35. Ден Осми, губенето като начин на живот, манастирът на прохладната сянка, гущер, достойнството на смъртта

Оказва се, че източният изход на Ванадзор към големия път е затворен, а ние сме тъкмо в източния му край. Имаме две опции - или да минем от западния изход и да направим голяма обиколка, или да тръгнем към селата на изток от града и да се надяваме те да имат изход. От задната седалка Жоро се обажда, че гледа на джипиеса че през селцата има крив, но общо взето къс път, който се влива в големия и подкарваме натам под неговата диктовка. Ванадзор скоро свършва и се завираме в разни дребни пусти селца, притеснителното нещо е обаче, че пътят се вижда твърде високо горе пред нас. Вием се по разнебитени улички, минаваме край барака с портретите на Ленин и Сталин от двете страни на входа и най-накрая се оказваме на стръмния заход към пътя. Отново трява да слизаме от нея, за да е по-лесно на колата, както и за да не се удари шофиращият Венко в многобройните стърчащи камъни по отдавна загубилия асфалта си път.

Всичко е готово и най-после сме по пътя на север. Минаваме през ждрелото на река Дебед за да стигнем до северните бисери на Армения - манастирите Санахин и Хагпат край град Алаверди. По пътя ни, край град Туманян са и останките от манастира Кобаир, но заради напредващото време и преситеността на манастири решавам той да е този, който ще отпадне от днешните такива и тъжно подминаваме отклонението за него, без да се обадя.

Разказвам за алтернативния си профил във фейсбук и колко благинки произхождат от това да си имаш два, един за връзка с приятели, а друг за новини, лайкване на случайни страници и вобще произволно интернет участие, което не искам да бъде свързано с името ми. Изненадващо, никой не е в особен възторг от гениалната ми идея и всеки се чуди как да и намери кусури, стига се дори до извода, че нещо не съм съвсем наред, за да имам два профила във фейсбук. Ех, прочутите мислители си оставаме неразбрани... Намусвам се, докато баирите се нижат край нас и дефилето става все по-дълбоко и страшно. Обясняват ми, че съм като Доналд, но не помня защо. Добре че е Венко да отнеме вниманието от мен, чрез поредното добре изчислено губене.

Историята на венковите губения е дълга и колоритна. Легендите разказват, че още при раждането си, малкият Венко не бил съвсем сигурен в коя посока е навън, защото нямало табелка а картата му била объркана. През годините страстта му към губенето нарастнала и то станало от случайно хоби - любимото му занимание. Когато тръгнахме по пътешествия, характерната залюханост на Венко беше по-скоро забавна - някак си е весело да се мотаеш из произволен европейски град, докато някой до теб не може да намери гарата дори с карта в ръцете и прави най-невероятни догадки кое къде би трябвало да се намира. Но едва когато развитието на пътешествията ни достигна до логичната си фаза - обикаляне с кола - склонността на Венко да се губи достига застрашителни размери. Няма значение дали е в огромен град като Лион, насред права магистрала като в Португалия или в страна дето на всяко място има общо един път като Албания, уменията на Венко да се губи се проявяват с невиждана редовност. Обичайният стил на губенето е ужасяващо прост - кара Венко по някакъв път, решава сам и без видима причина че е достигнал нужното отклонение от него и че всички други в колата (включително специално обявеният навигатор) блеят и са го изтървали и хоооп излизаме от пътя на 30 километра преди целта си, след което упорито продължаваме да не слушаме другите и да се опитваме да оправим кашата сами, докато победени не пристигнем в задънена уличка (само защото пропастите, така характерни за американските анимации - изобщо не са лесно откриваеми в Европа). Друга вариация е - търсим място за паркиране и се озоваваме или в тунел дето излиза от града, или на място откъдето не можем да излезем, или на място, което сами нямаме представа къде е. Този път губенето носи характерните белези на първия тип. Както си фучим по пътя, изведнъж Венко се отклонява, пресича жп-линията и тръгва по мъничък път, защото му се сторило, че някъде си пишело нещо. Пътчето завива наобратно покрай реката и колкото повече гледам картата, толкова повече се уверявам, че Венко отново е изпълнил коронния си номер, но все пак за да съм сигурен в критиките си отиваме до края и спираме там където пътя изчезва насред малки къщички. Започвам да го нареждам, както си му е реда, но другите ми правят забележка, че няма нужда да се карам и да покачвам напрежението и негативизма в колата и аз след малко млъквам. Всъщност са прави, просто са имали по-малко контакти с всеобхватната венкова загубливост и възприемат настоящето замотаване като отделен и единичен случай Те ще бъдат опровергани още утре, а аз ще продължавам да звъня притеснен на Венко всеки път когато някой малайзийски самолет или друго превозно средство изчезне без следа някъде - човек никога не знае до какви размери може да достигне страстта му.

Обратно на пътя се оказва, че наистина имало табелка... но тя казва Санахин - направо по пътя, а не настрани - класически Венко. След още десетина километра достигаме до истинското отклонение обозначено със съвсем ясни табели и тръгваме по извития път нагоре по баира. Манастирите Санахин и Хагпат са на високото плоско плато над долината на реката, но са отделени помежду си с урвата на един от притоците и и после ще трябва да слезем, за да се качим на другия хълм. Бившето село Санахин сега се води квартал на Алаверди и е позастроено с панелки. В него има и още една забележителност, която обаче не ни влече толкова - родната къща на братята Артьом и Анастас Микоян, всеки със своя голям принос за съветската история. По-малкият брат Артьом е един от двамата създатели на самолетите МиГ (което пък е съкращение от Микоян-Гуревич), едни от най-известните символи на съветската военна мощ по света. Анастас Микоян пък е единственият съветски политик, който успява да се задържи в най-висшите кръгове на съветската власт през цялото време от последните години на Ленин до първите на Брежнев и като една хитра лисица успява да лавира между различните интереси по върховете и да не изнерви никой от по-силните от него, колкото и да се променят те. Освен Сталин през последните му две-три години, когато съвсем е пощурял но дори и това няма сериозен ефект върху кариерата на Микоян.

Покрай манастира има голяма навалица и много коли, затова спираме малко по-надолу по хълма. Като вървим нагоре става ясно, че се готви някакво голямо събитие, струпват се хора в официални дрехи, събират се на групички, чакат нещо, приготвят се, свещеници обикалят наоколо. Не съм обърнал внимание дали не сме уцелили някакъв църковен празник, затова подканвам другите да побързаме с разглеждането на манастира преди събитието да достигне дотам.

Манастирът ни посреща с приятна градинка с дръвчета хвърлящи шарена сянка под жаркото слънце. Най-отпред е високата му камбанария. Камбанариите на Санахин и Хагпат са най-старите камбанарии в цяла древна Армения и изобщо в Кавказкия регион. Не е съвсем ясно коя от двете е по-стара, но тъй като Санахин уж значело "По-стар от другия", може да се предполага, че е тази, а пък и другата е по-висока и изчистена. Висока, масивна структура, с дебели стени, която на височина от може би 3 етажа завършва със стъпало и мъничко куполче, под което е скрита камбаната. Гого ми сочи как точно над затворената врата на камбанарията, до едно релефче с орел има голям кафяв гущер. Отивам да го видя и той бавно и спокойно се качва нагоре по кулата, сякаш се чуди дали да се припече още малко на слънце или да си остане от сенчестата страна. Точно до камбанарията пък има още един красив избродиран хачкар от червен камък.

До кулата започва огромното преддверие на двете църкви. То е триарково и създава впечатление за голяма зала с колони, която има както три различни изхода към двора, така и входове към двете църкви отстрани и множество заострени отгоре прозорци, които бих нарекъл готически ако бяха в един друг край на света. Много е интересно, защото с всичките тези изходи и отворени пространства, човек няма чувството, че е вътре в сграда а сякаш просто площадчето между църквите е застроено с покрив. Прохлада и спокойствие, това е което мястото внушава, особено по пладне, когато слънчевата светлина жарко напича всичко навън. Мисля, че в контраста на светлината и сянката, на жегата и хладът мястото получава един допълнителен чар и помага да бъде възприемано като едно убежище от външните стихии. Пак почнах да говоря врели-некипели, а? Другите не са се спрели да осъзнаят че тук е царството на сянката и вече са в съседната сграда, която се оказва отново гавит, този път нормален и затворен - на голямата църква Аменапркич, което значи Светия Изкупител (Исус, демек). Още с влизането в гавита ме шокира колко е голям и с какъв размах е бил построен. Гого ми сочи основата на една колона, да видя какви "хипстърии" имало там; има предвид два камъка оформени като многостени, (може би додекаедри) с различни картинки по различните стени. Теодор пита Гого дали е виждал друг такъв манастир, в който има боклуци в ъгъла и да, то наистина има малка купчинка от камъни и прах. По колоната пък има кръстове и надпис на арменски. Понякога много ме е яд, че така и не го научих на по-дълбоко ниво от базови думички и азбуката. На другата колона пък отгоре има котешки (или лъвски) глави, като на котките които ще видим по-късно на древния мост в Алаверди. Обяснявам как тези най-вероятно ще са по-хубави от онези, понеже тези не са ерозирали от столетия дъжд (въпреки характерната дупка на тавана). Заглеждам се в пода, където проникващата през дупката слънчева светлина осветява малък кръг, който свети от земята в обкръжаващата ни тъма създаващо приятното усещане, че слънцето е на пода и хвърлящо особена светлина върху колоните и купола. Теодор пита защо навсякъде наоколо има надгробни плочи, от които е съставен целия под и Гого му обяснява, че по принцип така е и във всякакви други църкви и катедрали. Все пак на Теодор му е некомфортно да е заобграден отвсякъде с мъртви хора. Гого пък ни обръща внимание как хората в миналото са били по-ниски и затова и плочите им са по-малки, а пък аз си мисля, че умрелите просто се сместват в по-малко пространство и не им пука дали са сгънати неудобно. Самата голяма църква на светия Изкупител обаче е затворена (нещо много главни църкви почнаха да се оказват затворени), но от входа се вижда доста добре, макар и само право напред - огромният каменен олтар, високия купол, сенките очертани от малките прозорчета.

Излизаме пак в огромното покрито пространство и минаваме през него за да отидем отзад до другите структури. В средата на Десети век арменското средновековвно царство на Багратидите е в Златния си век. На власт идва Ашот Трети Милостивия (952-977) и започва усърдно строителство. Царят мести столицата в град Ани и започва строителството на един куп неща там. В това време пък жена му - Хозровануш покровителства построяването на манастирите Санахин и Хагпат. Повечето сгради тук, включително голямата църква са от нейно време. Ашот обособява един малък регион от територията на Велика Армения и го дава на по-малкия си син Гурген, като големият - Съмбат наследява империята. Така се образува царство Ташир-Дзорагет просъществувало, къде под контрола на Армения, къде с независима политика чак до 1118-та година, когато е анексирано от разрастващото се грузински царство (на династията Багратуни, пряко свързана с арменските Багратиди. За новото царство (което не мога да спра да си представям като голяма пица) Санахин е не само църковно средище и седалище на епископа, а център на културата, просветата и науката, била тя църковна или секулярна. За сравнение, манастирът в който се намираме е основан и повечето сгради в него са построени по времето на младостта на цар Самуил. Изключително много ми харесва как в Армения древните сгради са си наистина древни, не са както по повечето други места из Европа - "тази църква е основана през 10ти век, но придобива днешния си бароков вид през 18-ти век" или пък "тази крепост е от преди Христа, ама я построихме миналата година".

Следваща наред е църквата Св. Богородица (Аствацацин), централна за комплекса и фактически най-древната сграда тук, основана през 934-та година от някакви избягали византийски монаси. Дали това е причината на уебсайта на ЮНЕСКО тези два манастира да са описани с прилагателното "Византийски"? Едва ли, според мен е или грешка, или опит за приобщаване на арменската култура към византийската за да получи по-голяма популярност. И в двата случая не ми харесва. Църквата е малка и правоъгълна, с височък купол.

Точно зад църквата на Св. Богородица  е малката капелка на Св. Григорий. Гого е особено възхитен от нея и изяществото на средновековните майстори. Капелката изглежда съвсем кръгла, но му обръщам внимание как във външната има четири едва забележими ниши, които правят вътрешното разположение под формата на кръст. До нея е странна квадратна сграда с две тъмни арки служещи за вход. Какво ли крие мистериозната тъмнина? Поредната изящна колонада, ограждаща празно каменно пространство. Библиотеката е една от малкото оцелели средновековни секулярни сгради в Армения; всъщност главният метод на оцеляване на секулярните сгради е бил да са част от манастир. Сега библиотеката е пуста, всички ръкописи са на места, където по-добре могат да се грижат за тях. Голямото помещение с колони и ниши, някога е било препълнено с безценни ръкописи и книги по медицина, теология и дори - физика. Всъщност никак не е толкова голямо, просто големия брой ниши и сенките които те хвърлят кара помещението да изглежда още по-голямо.

Жоро решава да ни сподели, че таксиджията във Ванадзор му казал, че Ван значи град, а дзор значи долина и оттам идва Ванадзор, добре че се сети съвсем навреме да ни го каже, а не няколко часа след като напуснахме града. Обикаляме голямата църква изотзад. На стената има малко, почти неразличимо релефче на двама души, В последствие ще видим по-голяма и ясна версия на същото релефче в Хагпат; двамата, очевидно важни и наконтени, колкото би позволявало все пак наличието им в манастир държат малка църквичка в ръцете си. Това са арменския цар Съмбат (979-989) и брат му - царят на Ташир-Дзорагет Гурген, които държат манастира в ръцете си. Иначе църквата е покрита с нещо, което май се казва фалшиви колони - като релеф на колони или арки, но без фактически да има такива. А покривът и е обрасъл в мъх и зеленинка, виждат се дори стръкчета на млади фиданки, толкова е зелено всичко. Обаче сме излезли от прохладната сянка и магията на манастира започва да се изпарява пред очите ни. Гого се чуди защо не сме влезли вътре в голямата църква, обяснявам му и обикаляме църквата отново за да отидем пак вътре и да я видим. Изключително е висока и просторна. И има малък златен арменски кръст подпрян на стената, толкова е живичък с тези закръглени ъгълчета.

Излизаме тъкмо навреме за събитието, което вече се е изяснило като погребение. Малките групички хора са се организирали в огромно шествие пред стената на манастира, наоколо са се събрали безброй хора. Като виждам множеството през главата ми минава, че населението на Алаверди е към 15-тина хиляди, като нищо половината от тях да са тук в момента. Някои отиват към колата, но повечето оставаме - заставаме безмълвни и гледаме бавното шествие, на разстояние един от друг - това е нещо, което човек сам трябва да си възприеме. Ето най-отпред върви човек, носещ портрета на починалия - униформен служител с гордо, силно лице, на възраст около 45-50 при правенето на портрета, може би полицай. Много се чудим кой ли е, но за нищо на света не бихме попитали - да зададеш въпроса "Кой е покойникът" би значело да се дистанцираш от тайнството, да признаеш невежеството си, да прекъснеш мъката, да станеш чужд. Ние не сме точно свои тук, но не можем да проявим такава грубост. Зад портрета върви свещеник и после четиримата души, носещи масивен ковчег. Хората наоколо не плачат и не изглеждат съкрушени и няма сълзи, по скоро крият тъгата си зад решителност и твърдост. Как ли покойникът е променил света им? Бил ли е най-добрият полицай на региона? Бил ли е добряк, веселяк, глава на огромно семейство? Не знаем, знаем само че някой му е нарисувал огромен портрет и че стотици хора са дошли на погребението му, според мен това говори повече за него отколкото милиони хвалби. А колкото до всички тези хора - очевидно този народ знае как да почита мъртвите си и да пази историята им...

34. Ден Седми и Осми, Ванадзор, как Венко се запознава с всички, буквата Дз, ах тази гара, борци по стените

Пристигаме във Ванадзор по тъмна доба, почти в десет вечерта. Хотелът ни, носещ старото (соц) име на града - Кировакан стърчи гордо на хълм от дясната страна на пътя по който идваме, обаче между нас и него има езеро и всъщност заходът до него с кола е доста сложен, минава се много изодзад и се обикалят малки улички с къщички без лампи или табели. Все пак поне от главната улица има една табелка накъде точно трябва да завием, което доста ни помага. Абе не знам защо, но като кара Теодор няма такова дребно губене и лутане, каквото има като кара Венко. Може би защото слуша мъдрия си навигатор?

Хотелът е огромен и доста празен, но добре поддържан, чистичък и спретнат. Настаняват ни в четворна стая с уговорката, че един от нас ще спи на дивана, нас това ни устройва. Все пак си взимам бележка за в бъдеще, когато водя 5 човека на екскурзия, двойна и тройна стая е по-добре от петорна, защото могат хората да се къпят едновременно. Бързичко оставяме багажа и се стягаме за ново излизане, защото вече е много късно и трябва час по скоро да намерим храна. Следват критики към министъра на храната, който не свърши абсолютно нищо (а може би и системата с министерствата трябва да обмисля) и той ми спори, че всъщност свършил и констатирал, че всичката храна в Армения ще е супер-добра. Венко се притича на помощ търсейки в интернета (който и тук е масово достъпен) ресторанти във Ванадзор и открива някакъв префърцунен френски ресторант баш на центъра. Отправяме се натам с идеята че ако не намерим нищо преди това - сядаме там.

Прекарвам всички по странни и леко поизгнили дървени стълбички, които слизат от хотела до изкуственото езеро, което после се пресича по дълго мостче през средата му. Пак си говорим интересни неща, но те са масово заглушени от напиращият във всички глад. Бързо се озоваваме на централната улица на града. Ванадзор е град с малко над сто хиляди души население и това му личи, определено изглежда по-голям и представиелен от всичко видяно в Армения след първия ден. И разстоянията са някак си по-големи, отнема ни почти 20-тина минути да стигнем до централния площад. Единственото отворено нещо по пътя ни обаче е, отново, Ташир-Пица от другата страна на улицата. Решаваме да си търсим ресторанта. Когато го откриваме се оказва, че и той затваря след 20 минути и най-после се примиряваме с пицата и завиваме наобратно към нея.

Терзая се, защото чувствам, че като водач е моя работа да нахраня хората и съответно ще бъде мой провал ако се приберем в хотела да ядем на Гого чироза, каквато идея въпросният Гого току пуска. Тръгвам по-напред, за да стигна по-бързо до пицата и да установя дали все още работи. Венко, усетил притесненото ми състояние или просто шляещ се безцелно (и двете са възможни) се присъединява към мен напред. Спомняме си деня, в който се запознахме - оо, какво запознанство беше само! След първата ми година в Бремен бях отишъл в София да опитам да се състезавам в телевизионното състезание "Минута е Много" и там в студиото се запознах с всичките добре известни чички, често забелязвани сред участниците и публиката. Между другото обаче чух един приказлив млад момък да обяснява на другите как отива да учи в Бремен след месец. И го заговорих и през цялото време му разказвах за Бремен и за пътешествията си, а той за състезанието и участниците, в което имаше стабилен опит. Не се състезавах, въпреки че минах теста за тема океани и ме поканиха, защото ако бях спечелил - нямаше да мога да отида на следващото издание, понеже беше през септември и щях да бъда вече в Унито. Е, аз нямаше да спечеля от първия опит, особено в тема за която знам доста като част от общата география, но не съм се готвил специално. Венко обаче успя да стане трикратен шампион няколко години по-късно. Аз може и да не спечелих титли, може дори да не участвах, но Минута е Много ми даде нещо далеч по-ценно - добър приятел. Също в този съдбовен ден беше и първата ми поява в националния телевизионен ефир - зададоха научнофантсастичен въпрос на случайно избран човек от публиката (мен) и аз го отговорих грешно. И бях облечен с тениска на Франция 98 (през 2005), сериозен срам.

След тази приятна и успокояваща ретроспекция, Венко ми разказва как се е запознал с Ира. Срещнал я в библиотеката в Милано, където тя минавала и се поздравила с хората, с които Венко заедно приготвял някаква презентация. След което те изчезнали нанякъде, но тя, изненадващо, не загубила интерес и останала да си говори с Венко по-дългичко. И му казала, че прави мюзикъл. Венко го дострашало да попита "какво значи - правя мюзикъл" и доста време след това не разбирал, докато накрая не бил поканен на въпросния. Аз и сега не съм особено наясно какво значи, ама това е щото съм музикален инвалид.

И ето ни пред пицата. Тя затваря точно след половин час, въпреки, че вече е заключена. Почуквам, кратък разговор и най-после храната е открита. Настаняваме се и бързо поръчваме куп пици и бири. Оказва се обаче, че не могат да ни сервират бира след 23 часа. Теодор, както обикновено, доста го изнервят такива правила, особено като му се пие бира и държи да знае дали това е политика на ресторанта или закон в държавата. Няма кой да му отговори обаче, езиците не са силната страна на работещите в арменски пицарии. Пицата идва и се нахвърляме върху нея като зверове (преди да стане Борко-Скайпа заради комбинация от неудобно изчислена сесия на виртуален секс и нахален познат, братът на Венко бе слабо известен и като Борко-Звяра, заради начина по който се нахвърля на храната). Дълго време не се чува нищо друго освен плюскане (без мляскане, Гого мрази мляскане) и помрънквания къде е бирата и дали някой ще забележи ако си вземем от хладилния шкаф на два метра от нас. Не знам защо и как темата стига дотам, но в един момент пускам невероятно мъдрата мисъл по въпроса защо думата "фашизъм" е станала нарицателно за всички форми на национал-социализъм или авторитарно националистическо управление, въпреки че самият фашизъм е само режимът в Италия, който е не само по-малко известен, но и сред най-неуспешните примери на авторитарни режими. Та теорията ми е, че въпреки, че е далеч по-логично да се казва "нацизъм" или "национал-социализъм" социалистите от цял свят и главно в СССР не са искали тяхното движение да бъде обвързано по име с Големия Враг и затова целенасочено са въвели термина "Фашизъм", като обобщение на вражеските режими. Затова и думата фашизъм е толкова по-рядко употребявана на английски, затова и руснаците си умират да обявяват всякакви антируски режими за фашисти, а не нацисти.

Венко излиза да се полигави с Ира по телефона и медузестият му глас достига до нас през тънките прозорци. След приключването на вечерята и аз решавам да се обадя на Елито, че вече стана късно и може да е заспала, но за разлика от Венковата такктическа грешка, аз си говоря изостанал на 20-тина метра назад от другите. Те обаче имат нужда от помощта ми с ориентацията (как пък веднъж някой не реши да запомни кое къде е?!) и току ме изчакват. Накрая приключвам разговора точно преди голямото кръстовище и се присъединявам към задната от двете групички на която се е разцепила компанията - Жоро и Гого. Те обсъждат кой от тях имал хроничен синузит и кой имал хронично нещо друго и как не можели да дишат през тази или онази ноздра, вобще интересни неща. Напускам клуба на младия пенсионер и настигам Венко и Теодор, които се занимават с изненадващо подобен разговор, Венко обяснява колко благодарен е, че всъщност няма никакви сериозни болести. Теодор обаче ме спира и ми сочи рекламата на бира Киликия на стената и ме кара да закрия от поглед първите четири букви на думата. Получава се КИА, на латиница - пита ме дали ми е познато. Хмм, чудя се, вярно изглежда познато, ама не ми идва веднага откъде, не е като колата КИА с която сме тук. Теодор обяснява как Киликията ползува същия шрифт като Нокия и сега това е очевидно.

Обратно по мостчето и стълбите. Езерото с дървена конструкция по себе си изглежда призрачно на нощната светлина, но си мисля, че сигурно е много чаровно през деня. Добре е сторил този град да си организира паркчето около езерце. Венко обяснява как брат му имал непоносимост към глутен, аз пък казвам, че не вярвам на хора дето на 26 години са открили, че имат непоносимост към хляб и хлебни изделия и изтъквам, че братът на Венко е доста странен, с което всички, дори самият той се съгласяват.

На стената в коридора в хотела има портрет на буквата "ДЗ", приятно разположена сред една тучна ливада в подножието на Арарат.  Хотелът иначе е доста приятен и ако до него не се стигаше или по съмнителни прогнили стълби или през странно забутано кварталче - щеше да е и доста приветлив. Фоайето на всеки етаж е добре обзаведено с разни дивани и килими и украсено с абстрактни картини. Освен това е и първият хотел с телевизор на пътешествието, факт който не остава подминат от Гого и Жоро. Гого, естествено иска да намери нещо малоумно на телевизора, а Жоро, виждайки че има над 1000 канала си поставя за цел да открие порно. Следва бавно и скучноляво преминаване през безброй телевизии от всякакъв произход; редуват се хора с чалми и хора с качулки, реалити шоуа или преведени американски кримки, но въпреки наличието на телевизии с името SUPREME MASTER TV или SEX ON TV порно няма и няма. Ех, жалко за Жоро, искаше ми се да видя какво щеше да стане ако бяхме наистина намерили порното. Търсенето ескалира дори до размерите на това да се ослушваме по коридора дали в някоя стая не ни правят аудио-порно. Междувременно, докато се мотая полугол да ходя на къпане ме осенява ужасната реализация, че съм най-тежкият човек в групата. Разпитвам един по един всички за теглото им, и макар всички да сме в рамките на около десетина килограма - аз съм най-отгоре и дори временното объркване на Жоро не може да ме спаси от това да си дам още една не толкова престижна титла към водаческите такива. Милият Гого ме убеждава, че понеже по принцип спи свит и крив като макарон, за него не е никакъв проблем да спи на Г-образния диван. Оставям се да бъда убеден по-лесно този път и си лягам, докато Гого още цъка телевизиите в 1 посред нощ.

Следващата сутрин ми е много объркана и доста трудно влизам в ритъм. Жоро и Гого пак нещо се бият, чува се Гоговия писък "ЩА ИЗКОРМЯЯЯЯЯ", след секунди пък лежат гушнати на дивана и гледат отново Руската Детска телевизия. Там дават изключително древен и изключително страшен Буратино,който вместо със златно ключе се блъска с някакви дяволи в Ада; не мога да разбера защо тия хора се заливат да дават по телевизията крийпи древни филми със обесени кукли. Боят отново се възобновява, не знам дали заради действието на Буратино или просто щото - защо не. Гого решава да дояжда някакъв древен хляб, с който прави трохи навсякъде и това поражда често срещаното наблюдение, че Гого винаги яде гадости по екскурзиите - още си спомням как на една пет-дневна екскурзия във Баден-Вюртемберг, Гого си беше направил 25 сандвича предварително и си ги яде само тях, въпреки постоянно влошаващото им се състояние. В това време Буратино се опитва да протегне ръка от телевизора и да изяде душата му, но дистанционното го възспира, защото трябва да ходим на разходка.

Хотелът има чудесна гледка към града. На светло той не е толкова впечатляващ, но все пак изглежда по-чаровен от обикновен соц-градец с панелки - не знам, арменофилията може би отново говори с мен, но някак си розово-кафявото ми се струва по-уютен цвят. Качваме се на колата и решаваме да паркираме точно на центъра, пред администрацията на провинцията, която наснимахме и снощи. Тя е голяма, внушителна сграда със серия от малки полукръгли арки на фасадата, доста запомняща се заради Кавказкия вид, напомня на парламента в Тбилиси. По-нататък по улицата е и читалището, отново в същия стил.  Ванадзор е град, който се е разрастнал главно през 20-ти век и това личи по правите му улици и определено забелязващия се градоустройствен план. Макар тук да са живели хора от доста време, чак през 19ти век градецът, тогава наречен Караклица започва да има някакво знаително население, защото става гранично селище на разрастващата се Руска Империя. Прочува се през май 1918-та година, когато в изключително неравностойната битка при Караклица, арменски доброволци водени от прочутия арменски патриот и генерал (и участник, между другото и в Българската армия през Балканските войни) Карекин Нждех успява да прекъсне настъплението на редовната Турска армия през Северна Армения. Легендата разказва, че преди битката Нждех събрал мъничка армийка от Тавуш и Лори (да се чете "от кол и въже") събрал ги в Дилижан, обяснил им, че спасението на страната лежи там, на фронтовата линия и надъхал дотолкова, че те успели да спрат редовната турска армия за четири дни и да и нанесат толкова големи загуби, че тя да не може да продължи настъплението си. Успехът при Караклица позволява на младата арменска държава да утвърди своите позиции, макар и само за две години. А съдбата на Нждех остава неразривно свързана както с неугасимия пламък на борбатта за арменска независимост, така и с междувоенната история на България.

Обявявам малко свободна програма, защото виждам как Жоро и Теодор ги влече към гарата, която е на една къса и широка улица разстояние. С Венко се мотаем по площада и докато аз забелязвам че в ъгъла има паркирана огромна бяла лимузина, неговото наблюдателно око открива как пред един магазин са изкарали дванадесет стола за продан. И вярно, точно дванадесет са, дали е нарочно? Гого и Жоро пак се зъбят нещо, защото единият (кой ли?) е олял другия с вода. В крайна сметка след наснимането на центъра, всички се отправяме по широкия празен булевард към гарата. Пред нея има статуя на Вазген Саргсян, по-малка от  онази в Арарат, но по-внушителна, от скръстените му здрави ръце се излъчват сила и мъжественост. Може би тук за пръв път осъзнавам този човек първо като войник, а после - като държавник.  Не ми убягва и надписът "Спарабед" над името му - традиционна титла на главнокомандващия армията в древна Армения, дадена като уважителен прякор на националния герой и основател на съвременната арменска армия. Нещо се цикли за пекарна, но сега народът е запленен отт гарата. Сградата е голяма и празна, но очевидно доста добре поддържана, а надписът отпред дори бих казал може да мине за нов. В гарата обаче Теодор и Жоро срещат някакъв доста темерутест чичка и гневна лелка, и двамата от които им забраняват да снимат или да ходят по коловозите. Теодор естествено напира да спори, но далеч по-просто решение е просто да се игнорира шумът от заплашващи чистачи. Ванадзор е на главната линия от Ереван за Тбилиси, но освен нощния влак веднъж дневно до тук идва само още един пътнически влак - от Гюмри до тук. Докато те тичат по пероните да снимат, а лелките тичат подир тях, останалите се дивим на интериора на гарата и най-вече на голямата безсмислена стилизирана карта заемаща цяла стена - "Железние дороги СНГ". Н-то и Г-то очевидно са добавени по-ксъно на мястото на две С-та и Р, за да стане на ОНД, въпреки че картата очевидно включва Рига, Талин и Ашхабад, които не са в ОНД, а и отбелязването на градове с петолъчки също издава по-древния и произход. Венко се опитва да чете на арменски, но малко го мързи и прочита Лори Берд (крепостта в която ще отидем привечер) като Лори Марз, което е името на провинцията в чиято столица се намираме, само защото имат същия брой букви. Излизаме и на пероните, където му обяснявам как ЮКЖД, което е влакът в Армения, всъщност е руска компания и се ръководи по доста особен начин, което довежда до това да има много особени цели и приоритети и, поне според мен - пълна липса на функционалност на пътническия транспорт. Един от големите проекти е как ще се направи 400 километрова жп-връзка с Иран с 30 тунела и 100 моста, същевременно третият по големина град е вързан с два влака дневно. Изпълнените с енергия Жоро и Теодор откриват, че до гарата е и далеч по-живата сграда на автогарата и отиват да видят какво има и там, повличайки и Гого със себе си. В това време аз и Венко се разхождаме из парка в който се намира руската православна църквичка. Затворена е, жалко. Обикаляйки обсъждаме как светът се променя постоянно и как от минута на минута ставаме все по-мобилни и все по-достъпни. Ванадзор не е точно мястото което шокира с мобилността си, но спокойствието, което цари наоколо някак ни навява мисълта за изостаналост не защото е такова, а защото в момента от развитите и прогресиращи места и хора се очаква да са забързани и да правят стотици неща едновременно.

Другарите ни се завръщат много доволни от автогарата. Първо, на стената имало в рамки снимки на борци, и освен Армен Назарян печелил куп титли за България, там необяснимо се мъдрел и Серафим Бързаков, който Жоро веднага познал. Дали славният ни борец знае, че снимката му виси обрамчена насред една масивна арменска автогара? Следващото,което ги впечатлило бил покъртително стария автопаарк, който изглежда сякаш не е на автогара, а в музей на автобусите от марки, завършващи на -АЗ. Накрая пък, точно пред маститата статуя на Саргсян, Жоро намерил някакъв дядо таксиджия, който да му разкаже житейските си тегоби - как си работел в Русия, бил се в Карабах, после пак издържал семейство от Русия, но сега Путин не му давал разрешение за работа там и бил принуден да кисне във Ванадзор, чакайки. Толкова много арменци живеят и работят в Русия, толкова много пари се изливат от тях в родината, че икономическото състояние на Русия е съвсем директно свързано с това на Армения. Когато човек чете новините в България или из Европа, санкциите на ЕС към Русия заради Украинската криза изглеждат или като нещо заслужено, или като нещо съвсем далечно, неефективно, дори смешно за огромната руска мощ. Когато човек обаче чете арменските сайтове за новини - въпросните санкции са нещо съвсем реално с директни тежки последици (и то напълно незаслужени) върху арменските финанси и благосъстоянието на арменския народ.

Хайде към колата и на манастирите, че времето си тече.

33. Ден Седми, Фадо, гара в тъмата, четвъртия шофьор, Дилиджан, теодоровият бизнес план, арменският партибус

Тая глава трябваше да е заедно с предната, ама тя нещо стана супер-дълга, затова - отделно. По краткия път за Дилижан решавам, че е крайно време да пуснем прочутия гогов диск с фадо от дебела португалска лелка, която се натрапила на Гого и Мими и ги принудила да го купят. Тъжната музичка започва да се лее край ушите ни, докато общия разговор в колата се върти около Монсанто и генетично обработените храни. Изведнъж, Гого надава ужасен вопъл да спрем лелката, защото освен всичко, пяла фалшиво и фадото и е пародия на истинското. Аз не усещам да е фалшиво, но както споменахме, музикален инвалид. Във всеки случай съм готов да го браня със зъби  и нокти от Гоговите ръце, само защото знам, че фалшивата музика го подлудява. Гого крещи за да го заглуши, но песничките продължават. В крайна сметка все пак се съгласяваме да го спрем, щото постоянното крещене и удряне на пресягащи се ръце пречи и на шофьора. И така, до утре вечер.

Жоро внезапно си спомня, че тоз Дилижан до който се доближаваме има гара и я открива на джипиеса, че е някъде покрай пътя по който идваме. Тя е на тази от години неупотребявана линия, но това никога не е спирало нашите железопътни ентусиасти. Точно преди града подкарваме по едно криво пътче надясно и се озоваваме на широк бетонен площад пред огромна грамада от същия розов камък. Жоро и Теодор търчат да я изследват и снимат, пускайки дългите фарове на колата към гарата за повече светлина. Ние в колата си продължаваме разправиите за португалците, музиката им и сладката им държава. В един момент Жоро и Теодор се появяват от далечния край на гарата и в този съдбовен момент решавам, че е време да се намеся и да закарам колата до тях. Досега не съм карал кола без надзор или инструктор в живота си, но смело се прехвърлям, паля, пускам скоростта и хоооп, изминавам десетина метра преди да чуя наредбите им по мой адрес, защото не съм изключил дългите фарове и ги заслепявам. Е, добре, това беше моето първо шофиране, доволен съм, че го направих на арменска земя.

В гарата имало някакъв човек май, имало и някаква лампичка дето мигала, някакво куче също се споменава, вобще циклят си хората неосъзнавайки съдбовността на момента. Нищо, тя си е за мен. Слизаме бързичко до града и паркираме точно до едно заведение на кръговото кръстовище, където се събират всичките пътища от различните посоки. Дилиджан, освен старинен град е и град на кръстопът и то на място където винаги е имало пътища и търговци. Градът е известен, както с традиционната си архитектура и запазеният "стар град", така и с наличието на много художници и друтги хора на изкуството. Освен това е и спа-център а с гористите планини наоколо (както разбрахме останалата Армения рядко има такива гъсти гори) предлага много възможности за горски разходки и туризъм, общо взето тук на едно място са събрани най-представителните неща, които Армения иска да покаже на света. С името му е свързана древна (и вероятно невярна) легенда - имало някога един овчар на име Дили, който взел, че се влюбил в дъщерята на господаря. Като разбрал това, злият господар наредил да го утрепят тайно. И понеже изчезнал, майка му не знаела какво е станало и дълго обикаляла хълмовете наоколо, викайки "Дили, джан", където джан е умалителна или по-скоро умИлителна наставка (отново, не от турски, от персийски и арменски, че до турски). Много арменски легенди за имена произхождат от нещо, което някой вика докато се щура насам натам, даже се замислям ако се заврем в някое забутано кьоше и започнем да викаме нещо дали ще кръстят кьошето така?

Венко получава важен имейл и си го чете. Този път обаче новините май не са добри - придърпва ме напред и се оказва, че от работата го информират, че ще го изпратят пак за няколко месеца в Сицилия. Това е ужасно, щото пак ще трябва да се вижда с Ира само по уикенда, да дебне разни полети постоянно, а пък и зимата в Сицилия никак не е толкова приятна, колкото лятото в нея. Според мен това е и тактиката на фирмата - да пращаме способния народ на майната си, където той няма приятели, семейство и вобще каквото и да е, така той ще си прекарва цялото време, дори и свободното такова в работа. И поне при Венко тая тактика работи, като отиде в Сицилия се скъсва от работа ден, нощ, през цялото време.

За да го разведря докато се качваме по баира (понеже не знаем точно как да подходим към стария град  - ок, признавам си, аз не взех картата от колата) подхващам една тема, която отдавна се мъти в главите ни - Теодоровият бизнес план, за транспортна връзка между Русе и Букурещ. Венко, като един консултант и всепризнат разбирач по всички транспортни въпроси изслушва различните идеи за бизнес-плана и една по една оборва тяхната рентабилност или ефективност. Теодор има по-мечтателско отношение и постоянно ражда идеи, но реалната липса на перспектива не е убягнала и на него, затова естествено нищо подобно не е направил. Мен пък просто ме изнервя невероятната липса на какъвто и да е транспорт между Русе и Букурещ, един милионен и един 200 хиляден град на 100 км в Европа, свързани с един влак на ден (за който румънците не могат някак си да ти продадат билет), с автобуса между София и Букурещ и, естествено с разни супер-скъпи обирджийски таксита.

Минаваме отгоре на стария град и се опитваме да влезем, но всичките подстъпи и стълбища към него са оградени с метални вратички, повечето от които заключени. Накрая, точно преди края му, откривам една отключена и се процеждаме през нея. Старият град е само една улица и то не много дълга. Иначе е много, много сипатична и добре осветена, човек вижда няколко много хубави къщички и приятния кълдъръм. Единственото, което не ми харесва е че е малко комерсиализирано, направено е на "комплекс Стария Град" и предлага стаи във всичките тия къщи, демек вече няма автентични жители дето си живеят в къщичките на бабите си. И тая ужасна ограда с порта е много досадна, туристи затворени в клетка, кому е нужно? Докато вървим по уличката Жоро обяснява на Гого, който отново е назад със темата как и защо маршрутките са по-добри от такситата, а аз (или пък Венко, странно е да си бъркаш думите с нечии други) обяснявам, как докато в някои страни "маршрутката" е легитимно транспортно средство, транспортната им система никога няма да се оправи. Завършваме разходката си с оглед на големия паметник представящ може би планините наоколо, остри триъгълници стърчат високо нагоре, подредени в кръг. Венко приключва бизнес-темата със съвет към Теодор, че такъв проект е добре за начало, за да се научи човек на някакви неща, но е ясно, че никога няма да го изхрани. Теодор се съгласява и се отправяме към колата.

По пътя към Ванадзор изведнъж се натъкваме на изключително странна гледка. Както си караме, настигаме едно зелено-бяло автобусче (напомня ми на ПАЗ, обаче с тия безбройни съветски модели никога не съм сигурен), в което се возят доста хора. Някои от тях обаче са прави и танцуват! Разбира се, първото ми предположение е, че просто се возят и от клатенето на автобуса се поклащат напред назад, но колкото по-ги гледам от моята удобна навигаторска позиция, толкова по-очевидно е, че те танцуват! Точно към нас има някаква девойка, коятро току си вдига и смъква ръцете в такт с някакъв тайнствен ритъм. Отзад при нас става пак някакво бутане, защото при странната гледка Гого изведнъж се е сетил, че си носи бинокъла, обаче не знае къде е и тормози другите да го търсят. Притесняваме се да не видят че всички ги снимаме, обяснявам че нашите фарове би трябало да ги заслепяват достатъчно, че да не могат да видят подробности от колата ни. Ауу, колко меко ми звучи изказа, като се слушам на запис, чак си се дразня, аз чак така ли говоря? В един момент ги изпреварваме, защото тая бракма се движи прекалено бавно нагоре по баира, обаче арменският парти-бус дотолкова ни е привлякъл вниманието, че решаваме да поспрем мъничко по-нататък, да го изчакаме и да се наредим пак зад него. И го правим. На всички цялата работа им е много весела, заливаме се от смях при всяка нова подробност, която забелязваме по мистериозния автобус. Примерно, че и други коли са спрели край пътя, може би за да го изчакат. Или пък когато в един особено култов момент една баба се изправя и започва да раздава парчета ДИНЯ. Весело е покрай партибуса, много се смеем, обаче все пак трябва хотел да намираме, после вечеря, а вече е почти 21, трябва да се придвижваме по-бързичко. Оставяме голямото парти да се тътрузи след нас и отпрашваме за Ванадзор. Така и не разбрахме защо полоината хора в този автобус танцуваха (имаше и седнали), но това си остава една от прекрасните арменски мистерии и един от веселите ни спомени.

32. Ден Седми, древното ново дърво, манастирът сред природата, исторически детерминизъм, магията на сумрака

Краткия път за Хаграцин започвам с разказването на две истории (влязъл съм в традиционния си немлъкващ мод) - едната, как когато в осми клас учихме думичките по английски в училище и същевременно през ден след училище играхме Каунтър-страйк (дейност известна по него време като "люпене на кънтър" и в която бях невероятно, дори пословично слаб) не ми остана нищо друго освен да свържа двете неща и да стигна до извода, че любимата ни игра се превежда на български като "Стачката на тезгясите". Втората история е от съвсем скоро, но въпреки това съм успял да я разкажа вече на всички - това лято както си пътувах през Румъния, тръгнах на стоп от Галац за Тулча, защото автобусите нещо не ми бяха удобни. И ме взеха две чички, които не говориха никакъв нерумънски език и почти не се занимаваха с мен, че накрая ми поискаха и десет леи. Но интересното за тях беше, че както си карахме по живописния път (Северна Добруджа край Дунава е страхотна, хълмиста, зелена и пълна с езера) всеки път като разминехме някаква възрастна женица двамата се споглеждат и казват "оооо, бабаа, оооо", понякога се обръщат и към мен и пак същото. Често дори единият трябваше да сочи на другия къде точно е скрита бабата за да може и неговото ценителско око да и се наслади. Понякога дори отваряха прозореца и свиркаха на по-наперените бабки, докато аз се чудих в каква странна вселена съм попаднал. Интересното е, че не правиха това и с младите девойки, както бих очаквал. После проверих и дали Баба не значи жена или нещо друго на румънски, но не, точно баба си значи.

Гого прекъсва историите ми, за да зададе въпроса защо всъщност хората имат рефлекс на глътката, мисля че отново се връща към любимото си четиво за животинското царство, споменато вече прекалено много пъти тук, както и хората от Стара Загора, отново оплювани от Теодор в другата половина на колата. Слънцето вече се е скрило зад баирите и имаме още може би около половин час хубава светлина (оказва се повече). Подминаваме огромна бетонна конструкция, която някога е била лифт уж водещ до манастира, но който всъщност никога не е работил, защото са го направили точно преди края на Съюза и после с войната и всичко е останал в забвение. Извитият път до горе обаче е перфектен, скоро ще разберем и причината за това.

Научили сме си урока и спираме мъничко по-нагоре по пътя от паркинга пред манастира, макар че тук като няма село, няма и чичок с жълто елече или червена лента. Притеснявам се, че на спътниците (а и на читателите ми) ще им ще им писне от манастири. Без да искам явно съм го казал и на глас, защото Венко ме пита колко ще има утре. Четири, идва моят отговор. Дори за него, който ги обича това май е прекалено много. Обяснявам му, че всъщност са само два и то от най-известните в Армения, а другите са просто руини на красиви места.  Отбелязвам си все пак утре да съкратя един манастир.

Вместо да слезем по пътя и да подходим към Хаграцин отпред, Жоро вече е намерил пътечка през храстите, която води покрай мъничко ручейче до задната страна на църквите. Докато стигам там, всички вече са се пръснали. Пред мен се извисява огромният кух ствол на дърво без корона. Бях чел че тук има изключително древно лешниково дърво, което от столетия се извисява на това място и приютява в сянката си манастира. Явно това трябва да е то, защото стволът е изключително дебел, а пък и друго не се вижда. Но както Венко в традиционната си роля на казващ очевидното отбелязва до мен - то изглежда съвсем умряло, изглежда само като кух спомен от красив природен паметник. Опитвам се да споря, че сигурно е живо там някъде вътре или поне кореновата му система, но и аз съм изненадан от окаяното състояние на нявга великото дърво. Оказва се, че било изгоряло през 2013та при мистериозни обстоятелства и оттогава е така. Край умрялото дърво обаче изскача мъничко сиво-бяло котенце и аз веднага го наснимам за приятелката. Опитвам се да го извикам с пис-пис, обаче явно арменските котки не отговарят на пис-пис, също както и немските, някои от които обаче вече сме научавали с Ели да идват при нас. Венко нали не може да остави някакъв въпрос без да си даде експертното мнение, обяснява че котката всъщност идва защото и привличаш вниманието, съответно нямало причина да е точно пис-пис, можело и ку-ку и за да илюстрира гениалното си прозрение започва да опитва да извика котето с ку-ку. В това време се оказва, че моята поредна яркосиня тениска пречи на Жоро да направи хубави древни снимки и той я нарежда някъде от далечината и до мен достугат само нечленоразделни мрънкания включващи думата "тениска". Под звуците на венковата псевдо кукувица, която подозрително напомня гугутка, аз пък откривам отзад на дървото нови поникнали зелени клончета и се успокоявам, че наистина е живо и някога ще стане пак на огромен вековен лешник.

До главната църква в която ееейсегичка ще се опитаме влезем се отива по изпипана пътечка от гладки плочи, нещо нетипично за арменските манастири. Срутеният преди столетия гавит пред църквата също е реставриран много скоро и възстановен с някакви чисто нови камънаци, сега само покривчето му липсва. Пред църквата пък са обособени градинки и има отново нов навес. Тук е текла здрава реставрация и отуристяване на мястото неоткриваеми никъде другаде из страната. Най-накрая се разбира причината - дарение на емира на Шарджа за възстановяване на толкова впечатлилия го манастир. Много искам да открия каква е връзката между един емир, сиреч държавник на мюсюлманска страна и този забутан кротък християнски манастир и то в страна която е в необявена война от 25 години с други мюсюлмнаи. Бързо търсене показва, че през септември 2005та година, в рамките на една седмица шейх Султан бин Мохамед ал Казими е получил първо почетен докторат от Арменската академия на науките, после държавен орден за заслуги от Република Армения и накрая златен медал от Ереванския университет. Междувременно се отбил заедно с антуража си от десетина души и до манастира, и след няколкочасова обиколка заявил, че наистина мисли, че божията дума се е чула тук. Някакси обаче през 2013та шейхът отново се е сетил за Армения и дарил тон парички (неофициално 1.7 милиона долара) за възстановяването на маннастирския комплекс включително даже и на пътя до него. Много мии става интересно защо този шейх проявява такъв интерес към Армения, главно защото много обичам да намирам други хора като мен - очаровани от арменския свят без да са арменци или техни потомци и без да са пряко свързани със страната или диаспората по някакъв начин. Оказва се обаче, че в Шарджа има значителна диаспорица и един важен арменски бизнесмен е сред близките съверници на емира. Е, може този път да не съм открил съмишленик, но е чудесно, че някой е дал парички за възстановяването на един арменски манастир.

Гавитът изглежда прекалено нов и това е разконцентриращо, трябва да минат няколко години и да поостареят камъните за да мога да го оценя. Църквата обаче май е недокосната, освен смяната на вратата и която макар и покрита с традиционни мотиви определено изглежда съвсем новичка. За съжаление обаче е и заключена, може би реставрацията тече извътре?

В далечината  на склончето отсреща се виждат добре поддържани кошери. Мисля, че производството на мед е един от традиционните поминъци за арменските манастири, защото и на други места видяхме. Докато аз ги гледам Венко разказва някаква история как на разклона в Мездра на баира продавали боров мед, но за съжаление не съм записал дали тази история има някакъв по-съществен край или е просто наблюдение. Теодор пък пуска коментар, че някакво момиче което виждаме ако беше българка би се казвала Деси. Аз отбелязвам, че може и да е така ако беше българка и от Варна, където това е почти най-често срещаното женско име, освен дето лично познавам едно петнадесетина десита бях гледал и в някаква статистика и само Мария и Виктория надминаваха Десислава по честота във Варна. От същата статистика е, че при мъжките имена има принципно по-малко разнообразие и странности, има доста повече Петровци, Георгиевци, Ивановци и Митаци отколкото Марии и доста повече Ренати, Стефании, Жизели, Джесики и т н, отколкото Роджъровци или Маркове.

След това влизаме в Сурп Григор, която е мъничка църква с огромен гавит (който може да изпълнява и други функции, че нещо не съм сигурен кое къде се пада в този манастир, както и какво е рефлектори на български). Гого отбелязва, че тази църква е точно толкова голяма, колкото мъничките църквички край реката в Търново (виждал ли съм ги? Не знам! Само една по-едричка помня там и тя е на Четиридесетте мъченици и с Омуртаговата колона вътре), а Жоро му отговаря напук, че той харесвал само тия горе. Гого продължава да обяснява, че с такъв размер се постига най-добрата атмосфера и тамянът се разпространява и вобще най-лесно е за християнина да достигне до Бог или нещо такова, а може и нещо съвсем друго с думите тамян и Бог вътре, не го слушам много старателно.

Точно до затворената главна църква има още един изключително красив хачкар. Изглежда не-по-малко изящен и детайлен от предния който видяхме и отново събира възхищението ни. Чудим се защо онзи е най-известния в страната, като този е идентично хубав и древен. Всъщност двата доста си приличат и са от едно и също време, дали не напипвам опитната ръка на Погосчо и тук, просто без подписа му? Е, само теория. Жоро е по-практичен, онзи манастир имал известния хачкар,затова там събирали пари за паркинг. Теодор му обяснява, че там събират пари щото има село, а тук няма и някой трябва да идва специално с тази цел, след което започва да се радва колко чудесно избягахме на мошеника в Гошаванк, инициатива в която до последно се чудел дали да участва. Аз казвам, че през цялото време си бях навит, само не бях сигурен, че онзи наистина събира парички. Жоро пък успокоява съвестта ни обяснявайки как той горе при едни джипове хванал доста пари, тъй че да не се притесняваме за него. Всъщност тая история може и да съм я сънувал, защото да има разговор за пари без участието на Венко е много съмнително. Гого връща вниманието ни там където му е мястото, а именно върху хачкара пред нас и неговата възлеста структура. Чудим се с какво длето са го правили и колко изкусен е бил майстора. Теодор се чуди как се е запазило толкова столетия наоткрито, отбелязвам му, че той затова е леко извит напред в горния си край, има като первазче. Гюрук, както казват Теодор, чудейки се на гениалността на майсторите.

Тръгваме обратно към колата, обаче Жоро не го свърта на едно място, обяснява ми, че ще се помотае малко из гората. Не знам защо като мине 19 часа и Жоро го прихваща планинарската лудост и иска да се завира на някъде, но осъзнавам че той хем ме информира, хем някак подпитва за разрешение, та му давам благословията си и се разбираме ние да се мотаем наоколо, а като стане тъмно или си начеше крастата той ще си дойде. Чудя се само защо винаги го хваща точно по това време - май защото някакси така си е направил жизнения цикъл, че винаги е най-бодър и активен точно в седем вечерта? Тръгвам към колата с Венко и от нищото Венко подхваща една много интересна тема, по която мненията ни коренно се различават: Дали големите битки в историята, в които едната страна побеждава на косъм, са променили коренно и фундаментално историята на света с с помощта на случайността, или не. Пример: щеше ли светът сега и историята му до този момент да е супер различен, ако Карл Мартел не бе победил арабите при Поатие, или ако пък турците бяха превзели Виена при някоя от двете обсади. Аз съм на мнение, че ако арабите не бяха победени при Поатие, щяха да бъдат натупани при Париж или някъде другаде, или самички щяха да си се върнат в Испания, защото Европа е населена с прекалено много враждебни хора по това време. Или ако турците бяха взели Виена, Европа щеше да се стресне и да си я вземе след 3-4 години, сиреч в историята няма случайности които променят света особено много, макар естествено да има дребни такива. Илюстрирам и със Сталинград, Курск и други по-модерни битки. Венко пък твърди, че има моменти, в които историята виси на косъм и ако турците бяха взели Виена можеше всичко да е съвем различно, просто щото парадигмата щеше да е друга и те наистина щяха да могат да продължат и нататък. Разгръща се прекрасен исторически спор, какъвто и двамата много обичаме, а напоследък толкова рядко успяваме да водим - и то на темата за историческия детерминизъм по която и сериозни академици имат дискусии и теории. Ако бяхме само двамцата, както често се е случвало, този спор щеше да продължи с часове и през различни градове, с безброй примери със случайни битчици чиято история знаем и щеше да завърши с умора и омръзване, но най-вероятно без преклонена глава. Сега обаче не сме сами и едвам сме стигнали до колата и Гого ни вика от някакви храсти да го последваме в някаква дъбрава. Венко се дърпа, но отново потегляме един подир друг, водени от Гого, след това аз, Теодор и накрая Венко, през треви и храсти и трънаци под убитата светлина на отдавна скрилото се слънце. Ориентираме се по-скоро по звука на Гого, който постоянно твърди, че открива нови и нови чудеса скрити зад фасадата на мокри полянки и тревясали пънове.Всичко наоколо хвърля причудливи сенки и въпросните тревясали пънове изглеждат току като стари замъци удържащи хилядолетни обсади, току като октоподи от японско аниме (да, от Онзи тип). Всъщност изминаваме около няколкостотин метра нагоре по баира и то приблиизително успоредно на пътя, защото накрая се добираме до едни руини и се оказва, че те са точно до пътя. Гого ни сочи красотата на природата наоколо, но това не е необходимо, магията на мястото и романтиката на времето е очевидна. Бас хващам, че сега на всички ни се иска да сме с приятелките си, а не с орда кочове. Насядваме по руините и отваряме винцето от нар, което някой предвидливо е взел от колата. Чак се чудя кой го е взел, толкова добра идея, толкова много акъл - аз ще да съм бил, ама пък изобщо не помня да съм го взимал. Пием си го, направо от бутилката, много е приятно. С Венко бегло се опитваме да си продължим спора, но за другите този въпрос отдавна е доскучал и все се намира някой да ни прекъсне, а и атмосферата наоколо е за мълчание и съзерцание, а не толкова за исторически спор. Гого намира малко по-нататъка някаква друга бетонена плоскост, на която млада двойка нещо се гушка, следват спекулации дали просто се гушкат или това е редовното тайно място за скрити мръсотии на арменскитя младежи.

В един момент отнякъде се дочува гласа на Жоро и става ясно, че той е доста близко до нас. Доволен е от разходката, усетил е магията и той. Неслучайно името на манастира според преданията значи "танц на орлите". Или игрив орел, или игра на орли, не е съвсем ясно де, важното е че символиката е обвързна със свободата и дивостта на природата. Някой трябва да прекъсне съзерцанието и да докара колата дотук. Теодор, като най-земен от нас се наема с мисията, а аз - да го придружа. След малко колата е горе и тържествено изпращаме последните фотончета светлинка на небето. Денят е отстъпил царството си на нощта, магията на приказния сумрак се стопява, чудните сенки са станали плътна маса, на виното му се вижда дънцето, а за нас е време да си ходим.

31. Ден Седми, Арменската Швейцария, загадъчната песен, манастирът на великия хачкар, бягство

Тази глава трябваше да е в рима, но настояването на читателите за нова глава и мрънкането им покрай зимната пауза не даде възможност за изчакване на поетичното вдъхновение.

Тръгваме на север към Дилижан в средно-късния следобед. Първо обаче ще отидем до двата хубави манастира край него - Гошаванк и Хаграцин, всеки на различно отклонение на около 20тина километра по-нататък от Дилижан, така че имаме почти час път. Както обикновено когато се тръгне на по-дълъг път Гого започва да крещи "Аз съм печено на жар месо", но тук нито ние сме толкова уморени, нито обстановката е толкова сюрреална като на заминаване от Карабах и никой не подхваща лигавенето. Теодор шофира, а Венко "навигира", докато аз си почивам отзад. Още малко след Севан пътят се отклонява заради ремонт и преминава през някакви селца, за да се събере с главния отново след няколко километра. Постепенно се изкачваме в проходите и се зареждат красиви гористи гледки, особено отляво на колата. Обяснявам на всички, че този район е наричан "Арменската Швейцария" заради красивите планини и природна красота. Според мен наименованието обаче е унизяващо красотата на Армения и нейната велика природа, сравняваща я с далеч по-култивираната и не-разнообразна Швейцария, която съм обиколил от край до край и знам, че природата и не може да стъпи и на малкото пръстче на арменската. Спираме по едно време да погледаме малко красота и да подишаме чист планински въздух. Всъщност въздухът в цялата страна, е изключително чист и свеж, бих казал особено приятен за дишане. Другите ме бъзикат, че прекалено много се оливам от любов по Армения, та чак въздуха и хваля, какво ли разбират те от чист въздух в огромните градове в които живеят. И тогава забелязваме росата. (Опитвам се да имитирам стила на Симеон Идакиев, в любимия цитат на Гого - "И тогава забелязахме мравките", изречен в едно от многобройните му предавания за Централна Америка (или пък беше Перу), които преди няколко години изгледахме накуп докато все още бяха на сайта на БНТ. А Гого е толкова възхитен от цитата, защото истинският пътешественик винаги забелязва и малките незначителни на пръв поглед неща, а истинският разказвач умее да ти обърне внимание на чудесата скрити навсякъде около нас, които сме твърде заети да забележим. Нашият идол очевидно е и двете.) Да, има роса и тя придава една особена свежест на заобикалящите ни гори и полянки.

Обратно в колата отново пускаме арменските песни. Трябва да питам Жоро откъде ги е намерил, искам да си ги слушам и вкъщи. Някой (тъй като тая история съм я чувал многократно и преди, сигурно ще да е Венкова) разказва за плочата с песни за Кремиковци, която имали у тях. После Венко споделя и с другите великата загадка на песента, която я Няма в Интернет. Ясно си спомнял от детството, естрадна песничка със следния припев:

                                                                                                        Нека да е ден,
                                                                                                        в синя синева
                                                                                                        Мое лято, ти си в мен
                                                                                                        с мирис на трева.

Когато за пръв път ми каза загадката, аз също се сетих, че съм я чувал тая песен и дори си спомням мелодията и (а мен собствените ми родители наричат Музикален инвалид, така че да си спомням мелодия на случайна песен си е доста голямо чудо). Обаче не можем да си спомним нито името на песента, нито изпълнителката (жена беше, нали?) нито пък търсене на текста и открива нещо. Изглежда, че е забравена от всички, освен наш Венко, който харесва точно такава музика. Да видим дали след още няколко години загадката ще си остане все така неразрешена. Честно, ако някой знае тая песен - веднага да пише на Автора.

От Загадката и Кремиковци пък скочихме на Оркестър без име, който е любимият български филм на някои от пътуващите в колата. И понеже отдавна не сме профанизирали изкуството - следва дискусия дали Катерина Евро е много сладка освен във филма - и сега, или появата и в Плейбой преди няколко години е била грешка. Аз пускам фън-факт, че името и е от албански произход, но никой не ми обръща внимание като става дума за мацки, пък било то и вече на годинки.

Подминаваме Дилижан, който има дълъг и особен паметник на най-видоното място в града, там където се събират всички пътища. Продължаваме покрай стария град в посока Иджеван, за да се отклоним към манастира Гошаванк. Покрай пътя се забелязват останките от рушащата се жп-линия водеща до мините на Иджеван и навлизаща в Азербайджан на север. Поради това не е била особено използваема и сега се руши, стълбовете и са наклонени или паднали на места, а гората бавно я поглъща. Венко разправя, че лукът бил отровен на кучетата, както и шоколадът, той сега нали е големият експерт. Докато навлизаме в село Гош отново темата са хората от Стара Загора и поводите различните членове на екипажа да ги недолюбват. И ето, там зад баира се показва манастира (това изречение е единственото, което остана от желанието главата да бъде в рима).

Паркираме на широкия паркинг под манастира, който е някак насред селото и за разлика от повечето дето видяхме досега не е обграден със стена, а просто си стърчи насред полегатата полянка. Дечица си играят наоколо, възрастните продават някакви неща или разглеждат древните сгради, крави мучат и кучета тичат. Точно пред централния вход на главната църква има черна базалтова скулптура на Мхитар Гош, човекът чието име е останало за име на селото и манастира. Бил е държавник, законодател, учен, литератор и църковен деятел от средата на 12ти век (тогава хората са били по-всестранно развити), който е спомогнал за основаването на Гошаванк на мястото на друг древен манастир на име Нор Гетик, срутен от земетресение. Известен е със съставянето на законов кодекс използуван от арменците по света чак до 18ти век, както и с притчите си, които скоро четох от прекрасния сайт на Роберт Бедросян и всъщност напомнят на коани, значението им се тълкува а не е видно от само себе си. Също така е основал тук училище. Статуята му е черна и е на типичен арменски свещеник с черна качулка и отворена книга пред него; въпреки цялостното излъчване на мъдрост и набожност,на мен обаче ми напомня и на императора от Междузвездни войни. Точно зад статуята има паркирана жигула, а зад нея има фургон и някак си това разваля впечатлението на величие.

Главната причина да дойдем в Гошаванк обаче е може би най-известният хачкар в Армения, сътворен от маистор Погос през 13ти век и сложен до една от вратите, предмет на изключително сложна и детайлна изработка и издълбан като дантела от камък. Още с излизането от колата започвам да го търся с поглед, обаче той наистина се оказва лесен за откриване - откроява се внушително сложен на пиадестал и веднага привлича вниманието с вида си на бродерия на дребни дупчици. Докато другите се мотаят, с Венко преминаваме през поляната и отиваме да му се възхитим. Наистина е невероятен, изглежда като камък върху който е опъната червена дантела с арменски кръст. Арменския кръст е несиметричен кръст с дълго долно рамо, чиито рамена се разширяват леко към краищата и във всеки външен ъгъл на който има нещо като тройка от листенца или кръгчета. Това е едно от чудесата на арменската култура - често срещаният мотив на кръста е направен някак по-жив от тези листенца или от ччесто излизащите от основата му цветя, класове или други растителни мотиви. Под арменския кръст има голяма кръгла розетка, а по рамката от двете страни на кръста и розетката има 18 (по 9 от всяка страна) мънички розетчици. Най-забележителното обаче е изпълнението и създаденото впечатление на дантела от камък. Абе майстор е бил тоз Погос, шапка му свалям. Венко разказва за Рафаиловия кръст в Рилския манастир, който бил дълбан с игла от майстора-миниатюрист и фината му изработка отнела толкова време, че майсторът накрая ослепял. Този хачкар едва ли е дълбан чак с игла, по-скоро с много фино длето, но и това не е изключено.

Докато съзерцаваме достиженията на средновековния майстор иззад нас се дочува специалният глас на Гого преназначен само за същества извън човешкия вид, казващ "Какво прайш, ма". Обръщаме се и виждаме Гого, сложил вездесъщата сафари-шапка, клечи насред поляната и говори на едно черно куче и се пресяга да го погали от време на време. Кучето вдига крак да се почеше зад ухото, а аз отбелязвам на Венко, че ако има образ най-характерен за тая екскурзия, това е образът на Гого говорещ мило на дръгнещо се черно куче. Край тях се върти и някакво хлапе и си говори с Гого. Венко тълкува картината която наблюдаваме като очевиден пример на добре познатото ни "Чиче, дай пет пари". Венко винаги подозира, че някакви хора желаят парите му - не че те са кой знае колко или пък че е кой знае колко мнителен или предпазлив, просто такава му е настройката. И това помага в някои случаи, а в други е просто абсурдно. Сега май е от втория тип случаи - става ясно, че хлапето има таблет и иска да се снима с Гого. Или Гого да го снима с него или, отново серия от снимки с шапката? Аз се връщам на хачкара.

По някаква причина този манастир ми се разглежда сам. Неусетно се изплъзвам от суматохата покрай Гого и хлапетата, (които са се размножили) и влизам в една от църквите. Има общо три всичките в характерния стил описан досадно много пъти из този дневник. Гавитът на най-голямата и централна е огромен, тъмен и с дупка на покрива, от него освен в църквата св. Богородица се влиза и в библиотеката, която случи и за часовникова кула. Някога в тази библиотека са се съхранявали многобройни важни ръкописи, всички обаче сега са в Ереван. Куполчето и се е срутило и са го възстановили от стъкло и това създава интересен контраст с дебелия стабилен камък наоколо и пречупва доста приятно светлината на късното следобедно слънце. Поне два покрива в манастира са заменени със стъкла. Венко, на който междувременно отново съм се натъкнал, коментира че това е като покрива на Райхстага, който също е стъклен. Виждам какво има предвид, макар че тук куполчетата са остри. Продължавам обиколката и иззад манастира се натъквам на огромно, раздвоено вековно дърво с голяма хралупа между двата ствола. Колко ли история е видяло?

Зад статуята на Мхитар Гош и долепено до часовниковата кула е квадратно заграждение с висока стена. Отивам да видя, очаквайки там да има градинка или стълба до горните етажи на кулата, но няма нищо подобно, 4 стръмни стени и затворена врата. Чудим се какво ли е. Оказва се, че това някога е било училището, основано от Мхитар Гош, сега за съжаление останало без покрив.

Наоколо ни се върти един човек с жълто елече, очевидно дебнещ колите на паркинга да им събира пари. Не знам на кого му хрумва, но в един момент единодушно и без много дискусия се решава да му избягаме и да го прецакаме - защото както обикновено не смятам, че събирането на стотинки отива за манастира или има законово основание. Планът е, докато той блее горе край статуята, ние просто отиваме до колата, качваме се по най-бързия начин и изчезваме. Горкият човек няма никакъв шанс, за по-малко от 20 секунди след взетото решение вече сме на пътя, отпрашили. Обръщаме се и го виждам затичан без съмнение ръсещ по наш адрес богоугодни благословии (все пак сме на манастир). Теодор, който кара, обяснява че никак не обича да прави такива мизерии, макар че в случая изпълнението по изнизването ни беше толкова отлично, че дори той го намира достойно за възхищение. Аз пък си представям как разказвам последната случка в рима и никак не ми звучи хубаво. Добре че не написах главата в рима все пак.

30. Ден Седми, Жуков, малка червена звезда, бетонен автобус, манастирът на езерото, сига, плажът, хачкар на гърба

Возим се и под звуците на арменската музичка Венко разправя за някакви негови приятели, които отишли на круиз. Като казвам негови приятели, всъщност най-вероятно иде реч за приятели, които оригинално са били на Ира, тя е изключително харесвана и популярна и има милиони приятели, познати и обожатели, докато повечето приятели идващи от венковата страна са на настоящото пътешествие. Да се чуди човек как става така, познавайки неговата добродушна и приятна натура. Признайте си, уважаеми читатели, след скромният водач - той ви е любимият герой, нали? Но както и да е, отклоних се. Та отишли "венковите" приятели на круиз, щото той бил наистина евтин, от порядъка на 200-300 евро за една седмица. Обаче се оказало, че круизът е направен така, за да те цака за дребни разходи постоянно, въпреки евтината си обща цена - примерно нямали право да внасят вода и течности от отвън кораба, а тази в него била супер-скъпа и подобни дребни досади. И наистина ги пребърквали на качване, да не вземат да внесат случайно еретичните течности. Освен това за по няколко часа в Барселона, Марсилия и, странно - Казабланка не си струвало много много пътешествието. Аз за пореден път изказвам твърдата си решимост никога да не отида на круиз с цел да видя нещо - просто не обичам да ходя на пътешествия, където да имам правила и програма наложена ми от организацията; всъщност от толкова много пътуване и лидерство съм се смахнал дотолкова, че много трудно мога да бъда заведен на пътешествие, което не съм организирал сам или поне сериозно допринесъл за организацията. И Жоро имал малко от този проблем, обаче при него не е толкова тежко - мисля че му е много хубаво на настоящето такова.

След това по някаква причина (наистина не знам как подскачат тия разговори) се впускам в обяснения как сред важните хора в Съветската държава, Жуков е единственият който има моето голямо уважение и единствения който през цялата си кариера се държи постояно и според убежденията си, без да ламти за излишна власт или да се бори със зъби и нокти за поста си и срещу вътрешните си врагове. Илюстрирам поучителното си есе с кратък разказ за живота му след Победата която е повече негова, отколкото чиято и да е друга - заслуга. Венко отново се включва с древен и несмешен виц - как като немците обсадили Ленинград - Сталин казал на Жуков "Мирише ми на лагер, другарщ Жуков.", после същото и за Сталинград, а накрая на парада по случай победата (не знам защо точно на парада трябва да е било) му казал - "А най-важното, другарю Жуков е, че не загубихме чувтсвото си за хумор!". За разлика от Сталин и Жуков обаче, не съм сигурен дали последното важи за Венко. Този виц поне не ми хрумна още докато го разкаваше, макар в ретроспекция да си мисля, че също го знаех предварително. Всъщност това, че Венко псотоянно разказва древни вицове е още една последица от това, че повечето му приятели идват покрай Ира и, за разлика от мен, не са чували всичките вицове които знае по 163 пъти.

Под мотива за Жуков преминаваме бързичко през град Севан и заедно с "вица" се отправяме към гарата на града, която Жоро и Теодор естествено искат да видят. Тя се оказва неочаквано епична гледка - върху схлупената нормална сградка стърчи огромна остра тенекиена пирамида с поизбеляла червена звезда на върха. Следва фотосесия от Гогов тип - всички на групи от по един двама или трима, докато аз припявам песничката от "На всеки километър", нищо че не съм го гледал никога. Гарата все още е в употреба, като последната гара на жп връзката между Ереван и Севан, докарваща, както преди много години - туристите на езерото. Чудим се малко на това кой идва с влак, при иположение, че си има и път и коли, и двойно по-бързи автобуси, но ми напомнят на романтиката и традицията заложени в ходенето на море с влак, така характерни дори и за България.

Докато се дивим на спрялата машина на перона, чието предназначение Жоро и Теодор обясняват, ама не внимавам и не помня - аз разказвам един виц далеч по прост и елементарен от все венкови напъни - как един човек си вървял и видял на едно дърво една крава. И я попитал - а, краво, какво правиш там? И тя казала - ям круши. Ама как ядеш круши, като това дърво е череша - попитал пак човека. И дошъл отговорът - Ами нося си ги от вкъщи. Вицът ми предизвиква неочакван фурор и всички се хилят на неговата абсурдност доста повече отколко смешността на тоя тъпизъм предполага. Така, в шеги  и закачки се качваме пак в колата и се мотаем по центъра на Севан. Градът е главният курорт на езерото, но всъщност някак е разположен доста настрани от него, според мен за жителите искащи да отидат на плаж езерото идва малко досадно далеч. На всичкото отгоре, ние избираме някакъв път към него, за който май само джипиесът на Жоро е чувал, защото се завираме във все по- и по- забутани части на града и излизаме от него по разбит чакълен път, който само бегло изглежда, че води в правилната посока. Докато следя внимателно пътя изпускам една уникална гледка през прозореца, но другите я забелязват и спираме за фотосесия - на изхода на Севан има стара, ръждясала каросерия на автобус, чиито стени някой е запълнил с бетон, както и дупките за колелата с очевидното намерение да я използува за скелет за странно автобусо-образно жилище. Има си прозорчета и всичко, че дори и изпипана желязна врата от страната на езерото. Жоро гордо се снима до откритието си, докато останалите се чудим дали тази структура е плод на абсолютна лудост или може би на мизерия с мъничка доза изобретателност, застигнала местен жител преди много години. Гого крещи "Това легитимира моят Трипадвайзър", изречение което има семантичен смисъл, но фактологическият такъв се губи не само на вас.

След като най-после се присъединяваме към главния крайезерен път, започваме да обмисляме реда на следващите три важни събития - гледане на манастир на полуостровчето на километър от нас, обед и ходене на плаж. Всички се оглеждаме откъм страната на езерото да намерим удобно място за евентуално плажуване, обаче самият плаж не се вижда от пътя, а само заведенията и хотелчетата и зеленината край него. Все пак набелязваме някакви местенца, докато тръгваме по малкото зелено полуостровче на върха на което е манастирът Севанаванк. Манастирът е бил на остров допреди Съветската кампания по източване на езерото, но с падането на водата се образува малък провлак между острова и брега. Сега оттам минава пътят за манастира, а бившият остров се откроява като буцест хълм накрая на полуострова. В подножието му има паркинг , ограден от всички страни с ресторантчета и капанчета.

Започваме да се изкачваме към манастира под звуците на целокупно мрънкане от особено дебели русоляви туристки, които се качват нагоре държейки се за ръце. Може би уважаемите читатели са забелязали, но ние често си правим майтап с дебелите хора - така е, зли сме. Тук обаче наистина има досадно много туристи, с манастир и езеро това е най-популярната дестинация в Армения. Манастирът е един от най-важните средища на арменскаат църква, защото към него, макар и скрита от другата, северна страна на хълма е семинарията, в която от стотици години се обучават аремнските духовници. Разположението му на остров пък е било доста хитро, защото много от враговете са го подминавали поради усилието и забавянето от това да се строят лодки.

Днес от манастира има останали две съвсем запазени древни цървкички. Едната се казва Сурп Аствацацин (св. Богородица), а другата Сурп Аракелоц (свети апостоли), различават се по това, че Св. Богоородица е мъничко по-малка и има бяла мазилка между древните камъни, докато Апостолите са от масивните големи камъни с незабележима мазилка. Следва влизане първо в едната, после в другата и изключително обстойно обсъждане на вграден в стената хачкар, но читателите ми дават да се разбере, че детайлните описания на манастири и хачкари не са нещото заради което този текст си струва, затова ще оставя този епизод направо за книгата. Приключваме с манастира и тръгваме към местата за хранене в подножието му.

Настаняваме се в ресторантчето точно под манастира, на широка тераса с навес и с гледка към сините води. Нарочно сядам така, че да виждам езерото най-добре. Решавам, за разнообразие да си поръчам риба. В менюто има някаква пъстърва, вероятно уловена в езерото, която има невероятно огромна цена около десет пъти повече, отколкото всичко друго в менюто. Все пак много се съмнявам, че е от застрашената Севанска пъстърва, древният ендемичен вид риба на езерото. Освен дето се е опитал да изсуши езерото, милият Съветски Съюз е въвел в него (нарочно) разни риби от Ладожското езеро и те са отнели храната и местообитанията на пъстървичките, в резултат от което те почти са измрели. Не знам дали в опит да спасят ситуацията или в просто поредна случайна стъпка от всеобхватния труд по съсипването на природата ли - съветските учени въвеждат Севанската пъстърва в езерото Исик-Кул в Киргизстан и тя си живее и се множи там и до днес, без съмнение пречейки на други местни видове. Нямам особена страст нито към редките видове, нито към супер-скъпите ястия в заведение, нито към особените видове езерни рибки, така че подминавам скъпата пъстърва и си взимам най-обикновена сига. Не е лоша, макар че има много костици, с вида и миризмата си тормози Теодор и реално не блести с нищо. Всички освен мен пият някаква странна лимонада в бирена бутилка и много им харесва. На съседната маса пък някакви дядовци ядат огромни купчини печени меса и супници пълни с пържени картофи и се чудим къде в менюто беше това нещо и защо не сме го открили да си го поръчаме и ние. Заговаряме се дали тези корабчета които порят езерото се водят флот и дали има смисъл от поддържането на военни кораби в затворени басейни. Запитвам се дали в момента има смисъл от Каспийските флоти на различните държави и колко ли са големи те. Всъщност Каспийско море с неговата затвореност, обграденост от различни държави, с неговият вътрешен товарообмен и военна динамика е доста уникален случай в света. Заричам се да прочета повече, като се завърна.

Нахранваме се и потегляме към колата в търсене на плаж. Сред сергиите по стълбищата виждам един майстор дърворезбар и взимам на Елито една изящна висока дървена котка, без дори да изостана сериозно от групичката. Долу пак си крещят, дори не ги питам каква е темата. Хвърляме един бърз поглед на близкото плажче, но то няма пясък, а бетон и не изглежда особено приятно, а и Жоро си е заплюл едно малко по-назад към града, което е видял отгоре. Внимателно намираме входче с тревясало пътче, където можем да се промъкнем с колата; оказва се нещо като къмпинг до плажа. Един момък казва на Венко цената за паркиране, която е 2000 драма на час обаче нашият майстор му казва ще ти платя 1000 за целия ни престой и момъкът се съгласява, водейки ни до място където да оставим колата. Следва огромна суматоха по обличане на бански, (аз това предвидливо съм го сторил още сутринта в хотела) ровичкане на багажите, чудене дали някой няма да се полакоми и да ни отвори колата и накрая избиране на местенце по тесния и доста препълнен плаж. Край една лодка обаче е по-свободно и се настаняваме там. Жоро ще се припича на брега, Гого дори не възнамерява да се съблича, а останалите трима смело тръгваме направо към водата. За втори път се къпя в езеро, първия път беше на Охрид. Водата е хладна, вътрешният ми термометър казва 21 градуса, а пък аз идвам от край морето, вероятно не бъркам много. След като това е температурата в най-горещото време, значи едва ли се качва доста повече. Покисваме се малко, обсъждайки кой от нас доколко може да плува. Понеже обаче само говорим, вместо наистина да поплуваме (или във венковия случай да се поносим като балон по повърхността) бързо ни става студено и излизаме.

Навън ставаме свидетели на изключително странна гледка - Гого рисува със син писец различни неща с вид на татуировки по корема на Жоро. Има котвичка и надпис Севан, изключително добра рисунка на Паметника от Степанакерт, както и незнайно защо картинка и надпис - "Баба, 2014". След малко обаче това прераства в истинско изкуство, когато Гого минава зад гърба на Жоро и започва да рисува там първо гравиран арменски кръст, после символи на вечността и други по-малки особени кръстчета и това най-накрая се оформя в чудесен червен хачкар на Жоровия гръб. Изумен съм от това колко добре Гого е опознал стила на местното изкуство, че да може да го обрисува толкова реално и то толкова да прилича на истински хачкар. След масовата фотосесия с Гоговия хачкар обаче е време да си ходим, още повече, че никой друг май не възнамерява пак да влиза във водата. Общо оставаме на плажа за малко над един час.

29. Ден Седми, хачкарите на Норатуз, разсъждения относно религиите, манастирът на стръмната скала, легенди за Тамерлан

След малко пристигаме в селцето Норатуз, което някога е било по-големичък и важен град на върха на малък полуостров издаден в езерото, разделящ го на северна и южна половина. Днес от важния град е останало обаче главно гробището му, пълно с многобройни хачкари от всичките векове от 9-ти насам. След унищожението на хачкарите на Джулфа от страна на Азербайджан, това е най-голямото останало средище на хачкари в целия свят. И наистина - ето ги, подават се иззад къщичките - цяло поленце по склона на полегат хълм, покрито с големи и малки, древни и нови, ерозирали и чудесно запазени хачкари.

Хачкарите са уникален символ на арменската култура без еквивалент по света. Още от древността има традиция за издигане на камъни по случай важни поводи, но през 9-ти се ражда истинското изкуство на издигане на кръстови стели - високи вертикални, обикновено правоъгълни плочи с гравиран кръст и различни други символи като плодове, хора, светци, пре-християнски символи, надписи... Макар и често служещи за надгробни камъни, те не са точно такива в стриктен смисъл - в древността най-често са били издигани за спасението на душата на някой човек, било той жив или умрял. Човекът обаче рядко е погребан под хачкара, освен това има и много издигнати със специални поводи, като сватби, военни победи и дори природни бедствия. През девети и десети век хачкарите са били издигани като висша форма на изкуство. После през 12-14 век са станали доста по-масови и доста по-разнообразни, появяват се все повече различни мотиви и изкуството достига своите върхове. След чуждите инвазии обаче създаването на нови хачкари позапада и прекрасните умения са поизгубени завинаги. През 17-ти век изкуството се възражда заедно с арменското национално самосъзнание и е живо и до днес, когато хачкарът вече не е толкова индивидуален символ, колкото на арменската идентичност като цяло. В момента има останали около 40 000 хакара по целия свят. И в България могат да се намерят няколко хачкара, макар и предимно новоиздигнати - Във Бургас пред арменската църква, под формата на паметник на жертвите на геноцида, във Варна в двора на арменската църква, в Морската градина и пред Археологическия музей (и трите паметници на различни неща), в София и в Пловдив и дори в Генерал Тошево, както ми казва уикипедия.
И така, ето ни пред прочутото гробище с около 800 образеца на прекрасното изкуство.Пред него има табелка и се спираме да я прочетем. Легендата разказва, че когато Тамерлан минавал оттук, жителите на града нямали шанс да спрат настъплението му, но се скрили и сложили по хачкарите копия и доспехи. Като видели отдалеч укрепения хълм монголците помислили хачкарите за войници и се оттеглили. Същото обаче съм чел да се разказва и за османските нашествия, така че не е съвсем сигурно коя точно е армията, позволила да бъде избудалкана така страхотно.

Гробището не е много подредено, навсякъде се виждат както много запазени, така и много оръфани и древни хачкари. Венко се чуди как се пръкват такива народи, дето всичко им е еднакво с някакви други, освен, примерно езика или пък религията. Като, да речем гагаузите. Давам му пример с аджарите, които са грузинци мюсюлмани и Венко уточнява, че се чуди по-скоро за народчета дето езикът им е различен, щото за религията е някак си по-ясно, просто са били покръстени в другата религия. Отделям се малко от този разговор, за да поразгледам групичка древни хачкари, чиито детайли са толкова ерозирали, че ги подозирам че са сред най-древните. Няма надписи обаче. Било е време, когато изкуството се е правило заради самото него, за прослава на Бога или хубавото или тъжно събитие, а не заради суетата или богатството на твореца. Било е време когато майсторството се е носело от уста на уста и не е било необходимо да се доказва чрез подписи.

Намираме стеничка от 5-6 хачкара един до друг и Жоро се крие на сянка в тях. Венко пък обяснява как имало църкви, дето не били гледали баш накъдето трябва. Аз му обяснявам, че за разлика от джамиите, които гледат към Мека, църквите са просто обърнати на изток, независимо в коя точка на земята се намират, а не към Йерусалим, примерно, защото това е символично и не трябва да се гледа на конкретно място за да се избягва идолопоклонничеството, за разлика от мюсюлманите, които се ориентират по един метеорит. Много са красиви тия хачкари, пълно с разнообразни и изящни кръстове. Минаваме по-нататъка към други интересни групички. Най-после намирам Гого да го питам защо нямат надписи и той ми казва, че цялата традиция с "Аз съм едикойси и направих тая църква" започва много късно и е супер-рядка, защото ти наистина не правиш църквата за себе си, а за света и защото скромността е много важна черта в ранното и средновековното християнство. Ето ни пред нов чудесен хачкар. Гого се взира в него и ни показва, как той изобразява трапеза, и различни храни, нещо което прилича на баница и някаква ножица. Има и нещо като колба с дръжка, което без съмнение е гарафа за винце. Толкова е живо това изображение, че чак ми се дояжда баница. Минаваме мънико по-нататък и ето нов красавец, съдържащ животинки., които много мязат на слончета, имат нещо като дълги хоботи отпред. Гого ни обяснява, че по-вероятно са говедца и ни обръща внимание как човекът до тях е на нещо като рало и как над главата му има трион, брадва и чук. Венко отбелязва, как ако тоз хачкар беше български, над главата му щеше да има само тесла и открива поуката от тоя хачкар като "Днес возиш, утре те возят" и в думите му има много практическа истина. Човекът с ралото държи нещо като кръст с точка, което е мотив, който Гого е открил и на друг хачкар. Посочва ни, как са толкова древни, че прилиат на петроглифите на върха на планината между нас и долината на Воротан, които поради отдалечеността и висоината им не успяхме да видим на това пътешествие. Докато Гого ни обяснява, ние вместо да го слушаме затъваме в прозаични битовизми като как вкъщи нямам тесла и дори клещи и колко ужасно е това. Венко пък си имал всякакви инструменти, макар че едва ли ги е използвал.

Ето ни пред нов красив хачкар, изобразяващ пиршество. Гого ни сочи детайлите и всички разсъждаваме по тях. Отново има ножица и се чудим защо, Гог предполага, че това тук явно е било някаква култура на средновековни коафьори, Теодор обаче има далеч по-хитрото предложение, че сигурно просто са използували ножици, за да режат хляба си, който и без това е плосък и на листи. Краката на човечетата под масата са много дълги и не отговарят съвсем на бройката хора. Жоро ни сочи, как едно човече със странна шапка всъщност държи крака на другото и това изглежда доста странно, та стигаме до извода, че нещата под масата може да не са крачка все пак. Зад пируващите хора има някакви инструменти и бегло се чудим, дали това, което се подава там не е ъгломер, но аз предполагам, че в средновековния контекст това може да е лък. Гого чак сега осъзнава, че най-близкото нещо с формата на лък, което нашето поколени познава и е използвало е било ъгломер и колко тъжно е това. Нали сме вечна контра на всичко, Теодор бърза да се обади, че е използвал лък, аз пък обяснявам, че всъщност никога не съм намирал голям смисъл в ъгломера, който винаги носих на училище, но никога не използувах. В последствие ще прочета, че този хачкар е сред най-известните на гробището и изобразява сватба. В ретроспекция - малко е тъпо, че не се досетихме.

Жоро се губи за малко, да снима неща в далечния край на гробището. Теодор пък излиза навън да пие кола от будката пред гробището. Хрумва ми, че освен дето съм жаден в момента, много бих се радвал да си имам бутилка на която пише на арменски и си взимам една малка фантичка с арменски надпис, докато чакаме на една сенчица да се съберат останалите.

Качваме се на колата и потегляме към недалечния манастир Хайраванк. Разбира се на детелината добрият стар Венко си казва, че от доста време не се е губил като хората и минаваме по доста особен начин, за да се качим в правилната посока, но след десетина минутки спираме пред манастира. Гого отново пуска магическия арменски дудук на телефона си и аз снимам манастира потапяйки се в атомсферата. Но за разлика от при Кор Вирап, тук гледката е към чудесното езеро, на висока скала над което е построено това манастирче, а не към отдавна изгубения символ, така че тъжната музичка не отговаря толкова добре на настроението на мястото.

Първо се качваме до манастира и минаваме зад гърба му, да се насладим на чудесната гледка на езерото. Изксрящо синьо е, толкова е красиво. Отсрещният бряг едва едва се различава пред нас, а на юг се губи в омарата. Венко разказва, как Лаго Маджоре било най-хубавото езеро, което бил виждал някога. Да кажеш това точно тук, докато се наслаждаваш на тая прекрасна синя вода, на това спокойно място, на този чуден скалист бряг, си е направо грубо пренебрежение на чудесното езеро пред нас и му отбелязвам, как той едно езеро е виждал и затова сега това е най-хубавото езеро на света. Той обяснява, че не е виждал само едно езеро, ами поне три. Обяснявам му, че Лаго Маджоре има Швейцария от единия край и това малко го разваля, като изцапано е с богаташките им вили. В това време Гого и Жоро обясняват как Лаго ди Гарда било една мизерна "секня", предвидена за немски туристи. Чудя се дали секня идва от "изсеквам се" или от "сека", но ме е страх да попитам, и в двата случая обаче съм съгласен с мнението им за езерото Гарда. Точно на юг се вижда полуостровчето, на което е Норадуз и блатцето образувало се от тази му страна. Точно на север пък е друго мъничко полуостровче, на което са останките от древна крепост, макар и прекалено мизерни за да заслужат нашето внимание. Теодор нещо ходи опасно близо до ръба на скалата. Питам го отде ги е извадил тия обувки, с които така добре се катери, за разлика от онези от преди 2 дена и той казва - от куфара. Най-накрая целите му стават ясни, всъщност той просто си търсел място с удобна гледка към езерото поради телесните потребности на пикочния му мехур. Опитвам се да разбутам останалите да му осигурим малко самота, но не се получава, следват коментари относно дебелината на струйката и се споменава дори песента "Топъл дъжд". Сега дори единствената снимка, кояот Жоро направи на езерото от тая точка съдържа по средата си и блаженото изражение на облекчение по Теодоровото лице.

Обикаляме пак манастирчето и влизаме в него. И това място има легенда с участието на Тамерлан, явно минаването му с войската оттук е било голям хит сред местните легендотворци. Та значи, имало в тая църква един много праведен поп. КОгато дочул, че войската на Тамерлан приближава и оставя след себе си само трупове (освен, явно в Норатуз, където знаем как просто са подминали), праведният поп от отчаяние се хвърлил в езерото. Обаче вместо да се удави, станало чудо и той проходил по водата, като същински Исус. Дори варваринът Тамерлан бил впечатлен от това чудо и обещал на попа, че ще изпълни едно негово желание. Попът си пожелал Тамерлан да пощади живота на всички селяни които църквата можела да побере. И вие ли се питате що направо не поискал да се пощади живота на селяните? Но да се върнем на историята - Понеже църквата била мъничка, Тамерлан се изсмял и се навил. И почнали селяните да влизат в нея и влизали и влизали...и накрая влезли всички. Тамерлан побеснял от яд, щото помислил, че нещо го мотаят тука и влязъл да види с очите си какво става в тая църква. Тя обаче била съвсем празна и Тамерлан видял как попът превръща последния влязъл в гълъб и го пуска през тясното прозорче. Та така тоз ми ти поп спасил всичките селяни от яростта на злия покорител. Интересно е обаче как Тамерлан е останал в арменските легенди като някакво особено природно бедствие, груба варварска сила, с кяото не може да се водят преговори или да се победи, а от която просто трябва да се спасяват хората. И наистина 14-тия и 15-тия век не са били лесно време за арменците. Политически разпоксъана страната не е могла да окаже никакъв отпор нито на монголците, нито на Тамерлан, нито на турците идващи и отиващи си като приливи и отливи. Като човек ете историята на този период, тя е пълна с героични временни спасения и големи трагедии. Всяко малко княжество е оцелявало на своя глава, а много често армията на Тамерлан е минавала отнякъде помитайки всичко по пътя си, точно като природно бедствие. Последният пирон в ковчега на средновековната столица Ани също е бил запит от Тамерлан при поредното му завоевание. Точно както и с монголската инвазия два века по-рано и армията на Тамерлан с нейната модерност, мобилност и безбройна численост се е оказала непреодолимо препятствие пред всички страни в региона и единственото, което са могли да направят арменците са въпросните героични спасявания от някой град или наджеждите за чудеса като описаните от легендите.

Църквичката е доста схлупена и тъмна. Стената е по-черна от обичайното почерняване на камъка, мисля че тук са горяли и огньове някога. Гавитът, който изглежда като че е от най-древните гавити - някак си по-малък и простоват - отново има куполче с дупка, гравирано на доста особени ромбове от плосък и грапав камък. Има и малко иконостасче, където са подредени доста икони. Църквата (посветена на Свети Стефан и датираща от 9ти век) също е много тъмна. Куполът и обаче е построен от камъни с различен цвят, мисля че е добавен по-късно или просто подменен в някой момент заради разрушения. Виждам високо горе прозорчето, откъдето попът е пускал гълъбите. Гого пак си мънка под носа и нищо не чувам от умните му приказки. Този манастир обаче е известен предимно с разположението си, а вече видяхме гледката, така че спираме да се мотаем и тръгваме към новите приключения в северния край на езерото.