38. Ден Осми, каучсърфинг, земетресението, Ал Бано и Ромина, драматична вечер с пир, промъкване

Сгушен по средата на задната седалка се наслаждавам на топлата нощ и усещането на островче от живот сред пълната тъмнина която настъпва наоколо. Вдясно от мен е Гого и решавам да го поразпитам за прочутия каучсърфинг, уебсайт с който откриваш хора на които можеш да гостуваш навсякъде по света за без пари. Гого е царят на каучсърфинга, правил го е вече десетки пъти в куп различни страни и градове, често заедно с Мими, имат вече дори някакви приятели с които редовно си ходят на гости. В сравнение с това моят опит е нищожен, ходил съм на каучсърфинг веднъж, в Копенхаген. Гого само това и чака за да се впусне в хвалебствена тирада за това колко невероятно нещо е това, как срещаш чудесни хора и колко много нови запознанства се правят, както и как да си направя профила по-харесваем за непознатите. Аз обаче , както по-голямата част от света съм доста по-малко социален от Гого и наистина ходя на пътешествия по-скоро за да видя и усетя местата, отколкото да се запознавам с хора. Разбира се и срещането на нови хора и чуването на техните истории е безкрайно интересно и приятно, само че ме натоварва повече отколкото постоянното разглеждане и попиване на впечатления, което е по-застъпено в моя стил на разглеждане. Все още ще пробвам да експериментирам тук и там с каучсърфинга, но не мисля, че някога бих достигнал висините в които Гого и Мими плуват.

Отпред Венко е взел думата и се е впуснал в тирада, която съм чувал вече достатъчно пъти, но за останалите в колата е много интересна - историята на хората, с които Ира е ходила преди Венко. Той разказва историите така, че да звучат смешно, все едно героите (разбира се с изключение на неговата Принцеса) са някакви пълни идиоти и некадърници, които не могат да направят нищо както трява. Някои изглеждат покъртително зле - примерно, единият прилича на Полуобувка от известната детска книжка за "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада";  други пък се държат изключително нескопосано и измислят абсурдни схеми - последният преди Венко пък и пратил фалшив парфюм от Англия през някакви румънци. Аз слушам отзад допълвайки историите, тайничко чудейки се дали парадът на пълните хаховци, на които се е натресло горкото момиче, е приключил или продължава и в момента.

Очаквам с нетърпение тунела на Пушкин, един от най-дългите пътни тунели в Армения. Кръстен е на прохода на Пушкин, който пък е кръстен така, защото великият поет минава оттук на път за Ерзурум и точно на прохода се натъква на каручката, караща обратно към Русия останките на известния сатирик и негов познат - Грибойедов, убит от гневна тълпа щурмувала руското посолство в Иран, история описана в "Пътуване до Ерзурум". Самият тунел обаче минава и заминава без да остави някакво особено впечатление, просто минута в различна тъмнина.
От другата страна ни чака малкият градец Спитак. В 11.41 на 7ми декември 1988 година тук наблизко удря катастрофалното земетресение с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер (която вече отдавна не се казва така). Градът е сринат из основи, съседен Гюмри също пострадва доста зле, както и множество села. Горбачов прекъсва държавното си посещение в Ню Йорк и долита моментално тук, заедно с конвои хуманитарна помощ от цял свят. Водачът на СССР е обаче тотално неподготвен за това, което го очаква и дори едвам се оставя да бъде убеден от секретаря на парламента Рижков да не се мотае насам натам из руините с лимузина, а после се оказва втрещен от това, че пострадалите бездомни хора го питат за Карабах, а не за нови жилища. Реакцията на СССР е бавна, обещават се жилища до една, после до две години, същевременно се моли целия свят за помощ, но въпросната се забавя покрай визи и други бюрократични промени. 28 000 души намират смъртта си, още 130 000 са ранени а половин милион остават без дом, част от които живеят във временни постройки и до ден днешен. Историята на ужасното земетресение обаче има и своите герои, примерно  въпросният Рижков който полага огромни усилия да улесни държавната работа и залива Горбачов с критика или френският учен и музикант Пиер Шефер, който води голяма група в спасителните операции. Група приятели пък оцеляват 30 дена в маза само със зимнина. В един от първите примери за разчупване на Съветския режим (кой би помислил, че падането на цялата огромна страна ще започне от две събития в този неин забутан край?) вестник Правда, а после и националната телевизия обвиняват некачествено-построените панелни блокове от времето на Брежнев за големият брой срутвания и загинали.

Спитак е построен наново и има приятен нов център припомнящ с паметници за трагедията. На гробището пък има желязна църква, направена от този материал за да бъде вечна и несрутваема. Ние обаче сме тук вече по тъмно и оставям консенсусът да реши дали ще спираме; Консенсусът е че няма, след като Жоро обяснява, че му е омръзнало от супер-депресарски места, където единственото което се е случило е ужасно. Продължаваме към Гюмри. Опитвам се да пусна пак Фадото, за да тормозя Гого, той обаче някак си се добира до музиката и ни пуска как Ал Бано и Ромина Пауър пеят Шарзан Шарзан. Аз всъщност много харесвам Ал Бано и Ромина, някакси много носталгично ми звучат. Спомням си как преди години бяхме на центъра на Будва с Венко и той тъкмо обясняваше че Ал Бано бил истинския певец, а Ромина не струвала, когато го осра птичка и цялата алея умря от хилеж. После го чистих с бутилка вода, а той повтаряше "Е, Лайно е това, колко да е мръсно". Каквото и да си мисли Венко (който също като мен има странен музикален вкус), за мен Ал Бано без Ромина е скучен, в допълването им е чара. Следва песента с която участват в Евровизия - Меджик, о Меджик и после - Феличита. Понеже никога не съм знаел за какво точно се пее в песните, карам Венко като специалист по италиански да преведе малко. По-добре да не бях го карал, текстовете са точно толкова скучни и безсмислени, колкото на песните на езици дето знам; магията е доста по-силна ако можеш да си мечтаеш, че пеят нещо смислено и дълбоко, а не за някакви филии хляб и други подобни неща изскочили от Венковия превод.

В шеги и италианска музика се приближаваме към Гюмри. Хотелът ни там се казва Златната Кайсия и би трябвало да е хем лесно намираем, хем доста централен, само че настава малко лутане тъй като първо блоковете на града се оказват доста големи, все пак е бил престрояван след земетресение и второ на предната пресечка на същата улица има друг хотел. Паркираме и започваме настаняването. Не знам защо за хотелите в Армения предварителната резервация означава само някаква бегла индикация, че ще идваме, всички са изненадани като се появим. Рецепционистът поне говори английски и ни обяснява, че е учил в Германия. Бързичко оправят две стаи за нас, една тройна за мен, Венко и Жоро и една двойна за Теодор и Гого. Това е доста добра организация, като се има предвид, че в ресторанта на хотела се вихри сватба, т.е всички би трябвало да са доста заети. Под звуците на арменски сватбени ритми започвам да стягам народа да ходим на вечеря. Намирам обаче Венко залегнал над телефона и интернета. Оказва се, че е решил да използува именно тази вечер да съобщи на Ира лошата новина от предната вечер - дето ще го пращат в командировка за няколко месеца и съответно му предстои дълъг и тежък разговор, защото трябва да я успокои и убеди, че всичко ще е наред. Оставям го да си говори и подбирам останалите бързичко на вечеря, преди да са почнали да му пречат и да го питат какво прави и няма ли да яде, мислейки си как ние сигурно пак ще се натъпчем като свинчоци, ама е добре да вземем и нещо за ядене на горкото създание.

Тръгваме да търсим ресторант, опасявайки се, че пак е станало доста късно и може да са позатворили. До един контейнер за боклук в малка пресечка зоркият поглед на Гого открива подпрени два доста големи портрета - на мъж с костюм и стърчащи уши и на жена със забрадка. Кои ли са тези хора, отдавна умрели и дотолкова забравени, че някой дори не е намерил място вкъщи да си запази портретите им? Какъв ли живот се крие зад леко стилизираните им лица? Чертите им не са особено арменски, но така и никога няма да разберем кои са - въпреки желанието на Гого да си вземе портретите им обратно, те се оказват прекалено големи за целта.

Все пак намираме на голямото автомобилно кръстовище в началото на пешеходната улица удобна и събуждаща апетита механа. Сядаме отвън на верандата и веднага се потапяме в огромното меню избирайки вкусотия след вкусотия. Аз нарочно наблягам на гарнитурите, защото откривам някакви страхотни вариации на картофи с лук и препечени гъби с кашкавал. Разбира се не се минава и без обичайните шашлици и кебаби, както и без постоянно-въртящи се половинлитрови халби бира "Гюмри". Теодор и Гого си делят някакво доста интересно ястие завито в хлебец, но естествено всеки опитва от всичко - на мен отново най-ми харесва това дето сам съм си избрал. Разговорът изпърво е доста весел, а после става сериозен и философски, обсъждаме различните си мнения по въпроса със сватбите, децата, бъдещето. С изненада и леко притеснение откривам, че съм най-големият фен на сватбите от цялата група - с Елито отдавна си мечтаем някой от малоумните ни приятели най-после да се ожени/мъжи и да ни покани на сватба, но пусто всички се скатават, пък и от този разговор перспективата не изглежда особено положителна, за модерния човек сватбите май се оказват маловажна отживелица. В един момент се обажда бащата на Теодор и двамата провеждат изключително странен разговор, центриран не върху факта, че единият от тях е в Армения, а върху това, че бащата е успял да спаси на Теодор немските номера на колата, дето той закара в България да и слагат български.

Както винаги като пия бира ми става тежко от нея, но този път не съм сам, всички са преяли и се клатушкат обратно към хотела. Гого отново се завира в малки улички, където намира графит на Мечо Пух и Прасчо и гърне с мед, естествено не оставя горкото мече да си хапва медец и ходи да му бърка в гърнето. Обратно пред хотела се оказва, че той е заключен. Венко не вдига, звънецът не работи, няма кой да ни отвори. Сватбата вече отдавна е приключила, но едната от терасните врати на ресторанта е отворена и на Теодор му идва гениалният план да се промъкне през нея и да ни отвори. Изразявам съмнения, че влизане с взлом в хотела може да не е най-добрата идея на света, но нищо не може да спре решителния Теодор и след малко виждаме ухилената му мутра през вратата на хотела, която бавно се отваря. Оказва се, че хотелът има и охрана, която обаче спи на стол в ресторанта и изобщо не се събужда нито от Теодоровото промъкване, нито от нашето влизане.

Горе Венко се още не е приключил разговора, но го прекъсва за кратко, за да ни посрещне. Изглежда изтощен и преживял доста, но доволен, май е успял да свърши това, което е искал. Не го питам какво е станало, а само - защо точно днес, след ден и половина ще бъде при момичето си и можеше наживо да и каже и да я успокои, телефонът е толкова...не-лично. Отговаря ми, че - да имала повече време да свиква. Е, щом така смята, тяхна си работа, приемам от венковото поведение, че всичко е наред и му връчвам половината си кебаб в руло, който съм му запазил от вечеря.  Венко се  премества да говори пак в коридора, докато ние се настаняваме, къпем и, незнайно защо - откриваме футболни бутонки в едното от чекмеджетата, ама са ни прекалено  малки. Къпя се и си лягам докато другите още се мотаят насам-натам и циклят някакви неща.

37. Ден Осми, на платото, Балканската война, манастирът на кокошия крак, каньони, пуми и крепости, харманлийските истории, Кавказкия Ленин

Следващата част от маршрута бе избрана от Жоро след внимателно четене на пътеводителя и е единствената сериозна промяна направена в моя план за екскурзията от някой от четиримата готовански лешпери. И тъй като Жоро сам предложи да ходим по тези места, той се оказва и най-надъхан да кара колата там покрай каньоните и чукарите. След обедната ни почивка се оказваме малко по-бодри, а когато колата тръгва по стръмния път нагоре към Одзун и най-одряманите се събуждат. В момента в който се изкачваме на платото се спираме да погледаме малко гледка на каньона на реката който се открива под нас. Чудно е красиво, реката се крие долу между дръвчетата, човешките поселения, пътят и жп-линията я следват успоредно а ние сме на равно тревисто плато на 300 метра нагоре и виждаме и върховете на хълмовете стърчащи от отсрещното такова. Венко се е събудил съвсем и неусетно е минал в режим "историческа лекция", този път разказвайки за Балканските войни и най-вече за сложната международна ситуация между двете такива. Ах, колко е сладък  когато вдъхновено се вживява в ролята си на вещ оратор и просветител, как му блесват очичките когато някой иска да му види методично натрупаните тухлички от знания в мозъка. Темата за Балканските войни е една от редовните му, в не една и две крепости съм се разхождал под звуците на точно тази лекция; не знам защо май гледките го вдъхновяват да говори именно за Балканските войни, точно както в този случай. Другите не са пътували толкова с него и не са чували тази конкретно лекция, затова задават въпроси, на които щастливият оратор се радва да отговаря. Аз просто съзерцавам белия пушек от комина над Алаверди ("...Турция вижда, че този договор между съюзниците и нея няма как да бъде спазен, поне от едната страна..."), лъкатушната рекичка сред зелена клисура, перчемът на Гого който се вее ("...Руския цар казва - ае тия нещо мноо почнаха да са силни...") и каменистото поле наоколо ни ("...Румънците получават Силистра като гаранция преди войната..."). Гого, чието внимание традиционно се задържа по-трудно, почва да се опитва да прецени колко е дълбок каньона и като истински парижанин заключва "Една куличка, горе долу". Жоро пак се е запилял някъде да снима, докато аз гледам как една кола без преден капак се изкачва по стръмния път към платото с открит двигател. Май сме приключили с лекцията и Венко прилежно си прибира обратно тухличките за следващия път когато някой би искал да ги види.

Следващата ни спирка е селцето Одзун, известно с огромната си древна църква от 5ти-6ти век. Легендите разказват, че още преди това Свети Тома се отбил тук на път за Индия. Вътре в църквата има интересен релеф на Исус със змии около тялото, много рядко наблюдаван мотив, още повече че змиите в случая са символ на плодородие/възкресение, а не на традиционните гадости. Отвън в дворчето пък има особен паметник (някъде наричан обелиск) в който два високи каменни стълба са защитени от малки арки. За него, легендата разказва, че е подарък от индийски цар за помощта, оказана му от арменски княз. Очевидно, това място много е държало постоянно да праща хора в Индия. Освен всичко, Одзун се явява и родно място на Свети Ованес Трети Одзунеци, важен католикос през 8ми век поръчал обновяването на църквата и свързан с други легенди, в които някак си спечелва доверието на халифа и покръства (в правилната, арменска вяра) купища гърци. Сега обаче в църквата се вихри сватба, има много народ, коли, младоженци, някак си не е време за разглеждане и тъжно завиваме наобратно, напускайки Одзун и мистериозните му индийски връзки.

На около километър на юг от Одзун, на самия ръб на каньона са останките от манастира Хромайри, та спираме отново да ги видим, все пак това ще е последният манастир на пътешествието (доживяхте да прочетете това словосъчетание, драги читатели, Теодор ликува заедно с вас). Те изглеждат много жалки (изоставена изгоряла църква без покрив, покрита с надписи), освен това някак си си представях от описанието, че трябва да са в горичка, а не на същата полянка опасваща цялото плато. Чак като стигаме до ръба става ясно каква е работата - манастирът е построен на няколко нива - само най-голямата му капела е горе на равното, повечето други останки са приклещени из недостъпните скали под нас. Мерак за опити за слизане до тях няма (е, и аз тактично пропускам да посоча на Жоро, че такава възможност съществува), та се задоволяваме с изписаната с графити и обрасла с тревица постройка горе. Влизаме през заостреното порталче в тъмните две помещения. Гого отбелязва "Тука има кокоши крак и икона нарисувана с молив, така че аз изчезвам оттука" и наистина е прав, първо в изброяването на единствените налични предмети вътре и второ че мястото не привлича със същия чар, който имат истински запазените манастири дето видяхме днес - тук сме просто в една изоставена колиба пред чудесна гледка. Все пак аз откривам и други мънички красоти - примерно малката макетна църквичка в ниша високо на стената вътре, или че дори тази порутена постройка си е имала съвсем хубав и правилен гавит.

Отново се нареждаме на ръба да ни вее вятъра и да гледаме гледка. Жоро, който ни снима отзад отбелязва, че сме като на филма Оркестър без име, където героите накрая гледат морето от високо. Венко, като голям фен на въпросния филм веднага запява "Оставаме, Оставаме.." и точно като на героите във филма огряни отзад от следобедното късно-лятно слънце и на мен ми се иска да останем тук и да продължим да се наслаждаваме на чудесата на Армения. Все пак като опитен пътешественик знам, че част от магията на приключението е именно в това да си заминеш, точно когато най-много си се привързал към мястото, така споменът е най-жив, впечатленията - най-добри, а приключението - най-велико. По някаква причина Венко ме разпитва кога за последно съм се возил с автобус от Германия за България и е изненадан, че от поне 6 години не съм го правил, както защото стопирането е по-бързо и приятно, така и защото вечно гледам да подпъхна някоя екскурзия по път към България и го питам автобусът Мюнхен-Арад дали се брои. Теодор пък зацикля за камерите с крив обектив, с които можеш така да снимаш нещата, особено като имаш перспектива като нашата сега (отгоре), че те да излеждат като макети или миниатюрни фигурки, въпреки че са истински пейзажи. Вобще, като за човек дето не е правил нито една снимка в мое присъствие не само на тая екскурзия, ми и откакто го познавам, Теодор се показва изключително вещ във фотографския занаят.

Напускаме обекта, както би се изразил Гого. Следва час по прогресивно занемарен път, който в момента в който се изви на запад и остана без настилка. Прави се ротация на кучките в каручка (сиреч кой къде седи) и аз отново се озовавам отзад, тъй като навигаторските ми умения са по-малко нужни за момента от това по-опитните шофьори да дават акъли на Жоро как да избягва камъните и дупките по прогнилия път. В един момент пътят се разцепва на два успоредни коловоза с два-три метра разлика във височината, но със сложни маневри успяваме да минем първо по единия, после по-другия и обратно. Времето напредва и слънцето отива към заник, но това май притеснява само мен и гледам да не покачвам напрежението допълнително с безсмислени напомнянки. Някъде наблизко до нас в ляво трябва да е прочутият каньон на река Дзорагет, известен с красотата си, само че през по-голямата част от пътя той не се вижда, само тук-там изскача по някоя гледка. Докато се друсаме Венко разправя историята за Сръбския крал Петър, който през войната бягал да се крие по планините и го разнасяли насам натам в колесница и как Вазов даже имал стихотворение за въпросния крал (макар и не за колесничния епизод). Тъкмо си мисля как с тия 30 километра в час с които се придвижва нашата колесница, сръбския крал Петър няма да стигне до крепостта Лори по светло и минаваме през поредното леко пропаднало село и, за огромна изненада на всички пътят взема, че се оправя. След десет минутки сме там.

Лори берд е била главната крепост на Северна Армения от десети век нататък, столица на местните нахарари, мястото откъдето се е ръководил живота в провинция Ташир и дълго време главен център на царство Ташир-Дзорагет. През 11ти век момент става част от Грузия, докато Грузинската царица Тамара не го дава на любимите си арменски принцове от династията Закарян (Закаридите). Градът просперира до средата на 13ти век (трагично време за целия регион), когато в рамките на десет години първо го завзема ханът на Хорезм и после го опустошават монголците. Днес от крепостта адашка на Венковото куче (помним ли Лори, близ? Аз никога няма да мога да си го изкарам от главата) са останали само руини и те, сами по себе си не са много впечатляващи. Мястото обаче е страхотно! Крепостта е разположена на ъгълчето (бих го нарекъл полуостров) където се пресичат два каньона - на Дзорагет и на неиния приток Мишкан и от три страни е заобиколена със стръмна пропаст. По един странен начин ми напомня на Калиакра, където, също както тук, руините са просто приятна украса на несравнимо по-възхитителното разположение на древния град.

Крепостта ни посреща с голяма външна стена с кулички тук таме и два-три ронещи се, но позапазени портала. Вътре има поленце с древни камъни, които някога са били основите на къщите. Навсякъде е проходимо, макар че не е направено много като за туристи. Първо се мотаем отляво, близко до ръба над река Мишкан, над която има мъничко запазено древно мостче долу в ниското. Самите страни на каньона изглеждат като покрити с останки от крепостни стени, но поради това, че и двете страни са така съм склонен да си мисля, че това е по-скоро естествено разположение на скалите - като в местността "Римска крепост" край село Крушуна, където ходих лятото с родителите си  и скалите изглеждат сякаш някога са били част от крепост а всъщност са си съвсем естествени. Острите ни погледи бързо фиксират някакво движение по отсрещната стена на каньона. "ПУМА!" - крещи Гого, последвано веднага от "Каква Пума веей" от Теодор и други спекулации за произхода на горкото животно вариращи между котка, пор и заек. Най накрая успявам и аз да видя прочутия звяр и с помощта на зуума на камерата да го разпозная - това е сладка оранжева лисица с бяло връхче на опашката и хитра муцуна! Венко веднага изразява съмнение в думите ми, защото инстинкта да не признава че не знае нещо е по-бърз в мозъка му от логическата мисъл. В това време се появява и Жоро, който вече е чул, че има някаква много популярна лисица и също иска да не остане назад и да я види, въпреки че тя се е поскрила. Следват пет минути на сочене и безполезни въпроси и описания като "Вляво, там вляво! Вляво от кое? Вляво от храста! Кой храст? Зеления храст бе!", докато най-накрая всички успешно са видели лисицата и я оставяме да продължи пътя си след няколкото минутки слава.

С Венко обсъждаме утрешните поредни сложни обиколки, но и двамата клоним към мнението, че на последния ден на екскурзията по-добре да няма лоши пътища, съответно Талин със древната му църква има голям шанс да отпадне. Теодор казва, че вече  се дразни на църквите, съответно акциите на Талин никак не се покачват сред населението. Жоро забелязва, че в средата на крепостта има 5-6 купи сено, които доста освежават пейзажа и предлага да хвърлим някого в купа сено. При това изказване погледите веднага се ориентират към Гого (защо ли?), но той вече се е заблял някъде по-нататък превключил на автопилот, както се изразява Жоро. Теодор пък разправя, че над него се бил забил Миг-29, при поисканите разяснения в последствие обяснява, че е виждал как Миг 29 се изкачва внезапно и супер-стръмно нагоре над Стара Планина от базата в Граф Игнатиево и се кълне, че не бил употребил думата "забил". Към самото връхче на полуострова има останки от по-големи сгради, вероятно някъде тук е бил двореца. Едни аркади с входове в нещо като могилки, хачкари сложени тук-таме, това е бил по-важния край на крепостта. И ето ни на следващия каньон. Тук рекичката е по-съществена, широка няколко метра, а стените на каньон са и по-стръмни и по-рязко изразени. Толкова е чудесно, че всичко е зелено и приятно - обикновено като се каже каньон, човек си представя оранжева американска пустош, а това е толкова по-приятно и различно. На всичкото отгоре в намаляващата светлинка над каньона пада мъглица или се вдига омара (винаги ми е било трудно да различа тези двете неща) и пропастта изглежда обвита в тази пелерина на тайнствеността, усещането е приказно, мистично, особено. Разбира се, при мен го има и притеснението, наложено ми от лидерския хомот - ето че всички, запленени от вълшебната гледка са се наредили по всякакви стръмни камъни точно над самия ръб и една невнимателна стъпка или нестабилен камък и ще стане голям проблем. Венко гледа шубраците точно край реката и ги нарича лонгозна гора и ме разпитва за тая на Камчия. КАкво да му кажа освен - да,чудесна е камчийската, ама това тук не е лонгозна гора и няма нищо общо с нея. Бавничко почвам да си подбирам овчиците наобратно. Гого е изчезнал в някакви тъмни зали, та трябва да го диря, в това време Венко пак е успял да се изгуби (о, каква изненада!), но накрая го откривам близко до изхода. Качваме се и тръгваме да хванем близкия град Степанаван в последната останала дневна светлинка.

До Степанаван се достига през живописен мост над река Дзорагет след който следва огромен паметник на Степан Шахумян - Кавказкия Ленин, зад който се издигат две много стилизирани каменни ръце, които го обрамчват (или криле? или лъчи на огън?) и после е отвореното пространство на централния площад. Веднага се цепим по често повтарящият се начин - аз, Венко и Гого обикаляме площада, а Теодор и Жоро търсят някакъв магазин. Площадът е доста разчупен, със спретнати градинки и фонтанчета навсякъде. Но най-забележителното за него беше колко е жив - хора, хора навсякъде! Деца играят из градинките, майки седят по пейките, младежи си цъкат по смартфоните, дядовци ги сочат с бастуни и цъкат с език; по този център има толкова много хора, че буквално трябва да се оглеждаш да не настъпиш някого както си блееш. А може би просто часът  е такъв и всички изпълзяват към 19-20 вечерта? Разказвам на Венко и Гого за добре познатите им Харманлийски истории. Моята баба е родом от Харманли и през цялото ми действо ми е разказвала много за нейното собствено такова в града. Но освен традиционните интересни истории за бабата, харманлийските истории имат и друг жанр - притчи с цел моето предпазване от опасностите на света и точно за тези истории става дума тук. Харманлийската история следва следния прост, но изключително ефективен модел от четири изречения: Започва с "Имаше в Харманли едно момче, Пенчо се казваше" - винаги има име, за да се идентифицираш с героя. В следващото изречение се описва съвсем нормално ежедневна дейност, която въпросният момък извършва, която има прилика с нещо, което тъкмо се каня да правя: ако ще ходя на плаж  следва "Той веднъж отишъл с приятели да се къпе в реката", а ако ще ходя да играя мач -  "Той веднъж играл мач, така точно като теб". В следващото изречение историята ескалира в невероятно трагична посока и то не тази, която човек би очаквал: "И както стоял дълго във водата и хванал пневмония" или "И като ритнал топката и си ударил пръста и след няколко дни той гангренясал"; накрая завършващото изречение е трагичният неизбежен край: "Накрая умрял". Не съм сигурен как едно толкова малко и симпатично градче се е справило с трагичната загуба на толкова от своите хлапаци в ежедневни операции като ядене на локум, игране на мач или катерене на дърво. Но да бъда честен - невинаги краят е смърт, историята за коленето на прасе, примерно, завършва с "И останал сакат за цял живот". Венковата баба също е от Харманли, макар че се е заселила там тъкмо когато моята се е махнала и в техния семеен фолклор харманлийските истории присъстват в същия си трагичен контекст, само дето при тях ужасите не се случвали на конкретни деца от далечното минало, ами на "едно таралежче". Сякаш това прави ужаса по-малък.

Ама пак се отлесвам. Ето че сме пред огромна правоъгълна сграда с каменна фасада. Започваме да спорим дали това е читалището или киното, Венко твърди, че в Армения няма читалища, а пък аз се съмнявам, дискусията се отклонява в посоката дали читалищата са типично български феномен или по малките градове другаде също се въдят. Тя е прекъсната едва когато откриваме, че и двамата грешим - това е къщата музей на Степан Шахумян, опакована, заедно с градинката край нея в гигантски стъклен куб с прозорци и каменната фасада откъм площада. СТепан Шахумян е лидер на кратковременно просъществувалата Бакинска комуна, опит да се въведе комунизма в Кавказ през 1918-та година. С много малко подкрепа от голямата революция Шахумян някак си успява за известно време да се справи с безбройните проблеми в града по него време - анархия, етнически сблъсъци, вражески армии. От това, което съм чел за него ми се струва, че е бил доста способен, особено като за ранен комунистически лидер, освен това е обичал да решава проблеми с предимно мирни средства. Това, в крайна сметка му отнема живота - когато партията му губи изборите за градски съвет, той се оттегля от него, веднага е арестуван, после освободен, после пак арестуван и, доколкото ставя ясно от изключително кашавата история на Кавказ и Средна Азия през 1918-та година - е бил разстрелян заедно със другите членове на комуната от местен управник в Туркменистан който просто не е имал ясна идея какво да прави с групата политически бежанци. СССР хвърля вината за това върху британското вмешателство в региона, но най-вероятно става въпрос за поредната грешка в голямата трагедия от такива която е представлявала Революцията. Интересно е, че част от тази група (се твърди че) е бил и Микоян, който неизвестно как е оцелял за да достигне после върховете. Така като гледам, Шахумян е имал малка, спретната къщурка с някакви цветя отпред (поради това, че гледаме през прозорци в здрача не виждаме изключително добре). Единственото, което не мога да разбера без да влизам във вече затворения музей е - кога и как точно Шахумян е живял в тая колибка, защото във всичките му биографии които съм чел (без да се престаравам невероятно много) градът Степанаван (или както е бил известен тогава  с турското си име - Джалалоглу) не се споменава - Кавказкият Ленин се е родил в Тбилиси. Все пак отиваме до входа да видим дали пък не работи музея, защото има една отворена врата. Оказва се, че музеят на Шахумян съдържа в малката странична стаичка компютърен клуб, като в България преди 10 години. Миналото и...по-близкото минало се преплитат в едно в тая странна сграда.

Гого разказва как е пускал гълъб на сватба, а Венко за Автомивка Бикини - филм, някак си придобит от родителите му, с целта (или може би само с крайния ефект) да въведат малкия Венко в чудния свят на порното. В това време съзираме Жоро и Теодор, които се завръщат от едно магазинче в ъгъла на площада. Слънцето вече се е скрило съвсем, нощта ще настъпи всеки момент и е време да ходим за Гюмри.

36. Ден Осми, Манастирът с камбанарията, дупки в пода, мостът с котки, затворените фабрики на Алаверди, скрития ресторант

До манастира Хагпат има и по-къс път от Санахин, но решавам да не рискуваме и си слизаме обратно до главния път в ждрелото на реката, за да се изкачим на съседното плато няколко километра след подминаването на Алаверди. Пред манастира има широчък и доста празен паркинг, пълен контраст с навалицата и теснотията край Санахин. Слънцето прежуря и ние не сме много разговорливи, усеща се умората на изминалите дни изпълнени с активност, а пък и точно по пладне сме доста одрямани. Но искаме да видим чудесата на Хагпат и надмогваме умората и се промъкваме вътре през порталчето в ниската тухлена стена. Някои от нас са и доста разсеяни - около две минути снимам с камерата без да осъзная, че не съм махнал капачето на обектива. Всички се пръскат насам-натам под пека, всеки да си прави любимите занимания в манастири, вече добре патентовани след седмица в Армения - Жоро обикаля насам-натам да снима, Гого отива да гледа разни арки и капители и да пуска изречения започващи с "Виж това как е направено" без да се обръща към някой конкретно, Венко се поклаща безцелно, а Теодор пуфти отстрани чудейки се кога е добро време за една близалка.

Първо на ред за разглеждане е голямата църква на комплекса - Сурб Нишан. Нишан е бил арменски отшелник, основал манастира тук в началото на 10-ти век. След смъртта му - веднага е канонизиран и царица Хозровануш поръчва построяването на голямата църква в комплекса и наименоването и на името на новия светец, завършвайки я през 991-ва година. Строителят е известният арменски архитект Търдат, известен с това че е престроил и част от фасадата на Света София в Константинопол след срутването и от земетресение в края на десети век. Гавитът е широк и квадратен, вобще съвсем характерен, построен през 1185та година и посветен от принцеса Мариам, която в обръщението си на входа ни призовава да си спомняме нея и нейните потомци и прадеди в молитвите си. За исторически контекст - това е период в който тези земи са били зависими от Грузия, която преживява своя златен век при царица Тамара, а в това време в България се вихри възстанието на Асен и Петър. Дупката в покрива е широка, заобградена от малки симпатични орнаменти като цветчета. Самата църква обаче е някак си мъничка и компактна, с огромен купол отгоре, леко е особена. Докато се мотаем в църквата обяснявам на другите за управляващата династия на Средновековна Армения - Багратуни и тяхната връзка с Багратионите които управляват Грузия от Средновековието, та чак до 19-ти век. В Грузия има разни теории как двете династии са възникнали паралелно от общ праотец и синовете му, но далеч по-логичното обяснение е, че грузинските Багратиони са произлезли от някакъв клон на арменските такива, които ги предшестват с няколко века. Това естествено не ги прави арменци - тук народите са били толкова омешани, че мисля всеки е имал избора да бъде какъвто си поиска. Велика династия са били Багратидите (както са известни двете заедно) - и Армения и Грузия преживяват под тяхно управление своите златни векове, а двата им народа никога не са се разбирали по-добре отколкото точно по времето на строежа на тази църква и нейния гавит. По олтара и по стените някога е имало фрески, от които, за голяма наша изненада - има една запазаена - голям позтъркан Исус ни гледа благо от една нишичка. Обратно в гавита Теодор се диви на някакви неща характерни за църквите по принцип, а не само за арменските такива - май не е влизал достатъчно по тях. Някой споменава името Хамазасп, но остава мистерия кой и защо, както и кого е имал предвид - в арменската история има доста интересни Хамазасповци, най-важният от които е федайи и революционер.

Отново сме навън. В ъгъла на комплекса, до стената има три кубични малки сградички с отворени врати и с по един голям хачкар забит на покрива. Край тях пълничък арменски турист с басов глас обяснява някакви неща на семейството си, с този глас езикът звучи чудно и мистично. Това са гробниците на рода Уканянц, които (според Арменияпедиата, която е като Уикипедия, ама за арменски неща, много добър сайт) датират от 8-и век, което значи че трябва да са били изтипосани тук отпреди изобщо на някой да му хрумне да прави манастир тук. Стилът им наистина изглежда някак по-стар, изрисувани са с дребни мотивчета като безкрайни пресичащи се кръстове. В последствие нуждата от гробница с хачкар на покрива е заменена от простото построяване на хачкар на голям пиадестал, което пък бива заменено от просто слагане на хачкар.

Продължавам обиколката си по двора под жаркото слънце, недалеч следван от другарите си. Жоро се кахъри, че е дал фотоапарата си на Гого, но се оказва, че той какъвто ни е технологически гений - не е успял да направи нито една снимка с него. Ето ни най-после пред най-впечатляващата постройка в този комплекс и това, с което наистина ще го запомня - камбанарията на малко хълмче иззад църквата и прилепените за нея постройки. Докато попивам гледката на високата правоъгълна структура, зад мен се чува мърморене за капачета и батерии и неработещи апарати. Гого внезапно прекъсва въпросното за да отбележи, че това е единствената камбанария, която сме видели в Армения; отбелязвам му, че греши и му напомням за гущера който пълзеше по куличката в Санахин. Но по някакъв начин той е и прав - тази камбанария не може да се сравнява с другата, тази е съвсем отделна от сградите, огромна и видима от доста далеч, че и на малка издатина. Построена е през 1245-та година и майсторите са имали вече достатъчно други примери на камбанарии откъдето да почерпят опита си и да направят тази без съмнение най-хубава от арменските камбанарии. Долният етаж е с форма на кръст, а горният - на квадрат, като квадратът покрива кръста по такъв начин, че над ъглите му са образувани изящни арковидни еркери. На втория етаж има двойни прозорци с арки отгоре от всяка страна. На покрива пък има малка остра четириъгълна куличка с осемстенен покрив, където всъщност е била камбаната. На върха, естествено има желязно кръстче, завършващо цялостта на обекта.

Обикаляме камбанарията. На хълмчето и подухва лек ветрец, което е доста приятно разхлаждащо - всъщност ужасната жега не се усеща никъде в Армения освен може би по хълмовете и паметниците на Ереван.Гого продължава да е запленен от на отрязаните ъгли на долната половина от камбанарията и еркерчетата и казва, че то няма никаква практическа употреба, направено е изцяло за декорация и накрая достига до извода, че ъгълчето като ниша изглежда досущ като михраб на джамия. Аз пък забелязвам на гърба на Сурб Нишан - релефа на двамата братя царе държащи църква в ръцете си, малко по-голям и далеч по-забележим от оригинала в Санахин. Изглеждат сякаш носят пити кашкавал на главите си, интересно каква ли е била традиционната одежда на един арменски цар през Средновековието? Край нас обикаля една баба, която продава къпини и обръщам внимание на Венко като един известен  къпинолюбител, но той не обръща внимание. В кулата не се влиза, затова продължаваме обратно към изхода на манастира. Жоро обаче тръгва през серия от арки точно зад църквата, които водят първо до нещо като вътрешно дворче, а после до серия от помещения в сърцевината на манастира, които сме пропуснали минавайки от другата му страна. След серия коридорчета, двамата се озоваваме в просторно помещение направено от две двойки пресичащи се гигантски арки (като гавитът в Гандзасар, помним ли, а,а?). В средата на покрива има голяма квадратна дупка, която осветява всичко. Най-интересното обаче е, че целият под е покрит с кръгли дупки широки около една педя, толкова дълбоки, че при надничане в тях не се вижда нищо. Това е била библиотеката. Хагпат е бил важен център на културата и съхранението на ръкописи през вековете. И тук, в книгохранилището понякога се е налагало по-ценните ръкописи да бъдат скрити от различни врагове, нашестващи орди или дори и от атмосферните условия - в земята те са доста по-добре предпазени. Затова, библиотеката е имала фалшив под, под който са били тези дупки, където монасите да си крият ценностите.  Венко споменава, че не иска да чува думата дупка, дупки се копаят на плажа, а това било отвор. Е, след като очевидно изпълнявам предписанието му, продължаваме нататък. Последен поглед върху внушителния манастир и започвам да си подбирам малкото стадо да ходим в Алаверди. Навсякъде манастирите Санахин и Хагпат вървят заедно, отбелязва се колко са сходни и как произхождат от една и съща епоха и как си приличат. За мен обаче всъщност никак не си приличат, главно по усещане - там имаше сянка и тайнственост, дръвчета и схлупеност, мъх и мистерия, тук има било и гледки, откритост и височина, камбанария и пек.

Тръгваме наобратно към града, под звука на къркорещи стомаси. Желанието за храна е главната мотивация на всички в момента, затова се надявам час по-скоро да открием заведение. Пушещият комин разположен като тръба по висок хълм е най-ясно разграничимото нещо в този западащ малък долинен градец. Някога Алаверди е снабдявал цялата Руска империя с мед, а после е бил известен из целия СССР с медодобивната си промишленост. Днес ресурсите са поизчерпани, повечето фабрики и мини са затворени, но все пак, както се вижда медта продължава да се добива, има дори и проекти за бъдещо развитие, макар че е съмнително че някога ще достигне предишните размери. Населението на града намалява постепенно и сега е наполовина на това, което е било по времето на Съюза - около 15 000 жители. На всичкото отгоре, това е и градът с най-много дефекти в новородените дечица, което говори, че нещо вероятно не е съвсем чисто и екологично в начина по който тази мед се е добивала. Ще отбележа обаче две интересни подробности за Алаверди - през 19-ти век, като започва експлоатацията на медните залежи, руснаците докарват един куп понтийски гърци да работят тук, в следствие на което и до днес в Алаверди е останало малко късче гръцка диаспора и култура. Другата е, че името на града означава нещо, както на арменски, така и на турски - Алаверди е "Червен камък" на арменски, и "Аллах даде" на турски.

Най-важната и първа ни спирка в Алаверди ще бъде мостът на котките, пресичащ реката от 1195 година насам и пренасял краката на хиляди древни хора по пътя към двете светилища, които току що посетихме. Понастоящем, въпросният мост се пада в източния край на града, сиреч точно там, откъдето идваме и налагам волята си да спрем първо там, за да не се връщаме после след ядене. Спираме на уширението на пътя точно до моста. Самият мост е дълъг около 50 метра, от които арката над реката е около 18 метра дълъг и извит под формата на височка арка над реката, със стъпаловиден парапет от всяка страна. Южната страна, откъм манастирите, е доста по-стръмна, затова мостът е малко несиметричен. Венко тъкмо говори за хърватските граничари, дето го събули по гащи. Аз отбелязвам, че от пътуването ми из Хърватска винаги съм оставал с впечатлението, че хърватите се имат за много по-развити от някакви си там източноевропейци и балканци и че те не са влезли в ЕС не защото не са били готови, а защото са искали сами да си изберат кога това да стане, както и защото престижът на ЕС сред тях е паднал, като приели някакви боклучави държави като България и Румъния. Теодор е много изумен от това отношение, според мен без да искаме посяхме семето на омразата в него (макар че у Теодор това семе никне невероятно лесно, както вече стана ясно). Венко продължава да се обяснява за хърватите, може би опитвайки се да смекчи тежкото оплюване с което заляхме горките хорица (авеее, горки хорица, никоя страна която те бомбардира с национализма и знамето си толкова колкото тая не заслужава съжаление), когато внезапно Гого ни прекъсва, защото сме се озовали на върха на моста и край нас са четирите котки "размазани" по парапета. Всъщност по-скоро се припичат, но е трудно да се каже, все пак са тук от над осем века изложени на безброй дъждове, ветрове и земетръси, направо си е чудо, че все пак е останало нещо. Гого отива да гали и да опипва релефните мустаци на на най-запазената от четирите котки, с ясно разграничими крачка и въртелива опашка. Двете котки от южната страна са далеч по-ерозирали, от едната е останала само главата и предните лапи, а на другата не и се разпознава личицето, макар че позата е малко по-стегната. Гого сочи самотната котешка глава и казва - "виж я какво яде!", изумен съм, че успява да разграничи нещо. После открива кусури и на северозападната котка, кракът и бил зле направен и извит неправилно. Докато Гого ръси критики по горкия мост, а Венко и Теодор продължават нещо да боботят отзад за някакви хървати, Жоро се впуска от другата му страна и започва да се катери по стръмната пътечка нагоре, вероятно за да направи по-красиви снимки. Реката ромони приятно на двадесетина метра под нас (има ли такава дума? хммм...) малко по-надолу започват едни бързейчета и водата игриво се превръща в пяна по повърхността. Надолу по тази река е град Ахтала с крепостта си и манастира си, изпълнен с фрески. Беше в разширения план за екскурзията, но не остана достатъчно време за поредния прекрасен арменски манастир. А по-нататък е Грузия, закъдето утре вечер трябва да си заминем, напускайки страната, която съм бленувал от толкова време, ехх... Все пак вниманието ми се връща обратно на моста - се изумявам сеот идеята на средновековния майстор - не само да направи мост тук, където очевидно е имало нужда, не само да го направи в традиционния за епохата стил, ами и да добави котки за украса. Вярно, че не са нищо особено, но без тях това щеше да е просто един древен мост, а сега вечно ще се е забил в паметта ми с тези загладени от ветровете животинки.

Заведението пред моста изглежда сенчесто, но неработещо, затова се качваме на колата и започваме да обикаляме града. Първо спираме на широко площадче в подстъпите на меднопреработвателната фабрика. Там обаче няма жив човек, нито заведение и се понасяме обратно през града по тесни улички между къщите. Градът е тесен и дълъг на няколко нива край реката. Изскачаме на едно централно кръстовище, точно до пазара и паркираме. Отново лутане в името на търсене на жива душа, но поне има магазинче. Там продавачката и един заблуден клиент се опитват да си спомнят къде имало заведение и накрая измъдрят някаква посока. След кратко мотане и проверявяне на ъгълчетата за нещо се изнамират двама дядовци, които си спомнят, че някога  на южния край на града имало ресторантче. Айде пак на колата в безкрайната досада. Още една спирка пред умряло кафене дето "имало шанс да ни сготвят нещо", но в поредния магазин най-после получаваме истинско упътване - на околовръстния път от юг (по който минахме на отиване за  Хагпат има съвсем истински ресторант. Още няколко километра и сме възнаградени с въодушевяващата, макар и невъобразимо остаряла гледка на най-соц-ресторанта, който съществува в двадесет и първия век. Кубична сграда, вдигната нависочко за гледка закрита от дръвчета, прозрачни стълби, голям салон оцветен в отровнозелено с празни маси. Очевидно е отворено, чуват се звуци, но няма никой наоколо. Тръгваме по помещенията, докато откриваме кухнята. Там тече усърдна суматоха, което ни изненадва поради това, че все още не сме открили клиенти - като ни виждат обаче ни прекарват по една пътечка през всички тоалетни и килери и накрая отново през другия край на кухнята - там край мивките - до отвор (както Венко държи да се казва), облян от слънчева светлина - градината зад ресторанта. Още малко стълбички и ето ни, настанени в малка колибка, съзерцаващи меню с точно три опции. Отдавна не бях виж виждал меню дето не можеш да си избираш неща по отделно, а само предварително въведена комбинация от предястие, основно и гарнитура. Все пак, успяваме да намислим някакви поръчки и следва огромното чакане - човек би рекъл, че като имат три ястия - те са винаги готови, но не така работят нещата в рестоорант Соц. Другарите ми пийват разни бири и се одрямват, Венко направо си заспива на масата. Жоро си мълви там нещо, като го питам какво - заявява "Всички дето казват, че в България нищо не е мръднало от двайсет години, да дойдат да видят  тука какво е." и както обикновено е прав. Накрая се появяват шашлиците ( дали има 3 или 300 неща в менюто, ние пак това ядем) и им се нахвърляме като глутница прегладнели вълци.

35. Ден Осми, губенето като начин на живот, манастирът на прохладната сянка, гущер, достойнството на смъртта

Оказва се, че източният изход на Ванадзор към големия път е затворен, а ние сме тъкмо в източния му край. Имаме две опции - или да минем от западния изход и да направим голяма обиколка, или да тръгнем към селата на изток от града и да се надяваме те да имат изход. От задната седалка Жоро се обажда, че гледа на джипиеса че през селцата има крив, но общо взето къс път, който се влива в големия и подкарваме натам под неговата диктовка. Ванадзор скоро свършва и се завираме в разни дребни пусти селца, притеснителното нещо е обаче, че пътят се вижда твърде високо горе пред нас. Вием се по разнебитени улички, минаваме край барака с портретите на Ленин и Сталин от двете страни на входа и най-накрая се оказваме на стръмния заход към пътя. Отново трява да слизаме от нея, за да е по-лесно на колата, както и за да не се удари шофиращият Венко в многобройните стърчащи камъни по отдавна загубилия асфалта си път.

Всичко е готово и най-после сме по пътя на север. Минаваме през ждрелото на река Дебед за да стигнем до северните бисери на Армения - манастирите Санахин и Хагпат край град Алаверди. По пътя ни, край град Туманян са и останките от манастира Кобаир, но заради напредващото време и преситеността на манастири решавам той да е този, който ще отпадне от днешните такива и тъжно подминаваме отклонението за него, без да се обадя.

Разказвам за алтернативния си профил във фейсбук и колко благинки произхождат от това да си имаш два, един за връзка с приятели, а друг за новини, лайкване на случайни страници и вобще произволно интернет участие, което не искам да бъде свързано с името ми. Изненадващо, никой не е в особен възторг от гениалната ми идея и всеки се чуди как да и намери кусури, стига се дори до извода, че нещо не съм съвсем наред, за да имам два профила във фейсбук. Ех, прочутите мислители си оставаме неразбрани... Намусвам се, докато баирите се нижат край нас и дефилето става все по-дълбоко и страшно. Обясняват ми, че съм като Доналд, но не помня защо. Добре че е Венко да отнеме вниманието от мен, чрез поредното добре изчислено губене.

Историята на венковите губения е дълга и колоритна. Легендите разказват, че още при раждането си, малкият Венко не бил съвсем сигурен в коя посока е навън, защото нямало табелка а картата му била объркана. През годините страстта му към губенето нарастнала и то станало от случайно хоби - любимото му занимание. Когато тръгнахме по пътешествия, характерната залюханост на Венко беше по-скоро забавна - някак си е весело да се мотаеш из произволен европейски град, докато някой до теб не може да намери гарата дори с карта в ръцете и прави най-невероятни догадки кое къде би трябвало да се намира. Но едва когато развитието на пътешествията ни достигна до логичната си фаза - обикаляне с кола - склонността на Венко да се губи достига застрашителни размери. Няма значение дали е в огромен град като Лион, насред права магистрала като в Португалия или в страна дето на всяко място има общо един път като Албания, уменията на Венко да се губи се проявяват с невиждана редовност. Обичайният стил на губенето е ужасяващо прост - кара Венко по някакъв път, решава сам и без видима причина че е достигнал нужното отклонение от него и че всички други в колата (включително специално обявеният навигатор) блеят и са го изтървали и хоооп излизаме от пътя на 30 километра преди целта си, след което упорито продължаваме да не слушаме другите и да се опитваме да оправим кашата сами, докато победени не пристигнем в задънена уличка (само защото пропастите, така характерни за американските анимации - изобщо не са лесно откриваеми в Европа). Друга вариация е - търсим място за паркиране и се озоваваме или в тунел дето излиза от града, или на място откъдето не можем да излезем, или на място, което сами нямаме представа къде е. Този път губенето носи характерните белези на първия тип. Както си фучим по пътя, изведнъж Венко се отклонява, пресича жп-линията и тръгва по мъничък път, защото му се сторило, че някъде си пишело нещо. Пътчето завива наобратно покрай реката и колкото повече гледам картата, толкова повече се уверявам, че Венко отново е изпълнил коронния си номер, но все пак за да съм сигурен в критиките си отиваме до края и спираме там където пътя изчезва насред малки къщички. Започвам да го нареждам, както си му е реда, но другите ми правят забележка, че няма нужда да се карам и да покачвам напрежението и негативизма в колата и аз след малко млъквам. Всъщност са прави, просто са имали по-малко контакти с всеобхватната венкова загубливост и възприемат настоящето замотаване като отделен и единичен случай Те ще бъдат опровергани още утре, а аз ще продължавам да звъня притеснен на Венко всеки път когато някой малайзийски самолет или друго превозно средство изчезне без следа някъде - човек никога не знае до какви размери може да достигне страстта му.

Обратно на пътя се оказва, че наистина имало табелка... но тя казва Санахин - направо по пътя, а не настрани - класически Венко. След още десетина километра достигаме до истинското отклонение обозначено със съвсем ясни табели и тръгваме по извития път нагоре по баира. Манастирите Санахин и Хагпат са на високото плоско плато над долината на реката, но са отделени помежду си с урвата на един от притоците и и после ще трябва да слезем, за да се качим на другия хълм. Бившето село Санахин сега се води квартал на Алаверди и е позастроено с панелки. В него има и още една забележителност, която обаче не ни влече толкова - родната къща на братята Артьом и Анастас Микоян, всеки със своя голям принос за съветската история. По-малкият брат Артьом е един от двамата създатели на самолетите МиГ (което пък е съкращение от Микоян-Гуревич), едни от най-известните символи на съветската военна мощ по света. Анастас Микоян пък е единственият съветски политик, който успява да се задържи в най-висшите кръгове на съветската власт през цялото време от последните години на Ленин до първите на Брежнев и като една хитра лисица успява да лавира между различните интереси по върховете и да не изнерви никой от по-силните от него, колкото и да се променят те. Освен Сталин през последните му две-три години, когато съвсем е пощурял но дори и това няма сериозен ефект върху кариерата на Микоян.

Покрай манастира има голяма навалица и много коли, затова спираме малко по-надолу по хълма. Като вървим нагоре става ясно, че се готви някакво голямо събитие, струпват се хора в официални дрехи, събират се на групички, чакат нещо, приготвят се, свещеници обикалят наоколо. Не съм обърнал внимание дали не сме уцелили някакъв църковен празник, затова подканвам другите да побързаме с разглеждането на манастира преди събитието да достигне дотам.

Манастирът ни посреща с приятна градинка с дръвчета хвърлящи шарена сянка под жаркото слънце. Най-отпред е високата му камбанария. Камбанариите на Санахин и Хагпат са най-старите камбанарии в цяла древна Армения и изобщо в Кавказкия регион. Не е съвсем ясно коя от двете е по-стара, но тъй като Санахин уж значело "По-стар от другия", може да се предполага, че е тази, а пък и другата е по-висока и изчистена. Висока, масивна структура, с дебели стени, която на височина от може би 3 етажа завършва със стъпало и мъничко куполче, под което е скрита камбаната. Гого ми сочи как точно над затворената врата на камбанарията, до едно релефче с орел има голям кафяв гущер. Отивам да го видя и той бавно и спокойно се качва нагоре по кулата, сякаш се чуди дали да се припече още малко на слънце или да си остане от сенчестата страна. Точно до камбанарията пък има още един красив избродиран хачкар от червен камък.

До кулата започва огромното преддверие на двете църкви. То е триарково и създава впечатление за голяма зала с колони, която има както три различни изхода към двора, така и входове към двете църкви отстрани и множество заострени отгоре прозорци, които бих нарекъл готически ако бяха в един друг край на света. Много е интересно, защото с всичките тези изходи и отворени пространства, човек няма чувството, че е вътре в сграда а сякаш просто площадчето между църквите е застроено с покрив. Прохлада и спокойствие, това е което мястото внушава, особено по пладне, когато слънчевата светлина жарко напича всичко навън. Мисля, че в контраста на светлината и сянката, на жегата и хладът мястото получава един допълнителен чар и помага да бъде възприемано като едно убежище от външните стихии. Пак почнах да говоря врели-некипели, а? Другите не са се спрели да осъзнаят че тук е царството на сянката и вече са в съседната сграда, която се оказва отново гавит, този път нормален и затворен - на голямата църква Аменапркич, което значи Светия Изкупител (Исус, демек). Още с влизането в гавита ме шокира колко е голям и с какъв размах е бил построен. Гого ми сочи основата на една колона, да видя какви "хипстърии" имало там; има предвид два камъка оформени като многостени, (може би додекаедри) с различни картинки по различните стени. Теодор пита Гого дали е виждал друг такъв манастир, в който има боклуци в ъгъла и да, то наистина има малка купчинка от камъни и прах. По колоната пък има кръстове и надпис на арменски. Понякога много ме е яд, че така и не го научих на по-дълбоко ниво от базови думички и азбуката. На другата колона пък отгоре има котешки (или лъвски) глави, като на котките които ще видим по-късно на древния мост в Алаверди. Обяснявам как тези най-вероятно ще са по-хубави от онези, понеже тези не са ерозирали от столетия дъжд (въпреки характерната дупка на тавана). Заглеждам се в пода, където проникващата през дупката слънчева светлина осветява малък кръг, който свети от земята в обкръжаващата ни тъма създаващо приятното усещане, че слънцето е на пода и хвърлящо особена светлина върху колоните и купола. Теодор пита защо навсякъде наоколо има надгробни плочи, от които е съставен целия под и Гого му обяснява, че по принцип така е и във всякакви други църкви и катедрали. Все пак на Теодор му е некомфортно да е заобграден отвсякъде с мъртви хора. Гого пък ни обръща внимание как хората в миналото са били по-ниски и затова и плочите им са по-малки, а пък аз си мисля, че умрелите просто се сместват в по-малко пространство и не им пука дали са сгънати неудобно. Самата голяма църква на светия Изкупител обаче е затворена (нещо много главни църкви почнаха да се оказват затворени), но от входа се вижда доста добре, макар и само право напред - огромният каменен олтар, високия купол, сенките очертани от малките прозорчета.

Излизаме пак в огромното покрито пространство и минаваме през него за да отидем отзад до другите структури. В средата на Десети век арменското средновековвно царство на Багратидите е в Златния си век. На власт идва Ашот Трети Милостивия (952-977) и започва усърдно строителство. Царят мести столицата в град Ани и започва строителството на един куп неща там. В това време пък жена му - Хозровануш покровителства построяването на манастирите Санахин и Хагпат. Повечето сгради тук, включително голямата църква са от нейно време. Ашот обособява един малък регион от територията на Велика Армения и го дава на по-малкия си син Гурген, като големият - Съмбат наследява империята. Така се образува царство Ташир-Дзорагет просъществувало, къде под контрола на Армения, къде с независима политика чак до 1118-та година, когато е анексирано от разрастващото се грузински царство (на династията Багратуни, пряко свързана с арменските Багратиди. За новото царство (което не мога да спра да си представям като голяма пица) Санахин е не само църковно средище и седалище на епископа, а център на културата, просветата и науката, била тя църковна или секулярна. За сравнение, манастирът в който се намираме е основан и повечето сгради в него са построени по времето на младостта на цар Самуил. Изключително много ми харесва как в Армения древните сгради са си наистина древни, не са както по повечето други места из Европа - "тази църква е основана през 10ти век, но придобива днешния си бароков вид през 18-ти век" или пък "тази крепост е от преди Христа, ама я построихме миналата година".

Следваща наред е църквата Св. Богородица (Аствацацин), централна за комплекса и фактически най-древната сграда тук, основана през 934-та година от някакви избягали византийски монаси. Дали това е причината на уебсайта на ЮНЕСКО тези два манастира да са описани с прилагателното "Византийски"? Едва ли, според мен е или грешка, или опит за приобщаване на арменската култура към византийската за да получи по-голяма популярност. И в двата случая не ми харесва. Църквата е малка и правоъгълна, с височък купол.

Точно зад църквата на Св. Богородица  е малката капелка на Св. Григорий. Гого е особено възхитен от нея и изяществото на средновековните майстори. Капелката изглежда съвсем кръгла, но му обръщам внимание как във външната има четири едва забележими ниши, които правят вътрешното разположение под формата на кръст. До нея е странна квадратна сграда с две тъмни арки служещи за вход. Какво ли крие мистериозната тъмнина? Поредната изящна колонада, ограждаща празно каменно пространство. Библиотеката е една от малкото оцелели средновековни секулярни сгради в Армения; всъщност главният метод на оцеляване на секулярните сгради е бил да са част от манастир. Сега библиотеката е пуста, всички ръкописи са на места, където по-добре могат да се грижат за тях. Голямото помещение с колони и ниши, някога е било препълнено с безценни ръкописи и книги по медицина, теология и дори - физика. Всъщност никак не е толкова голямо, просто големия брой ниши и сенките които те хвърлят кара помещението да изглежда още по-голямо.

Жоро решава да ни сподели, че таксиджията във Ванадзор му казал, че Ван значи град, а дзор значи долина и оттам идва Ванадзор, добре че се сети съвсем навреме да ни го каже, а не няколко часа след като напуснахме града. Обикаляме голямата църква изотзад. На стената има малко, почти неразличимо релефче на двама души, В последствие ще видим по-голяма и ясна версия на същото релефче в Хагпат; двамата, очевидно важни и наконтени, колкото би позволявало все пак наличието им в манастир държат малка църквичка в ръцете си. Това са арменския цар Съмбат (979-989) и брат му - царят на Ташир-Дзорагет Гурген, които държат манастира в ръцете си. Иначе църквата е покрита с нещо, което май се казва фалшиви колони - като релеф на колони или арки, но без фактически да има такива. А покривът и е обрасъл в мъх и зеленинка, виждат се дори стръкчета на млади фиданки, толкова е зелено всичко. Обаче сме излезли от прохладната сянка и магията на манастира започва да се изпарява пред очите ни. Гого се чуди защо не сме влезли вътре в голямата църква, обяснявам му и обикаляме църквата отново за да отидем пак вътре и да я видим. Изключително е висока и просторна. И има малък златен арменски кръст подпрян на стената, толкова е живичък с тези закръглени ъгълчета.

Излизаме тъкмо навреме за събитието, което вече се е изяснило като погребение. Малките групички хора са се организирали в огромно шествие пред стената на манастира, наоколо са се събрали безброй хора. Като виждам множеството през главата ми минава, че населението на Алаверди е към 15-тина хиляди, като нищо половината от тях да са тук в момента. Някои отиват към колата, но повечето оставаме - заставаме безмълвни и гледаме бавното шествие, на разстояние един от друг - това е нещо, което човек сам трябва да си възприеме. Ето най-отпред върви човек, носещ портрета на починалия - униформен служител с гордо, силно лице, на възраст около 45-50 при правенето на портрета, може би полицай. Много се чудим кой ли е, но за нищо на света не бихме попитали - да зададеш въпроса "Кой е покойникът" би значело да се дистанцираш от тайнството, да признаеш невежеството си, да прекъснеш мъката, да станеш чужд. Ние не сме точно свои тук, но не можем да проявим такава грубост. Зад портрета върви свещеник и после четиримата души, носещи масивен ковчег. Хората наоколо не плачат и не изглеждат съкрушени и няма сълзи, по скоро крият тъгата си зад решителност и твърдост. Как ли покойникът е променил света им? Бил ли е най-добрият полицай на региона? Бил ли е добряк, веселяк, глава на огромно семейство? Не знаем, знаем само че някой му е нарисувал огромен портрет и че стотици хора са дошли на погребението му, според мен това говори повече за него отколкото милиони хвалби. А колкото до всички тези хора - очевидно този народ знае как да почита мъртвите си и да пази историята им...

34. Ден Седми и Осми, Ванадзор, как Венко се запознава с всички, буквата Дз, ах тази гара, борци по стените

Пристигаме във Ванадзор по тъмна доба, почти в десет вечерта. Хотелът ни, носещ старото (соц) име на града - Кировакан стърчи гордо на хълм от дясната страна на пътя по който идваме, обаче между нас и него има езеро и всъщност заходът до него с кола е доста сложен, минава се много изодзад и се обикалят малки улички с къщички без лампи или табели. Все пак поне от главната улица има една табелка накъде точно трябва да завием, което доста ни помага. Абе не знам защо, но като кара Теодор няма такова дребно губене и лутане, каквото има като кара Венко. Може би защото слуша мъдрия си навигатор?

Хотелът е огромен и доста празен, но добре поддържан, чистичък и спретнат. Настаняват ни в четворна стая с уговорката, че един от нас ще спи на дивана, нас това ни устройва. Все пак си взимам бележка за в бъдеще, когато водя 5 човека на екскурзия, двойна и тройна стая е по-добре от петорна, защото могат хората да се къпят едновременно. Бързичко оставяме багажа и се стягаме за ново излизане, защото вече е много късно и трябва час по скоро да намерим храна. Следват критики към министъра на храната, който не свърши абсолютно нищо (а може би и системата с министерствата трябва да обмисля) и той ми спори, че всъщност свършил и констатирал, че всичката храна в Армения ще е супер-добра. Венко се притича на помощ търсейки в интернета (който и тук е масово достъпен) ресторанти във Ванадзор и открива някакъв префърцунен френски ресторант баш на центъра. Отправяме се натам с идеята че ако не намерим нищо преди това - сядаме там.

Прекарвам всички по странни и леко поизгнили дървени стълбички, които слизат от хотела до изкуственото езеро, което после се пресича по дълго мостче през средата му. Пак си говорим интересни неща, но те са масово заглушени от напиращият във всички глад. Бързо се озоваваме на централната улица на града. Ванадзор е град с малко над сто хиляди души население и това му личи, определено изглежда по-голям и представиелен от всичко видяно в Армения след първия ден. И разстоянията са някак си по-големи, отнема ни почти 20-тина минути да стигнем до централния площад. Единственото отворено нещо по пътя ни обаче е, отново, Ташир-Пица от другата страна на улицата. Решаваме да си търсим ресторанта. Когато го откриваме се оказва, че и той затваря след 20 минути и най-после се примиряваме с пицата и завиваме наобратно към нея.

Терзая се, защото чувствам, че като водач е моя работа да нахраня хората и съответно ще бъде мой провал ако се приберем в хотела да ядем на Гого чироза, каквато идея въпросният Гого току пуска. Тръгвам по-напред, за да стигна по-бързо до пицата и да установя дали все още работи. Венко, усетил притесненото ми състояние или просто шляещ се безцелно (и двете са възможни) се присъединява към мен напред. Спомняме си деня, в който се запознахме - оо, какво запознанство беше само! След първата ми година в Бремен бях отишъл в София да опитам да се състезавам в телевизионното състезание "Минута е Много" и там в студиото се запознах с всичките добре известни чички, често забелязвани сред участниците и публиката. Между другото обаче чух един приказлив млад момък да обяснява на другите как отива да учи в Бремен след месец. И го заговорих и през цялото време му разказвах за Бремен и за пътешествията си, а той за състезанието и участниците, в което имаше стабилен опит. Не се състезавах, въпреки че минах теста за тема океани и ме поканиха, защото ако бях спечелил - нямаше да мога да отида на следващото издание, понеже беше през септември и щях да бъда вече в Унито. Е, аз нямаше да спечеля от първия опит, особено в тема за която знам доста като част от общата география, но не съм се готвил специално. Венко обаче успя да стане трикратен шампион няколко години по-късно. Аз може и да не спечелих титли, може дори да не участвах, но Минута е Много ми даде нещо далеч по-ценно - добър приятел. Също в този съдбовен ден беше и първата ми поява в националния телевизионен ефир - зададоха научнофантсастичен въпрос на случайно избран човек от публиката (мен) и аз го отговорих грешно. И бях облечен с тениска на Франция 98 (през 2005), сериозен срам.

След тази приятна и успокояваща ретроспекция, Венко ми разказва как се е запознал с Ира. Срещнал я в библиотеката в Милано, където тя минавала и се поздравила с хората, с които Венко заедно приготвял някаква презентация. След което те изчезнали нанякъде, но тя, изненадващо, не загубила интерес и останала да си говори с Венко по-дългичко. И му казала, че прави мюзикъл. Венко го дострашало да попита "какво значи - правя мюзикъл" и доста време след това не разбирал, докато накрая не бил поканен на въпросния. Аз и сега не съм особено наясно какво значи, ама това е щото съм музикален инвалид.

И ето ни пред пицата. Тя затваря точно след половин час, въпреки, че вече е заключена. Почуквам, кратък разговор и най-после храната е открита. Настаняваме се и бързо поръчваме куп пици и бири. Оказва се обаче, че не могат да ни сервират бира след 23 часа. Теодор, както обикновено, доста го изнервят такива правила, особено като му се пие бира и държи да знае дали това е политика на ресторанта или закон в държавата. Няма кой да му отговори обаче, езиците не са силната страна на работещите в арменски пицарии. Пицата идва и се нахвърляме върху нея като зверове (преди да стане Борко-Скайпа заради комбинация от неудобно изчислена сесия на виртуален секс и нахален познат, братът на Венко бе слабо известен и като Борко-Звяра, заради начина по който се нахвърля на храната). Дълго време не се чува нищо друго освен плюскане (без мляскане, Гого мрази мляскане) и помрънквания къде е бирата и дали някой ще забележи ако си вземем от хладилния шкаф на два метра от нас. Не знам защо и как темата стига дотам, но в един момент пускам невероятно мъдрата мисъл по въпроса защо думата "фашизъм" е станала нарицателно за всички форми на национал-социализъм или авторитарно националистическо управление, въпреки че самият фашизъм е само режимът в Италия, който е не само по-малко известен, но и сред най-неуспешните примери на авторитарни режими. Та теорията ми е, че въпреки, че е далеч по-логично да се казва "нацизъм" или "национал-социализъм" социалистите от цял свят и главно в СССР не са искали тяхното движение да бъде обвързано по име с Големия Враг и затова целенасочено са въвели термина "Фашизъм", като обобщение на вражеските режими. Затова и думата фашизъм е толкова по-рядко употребявана на английски, затова и руснаците си умират да обявяват всякакви антируски режими за фашисти, а не нацисти.

Венко излиза да се полигави с Ира по телефона и медузестият му глас достига до нас през тънките прозорци. След приключването на вечерята и аз решавам да се обадя на Елито, че вече стана късно и може да е заспала, но за разлика от Венковата такктическа грешка, аз си говоря изостанал на 20-тина метра назад от другите. Те обаче имат нужда от помощта ми с ориентацията (как пък веднъж някой не реши да запомни кое къде е?!) и току ме изчакват. Накрая приключвам разговора точно преди голямото кръстовище и се присъединявам към задната от двете групички на която се е разцепила компанията - Жоро и Гого. Те обсъждат кой от тях имал хроничен синузит и кой имал хронично нещо друго и как не можели да дишат през тази или онази ноздра, вобще интересни неща. Напускам клуба на младия пенсионер и настигам Венко и Теодор, които се занимават с изненадващо подобен разговор, Венко обяснява колко благодарен е, че всъщност няма никакви сериозни болести. Теодор обаче ме спира и ми сочи рекламата на бира Киликия на стената и ме кара да закрия от поглед първите четири букви на думата. Получава се КИА, на латиница - пита ме дали ми е познато. Хмм, чудя се, вярно изглежда познато, ама не ми идва веднага откъде, не е като колата КИА с която сме тук. Теодор обяснява как Киликията ползува същия шрифт като Нокия и сега това е очевидно.

Обратно по мостчето и стълбите. Езерото с дървена конструкция по себе си изглежда призрачно на нощната светлина, но си мисля, че сигурно е много чаровно през деня. Добре е сторил този град да си организира паркчето около езерце. Венко обяснява как брат му имал непоносимост към глутен, аз пък казвам, че не вярвам на хора дето на 26 години са открили, че имат непоносимост към хляб и хлебни изделия и изтъквам, че братът на Венко е доста странен, с което всички, дори самият той се съгласяват.

На стената в коридора в хотела има портрет на буквата "ДЗ", приятно разположена сред една тучна ливада в подножието на Арарат.  Хотелът иначе е доста приятен и ако до него не се стигаше или по съмнителни прогнили стълби или през странно забутано кварталче - щеше да е и доста приветлив. Фоайето на всеки етаж е добре обзаведено с разни дивани и килими и украсено с абстрактни картини. Освен това е и първият хотел с телевизор на пътешествието, факт който не остава подминат от Гого и Жоро. Гого, естествено иска да намери нещо малоумно на телевизора, а Жоро, виждайки че има над 1000 канала си поставя за цел да открие порно. Следва бавно и скучноляво преминаване през безброй телевизии от всякакъв произход; редуват се хора с чалми и хора с качулки, реалити шоуа или преведени американски кримки, но въпреки наличието на телевизии с името SUPREME MASTER TV или SEX ON TV порно няма и няма. Ех, жалко за Жоро, искаше ми се да видя какво щеше да стане ако бяхме наистина намерили порното. Търсенето ескалира дори до размерите на това да се ослушваме по коридора дали в някоя стая не ни правят аудио-порно. Междувременно, докато се мотая полугол да ходя на къпане ме осенява ужасната реализация, че съм най-тежкият човек в групата. Разпитвам един по един всички за теглото им, и макар всички да сме в рамките на около десетина килограма - аз съм най-отгоре и дори временното объркване на Жоро не може да ме спаси от това да си дам още една не толкова престижна титла към водаческите такива. Милият Гого ме убеждава, че понеже по принцип спи свит и крив като макарон, за него не е никакъв проблем да спи на Г-образния диван. Оставям се да бъда убеден по-лесно този път и си лягам, докато Гого още цъка телевизиите в 1 посред нощ.

Следващата сутрин ми е много объркана и доста трудно влизам в ритъм. Жоро и Гого пак нещо се бият, чува се Гоговия писък "ЩА ИЗКОРМЯЯЯЯЯ", след секунди пък лежат гушнати на дивана и гледат отново Руската Детска телевизия. Там дават изключително древен и изключително страшен Буратино,който вместо със златно ключе се блъска с някакви дяволи в Ада; не мога да разбера защо тия хора се заливат да дават по телевизията крийпи древни филми със обесени кукли. Боят отново се възобновява, не знам дали заради действието на Буратино или просто щото - защо не. Гого решава да дояжда някакъв древен хляб, с който прави трохи навсякъде и това поражда често срещаното наблюдение, че Гого винаги яде гадости по екскурзиите - още си спомням как на една пет-дневна екскурзия във Баден-Вюртемберг, Гого си беше направил 25 сандвича предварително и си ги яде само тях, въпреки постоянно влошаващото им се състояние. В това време Буратино се опитва да протегне ръка от телевизора и да изяде душата му, но дистанционното го възспира, защото трябва да ходим на разходка.

Хотелът има чудесна гледка към града. На светло той не е толкова впечатляващ, но все пак изглежда по-чаровен от обикновен соц-градец с панелки - не знам, арменофилията може би отново говори с мен, но някак си розово-кафявото ми се струва по-уютен цвят. Качваме се на колата и решаваме да паркираме точно на центъра, пред администрацията на провинцията, която наснимахме и снощи. Тя е голяма, внушителна сграда със серия от малки полукръгли арки на фасадата, доста запомняща се заради Кавказкия вид, напомня на парламента в Тбилиси. По-нататък по улицата е и читалището, отново в същия стил.  Ванадзор е град, който се е разрастнал главно през 20-ти век и това личи по правите му улици и определено забелязващия се градоустройствен план. Макар тук да са живели хора от доста време, чак през 19ти век градецът, тогава наречен Караклица започва да има някакво знаително население, защото става гранично селище на разрастващата се Руска Империя. Прочува се през май 1918-та година, когато в изключително неравностойната битка при Караклица, арменски доброволци водени от прочутия арменски патриот и генерал (и участник, между другото и в Българската армия през Балканските войни) Карекин Нждех успява да прекъсне настъплението на редовната Турска армия през Северна Армения. Легендата разказва, че преди битката Нждех събрал мъничка армийка от Тавуш и Лори (да се чете "от кол и въже") събрал ги в Дилижан, обяснил им, че спасението на страната лежи там, на фронтовата линия и надъхал дотолкова, че те успели да спрат редовната турска армия за четири дни и да и нанесат толкова големи загуби, че тя да не може да продължи настъплението си. Успехът при Караклица позволява на младата арменска държава да утвърди своите позиции, макар и само за две години. А съдбата на Нждех остава неразривно свързана както с неугасимия пламък на борбатта за арменска независимост, така и с междувоенната история на България.

Обявявам малко свободна програма, защото виждам как Жоро и Теодор ги влече към гарата, която е на една къса и широка улица разстояние. С Венко се мотаем по площада и докато аз забелязвам че в ъгъла има паркирана огромна бяла лимузина, неговото наблюдателно око открива как пред един магазин са изкарали дванадесет стола за продан. И вярно, точно дванадесет са, дали е нарочно? Гого и Жоро пак се зъбят нещо, защото единият (кой ли?) е олял другия с вода. В крайна сметка след наснимането на центъра, всички се отправяме по широкия празен булевард към гарата. Пред нея има статуя на Вазген Саргсян, по-малка от  онази в Арарат, но по-внушителна, от скръстените му здрави ръце се излъчват сила и мъжественост. Може би тук за пръв път осъзнавам този човек първо като войник, а после - като държавник.  Не ми убягва и надписът "Спарабед" над името му - традиционна титла на главнокомандващия армията в древна Армения, дадена като уважителен прякор на националния герой и основател на съвременната арменска армия. Нещо се цикли за пекарна, но сега народът е запленен отт гарата. Сградата е голяма и празна, но очевидно доста добре поддържана, а надписът отпред дори бих казал може да мине за нов. В гарата обаче Теодор и Жоро срещат някакъв доста темерутест чичка и гневна лелка, и двамата от които им забраняват да снимат или да ходят по коловозите. Теодор естествено напира да спори, но далеч по-просто решение е просто да се игнорира шумът от заплашващи чистачи. Ванадзор е на главната линия от Ереван за Тбилиси, но освен нощния влак веднъж дневно до тук идва само още един пътнически влак - от Гюмри до тук. Докато те тичат по пероните да снимат, а лелките тичат подир тях, останалите се дивим на интериора на гарата и най-вече на голямата безсмислена стилизирана карта заемаща цяла стена - "Железние дороги СНГ". Н-то и Г-то очевидно са добавени по-ксъно на мястото на две С-та и Р, за да стане на ОНД, въпреки че картата очевидно включва Рига, Талин и Ашхабад, които не са в ОНД, а и отбелязването на градове с петолъчки също издава по-древния и произход. Венко се опитва да чете на арменски, но малко го мързи и прочита Лори Берд (крепостта в която ще отидем привечер) като Лори Марз, което е името на провинцията в чиято столица се намираме, само защото имат същия брой букви. Излизаме и на пероните, където му обяснявам как ЮКЖД, което е влакът в Армения, всъщност е руска компания и се ръководи по доста особен начин, което довежда до това да има много особени цели и приоритети и, поне според мен - пълна липса на функционалност на пътническия транспорт. Един от големите проекти е как ще се направи 400 километрова жп-връзка с Иран с 30 тунела и 100 моста, същевременно третият по големина град е вързан с два влака дневно. Изпълнените с енергия Жоро и Теодор откриват, че до гарата е и далеч по-живата сграда на автогарата и отиват да видят какво има и там, повличайки и Гого със себе си. В това време аз и Венко се разхождаме из парка в който се намира руската православна църквичка. Затворена е, жалко. Обикаляйки обсъждаме как светът се променя постоянно и как от минута на минута ставаме все по-мобилни и все по-достъпни. Ванадзор не е точно мястото което шокира с мобилността си, но спокойствието, което цари наоколо някак ни навява мисълта за изостаналост не защото е такова, а защото в момента от развитите и прогресиращи места и хора се очаква да са забързани и да правят стотици неща едновременно.

Другарите ни се завръщат много доволни от автогарата. Първо, на стената имало в рамки снимки на борци, и освен Армен Назарян печелил куп титли за България, там необяснимо се мъдрел и Серафим Бързаков, който Жоро веднага познал. Дали славният ни борец знае, че снимката му виси обрамчена насред една масивна арменска автогара? Следващото,което ги впечатлило бил покъртително стария автопаарк, който изглежда сякаш не е на автогара, а в музей на автобусите от марки, завършващи на -АЗ. Накрая пък, точно пред маститата статуя на Саргсян, Жоро намерил някакъв дядо таксиджия, който да му разкаже житейските си тегоби - как си работел в Русия, бил се в Карабах, после пак издържал семейство от Русия, но сега Путин не му давал разрешение за работа там и бил принуден да кисне във Ванадзор, чакайки. Толкова много арменци живеят и работят в Русия, толкова много пари се изливат от тях в родината, че икономическото състояние на Русия е съвсем директно свързано с това на Армения. Когато човек чете новините в България или из Европа, санкциите на ЕС към Русия заради Украинската криза изглеждат или като нещо заслужено, или като нещо съвсем далечно, неефективно, дори смешно за огромната руска мощ. Когато човек обаче чете арменските сайтове за новини - въпросните санкции са нещо съвсем реално с директни тежки последици (и то напълно незаслужени) върху арменските финанси и благосъстоянието на арменския народ.

Хайде към колата и на манастирите, че времето си тече.

33. Ден Седми, Фадо, гара в тъмата, четвъртия шофьор, Дилиджан, теодоровият бизнес план, арменският партибус

Тая глава трябваше да е заедно с предната, ама тя нещо стана супер-дълга, затова - отделно. По краткия път за Дилижан решавам, че е крайно време да пуснем прочутия гогов диск с фадо от дебела португалска лелка, която се натрапила на Гого и Мими и ги принудила да го купят. Тъжната музичка започва да се лее край ушите ни, докато общия разговор в колата се върти около Монсанто и генетично обработените храни. Изведнъж, Гого надава ужасен вопъл да спрем лелката, защото освен всичко, пяла фалшиво и фадото и е пародия на истинското. Аз не усещам да е фалшиво, но както споменахме, музикален инвалид. Във всеки случай съм готов да го браня със зъби  и нокти от Гоговите ръце, само защото знам, че фалшивата музика го подлудява. Гого крещи за да го заглуши, но песничките продължават. В крайна сметка все пак се съгласяваме да го спрем, щото постоянното крещене и удряне на пресягащи се ръце пречи и на шофьора. И така, до утре вечер.

Жоро внезапно си спомня, че тоз Дилижан до който се доближаваме има гара и я открива на джипиеса, че е някъде покрай пътя по който идваме. Тя е на тази от години неупотребявана линия, но това никога не е спирало нашите железопътни ентусиасти. Точно преди града подкарваме по едно криво пътче надясно и се озоваваме на широк бетонен площад пред огромна грамада от същия розов камък. Жоро и Теодор търчат да я изследват и снимат, пускайки дългите фарове на колата към гарата за повече светлина. Ние в колата си продължаваме разправиите за португалците, музиката им и сладката им държава. В един момент Жоро и Теодор се появяват от далечния край на гарата и в този съдбовен момент решавам, че е време да се намеся и да закарам колата до тях. Досега не съм карал кола без надзор или инструктор в живота си, но смело се прехвърлям, паля, пускам скоростта и хоооп, изминавам десетина метра преди да чуя наредбите им по мой адрес, защото не съм изключил дългите фарове и ги заслепявам. Е, добре, това беше моето първо шофиране, доволен съм, че го направих на арменска земя.

В гарата имало някакъв човек май, имало и някаква лампичка дето мигала, някакво куче също се споменава, вобще циклят си хората неосъзнавайки съдбовността на момента. Нищо, тя си е за мен. Слизаме бързичко до града и паркираме точно до едно заведение на кръговото кръстовище, където се събират всичките пътища от различните посоки. Дилиджан, освен старинен град е и град на кръстопът и то на място където винаги е имало пътища и търговци. Градът е известен, както с традиционната си архитектура и запазеният "стар град", така и с наличието на много художници и друтги хора на изкуството. Освен това е и спа-център а с гористите планини наоколо (както разбрахме останалата Армения рядко има такива гъсти гори) предлага много възможности за горски разходки и туризъм, общо взето тук на едно място са събрани най-представителните неща, които Армения иска да покаже на света. С името му е свързана древна (и вероятно невярна) легенда - имало някога един овчар на име Дили, който взел, че се влюбил в дъщерята на господаря. Като разбрал това, злият господар наредил да го утрепят тайно. И понеже изчезнал, майка му не знаела какво е станало и дълго обикаляла хълмовете наоколо, викайки "Дили, джан", където джан е умалителна или по-скоро умИлителна наставка (отново, не от турски, от персийски и арменски, че до турски). Много арменски легенди за имена произхождат от нещо, което някой вика докато се щура насам натам, даже се замислям ако се заврем в някое забутано кьоше и започнем да викаме нещо дали ще кръстят кьошето така?

Венко получава важен имейл и си го чете. Този път обаче новините май не са добри - придърпва ме напред и се оказва, че от работата го информират, че ще го изпратят пак за няколко месеца в Сицилия. Това е ужасно, щото пак ще трябва да се вижда с Ира само по уикенда, да дебне разни полети постоянно, а пък и зимата в Сицилия никак не е толкова приятна, колкото лятото в нея. Според мен това е и тактиката на фирмата - да пращаме способния народ на майната си, където той няма приятели, семейство и вобще каквото и да е, така той ще си прекарва цялото време, дори и свободното такова в работа. И поне при Венко тая тактика работи, като отиде в Сицилия се скъсва от работа ден, нощ, през цялото време.

За да го разведря докато се качваме по баира (понеже не знаем точно как да подходим към стария град  - ок, признавам си, аз не взех картата от колата) подхващам една тема, която отдавна се мъти в главите ни - Теодоровият бизнес план, за транспортна връзка между Русе и Букурещ. Венко, като един консултант и всепризнат разбирач по всички транспортни въпроси изслушва различните идеи за бизнес-плана и една по една оборва тяхната рентабилност или ефективност. Теодор има по-мечтателско отношение и постоянно ражда идеи, но реалната липса на перспектива не е убягнала и на него, затова естествено нищо подобно не е направил. Мен пък просто ме изнервя невероятната липса на какъвто и да е транспорт между Русе и Букурещ, един милионен и един 200 хиляден град на 100 км в Европа, свързани с един влак на ден (за който румънците не могат някак си да ти продадат билет), с автобуса между София и Букурещ и, естествено с разни супер-скъпи обирджийски таксита.

Минаваме отгоре на стария град и се опитваме да влезем, но всичките подстъпи и стълбища към него са оградени с метални вратички, повечето от които заключени. Накрая, точно преди края му, откривам една отключена и се процеждаме през нея. Старият град е само една улица и то не много дълга. Иначе е много, много сипатична и добре осветена, човек вижда няколко много хубави къщички и приятния кълдъръм. Единственото, което не ми харесва е че е малко комерсиализирано, направено е на "комплекс Стария Град" и предлага стаи във всичките тия къщи, демек вече няма автентични жители дето си живеят в къщичките на бабите си. И тая ужасна ограда с порта е много досадна, туристи затворени в клетка, кому е нужно? Докато вървим по уличката Жоро обяснява на Гого, който отново е назад със темата как и защо маршрутките са по-добри от такситата, а аз (или пък Венко, странно е да си бъркаш думите с нечии други) обяснявам, как докато в някои страни "маршрутката" е легитимно транспортно средство, транспортната им система никога няма да се оправи. Завършваме разходката си с оглед на големия паметник представящ може би планините наоколо, остри триъгълници стърчат високо нагоре, подредени в кръг. Венко приключва бизнес-темата със съвет към Теодор, че такъв проект е добре за начало, за да се научи човек на някакви неща, но е ясно, че никога няма да го изхрани. Теодор се съгласява и се отправяме към колата.

По пътя към Ванадзор изведнъж се натъкваме на изключително странна гледка. Както си караме, настигаме едно зелено-бяло автобусче (напомня ми на ПАЗ, обаче с тия безбройни съветски модели никога не съм сигурен), в което се возят доста хора. Някои от тях обаче са прави и танцуват! Разбира се, първото ми предположение е, че просто се возят и от клатенето на автобуса се поклащат напред назад, но колкото по-ги гледам от моята удобна навигаторска позиция, толкова по-очевидно е, че те танцуват! Точно към нас има някаква девойка, коятро току си вдига и смъква ръцете в такт с някакъв тайнствен ритъм. Отзад при нас става пак някакво бутане, защото при странната гледка Гого изведнъж се е сетил, че си носи бинокъла, обаче не знае къде е и тормози другите да го търсят. Притесняваме се да не видят че всички ги снимаме, обяснявам че нашите фарове би трябало да ги заслепяват достатъчно, че да не могат да видят подробности от колата ни. Ауу, колко меко ми звучи изказа, като се слушам на запис, чак си се дразня, аз чак така ли говоря? В един момент ги изпреварваме, защото тая бракма се движи прекалено бавно нагоре по баира, обаче арменският парти-бус дотолкова ни е привлякъл вниманието, че решаваме да поспрем мъничко по-нататък, да го изчакаме и да се наредим пак зад него. И го правим. На всички цялата работа им е много весела, заливаме се от смях при всяка нова подробност, която забелязваме по мистериозния автобус. Примерно, че и други коли са спрели край пътя, може би за да го изчакат. Или пък когато в един особено култов момент една баба се изправя и започва да раздава парчета ДИНЯ. Весело е покрай партибуса, много се смеем, обаче все пак трябва хотел да намираме, после вечеря, а вече е почти 21, трябва да се придвижваме по-бързичко. Оставяме голямото парти да се тътрузи след нас и отпрашваме за Ванадзор. Така и не разбрахме защо полоината хора в този автобус танцуваха (имаше и седнали), но това си остава една от прекрасните арменски мистерии и един от веселите ни спомени.

32. Ден Седми, древното ново дърво, манастирът сред природата, исторически детерминизъм, магията на сумрака

Краткия път за Хаграцин започвам с разказването на две истории (влязъл съм в традиционния си немлъкващ мод) - едната, как когато в осми клас учихме думичките по английски в училище и същевременно през ден след училище играхме Каунтър-страйк (дейност известна по него време като "люпене на кънтър" и в която бях невероятно, дори пословично слаб) не ми остана нищо друго освен да свържа двете неща и да стигна до извода, че любимата ни игра се превежда на български като "Стачката на тезгясите". Втората история е от съвсем скоро, но въпреки това съм успял да я разкажа вече на всички - това лято както си пътувах през Румъния, тръгнах на стоп от Галац за Тулча, защото автобусите нещо не ми бяха удобни. И ме взеха две чички, които не говориха никакъв нерумънски език и почти не се занимаваха с мен, че накрая ми поискаха и десет леи. Но интересното за тях беше, че както си карахме по живописния път (Северна Добруджа край Дунава е страхотна, хълмиста, зелена и пълна с езера) всеки път като разминехме някаква възрастна женица двамата се споглеждат и казват "оооо, бабаа, оооо", понякога се обръщат и към мен и пак същото. Често дори единият трябваше да сочи на другия къде точно е скрита бабата за да може и неговото ценителско око да и се наслади. Понякога дори отваряха прозореца и свиркаха на по-наперените бабки, докато аз се чудих в каква странна вселена съм попаднал. Интересното е, че не правиха това и с младите девойки, както бих очаквал. После проверих и дали Баба не значи жена или нещо друго на румънски, но не, точно баба си значи.

Гого прекъсва историите ми, за да зададе въпроса защо всъщност хората имат рефлекс на глътката, мисля че отново се връща към любимото си четиво за животинското царство, споменато вече прекалено много пъти тук, както и хората от Стара Загора, отново оплювани от Теодор в другата половина на колата. Слънцето вече се е скрило зад баирите и имаме още може би около половин час хубава светлина (оказва се повече). Подминаваме огромна бетонна конструкция, която някога е била лифт уж водещ до манастира, но който всъщност никога не е работил, защото са го направили точно преди края на Съюза и после с войната и всичко е останал в забвение. Извитият път до горе обаче е перфектен, скоро ще разберем и причината за това.

Научили сме си урока и спираме мъничко по-нагоре по пътя от паркинга пред манастира, макар че тук като няма село, няма и чичок с жълто елече или червена лента. Притеснявам се, че на спътниците (а и на читателите ми) ще им ще им писне от манастири. Без да искам явно съм го казал и на глас, защото Венко ме пита колко ще има утре. Четири, идва моят отговор. Дори за него, който ги обича това май е прекалено много. Обяснявам му, че всъщност са само два и то от най-известните в Армения, а другите са просто руини на красиви места.  Отбелязвам си все пак утре да съкратя един манастир.

Вместо да слезем по пътя и да подходим към Хаграцин отпред, Жоро вече е намерил пътечка през храстите, която води покрай мъничко ручейче до задната страна на църквите. Докато стигам там, всички вече са се пръснали. Пред мен се извисява огромният кух ствол на дърво без корона. Бях чел че тук има изключително древно лешниково дърво, което от столетия се извисява на това място и приютява в сянката си манастира. Явно това трябва да е то, защото стволът е изключително дебел, а пък и друго не се вижда. Но както Венко в традиционната си роля на казващ очевидното отбелязва до мен - то изглежда съвсем умряло, изглежда само като кух спомен от красив природен паметник. Опитвам се да споря, че сигурно е живо там някъде вътре или поне кореновата му система, но и аз съм изненадан от окаяното състояние на нявга великото дърво. Оказва се, че било изгоряло през 2013та при мистериозни обстоятелства и оттогава е така. Край умрялото дърво обаче изскача мъничко сиво-бяло котенце и аз веднага го наснимам за приятелката. Опитвам се да го извикам с пис-пис, обаче явно арменските котки не отговарят на пис-пис, също както и немските, някои от които обаче вече сме научавали с Ели да идват при нас. Венко нали не може да остави някакъв въпрос без да си даде експертното мнение, обяснява че котката всъщност идва защото и привличаш вниманието, съответно нямало причина да е точно пис-пис, можело и ку-ку и за да илюстрира гениалното си прозрение започва да опитва да извика котето с ку-ку. В това време се оказва, че моята поредна яркосиня тениска пречи на Жоро да направи хубави древни снимки и той я нарежда някъде от далечината и до мен достугат само нечленоразделни мрънкания включващи думата "тениска". Под звуците на венковата псевдо кукувица, която подозрително напомня гугутка, аз пък откривам отзад на дървото нови поникнали зелени клончета и се успокоявам, че наистина е живо и някога ще стане пак на огромен вековен лешник.

До главната църква в която ееейсегичка ще се опитаме влезем се отива по изпипана пътечка от гладки плочи, нещо нетипично за арменските манастири. Срутеният преди столетия гавит пред църквата също е реставриран много скоро и възстановен с някакви чисто нови камънаци, сега само покривчето му липсва. Пред църквата пък са обособени градинки и има отново нов навес. Тук е текла здрава реставрация и отуристяване на мястото неоткриваеми никъде другаде из страната. Най-накрая се разбира причината - дарение на емира на Шарджа за възстановяване на толкова впечатлилия го манастир. Много искам да открия каква е връзката между един емир, сиреч държавник на мюсюлманска страна и този забутан кротък християнски манастир и то в страна която е в необявена война от 25 години с други мюсюлмнаи. Бързо търсене показва, че през септември 2005та година, в рамките на една седмица шейх Султан бин Мохамед ал Казими е получил първо почетен докторат от Арменската академия на науките, после държавен орден за заслуги от Република Армения и накрая златен медал от Ереванския университет. Междувременно се отбил заедно с антуража си от десетина души и до манастира, и след няколкочасова обиколка заявил, че наистина мисли, че божията дума се е чула тук. Някакси обаче през 2013та шейхът отново се е сетил за Армения и дарил тон парички (неофициално 1.7 милиона долара) за възстановяването на маннастирския комплекс включително даже и на пътя до него. Много мии става интересно защо този шейх проявява такъв интерес към Армения, главно защото много обичам да намирам други хора като мен - очаровани от арменския свят без да са арменци или техни потомци и без да са пряко свързани със страната или диаспората по някакъв начин. Оказва се обаче, че в Шарджа има значителна диаспорица и един важен арменски бизнесмен е сред близките съверници на емира. Е, може този път да не съм открил съмишленик, но е чудесно, че някой е дал парички за възстановяването на един арменски манастир.

Гавитът изглежда прекалено нов и това е разконцентриращо, трябва да минат няколко години и да поостареят камъните за да мога да го оценя. Църквата обаче май е недокосната, освен смяната на вратата и която макар и покрита с традиционни мотиви определено изглежда съвсем новичка. За съжаление обаче е и заключена, може би реставрацията тече извътре?

В далечината  на склончето отсреща се виждат добре поддържани кошери. Мисля, че производството на мед е един от традиционните поминъци за арменските манастири, защото и на други места видяхме. Докато аз ги гледам Венко разказва някаква история как на разклона в Мездра на баира продавали боров мед, но за съжаление не съм записал дали тази история има някакъв по-съществен край или е просто наблюдение. Теодор пък пуска коментар, че някакво момиче което виждаме ако беше българка би се казвала Деси. Аз отбелязвам, че може и да е така ако беше българка и от Варна, където това е почти най-често срещаното женско име, освен дето лично познавам едно петнадесетина десита бях гледал и в някаква статистика и само Мария и Виктория надминаваха Десислава по честота във Варна. От същата статистика е, че при мъжките имена има принципно по-малко разнообразие и странности, има доста повече Петровци, Георгиевци, Ивановци и Митаци отколкото Марии и доста повече Ренати, Стефании, Жизели, Джесики и т н, отколкото Роджъровци или Маркове.

След това влизаме в Сурп Григор, която е мъничка църква с огромен гавит (който може да изпълнява и други функции, че нещо не съм сигурен кое къде се пада в този манастир, както и какво е рефлектори на български). Гого отбелязва, че тази църква е точно толкова голяма, колкото мъничките църквички край реката в Търново (виждал ли съм ги? Не знам! Само една по-едричка помня там и тя е на Четиридесетте мъченици и с Омуртаговата колона вътре), а Жоро му отговаря напук, че той харесвал само тия горе. Гого продължава да обяснява, че с такъв размер се постига най-добрата атмосфера и тамянът се разпространява и вобще най-лесно е за християнина да достигне до Бог или нещо такова, а може и нещо съвсем друго с думите тамян и Бог вътре, не го слушам много старателно.

Точно до затворената главна църква има още един изключително красив хачкар. Изглежда не-по-малко изящен и детайлен от предния който видяхме и отново събира възхищението ни. Чудим се защо онзи е най-известния в страната, като този е идентично хубав и древен. Всъщност двата доста си приличат и са от едно и също време, дали не напипвам опитната ръка на Погосчо и тук, просто без подписа му? Е, само теория. Жоро е по-практичен, онзи манастир имал известния хачкар,затова там събирали пари за паркинг. Теодор му обяснява, че там събират пари щото има село, а тук няма и някой трябва да идва специално с тази цел, след което започва да се радва колко чудесно избягахме на мошеника в Гошаванк, инициатива в която до последно се чудел дали да участва. Аз казвам, че през цялото време си бях навит, само не бях сигурен, че онзи наистина събира парички. Жоро пък успокоява съвестта ни обяснявайки как той горе при едни джипове хванал доста пари, тъй че да не се притесняваме за него. Всъщност тая история може и да съм я сънувал, защото да има разговор за пари без участието на Венко е много съмнително. Гого връща вниманието ни там където му е мястото, а именно върху хачкара пред нас и неговата възлеста структура. Чудим се с какво длето са го правили и колко изкусен е бил майстора. Теодор се чуди как се е запазило толкова столетия наоткрито, отбелязвам му, че той затова е леко извит напред в горния си край, има като первазче. Гюрук, както казват Теодор, чудейки се на гениалността на майсторите.

Тръгваме обратно към колата, обаче Жоро не го свърта на едно място, обяснява ми, че ще се помотае малко из гората. Не знам защо като мине 19 часа и Жоро го прихваща планинарската лудост и иска да се завира на някъде, но осъзнавам че той хем ме информира, хем някак подпитва за разрешение, та му давам благословията си и се разбираме ние да се мотаем наоколо, а като стане тъмно или си начеше крастата той ще си дойде. Чудя се само защо винаги го хваща точно по това време - май защото някакси така си е направил жизнения цикъл, че винаги е най-бодър и активен точно в седем вечерта? Тръгвам към колата с Венко и от нищото Венко подхваща една много интересна тема, по която мненията ни коренно се различават: Дали големите битки в историята, в които едната страна побеждава на косъм, са променили коренно и фундаментално историята на света с с помощта на случайността, или не. Пример: щеше ли светът сега и историята му до този момент да е супер различен, ако Карл Мартел не бе победил арабите при Поатие, или ако пък турците бяха превзели Виена при някоя от двете обсади. Аз съм на мнение, че ако арабите не бяха победени при Поатие, щяха да бъдат натупани при Париж или някъде другаде, или самички щяха да си се върнат в Испания, защото Европа е населена с прекалено много враждебни хора по това време. Или ако турците бяха взели Виена, Европа щеше да се стресне и да си я вземе след 3-4 години, сиреч в историята няма случайности които променят света особено много, макар естествено да има дребни такива. Илюстрирам и със Сталинград, Курск и други по-модерни битки. Венко пък твърди, че има моменти, в които историята виси на косъм и ако турците бяха взели Виена можеше всичко да е съвем различно, просто щото парадигмата щеше да е друга и те наистина щяха да могат да продължат и нататък. Разгръща се прекрасен исторически спор, какъвто и двамата много обичаме, а напоследък толкова рядко успяваме да водим - и то на темата за историческия детерминизъм по която и сериозни академици имат дискусии и теории. Ако бяхме само двамцата, както често се е случвало, този спор щеше да продължи с часове и през различни градове, с безброй примери със случайни битчици чиято история знаем и щеше да завърши с умора и омръзване, но най-вероятно без преклонена глава. Сега обаче не сме сами и едвам сме стигнали до колата и Гого ни вика от някакви храсти да го последваме в някаква дъбрава. Венко се дърпа, но отново потегляме един подир друг, водени от Гого, след това аз, Теодор и накрая Венко, през треви и храсти и трънаци под убитата светлина на отдавна скрилото се слънце. Ориентираме се по-скоро по звука на Гого, който постоянно твърди, че открива нови и нови чудеса скрити зад фасадата на мокри полянки и тревясали пънове.Всичко наоколо хвърля причудливи сенки и въпросните тревясали пънове изглеждат току като стари замъци удържащи хилядолетни обсади, току като октоподи от японско аниме (да, от Онзи тип). Всъщност изминаваме около няколкостотин метра нагоре по баира и то приблиизително успоредно на пътя, защото накрая се добираме до едни руини и се оказва, че те са точно до пътя. Гого ни сочи красотата на природата наоколо, но това не е необходимо, магията на мястото и романтиката на времето е очевидна. Бас хващам, че сега на всички ни се иска да сме с приятелките си, а не с орда кочове. Насядваме по руините и отваряме винцето от нар, което някой предвидливо е взел от колата. Чак се чудя кой го е взел, толкова добра идея, толкова много акъл - аз ще да съм бил, ама пък изобщо не помня да съм го взимал. Пием си го, направо от бутилката, много е приятно. С Венко бегло се опитваме да си продължим спора, но за другите този въпрос отдавна е доскучал и все се намира някой да ни прекъсне, а и атмосферата наоколо е за мълчание и съзерцание, а не толкова за исторически спор. Гого намира малко по-нататъка някаква друга бетонена плоскост, на която млада двойка нещо се гушка, следват спекулации дали просто се гушкат или това е редовното тайно място за скрити мръсотии на арменскитя младежи.

В един момент отнякъде се дочува гласа на Жоро и става ясно, че той е доста близко до нас. Доволен е от разходката, усетил е магията и той. Неслучайно името на манастира според преданията значи "танц на орлите". Или игрив орел, или игра на орли, не е съвсем ясно де, важното е че символиката е обвързна със свободата и дивостта на природата. Някой трябва да прекъсне съзерцанието и да докара колата дотук. Теодор, като най-земен от нас се наема с мисията, а аз - да го придружа. След малко колата е горе и тържествено изпращаме последните фотончета светлинка на небето. Денят е отстъпил царството си на нощта, магията на приказния сумрак се стопява, чудните сенки са станали плътна маса, на виното му се вижда дънцето, а за нас е време да си ходим.