат леко, ама поносимо и поне не трябва да се тъпчем 6 човека в една кола. Трябваше да си спрем такси, а не да си хванем спряло, ама нищо. По пътя има задръстване, а шофирането в Ереван ми се вижда като брауново движение, не мога да си представя как се кара тук, безпокоя се за Венко, който довечера ще взима колата. Нищо, от задръстването поне виждам арменския парламент, академията на науките и президентския дворец. Искаше ми се и пеша да дойдем дотук, обаче и три пъти с кола ми стигнаха. Също така си мисля, как това парламентът на една страна да е по-хубав от президентството и говори добре за нивото на деомкратичност в нея.

Нашият шофьор не знае къде е посолството, но успява да стигне първи до него. То е в една доста представиелна сграда в малко по-сиволилавия отенък на традиционните камъни. Влизаме и един възрастен човек ни пита какво желаем, след малко идва и мацка, която говори перфектен английски и ни раздава формите. Виждайки как сме петима решава да ни издаде групова виза, на името на водача, а другите да са споменати само като списък с имена отдолу. Пита кой е водачът - 4 пръста моментално посочват към мен, досега не бях виждал такова въодушевление сред спътниците ми относно моето водачество, чувствам се малко горд. Водачеството обаче си идва и със недостатъците - има във формата списък с региони, които се каним да посетим и се оказва, че само аз знам къде ще ходим, другите трябва да преписват.
Накрая мацката ни събра паспортите и ни каза да дойдем между 15 и 17 часа да си ги вземем заедно с визата. Теодор обаче се сеща, че не е добре да се моткаме без паспорти и прави едни копия, които аз съхранявам. Гого пък зацикля как той в никакъв случай НЕ иска граничен печат от Карабах, щото можело да ходи в Азербайджан, а там няма да го пуснат на границата ако разберат, че е ходил и ще го сложат в черен списък(като Бойко Василев). Май и аз трябва да взема да ида в тая пуста промивална на мозъци преди да се разчуе за този текст, а? На въпроса ми  към Гого защо би искал изобщо да ходи в Азербайджан, той отговаря първо, щото му харесвало и искал да види тая приказна страна (едвам сме излезли от посолството, а той почва с бъзиците), но после става ясно, че има шанс да го пратят от работата му там, миналата година някакви колеги негови били ходили.

Планът ми включва връщане до центъра пеш, чрез изкачване на хълма с голям паметник изотзад и разходка из парка в който е  статуята на Майка Армения. Пресичаме улицата през подлез и изскачаме до две огромни огледални сгради, надвиснали над коридора помежду си, защото се разширяват отгоре. Мисля, че идеята на модерните строители е било да изглеждат като две събрани в юмрук ръце, на които пръстите им се допират отпред. От далече пък изглеждат, все едно дупката между тях трябва да има формата на пламъче. Ае модерно строителство, иди го разбери, на всичкото отгоре не виждам какво би могло да е това, освен жилищен блок. Градинката пред двете сгради се полива по изключително нерационален начин; всъщност из центъра, край операта и къде ли не другаде също забелязахме, че тук на никой не му пука ако хаби водата, чрез нерационално поливане, поливане на места където водата се изтича по някакъв асфалт или пък лоши сръзки между маркучите. Освен това е почти пладне, защо му е на някой да полива точно по това време, то е много вредно за растенията.

Изкачването на хълма отзад изглежда невероятно лесно на картата, като разходка из зелена площ; всъщност обаче минавайки през тунела между сградите се оказва че зелената площ е нещо като поле с бунища, правите пътеки през него не са точно прави, нито пък асфалтирани. Доста е неприятно, когато човек очаква парк или поне култивирана по някакъв начин градинка да се озове на това място. Всъщност поленцето може и да е било симпатично, преди да построят тия двете сгради и още една бетонена глупост на 20 етажа до тях, обаче сега е пълно с купчини от строителни отпадъци, които ние бавно заобикаляме в най-голямата жега. Отново успяхме да се заврем на единственото място без сянка в най-горещото време. Улисваме се в разговор с Венко и Теодор и забравяме Гого и Жоро малко по-назад и ги изчакваме на една мизерна сенчица; всъщност се оказва, че те си оплзотворяват времето по-добре от нас и Гого има чудна фотосесия в бунището и ни носи сувенир - смачкана и разбита кукла на бебе без крайници но затова пък с едно око и един кичур коса от едната страна на главата. Докато вървим из гадостта се чуват гласове на възторг от това в каква дупка сме попаднали, а не трябва да е така, искам всички да се Радват на Армения. Опитът обаче се трупа, сега знам, че ако искаш да стигнеш донякъде в Армения шорткътовете обикновено са лоша идея. След бунището пък следват вилите на новобогаташите. Псевдо-барок от 21ви век (да, тука и мутробарокът е закъснял с 20 години), високи крепостни стени около дворовете, джипове изскачат оттук оттам. После пресичаме през един неприятен подлез и ето ни на входа на парка Ахтанак със стауята. Около голямата арка в арменски стил (като казвам арменски стил да се разбира - от оранжев камък, с малко традиционни орнаменти) са насядали чички, криещи се на сянка. За нас обаче няма сянка - нашият път в жегата продължава. Поне има чешмичка, която ще употребим повече от веднъж и която Гого (а може и да не беше той) ще използва да пръска околните. Обяснявам им как като се чудим в какъв ред да пием вода - мой дълг като лидер е да  понасям най-големите неудобства и да пия винаги последен; на никой обаче не изглежда да му пука за жертвата ми, просто си пият първи.

Паркът не е много внушителен, преобладаващата растителност са храсти и ниски дървета. Нищо не хвърля сянка по напечените ни тикви. Минават някакви мацки и всички проточват лиги, прави се сложна диверсия за да бъдат видени и лицата им, за да се направи извода дали "стават". Има крийпи соц увеселителен парк, в който всичко работи, но няма никакви посетители. Зад гиганстки червен танцуващ маймуняк се вижда статуята на Майка Армения - какво хубаво въведение към нея. Детската въртележка се върти под звуците на някаква драматична чалгийка. Росийские пышки пише на една будка, май значи нещо като понички. Самият факт обаче, че надписите на всичко тук са на руски показва, че това едва ли е най-модерният и нов лунапарк на света. Има клетка с едноок бухал, който не спи - това поражда бързо затихващата в жегата дискусия затова кога и как спят нощните птици. Има и залепена на дърво снимка на дете с маймуна. Без обяснение.

Накрая изскачаме до паметника. От всичките му страни е обграден със символи на съветската военна мощ в последствие заети от арменската такава - танк, катюша, един ракетомет, мортири някакви и други оръдия. Паметникът е на огромен каменен пиадестал. Ако майката на Грузия беше ефирна и грациозна (може би и това, че е от алуминий и помага), то тази каменна скулптура е твърда и масивна, внушаваща стабилност и сила. В мускулестите си ръце държи огромен меч, който е толкова квадратен и така прихванат, че прилича на самоделна бухалка, с която се събират дългове от нередовни платци. За да се откроява дебелият меч и без това неголемите гърди са вдигнати по-нагоре отколкото са на истинските жени и това някакси подсилва ефекта на мъжественост придаден от огромните яки ръце и късата коса. Посланието е ясно - майка Армения може да не е най-красивата и женствена на света, ама ако някой посегне на децата и хич няма да се поколебае да го пребие. Всъщност това послание ми харесва, защото точно това е направила Армения във войната в Карабах преди 20 години, когато азерите са започнали да избиват арменци. Държа обаче да се изясня - харесва ми не милитиаристичния подход към решението на конфликти, а това, че статуята наистина ясно и добре олицетворява нацията, която не оставя своите в беда.

Гого се вози на ракетомета и констатира, че катюшата всъщност е ЗИЛ с ракетна остановка на гърба. Как тук за няколко дена, Гого премина от пълно презрение към автомобилите, до това да познава точните заводи.  А този пиадестал - прекалено е голям, заслужава по-голяма статуя. Вътре се влиза като в музей, ама аз не искам - влизал съм в Майката на Украйна и това ми стига. Отпред има вечен огън. Гледаме разкрилата се гледка към града. Огромен, милионен град, с широки булеварди, високи сгради, жужащ живот навсякъде. Не е особено красив, обаче е внушителен - един истински център на живота в тази държава. Не се виждат ясно изразени забележителности - освен Операта, телевизионната кула и хълма с паметника на Геноцида почти нищо не се откроява; това обаче някак си помага да се възприеме градът по-цялостно, като един жив организъм, а не като серия от сгради тук и там. Може би само аз си го мисля де. Неприятното обаче е, че има или смог или ниски ефирни облаци, най-вероятно комбинация от двете; както и да е, резултатът е, че не се вижда никакъв Арарат в далечината, въобще далечина даже не се вижда.

Излизаме от парка по друг път, но накрая от същия изход. Тук си говорим нещо много интересно, но не помня какво, ако някой от другите се сеща - да каже. Излизаме точно до петдесетмететровия ръбест стълб с нещо като листо на върха, който е паметника по случай 50 години от съветизацията на Армения, днес преименуван на паметника на възстановяването на държавата. Яд ме е на тая грозна соц-гадост - на същия хълм е като майка Армения, обаче на малко по-хубаво и видимо място и далеч по-висок. Дразни ме е не само, че е толкоз грозно, Майка Армения поне има смисъл и до днес, а това е паметник на отдавна забравено и не съвсем хубаво историческо събитие... Наоколо има и други бетонни паметници по които групичката се пръска да наднична. Сега си мисля, как ще слезем оттук по каскадата обратно в центъра.

И тръгваме към известната каскада, един от символите на града, която на картата започва отгоре именно от този паметник. Но не, оказва се, че между паметника и каскадата има гигантската дупка на строеж. Всички са изненадани от това каква гадна гледка се открива между нас и една от най-големите забележителности на града. Отново се чуват гласовете на възторг от дупката, този път от всички. А за разлика от предното бунище - това тук беше неизбежно да се види. Жоро пуска изречения като "Не бе,аз съм много доволен, че видяхме истинската мизерия". Чувствам се малко зле като водач, който ги е довел на пътешествието на мечтите им, а там вместо това има отвратителна дупка и то втора за деня, а някои от забележителностите, които ще видим през другите дни са дупки в буквалния смисъл на думата.. След известно съзерцание все пак тръгваме надолу и по някакви скелета и мост от дъски пристигаме до каскадата, която представлява няколкостотинметрово стълбище с фонтани, скулптури и зеленина по площадките. Точно преди каскадата, над дупката е вилата на Шарл Азнавур. Горкият, много се е прецакал ако всеки път като дойде в Армения вижда точно това. Каскадата е приятна, но още не можем да се отърсим от това загубено място, през което се стига до нея; още не мога да повярвам, че такава голяма и забележителна улица свършва така.

Самата каскада е интересна, обаче засипана с модерно и осемдесетарско изкуство - не ми е много по вкуса, макар да има интересни неща. Както примерно фонтанче, в което, както Жоро забелязва, водата излиза от нарове. Или пък изкуствени дръвчета с листенца от пъстро стъкло. Или фонтан в който има човешка глава, а една риба го гледа отвън, избива го на сюрреализъм. Или фонтан около който обикаля бронзов фантсатичен лъвовълк. Вътре зад каскадата пък е музеят на модерното изкуство Кафесджиян - никой обаче няма желание за колекция от модерно изкуство, а и аз никога не съм го включвал в плана, Най долу пък е статуята на Александър Таманян, който е архитектът измислил целия градоустройствен план на Ереван през 20те, плана по който центъра на града придобива сегашната си закръглена форма, с много паркове и зелени площи. Мисля, че и каскадата по принцип е била негова идея, ама трябва да се провери после. Статуята го изобразява надвесен над масата с плановете му.

Между каскадата и гърба на операта има чудесно площадче с кафенца отстрани. Решаваме да се подкрепим с по нещо студено и сядаме за малко, защото наистина ни е много горещо, а след около час от другата страна на Операта ни е срещата за апартамента. Жоро и Теодор пробват арменската бира, Венко пие кола, а аз се оказвам най-смел и си поръчвам компот.  Оказва се от дренки, студен, чудесен и става големият хит - всички си поръчват по един. Всички си почиваме и се отпускаме. Милият Венко, който винаги знае от какво се нуждае да чуе групата, разправя историята как с Ира (макар че съм сигурен, че е било Венкова идея) били научили кученцето като се разгони - да си облизва само предеякулационната течност, като му кажат "Лори, близ!" В 14 без мъничко ставаме и тръгваме към апартамента на булевард Мащоц 33. По пътя минаваме през градинката, където местните художници си продават изкуството, както и край ново разхищение на вода поливаща кална градинка.

11. Ден Трети, срещата, разходка с багаж и без, закуската, Северното авеню

Още докато се суетим пред вагона с безбройните торби на Гого и остатъците от вечерята, а Жоро снима влака и кондуктора и нас на светло, от към сградата на гарата по перона се задават Венко и Теодор. Венко се носи в лилава ризка и бели гащи, а на лицето му има туфи от редки косми, които от учтивост ще наричам брада оттук нататъка.  Теодор пък има мафиотска шапка и за моя изненада не влачи куфар (понеже за него ходенето в Армения е на път от България към Германия, той си има куфар, който по план днес трябваше да разнасяме чак до следобеда). Ей как се радвам да ги видя обаче, сладурковците! Следва прегръщане и всеобща радост. Тръгваме по дългия първи перон към сградата на гарата. Оказва се, че куфарът не е миракулозно изчезнал, а просто е при някакъв човек в някакъв багажник (!?). Също тъй се оказва, че хитроумната схема за спане на летище на брадатия стратег изненадващо не е сработила, а Теодор изобщо не успял да дремне и в двата си самолета и всъщност никой от нас не е никак бодър. Докато минем през гарата всички хора от влака са си обрали крушите и сградата е празна; не е учудващо, като има 4 влака на ден. Има обаче плакат за приоритетните проекти на ЮКЖД от 2002ра година. Мда, тук сме в миналото. Пред гарата има голям паркинг. Има някакви чичоци, дето ни предлагат таксита, но не са и наполовина толкова досадни, колкото тези в Тбилиси. Отиваме до някаква жигула, където униформен служител отваря багажника и Теодор си вади отвътре куфара, а аз продължавам да не разбирам какво се случва. Обяснението е, че на гарата няма багажна служба и някак си са разпитвали докато се е стигнало до това временно решение. Венко пък мъдро (също така и поръчано от мен) е взел телефон на таксиджията дето ги докарал  и е спазарил връщането ни до летището на Тбилиси за по 20тина евро на човек. Жигулата не изглежда ненамясто тук, за автопарка пред гарата е характерно изоблието на волги и жигули. Става дума защо Жигулата си сменила името на Лада, макар че тя май не го е сменила официално, просто моделите за износ са се казвали Лада.

Отиваме да наснимаме паметника на Давид Сасунски (който се явява нещо като арменския Крали Марко, ама легендите му са по-хубави и интересни и се бие срещу арабите). Венко пита колко сме високо и му обяснявам, че Ереван е на 900-950 метра надморска височина, Венко също забелязал, че самолета както бил на 2000 метра и изведнъж кацнал;аз пак помрънквам за лошото качество на информацията за полета на таблата на Пегасуса. В това време Теодор налапва близалка. Мислех, че вече е спрял близалките, че никак не са полезни, с всичката тая захар, ама явно в определени периоди човек се връща към тях. Добре е, че никога не съм обичал близалки; чудя се да нареждам/бъзикам ли Теодор заради пустите близалки, но решавам, че такова поведение би било по-досадно от самите близалки, затова почти нищо не казвам, а и той не прекалява с тях.

Липсата на багажно в гарата представлява проблем. Освен куфара, Георгиевците мъкнат по една огромна раница, моята и венковата също не са особено леки, а срещата за апартамента е чак в 14 часа. Решаваме постепенно, разглеждайки, да се домъкнем до мястото, от което наемаме колата, което отваря в 9 и да питаме дали може да си оставим чантите там до следобеда, когато ще вземем колата. Пъхаме се в метрото, добре отбелязано, че да се вижда от площада. На тази спирка то е надземно, макар че пак някак успява да има ескалатор с човек в будка до него (Венко повтаря идеята си за неоправяемостта на държавите с такива хора). Няма билети или карти, а оранжеви жетони. Що не си взех един жетон, да си имам сувенир? Спирката е облицована с кафяв камък, изглежда доста приятна и невероятно по-приветлива от оная гадост в Тбилиси. Метрото е пълничко, стоим прави; наоколо има космати арменски чички и дебелички лелки, чудесно е! Возим се само за една спирка - аз по принцип мислих в плана това да го вървим, обаче колективното настроение е в полза на максимално бързото отърваване от тежестите и аз като водач съм длъжен да максимизирам благоденствието на всички. Тежка е моята участ, всички си мислят, че аз просто издавам заповеди каквито ми хрумнат, а всъщност аз се грижа за тяхното благо, поемайки всичката отговорност. Но такава е съдбата на великите лидери, те си остават неразбрани.

Измъкваме се от метрото след още един дългичък ескалатор, пред особено грозна сграда с козирка . От другата страна на улицата е новата катедрала "Св. Григорий" . И тя, като грузинската е построена съвсем скоро - завършена през 2001-ва година, но изглежда по-малко внушителна и по-грубовата. Съжалявам, че постоянно сравнявам Армения и Грузия, това ще отмине след няколко часа. Сред населението няма никакъв интерес да ходим да се пъхаме вътре, а то все пак е и преди 8, едва ли е отворена, затова я оставяме за после. После обаче не успяхме да се върнем тук - това е един от няколкото пропуска в разглеждането ни на този град. Нищо, както всяка нова църква, сигурен съм, че вътрешността и щеше да разочарова.
На кръстовището Теодор се диви на тролея, който взима завой пред нас, та го дебнем да го снимаме. Скоро ще трябва и да се теглят пари, и да се закусва. Всъщност, още оттук започва обсъждането на бюджетите и наличието  на "общи" и "лични" пари за всеки. Като се обсъждат пари прекалено много време се казва "ВЕНКО Е С НАС", ама тъй като той наистина е с нас - няма смисъл. Показваме се на площада тъкмо, като сме измислили бюджетната сметка и Теодор отива да тегли от банката в ъгъла; всеки има по 50 000 драма лични средства, освен общия бюджет. Теодор мрази да му остава кеш в странна валута, затова министърът на парите (Жоро) ще внимава, да не не остане накрая.

Площадът е много специфичен, елипсовиден, обграден със сгради еднакви по тип, цвят и архитектура. Досега не бях обръщал внимание, как тези сгради освен, че са от типичния арменски розов камък всъщност имат и вариации в цвета на камъка и са на едни такива интересни петна от по-тъмни тухли. Създават усещането за древност...и за трапчинки. Повечето сгради са административни, но на средата на площада стърчи музея-галерия, в който планираме да дойдем по-късно. Разказвам как тук всичко е във ваканция, даже информационната агенция почива през целия август. Всъщност няма много хора, доста е пусто като за централен площад в 9 без нещо; все пак има някакви мацки, които да ни подтикнат да обсъждаме арменските девойки и как Теодор осен дето е ходил с арменка, арменският тип мацки май доста му харесва. Има нещо като ястреб над площада и разказвам на Венко как Гого си мисли, че е видял орел в Грузия (от влака за Гори, още докато беше до прозореца). Тръгваме към пешеходния булевард. На него обаче му сменят настилката и решавам, че както сме с куфар е по-добре да обиколим отстрани и минаваме край площад с театър и гигантски метален паяк, а после и край сладката църквичка Катогхике, която е пред голямата нова противоречива църква света Анна и двореца на католикоса, строящ се в момента.  Тук Гого вижда някакъв плакат, който рекламира шоу с традиционни танци в 6 следобед и решава, че непременно трябва да отидем. Всички други удавят ентусиазма му в умората и апатията си, а накрая аз като водач му обяснявам, че и без това има много за гледане тук, нямаме време и за танци. Моята умора също личи, по това колко малко пише по тези страници за всъщност много интересните неща, които видяхме. Обикаляме операта отзад и тръгваме по булевард Мащоц към хранилището на древни ръкописи Матендаран. В една от страничните улички е фирмата Караван, от която ще взимаме колата. Момичето вътре е учтиво и разбрано и ни разрешава да си оставим багажа; следва пълен хаос, защото всеки си вади нещата дето иска да вземе със себе си и тези дето иска да остави; чудя се дали тя вече не съжалява, че ни е пуснала, ама не изглежда така, май не сме първите хора с подобно желание някога.

Така, живнахме малко. Но за кратко - сега сме гладни, а досега не сме намерили нещо, което да се продава на лесно за закуска. Вобще започна да ни се създава едно такова впечатление, потвърдено в следващите дни, че в Армения не се продават храни тип закуски по улицата - няма пекарни, няма закусвални, няма кебабчийници, няма будки за бърза храна. Всъщност това е едно от първите места в света които виждам, в които липсва традицията на хлебната закуска от фурната сутрин. Обикаляме около операта, която е от красив сивозелен камък и е доста внушителна. В парка край нея са паметниците на известните арменски хора на изкуството, виждат се Хачатурян (онзи с танца със сабите), Комитас (литератор и композитор от началото на 20 век), някаква грозотия, което сега виждам,че е паметник на Саят Нова (поет, 18 век); но най-силно впечатление от тези прави паметникът на Арно Бабанджиян, известен композитор и пианист по съветско време. Статуята представлява малък човек с голяма глава и огромен арменски нос пред едно пиано, натискащ клавишите с такава страст, красота и виртуозност, че ти се приисква да дочуеш звука който би издал ако беше истински. А не е ли това смисълът на един паметник на пианист - да ти се прииска да го чуеш наистина? Да си призная, никога не бях чувал за Арно Бабанджиян, освен като име в списък, но сега ще си намеря някакви неща да послушам. До него пък има голямо кръгло огледало на поставка, причина да си направим фотосесия от селфита, усмиханти и намръщени, весели и сериозни (доколкото можем да изглеждаме сериозни с венковата лилава ризка и Брадата). Проверяваме едно кафене отстрани - хем работи, хем няма хора, нито нещо за ядене. Накрая намираме едно малко ресторантче, пише кебаб отгоре и влизаме. Вътре има 4-5 човека обслужващ персонал и отново никакви клиенти - като питаме се оказва, че и то, както явно е характерно за града работи, ама няма още никаква готова храна. Питаме да ни упътят къде евентуално има и тръгваме натам. Това търсене на храна вместо да разглеждаме града започва да става досадно, а не искам нищо в моята любима страна да ми досадява, не е честно. Накрая намираме някакво малко ресторантче с масичка отвън, където поне има ламаджуни (тук те са традиционно арменско ястие, което няма нищо общо с омразната Турция, а кой знае откъде са се пръкнали всъщност?). Взимаме си всички по един ламаджун с кола или с айрян (който на арменски се казва тан). И сядаме да си похапнем на софрата. Отново се обсъждат качествата на арменките, и, изненадващо на японките, защото една такава (или пък друга азиатка) минава покрай нас. След ламаджуна Теодор пак налапва близалка, дочакваме го да си я изближе и тръгваме пак към центъра.

Този път ще си минем по северното авеню - главния пешеходен булевард, нищо че е в ремонт и му се сменя настилката. В началото му Венко разправя как в някакво заведение в Милано имало коктейл, който се казвал спермата на бармана и когато някакъв негов познат питал какво е му казали - изненада, поръчай си и ще разбереш. Следващия път обаче познатият си докарал подкрепление и се престрашил да си го поръча; било една чашка нещо като бейлис млечно такова и една чашка нещо с лимонов сок, които като се смесят млечната съставка се пресича и става на гадни парцали, откъдето идва и името. После се обсъжда в какви мизерни условия живеят хората в Африка и дори евентуално нашите познати там. Булевардът има характерен единен стил, сякаш е построен накуп и то неотдавна (както се оказва 2002-ра-2007ма), целият във високи сгради, които са или скоро ще се превърнат в луксозни магазини, бизнес центрове и жилищни сгради за пребогати хора. Камъните са същите розовички, такава ще е и настилката като я сменят. По средата на булеварда има уширение, където сградите образуват полукръг. Интересно ми е какво ли е имало тук по соц-а, преди да се направи на луксозна пешеходна зона? Също интересен факт е, че по първоначалния план на архитекта от 20те този булевард е трябвало да изскача директно на централния площад, обаче милият Съветски Съюз решил да го зареже и вместо това да построи не-съвсем вписващият се  (щото е жълт, а не розов) музей на площада и булевардът сега изскача зад музея. В това време си говорим за Мол Фландърс и как като бяхме малки имаше сериал за нея по канал 1 всеки следобед, който както се оказва е направил доста за сексуалното ни образование. Аз бях доста шокиран, когато нещо по Дефо, което започва като съвсем нормална английска история тип Оливър Туист директно за две серии прерастна в софт-порно, Гого пък още помни сцена от филма, в която някаква карета си върви и Мол Фландърс подскача вътре, върху някакъв човек.  Може би на неутралните читатели се създава грешно впечатление, че изпростяването на разговорите ни става тъй като се появиха Венко и Теодор, всъщност изобщо не е така, дългогодишният ми опит по пътешествия сочи, че изпростяването идва първо от умората на натрупаните дни на път и в постоянната компания на хора и второ от самото увеличаване на бройката кочове, 5 души неминуемо са обречeни да си говорят по-големи простотии от двама, примерно.

Накрая на булеварда, зад музея има сувенирен магазин и аз решавам да накупя един куп неща, защото по-нататък няма никъде да намерим толкова хубав магазин. Скъпички са нещицата, успявам да дам около 30 евро за сувенири, но поне съм зареден с куп подаръчета за Ели, знаме за мен и картички от почти всеки манастир, където смятаме да ходим.

10. Ден Втори и Трети, влакът, страната на мечтите, красивата арменска утрин, планината-символ

На гарата сме 20 минути преди влака да потегли. Той е вече там, огромен и дълъг и арменски, с розово-сини вагончета. На вагоните пише Батуми - Ереван,на арменски, на влака пише Армения - този влак ще е една прелщдия към истинската Армения. Коловозът е пълен с народ, заминаването на този влак е Събитие тук. Нощта е топла и хубава, хората се суетят наоколо, а влак с прекрасна екзотична дестинация се приготвя за заминаване, това е прекрасната романтика на едновремешното Заминаване с влак, която в днешния свят толкова рядко усещам. Чувствам се чудесно, отивам в мечтаната Армения и то по най-прекрасния магически начин, с този огромен, приказен влак пълен догоре с интересни хора. Благодарен съм на Жоро, че неговата безкрайна страст към влаковете в крайна сметка ни докара точно тук в този момент, до този влак; аз като нищо да бях решил да ходя с автобус или такси. Като стана дума, Жоро е много въодушевен (по неговия, не-толкова-очевиден-като-Гого начин) наоколо, докато прави спирки. Нашият осемнадесети вагон се оказва на най-най-задния край на влака, там където той надвишава дължината на перона.  Кондукторът ни проверява билетите и ни пуска, през онази врата от тревата дето вече няма перон, та стълбата идва височко. Навлизаме в купето и...кого да видим, италианците от хостела. Единият се оказва в нашето купе, а другия в съседно. Това изглежда малко досадно, защото сега ще искат да си говорим, а ние искаме да се насладим на влака/на навлизането в Армения/на вечерята  и вобще на цялата романтика. Нищо де, на пръв поглед изглеждат свестни.

Излизаме за още малко снимки покрай влака, но ни казват да не ходим далече, че скоро ще тръгва. Товарим се и той наистина си тръгва, по разписание. Първите ни миинути втъв влака са пълен хаос, има багаж по входа на купето ни, Жоро трябва да снима, Гого ходи в банята да се мие, но не успява да пусне водата, а Матео седи на средата на купето и ни говори за живота си. Събират ни паспортите многопреди дори да наближим границата, защото граничния контрол ще бъде във влака. Самият влак минава през онзи бедния квартал със катедралата по средата и тя се вижда много наблизко. Накрая посбутваме багажа, разпределяме леглата (Жоро и аз сме долу в ляво и дясно, а Гого и Матео - горе и се настаняваме на вечеря и на приказка. Носят ни по две шишета вода - едното минерална, едното нормална и някакви кутийки с десертчета, които в последствие се оказват на вкус като лимонови резенки, но в различни аромати и разцветки. Каним и Давиде, другия италианец (онзи брадатият, дето не си чува телефона от шкафа).  Симпатяги са, де, работят нещо си в Брюксел или пък преди са работили, не помня. Единият от Реджо Емилия, другият от Римини. Били планирали да ходят до Израел, обаче цялата работа с бомбардировки и война в Газа ги възряла, затова се сменили на Грузия  където пък, в Анаклия на морето, за пръв път щял да се провежда фестивала Казантип, който традиционно бил в Крим, ама сега трябвало да му се търси ново място. Матео обаче нещо е болнав, пие парацетамол и си ляга рано рано, а ние си пием и вечеряме с другия. Жоро наистина си хапва хлебец със сирене и домати и е щастлив. Гризвам от лимонените резенки и малко суджук, но съм най-ентусиазираният за винцето.  Оказва се, че италианеца не знае какво е локум, обясняваме му. Разказвам му за Карабах и за войната и за позициите на различните народи; той е чувал ама не особено детайлно. Все пак става малко досадно, когато срещаш нов човек и ти трябва да му разширяваш хоризонта, а не той твоя. На Гого му се доспива, ние с Жоро ще чакаме границата, но все пак пъдим италианеца. Спираме на Садахло, скоро идва границата. Връщат ни паспортите и влакът бавничко се понася. Гого заспива и ние с Жоро излизаме да гледаме от коридорчето. Следим по джипиеса на Жоро точното си придвижване. Влакът се мъкне успоредно до границата, за да ме изтормози максимално с очакването; накрая, точно в 00:51 минути  тържествено я пресече и започна да се мъкне отново успоредно, но от другата страна.

Минаваме край жп-прелез, на който има спрели да чакат поне 4-5 коли в 1 посред нощ. Има и светещ кръст на хълм. Спираме в Айрум. Граничарите минават много бързо, дори не успявам да му видя добре герба на униформата, а италианеца май го провериха без изобщо да се събуди. От Айрум тръгваме с 18 минути закъснение, някак си си мислих, че досега се е събрало повече. Навън има само симпатична горичка. По разписание пристигаме след 6 часа, та решаваме да си лягаме. Чудя се дали Венко и Теодор ще са бодри като ги срещнем утре; сещам се за венковата хитроумна идея да спи на летището след като кацне и то, някак си, промъквайки се в "излитащи", защото там щяло да бъде по-тихо. О да, след такова наспиване определено ще са бодри. Оплитам се в синия си чаршаф докато разчиствам леглото от раници. Жоро пише на Златина, която е в Австралия и там тъкмо е... не знам какво време е, ама със сигурност е ден. Записвам малко от тези събития в дневника, докато се опитвам да си вържа телефона към някоя от арменските мрежи. Всичките ми отказват, значи о2 имат различни правила за роуминг за клиентите с предплатена карта и тези на договор, малко неприятен номер, но не неочакван.

Последната ми мисъл е - в Армения съм, успях!

Събуждам се към 6.30 и виждам срещу себе си силуета на планината Арагац. Жоро не е в купето, станал е доста по-рано и е правил снимки в здрача. В този момент той влиза; питам го къде сме и той казва Каракерт, което е точката в която влакът се обръща на изток. Докато от северната страна планината Арагац си изглежда почти същата, то от юг постепенно из мъглата се показва вълшебния връх на Арарат. Минаваме през разни селца, които имат вид на доста порутен соц. Кондукторът надува някаква съветска, а после и арменска естрада, под звуците на която Гого се събужда. Ах да, какъв по-хубав начин да се събудиш в този соц-влак от соц-музика която обединява два съвсем различни соц-народа. Майтапът настрана, положението наоколо наистина изглежда сякаш този влак ни е пренесъл не само в пространството, но и във времето преди 30тина години. Възприятието, че Армения е назад във времето от Грузия ще се запази през цялото време, но само тук ми прави такова впечатление, може би заради малкият прозорец от който се виджат само дребни нещица и се правят по-генерални изводи от нищото. Както и да е, под звука на "Доля Воровская" съзерцаваме Арарат, до който линията се доближава извършвайки захода си от юг към Ереван. Как само мислихме с Венко да почнем екскурзията от Ечмиадзин слизайки от влака там, като влакът изобщо не минава оттам. Арарат е огромен, внушителен, велик. Като човек го види разбира много по-ясно големия копнеж на този народ, симовлът, който тази планина представлява, фиксацията, която всички тук имат към него; та той дори чисто визуално доминира света им, как да не доминира културата. Пак ме е яд на пустата Турция, за която тая планина е поредния баир там някъде из платата, без развит туризъм, без особено културно или емоционално значение, без връзка с околния свят и най-ужасното - без разрешение за тези хора тук да се докоснат до планината на копнежите си заради затворената граница. От другите прозорци също гледат хора, всички се радват да видят Арарат.

После влакът завива на север и тръгва да навлиза в Ереван. Зареждат се панелки, първо по-изпаднали, а после и по-представителни. Накрая намалява скоростта и пристига, точно  по разписание, в 7.25. Всички се юрват да слизат. Моят багаж е готов, но срещата ни е в 8 пред гарата, та не бързаме особено много, Гого се приготвя. Все пак след 2-3 минути идва и нашият ред да слезем (тук има перон) и с левия си крак правя първата си стъпка на арменска земя.

9. Ден Втори, германка, Самеба, Show must go on, вечер

Решаваме да питаме местните кой е най-късият път до катедралата.  Гого, като най-общителен уж - отива да пита някакво момиче. Тя му отговаря на английски, че е тука само от седмица и не знае. Поцикляме и поспорваме още малко, допитваме се и до една група чички седящи на пейка и тръгваме към големия мост надолу и наляво от нас, а не към добре познатите ни от стария град. По пътя аз спирам да пия вода, а Гого и Жоро настигат момичето, което преди малко Гого беше заговорил. Виждам ги, че си приказват нещо и на ум си нямам, че от това ще произлезе един от най-сериозните спорове на пътешествието. Настигам ги и чувам как Гого казва (за мен) "He lives in Germany" и  просто успявам да кажа "Hi, yes, I live in Germany.", без да знам дори каква релевантност има това към разговора им. В следващия момент Гого се обръща към нея, казва и "Have a nice day" и ни подкарва нататък по улицата с бързо темпо. Жоро го пита защо е изгонил германката (каквато тя се е оказала, явно затова е станало дума, че аз живея в Германия). Гого казва, щото за какво ни е, сега с нас ли щяхме да си я вземем в Армения. Жоро твърди, че тъкмо му била станала интересна и имал два въпроса за нея, които тъкмо щял да зададе, ако Гого не бил прекъснал разговора така грубо. Аз заемам жоровата страна, защото на пътешествие всеки трябва да може да си говори с който си иска колкото си иска, без някой друг да му прилага неоторизиран контрол. Освен това можех и аз да искам да си говоря с германката, не само да и кажа къде живея. Гого е възмутен от критиките по свой адрес; казва, че той видял как ние сме щели да се зарибим по германката и да изневерим на приятелките си и като наш ангел-пазител решил да ни спаси от това злодеяние, щото много обичал приятелките ни. Жоро правилно отбеллязва, че всъщност Гого първи я заговори и че когато има избор на площад кого да попита за посоката нашият моралист избира хубавата мацка, а не стотиците насядали наоколо чички, които със сигурност знаят всички посоки. Гого крещи, че такава ни е благодарността за доброто дело, което бил извършил. Междувременно сме се озовали на моста и тръгваме по подлеза който е под него. Това е най-тъмната черна дупка на света, няма никаква лампа и обичайно като влизаш вътре не различаваш накъде е изхода. Тъкмо като човек влезе и решава, че няма какво да прави тук в тая тъмилка и решава да излезе - се вижда, че светлинката от терасата (все пак е подлез на мост) не е изключително далече и все пак оставаме. Аз си нося фенерче на пътешествието, но остана в хостела с ненужния багаж, откъде да знам, че точно тука ще трябва, пазех го за дупката на Григорий Лусаворич (виж Ден Четвърти) Накрая на изхода тъмнината е още по-лоша, защото трябва да се правят и завои по коридори, като допълнение към това излизаме от грешен изход и приканвам другите да се върнат обратно в подлеза, където по бегла светлинка и полъх на вятъра ми се е строило, че съм открил правилния изход.

Накрая изпълзяваме от официално най-ужасния подлез, който сме виждали (а във Варна има разни доста тежки претенденти за това отличие). Спорът за германката тече с пълна сила, докато се катерим по хълма. На Жоро му се сторило, че тя го била харесала и искала да си говори с нас, т.е Гого не само на нашето, а и на нейното желание бил попречил. Гого си държи на тезата, че някой ден ще му благодарим, че е разкарал германската напаст от нашия живот. Спорът започва да става по-малко интересен, аз отсъждам, че в Армения всеки ще може да си говори с когото си поиска колкото си поиска, пък ако някой реши и да изневери на приятелката си - пак си е негова работа, а не наша като съдници - стига да не попречи на екскурзията и на плана, тогава ще има бой. Гого твърди, че е обграден отвсякъде с разврат или нещо в тоя дух. В това време заобикаляме президентския дворец, който е построен насред най-голямото гето, което видяхме в Грузия. Съсед на президента е и чичок в барака, която няма стъкла по прозорците. И едва ли е единственият, кварталът си изглежда доста мизерно.

Нагоре по същата уличка се вижда най-после стената на катедралата. Тя е на огромен площад с гледка, цялата обградена със стена. Часът е почти осем, но всъщност е пълно с народ навсякъде наоколо. Отново има камбанария вградена в стената, въпреки че църквата е отпреди десетина години. Но добре е направена, цялото изпълнение с площада и стената много ми харесва. Мотаем се по площада и снимаме чуден залез над града. С Гого решаваме да видим дали е отворена и се разбираме да извикаме Жоро, ако вътре си струва. Входът на църквата е от южната страна и там е пълно с хора, както и дете обвито с бинтове на носилка използвано от роднините му да проси. Отвътре църквата е бяла и изглежда недовършена по точно онзи начин по който всяка църква построена скоро изглежда недовъшена - няма много картини, всякакви икони домъкнато оттук-оттам, петна от пушек и восък - всичко тук е чисто, лъскаво и ново.

В средата на църквата има служба, около която има разреждаща се, но стабилна тълпа от хора. Като заглеждаме, в службата има изключително много свещеници, а по средата е много възрастен човек, на когото разни хора в изписани църковни униформи помагат да седи полуизправен и който тихо помънква. Веднага ми става ясно, че това ще да е патриархът на Грузия, защото за никой друг не биха се полагали толкова много усилия да му се помага и не би било очаквано да води служба в толкова разпадащ се вид. С Гого решаваме, че вътре е достатъчно интересно, за да извикаме Жоро и аз отивам да го викна. Той си седи кротко и гледа залеза, почивайки си, но успявам да го заинтригувам с историята за патриарха, който не може да се придвижва или говори. Докато Жоро прави снимки, а Гого слуша служба на грузински без да я разбира, аз обикалям наоколо из църквата, осъзнавайки как за всичкото време, което съм живял в България не съм срещал патриарх, а ето тука за два дни в Грузия директно го нацелих, въпреки че той очевидно не може да направи и една крачка сам. Накрая на службата следва покъртителния момент в който патриархът не може да целуне иконата сам и трябва някой да му наклони главата. Междувременно се оказва, че имаме по-малко от два часа до влака, а не сме нито вечеряли нито нищо, а и трябва да минем през хостела за багажа. Подбираме традиционно трудния за изкарване от църкви Гого и се сбогуваме с огромната нова катедрала и нейния хилядолетен властелин. Докато слизаме през площада и надолу по хълма се питам какво ли става в мозъка на този човек на тази преклонна възраст. Тъкмо съм се попитал и Гого облича въпроса ми в думи. Той си представя Патриарха като човек, който ежедневно става все по-немощен, но е толкова отдаден на хората и на професията си, че колкото и да му е трудно повтаря "Шоу мъст гоу он" и вдига с огромни усилия митрата и с помощта на двама помощници я слага на главата си. Аз пък си го представям по като весел старик, който просто я кара по течението и е свикнал с това, че периодически някакви хора го обличат в расо и го карат да чете от древни книги. Каква ли е истината? Сигурно никога няма да разберем. Но от уикипедия става ясно, че въпросният патриарх Илия е всъщност само на 81 години, освен това току се изказва по някакви въпроси (разбира се, по възможно най-дядовския консервативен начин, анти-гей, про-монархия и т. н.), така че ми се струва, че Гого вероятно е по-прав. Това, за съжаление, няма да е последният път на пътешествието, в който ще скверним името на Илийката със спекулациите си относно неговия вътрешен и външен мир, но затова по-нататък. А може и никога.

Отиваме уж по най-бързия път към хостела, мислено разпределяйки останалите ни петнадесетина лари в различни храни. Жоро и Гого решават да ядат във влака, хлебец и сирене. Аз си взимам два сладоледа от едно магазинче по пътя, хапвам си ги и съм щастлив, не ми се вечеря нищо повече от това. От същия магазин взимаме и две бутилки грузинско винце, а от една сергия наблизко - домати. Жоро казва, че може да яде хляб с домати и сирене винаги и по всяко време, а Гого носи суджук, пък и аз имам и два мъфина. В хостела имаме тъкмо десетина минутки, в които другите докато си говорят с наличния Георги аз отивам в банята и си тегля един много бърз полу-душ с измиване на крака, подмишници и други ключови и ухайни места. Все пак съм готов преди тях. Взимаме си багажа и довиждане с Георги и с чудесния хостел (макар и с кучка). Обясняваме на Гого, как в купето с нас ще има още някакъв човек, щото сме трима, а купетата са за четирима и Гого крещи по улицата, докато отиваме към метрото.

8. Ден Втори, старият град, Руставели, кучета (да, пак)

След кратко стълкновение в което Гого блъска Жоро в някаква кола и двамата се опитват да се обяздят взаимно, тръгваме на бавна весела разходка из стария град. Започваме с един двор, в който има две църкви - едната малка и работеща, а другата голяма и рушаща се. В малката църквичка има гигантска фреска изобразяваща любимата ми легенда за света Нино. Тук тя гледа особено скептично и в очите и се чете "Ае какво става тука ве?!". Голямата рушаща се църква пък се оказва в ремонт, но от вратата се вижда, че е арменска. Има много картини, с надписи на арменски, както и характерни арменски мотиви тук-таме. В последствие ще прочета, че това е небезизвестната църква Норашен, за която грузинци и арменци спорят от много години и която грузинската църква се опитва да погрузинчи уж (според статията в уикипедия). На място си помислих, че ще да е арменско-католическа, защото толкова много картини не ми се струваха характерни за арменска апостолическа църква. Нищо, нормално е при пълната ми липса на достъп до арменски църкви (ненарушена до момента на действието в този разказ) да не мога да ги разпознавам все още.

Изпълзяваме пак на улицата. Жоро си търси нещо за пиене и си взима две лимонади в кутийки от малко магазинче. Опитва ги и се оказва, че и двете не му харесват; те си и миришат на изкуствено, а цветът им е покъртителен. Нищо, едната (тази с аромат на псевдокруша) ми харесва на мен, а другата на Гого и Жоро ни ги дава. Тръгваме по успоредната на голямата улица в стария град (Еркеле? Май да.) Първо минаваме покрай гигантска дупка оградена с ограда зад която се вижда рушащата се страна на тези хубави къщички из стария град, после покрай една църква където някаква баба ни заявява на немски, че е затворено, а после в най-старата църква на Тбилиси (ем забравих как се казва). И тя е в двор с камбанария вградена в стената, но дворът и е ниско долу и се слиза по стълби до църквата. Има служба и си заминаваме. Свойствено за грузинските църкви е ВИНАГИ да има служба в тях. Точно до църквата има една странна наклонена часовникова кула комбинираща различни стилове в изкуството. Сядаме при нея малко да си починем. Часът е към 4. Тъй като наблизо е жената с кваса решаваме да минем оттам по пътя към булевард Руставели, но придвижването ни става все по-бавно и по-бавно. Има паметник на грузински народни танци (или просто на някакви танцуващи типове), който се появява точно когато Гого обяснява, че трябвало да гледаме традиционни танци. Излизаме и вървим покрай останките от старите крепостни стени; там в една хубава старинна къща е и обредният дом. Придвижването е доста бавно, както предвидих всички сме доста поумрели. Ето я жената, взимаме си квас и отново сядаме в градинката. По-точно полягаме, защото пейките го позволяват. Докато почиваме малко обаче, Гого чеше с крака някакво куче, гони се с друго, обръща внимание и на трето и вобще превръща малката ни квасена почивка във фестивал на кучешката лигня. Ставаме и тръгваме преди да е станало късно. Или поне така си мислим; всъщност вече е твърде късно за нас, групата ни е нарастнала с трима. Трите кучета ни следват неотлъчно по баира нагоре към централния булевард и после по самия него; очевидно само малко внимание им е трябвало за да се лепнат на някого. Аз и Жоро се правим на ядосани на Гого заради тая кучешка магария и правим жалки опити да се отървем от кучетата, но всъщност сме прекалено уморени, за да ни пука. Гого пък се прави на леко засрамен от себе си и притеснен за горките животни, които сега ще си напуснат територията, но всъщност тайно се радва на вниманието от нас и от тях.

В крайна сметка едното куче ни заряза и Жоро тържествено определи, че вече знаем, кое от трите кучета е било най-умно. Другите две губим чрез едно стратегическо минаване през подлез - едното не посмя да влезе, а другото излезе от грешен изход. Моткаме се още малко, търсим някакъв мол, защото изведнъж Жоро е започнал да твърди, че иска на мол, да си пазарува разни неща. Това очевидно не е вярно, но на никого не му се спори. Когато аз се уморя почвам да говоря по-малко и да ми пука по-малко за околния свят; когато Жоро се умори обаче, почва да говори повече и да предлага разни неща; когато Гого се умори започва да крещи/пее/рецитира случайни изречения, които само понякога имат смисъл, затова е трудно да се познае кога Гого е уморен, поведението му не е лесно различимо от обичайното. Намираме мола и дружно го използваме за тоалетна. Все пак има и някакво бегло обикаляне на един-два магазина в търсене на шапка за Жоро. Защо търси шапка? Ами забравил съм, както казах като съм уморен спира да ми пука много за случващото се. Гого пък му предлага традиционната грузинска шапка, която си носи от Франция (Да, историята как Гого си носи в Грузия традиционна грузинска дреха от Франция е точно толкова озадачаваща и за мен, колкото и за вас, уважаеми читатели).

В крайна сметка сме готови с мола и решаваме да отидем на другия бряг до катедралата Самеба преди да се е стъмнило. Тръгваме наобратно по булеварда, докато Гого обяснява как все си представя Самебата като някакъв хибрид между чехълче и амеба. Пустата катедрала обаче е на средата на нищото. Нито един път до нея не изглежда особено подходящ. Аз междувременно се сещам, че всъщност искам да си купя книжка за историята на Грузия и най-вече за средновековието и царица Тамар, обаче по целия булевард няма и една книжарница. Накрая точно край спирката на метрото има хора на сергийки дето продават книги. Спирам се, разглеждам старателно и уж си избирам най-хубавата книжка за Златния Век. Гого ми казва, че не му се струва, че ще има достатъчно дълбочина като за мен и това, което ме интересува, ама единствената по-подробна беше една тежка енциклопедия за 100 лари. (Ах, колко е прав в ретроспекция, тая книжка е мноооого зле написана И много зле преведена, пълно е с аргументи като "Грузия била богата, защото имала много пари."  И някой е трябвало да каже на автора/преводача, че когато започваш текст с изречението "The cities x, y, and z were very well developed.", то следващото изречение НЕ трябва да е "The cities a, b and c were also very well developed." Също така кой днес прави книга БЕЗ съдържание или някакъв индекс?) 

Спираме на ъгъла на площада със свети Георги да си починем малко и да си помислим по кой мост да пресечем реката. Намираме карта на Грузия и обяснявам на Гого в кой регион какво има, кой регион или град с какво е известен, кога къде какво е ставало. На Жоро също му се слуша, ама трябва да поседне малко.