24. Ден Шести, Началото на войната, столицата Степанакерт, Зомбайо, паметникът на една държава

В десетината километра между Шуши и Степанакерт шофира Жоро. Те са изненадващо планински и завоести, някак си бях очаквал когато две селища са на 10 км те да са почти свързани, а те всъщност са много откъснати едно от друго, Шуши е в планината, а Степанакерт долу в равното. Всъщност, целият Нагорни Карабах, въпреки името си (което е руско) е доста по-ниско от самата Армения, тук баирите са по около 1000 метра високи и покрити с гори и нивички, а не с планинска пустош, а равнината е на около 200-300 метра надморска височина. По тия сложни завои жоровото шофиране е доста рязко, тъй като още не е свикнал с колата. Славо богу обаче свиква, защото в днешния ден шофирането му се оказва жизнено-важно, тъй като другите ни шофьори не са в никак оптимално състояние за шофиране. Разминаваме се с танк, сложен на постамент край пътя, да ни напомня че тази земя е добре пазена.

През 1988 година политиките на Перестройка и Гласност са в разгара си, а в СССР се забелязват началните белези на предстоящия разпад. Уповавайки се на въпросната Гласност арменците в Карабах надигат глас за самоопределение и съветът на автономната област гласува едностранно да присъедини Карабах към Армения на 20 февруари 1988(петиции и демонстрации в тази насока има още от 1963-та година). Мотивите за това решение са липсата на образование на арменски и откровения опит за азерификация на Карабах от партийното ръководство на Азербайджанската ССР, начело с Хайдар Алиев (бъдещият президент-Бог на Азербайджан и баща на сегашния).Горбачов обаче се  колебае и иска един месец мир, за да вземе решение. Това обаче не се получава, тъй като на 27 февруари 1988 азерите извършват погром над арменската диаспора в град Сумгаит бизо до Баку, под предлог отмъщение за изселването на азерски бежанци от Армения, които всъщност се оказват наети от властта провокатори. Убити са над 30 души. Следва масово изселване на арменците от Азербайджан и на азерите от Армения. Насред тази напрегната ситуация, Горбачов отказва да признае присъединяването, защото то щяло да бъде опасен прецедент в СССР и можело и други региони да го последват. В този момент ми е невероятно трудно да разбера как политик на такъв сериозен пост може да вземе толкова глупаво решение в критичен момент и да го аргументира със запазването на нещо, което дори тогава е било ясно, че не може да бъде запазено. Ако Горбачов бе проявил разум - тази война щеше да бъде спестена на двата народа.
Но уви, историята не работи така. Започват престрелки по граничните райони. Азербайджан прави железопътна блокада на Армения, а в много други градове арменците са изгонени чрез погром. Земетресението в Спитак удря Северна Армения на 7ми декември 1988 и вниманието на арменската общественост за кратко е отвлечено от конфликта, азерите се възползуват и през януари се прави голям погром на последното останало арменско население на Баку. Бавната реакция на съветските власти след земетресението и закъснелите мерки за защита на арменците след погромите разочароват допълнително арменското население и по-голямата част от него вече не иска да има нищо общо с този Съюз. Спорадични сблъсъци се появяват по цялата територия на Нагорни Карабах, често завършващи с изселване на села от губещата страна. Населението и от двете страни бърза да се въоражи от военните бази в района, докато армията на СССР бездейства - в това време Съветският Съюз губи влияние, докато властта на републиките се увеличава. Последното действие на СССР в региона преди официалния му разпад е да подкрепи молбата на президента на Азербайджан Муталибов за съвместна антиарменска операция, която изселва арменците от най-северния регион на Карабах и има за цел да принуди другите да се откажат от исканията си. Това обаче не се получава, а Съюзът се разпада и Армения и Азербайджан получават своята независимост през есента на 1991-ва година, съветската армия се изтегля и вече нищо не може да спре войната. Едно от първите решения на новата Азребайджанска държава е да отмени статуса на Нагорни Карабах като автономна област и да преименува столицата Степанакерт с изцяло арменско население на Ханкенди. В отговор Нагорни Карабах провежда референдум в резултат на който обявява независимостта си от Азербайджан.

А ние пък пристигаме в Степанакерт и паркираме на една уличка успоредна на централната, на два блока от площада. Още от самото начало градът ме грабва с това колко жив е (пълен контраст с венковото заспало клатушкане). Пълно с хора навсякъде, вършат си ежедневните неща, магазинчета в уличките, баби на групички по пейките, този град е жив, жизнен и по никакъв начин не се разпознава, че е в държава във война или под блокада. Личи си и че доста пари са изсипвани във възстановяването му - по време на войната градът на няколко пъти е бил бомбардиран и има сериозни разрушения, макар че не е попадал под азербайджански контрол нито за миг. Въпрки новите лъскавки институции градът не изглежда като столица на независима държава, но не изглежда и като мизерно 50-хилядно градче. Вървим по улицата бавно и се дивим на това колко е хубавко и чистичко всичко - в Армения често се виждат тротоари непипнати от 50 години, в съседно Шуши има доста разруха, както вече споменах, а тук няма нищо, което не е поддържано или възстановено и в най-чистичък вид. Всъщност по странен начин - широките булеварди с широки тротоари, градинки, зеленина, градът напомня на Ереван - може би защото също както централната част на Ереван и градоустройственият план на Степанакерт е направен от прочутия арменски архитект Александър Таманян през 20те години.

Спираме в една книжарница и с Жоро си взимаме огромни карти на Армения и Карабах, разбира се на арменски. Той си взима и мъничко знаменце, а Гого някакви химикалчета с местни символи. В това време Венко седи отвън и си държи главата с ръце, а Теодор се опитва да задреме на едни стълби и дори не му хрумва да лапа близалка, много е зле положението, от всички дни днес групата е в най-тежко състояние, умората и болестите взимат своето. Като тръгваме покрай импровизирания битпазар на десния тротоар на централната улица, Венко ме пита дали имам нещо против да поседне в някоя градинка и да ни изчака там. Погледът му ми напомня на този на заека Зомбайо от култовото анимационно детско през 90-те Доктор Злобюл. Разбира се пускам Зомбайо да си дремне на свобода, даже тъкмо сме стигнали до централния площад. Площадът е огромен и пешеходен, но в най-десния му край има голямо кръгово кръстовище и в едрото кръгче има градинка с пейки и дръвчета, както и голямо симпатично работещо фонтанче. Отпред на това кръгче пък е паметникът на Степан Шахумян - Арменски комунист и болшевик активен през началните години на Революцията, наричан още Кавказкия Ленин и загинал трагично през 1918 година опитвайки се с шепа хора и мизерни средства да направи революция в Кавказките страни. Умира като комунистически герой преди да живее достатъчно за да бъде името му оплюто и опетнено от управляващата върхушка. В резултат на мъченическата му смърт на него са наименовани доста неща в Каквказ, най-известните от които са градовете Степанакерт и Степанаван. Та в тази градинка пускам нашия Зомбайо да си почине.

Останалите обикаляме площада. Жоро отбелязва, че нарочно е направен такъв широк, за манифестации - едно време се е наричал Ленинския площад, а сега е площадът на възраждането. В ляво от нас е стария парламент на автономната област, в последствие държавата и днешно президентство, а в дясно - новия парламент, покрит със стъклен купол като Райхстага, но в арменски стил с остро връхче. Жоро пита това ново строителство дали не ни напомня на Скопие 2014-та, прочутото в България изкуствено застрояване на Скопие с модерни сгради и забележителности. Ама не виждам връзката, тук тази сграда може да не е била необходима, но е една и като цяло се вписва в стила на града, в който има доста нови фасади на разрушените сгради. Между новия парламент и кръговото кръстовище е каскадата на Степанакерт, отново наподобяваща тази в Ереван, но по-малка. Представлява нещо като стъпаловидна алея водеща от централния площад към стадиона и украсена с модерни скултори, сред които се открояват хора с лампиони на главите, вероятно служещи за осветление на каскадата и каменни пейки с формата на кръст. Също както в Ереван обаче и тази каскада е измислена заради самата нея, без да има особен смисъл като пътека водеща между две важни места - централният площад е такова, но стадиона не изглежда да се използва често и по каскадата няма жив човек (е, вярно, пладне е, горещо е). За разлика от ереванската обаче, на тази Каскада горния и край е на центъра, а долния е този който отива в нищото. Вобще Степанакерт е малко крив град в това отношение, всичко, което човек очаква да е на хълма е долу в ниското и обратно.

Обикаляме площада откривайки пощата, младежкия дом и една сенчеста пейка, на която Жоро и Теодор сядат да си починат. С Гого мърдаме малко нагоре по из така наречения исторически квартал, който е мъничко пространство с не-толкова нови къщички зад президентството и младежкия дом. Не е особено интересно и се връщаме при пейката. Там двамата са се заговорили с един арменец, шофьор. Той им разказва колко му харесало в България и къде точно бил, но насред изречението става да вози някаква жена, която досега е чакал да се наразглежда наоколо.

В това време аз заглеждам будката до пейката и там има вафла СОЮЗ, не мога да не си взема една. Ммм, автентичен вкус на вафла от детството ми, напомня на вафли Поморие или Созопол. Жоро пък пита продавачката на будката къде е прочутият паметник "Ние сме нашите планини", символ на държавата и тя ни показва надолу по хълма. Докато сладко си похапвам отиваме да подберем Зомбайо и да разгледаме градинката с паметника. Зомбайо дреме седнал на пейка - разбуждаме го и уж тръгва с нас обаче докато се обърна го гледам как е седнал и задрямва на друга пейка. Притеснявам се за него, да не е смъкнал кръвното прекалено много, не може толкова да е унесен. А тази градинка е живото сърце на Степанакерт - фонтанът блика весело, дечица тичат наоколо, а на две пейки точно отсреща голяма група дядовци с бастунчета разнищва тайните на живота и миналото. Какво ли са видели тези хора, какво ли са преживели на такова място? Ето, тука и това е наобратно - дядовците са пълни със сила и с живот, а ние младите сме като умрели медузи.

Още малко разходка, мотане и присядане по пейки и ще се отправяме към палемтника и в последствие Аскеран. Събуждаме Венко за последен път и той отива на площада да поснима малко, за да може после да си спомни все пак съня, който за него е била разходката из Степанакерт. С бавно темпо се довличаме някак до колата и тръгваме.

Паметникът на свободен Арцак е на северния изход на града, на пътя към Аскеран и Азербайджан и е главният символ на страната и на нейното арменско наследство. Наричан още Татик у Бабик (баба и дядо), този паметник представлява главите на жена с характерна носия за глава и брадат мъж с големи вижди един до друг и сливащи се с малкото хълмче, защото са без постамент. Построен е през 1967ма година в началото идеята е било да е паметник на дълголетието (с което Карабах е бил известен из целия СССР), но в последствие народните носии, символиката на сливане със земята и оцеляването му през войната са превърнали паметника в символ на "арменщината" и на Карабах и неговите хора. Сега паметникът се явява една от главните забележителности на цялата държава и край него се трупат групички туристи.

Нашата групичка обаче е прекалено умряла, за да предизвика паметникът необходимия интерес. На всичкото отгоре, той не се и старае много - хем успява да е по-малък, отколкото сме очаквали, хем някак да е долу в ниското, по-ниско от целия град и впечатлението за сливане с планината се губи малко, хем отблизко се виждат доста от естетичните му кусури. Миниатюрното хълмче на което се намира успява допълнително да убие желанието на Теодор и Зомбайо да го гледат и единият излиза от колата само да ближе близалка, а другият задрямва на задната седалка.

Останалите трима се катерим до него и си правим различни снимки, докато аз разказвам за символиката на паметника, а Гого ни обръща внимание на дребните детайли. Примерно, че строителят много добре е осъзнавал, че хората тук са арменци с криви носове и въпреки липсата на ненужни детайли някак и двете глави успяват да са с криви носове. Или как жената има само една вежда, а мъжът има две. Или че това на главата на жената не е правата и коса, а кърпа, част от носията, косите и се виждат като малки кръгчета отстрани. Оранжевият цвят на камъка, погледите им зареяни в далечината (макар че оттук няма особено хубава гледка), плоският гръб. Гого заключва, че този паметник всъщност не е никак красив, даже си е подчертано грозноват, освен това макар и богат на символи е можело да бъде направен доста по-добре и на по-хубаво място. Съгласен съм с него, но времето на създаването на паметника е съвсем друго и тогава хората не са мислили, че той ще стане символ на цяла една държава и един народ. Жоро пък нещо мрънка, че целият Карабах е малко разочароващ, начело със символа си, като че ли е очаквал повече от тази земичка, заради която двата народа така са се сбили и заради която Армения търпи изолацията на Азербайджан и Турция. Обяснявам как за хората тук страната може да не е велика, но си е тяхна, а те имат много по-силна връзка със земята, с предците си. Въпреки това и за мен паметникът не успява да създаде очакваното възхищение. На слизане едно хлапе ни пита откъде сме и ни казва добре дошли в Карабах като чува отговора. Долу пък си пазаруваме сувенири от будките, купувам си магнитче за хладилник със статуята и надпис АРЦАК - арменското традиционно име на Нагорни Карабах. Магнитчето не ми харесва много, но първо искам да подпомагам местната икономика колкото се може повече и второ - няма много по-хубави сувенирчета, а и самият паметник изглежда някак си по-замислен и огромен под формата на магнитче. Зомбайо може да не е видял нищо от страната дремейки, но като чува звуците на търговия и пазарлък очите му светват и веднага дотърчава от колата да си купува нещица. Теодор пък се е посъбудил достатъчно, че да шофира малко.

Хайде на колата и напред към Аскеран. Вече кара Теодор, а въпросът за Агдам все още не е изяснен.

23. Ден Пети и Шести, предисторията на Карабах, звездното небе, Шуши, нощ в тоалетната, знамена, разруха и джамии

На път за Карабах колата я кара Теодор, а аз навигирам. Джипиесът се държи невероятно странно като му кажеш да ходи от Горис за Шуша, мисля, че се опитва да накара човек да използва нещо като въображаем самолет или дори телепорт. На излизане от Горис зареждаме отново от прословутия бензин премиум, защото има притеснения за наличността му в Карабах.

Но каква е тази митична страна, в която се ходи толкова сложно, предизвикала толкова конфликти? Май е време да разкажа на читателите историята на този регион и тази война. Но с риск да ги отегча, ще го направя постепенно, на малки порции. В далечното минало Нагорни Карабах, известен под арменското си име Арцак бил най-източната от провинциите на Велика Армения, населена преобладаващо с арменци и притежаваща арменска култура и идентичност През 15-16 век обаче, заедно с цяла Източна Армения и Арцак става притежание на Персия, управляван понякога директно от нея, понякога от васалните и княжества по границите с Русия и Османската Империя. С перисйското управление идват и тартарите - обитателите на по-ниските земи покрай Каспийско море, говорещи тюркски езици и пристигнали там при многобройните преселения на народите из Персия и Централна Азия. Арцак обаче запазва традиционния си арменски облик и дори, за кратко в началото на 18ти век заедно със съседен Сюник става начело на арменско възстание извоюващо за кратко свобода от големите империи. През 19ти век всичко тук става част от Руската империя. С избухването на Октомврийската Революция обаче Русия губи контрола си над Кавказ и там се обособяват независимите държави на Армения, Грузия и Азербайджан (междувременно тартарите са започнали да се наричат азербайджанци или азери в името на изграждането на някаква национална идентичност на внезапно освободената от Русия територия). Тъй като това са съвсем нови и неочаквано появили се по време на Световна Война държави - те нямат ясно очертани граници и Армения и Азербайджан веднага се вкопчват в люта битка за регионите на Сюник, Арцак и Нахичеван (първите два с преобладаващо арменско население, а третия с преобладаващо мюсюлманско - казвам мюсюлманско, защото за разлика от арменската народна идентичност сред мюсюлманското население на региона все още не е решило дали са азери, перси, кюрди или турци). Войната е кратка, но смъртоносна и няма решителен победител. С края на гражданската война в Съветския Съюз и консолидирането на властта на болшевиките - Съюзът се усеща, че е забравил за Кавказките си територии, където немирните деца си играят на държави и ги поглъща една по една в рамките на няколко месеца през 1920-та година. Една от гаранциите, които се дават на арменското население е, че спорните провинции ще бъдат дадени на Арменската ССР и се създава специален комитет за решаване на съдбите и границите в региона. Начело на комитета застава млад грузинец на име Йосиф Сталин, който е започнал възхода с ив съветската йерархия но все още изобщо не е близо до върха, който в последствие ще заеме. Въпреки дадената гаранция обаче Сталин чертае границите по някакви известни само нему критерии и отрежда и Нахичеван и Нагорни Карабах на Азербайджан. Заради преобладаващото арменско население в Карабах се създава автономна област, чиито граници са допълнително объркани с това, че тя дори не граничи с Армения. Има различни версии защо изродът е направил така - едната теория е добрият стар римски принцип - "Разделяй и владей", който осигурява подчинението населението чрез неговата административна разпокъсаност (Нахичеван не граничи с Азербайджан, а Карабах с Армения); друга теория е, че всичко това се прави в опит да се угоди на Турция, с цел нейното ново младотурско управление да се обърне към комунизма. Фактът обаче е, че с тези граници в региона Сталин залага бомба с часовников механизъм, която ще избухне 35 години след смъртта му и близо 70 години след въпросното решение.

И след няколко завоя на пътя - ето ни на пункта. Малка осветена будка, без допълнителни сгради, без много военни и дори без бариера. Излизаме от колата и отиваме при будката, където давам паспорта си и визата. Човекът отваря един тефтер и започва да записва имената ни, обаче виждайки как са дълги и непознати го домързява и в крайна сметка оставя само моето, а на другите записва само номерата на паспортите. Тефтер, тук се работи с тефтер, въпреки че ей там се вижда и компютър. След 2 минутки всичко е готово и се качваме да продължаваме. Теодор се чуди "Това ли беше всичко?" Макар и върл защитник на премахването на границите и граничните проверки между страните, мисля че именно несериозността на тази проверка ще го накара в последствие да твърди в спор с мен, че за него Карабах не е отделна държава, а част от Армения.

Продължаваме по пътя, докато се чудим дали телефоните ни нямат обхват по тези стръмни клисури или просто Карабахският мобилен оператор не ни предоставя роуминг - бързо обаче потвърждаваме втората хипотеза. Аз очаквах арменските оператори да се ловят тук, обаче ги няма - нищо, сега не съм само аз без телефон, а всички; интернетът ни също не работи, но за 1 денонощие ще го преживеем. Скоро излизаме от проходите и се откриват широки гледки към разни хълмове, обаче посред нощ не се вижда нищо. Има много малко светлини край пътя, единственото по-сериозно населено място е Бердзор (наречен още Лачин), който изглежда като малко селце отстрани. Всъщност Нагорни Карабах е много рядко населен - в него живеят 150 000 души на 11 000 кв км, това прави гъстотата на населението около 12 пъти по-малка от тази на Армения или около 8 пъти по малка от тази на България, а и почти половината от него са в столицата Степанакерт.

Толкова е пусто, че се сещам как преди години на един такъв невероятен път в Албания спряхме с Венко и звездното небе се виждаше в пълния му блясък, защото нямаше никакъв визуален шум и аз му разказвах за съзвездията, докато той си вадеше някакъв прах, който му паднал в очите. Когато бях малък, на няколко пъти баща ми ме изкарваше на балкона или на двора да гледаме звездите и ми показваше звезди и съзвездия, разказвайки ми легендите за тях - много съм му благодарен, това е едно от най-полезните знания, които някога съм придобивал. Питаме астронома Жоро за Персеидите и дали може да видим падащи звезди, Жоро обаче ни казва, че той не е по тая част и по този въпрос знае мъничко повече от нас - всъщност точно когато били най-известните Персеиди през 1999та година, Жоро нещо не успял да ги види, заради сестра му Ита, но не помня историята добре. После в тъмната нощ и тъмната кола говорим за ресърча на Ита в университета (свързан с тази сонда дето каца на комета тия дни) и за други сфери на астрономическата наука. Жоро тогава се впуска да ни обяснява за Зодиака и колко тъпо са направени зодиите, защото всъщност имало 13 съзвездия по небосклона там където изгрява слънцето, обаче първо, че 13 е леко неприятна бройка и второ - 13тото съзвездие, това дето липсва от Зодиака е Змиеносец, а той просто не звучи добре като член на зодиака - какво изобщо е змиеносец, професия ли е? Но неприятното е, че въпросният змиеносец е доста огромен и заема голяма част от небето и близо два месеца от зодиакалния календар, които са приписани на други зодии. Освен това наблюдаваемостта на съзвездията е различна навсякъде по земята, а тяхната позиция на звездното небе се променя постепенно с годините. Съответно днешния зодиак е една изкуствена концепция, в която небето е разделено на 12 еднакви по големина сектора и която няма вече абсолютно нищо общо с реалните съзвездия и истинското небе. След тая чудесна лекциийка, не може да не спрем на един ъгъл и да се поразходим да погледаме небето. Да, наистина е толкова прекрасно, колкото изглеждаше от колата, толкова хубаво, колкото беше в Албания, виждат се и най-дребните звездички. Млечният път е ясно очертан по небето и питам Жоро как така ние хем сме в него, хем се вижда - той пак казва, че не е запознат и се самоопровергава с логични теории (нали Пътят е като спирала и ние просто виждаме тази част от него най-наситена със звезди, демек спиралата). После започва да ни показва съзвездията и звездите тук и там. Въпреки, че доста от тях са ми познати - научавам един куп нови неща, съзвездието Делфин, Северната Корона, а ето го и прочутият онеправдан Змиеносец, който, никак не изненадващо носи в ръчичка съзвездието Змия. Воловар със светлия Арктур, Големи и Малки Мецанки, Пегас, Жоро май знае всичко по това небе и гого го слуша със захлас. В това време Теодор ближе ли ближе, а пък Венко разправя, как като се запознали с Ира и тя го питала за асцендента му, той обаче не го знаел и двамата го пресметнали заедно и тя много се зарадвала, че асцендента му се падал в нейната зодия. После Венко намерил в интернет сметачка на асценденти и открил, че всъщност неговия изобщо не бил там, но какво да се прави, няма да каже на обожаемото момиче това, я? Аз не знам какво е асцендент и Венко ми обяснява, ама и той не е съвсем сигурен, та аз продължавам да не знам - някак си предпочитам Жоровата версия за зодиите като пълен бълвоч без значение, макар че съм чувал теорията, че според това в кой месец се родиш първите ти дни минават в някаква различна среда (дали си навън или на печка, както казва Жоро) и това може да има някакво влияние върху развитието и характера ти (разбира се не и върху съдбата). Чудесна малка звездна паузичка си направихме, чувствам се обогатен и докоснал се до безкрая. Айде пак на земята, че има още 60 километра до това Шуши.

Теодор кара и обяснява как пържола не идвало от пържа, а имало съвсем друг корен (всъщност логично, пържолата не се пържи, нали?), когато се задават светлините на Шуши. Влизаме в града и по моята карта веднага намираме хотела в една задънена уличка точно до площадчето с катедралата. Хотелът изглежда доста представителен, а пък е по-евтиният от двата в града. Нямаме резервация за него (защото не бях сигурен, че ще стигнем дотук, защото не смятах че е необходимо и защото министърът на нощувките не си мръдна дори пръста да ги потърси и всичко остана в моите ръце в последния момент). Влизаме вътре и заговаряме човека на рецепцията, който обаче, както се оказва - просто си седи там, не е представител на хотела. Сочи ни един друг на компютър, за който също се оказва, че просто си седи там и не е от хотела. На една голяма маса зад нас пък група чички играят карти. Чак след няколко минути се появява още един чичок, който не може да ни регистрира, обаче може да ни заведе до стаите. Английски - никакъв, руският му също е слабичък с тежък акцент, та много трудно му се разбира, но все пак ни води в една двойна и една тройна стая. Тройната не изглежда да е била употребявана скоро, последната вратичка на последния етаж, но ние не сме придирчиви.

По време на суматохата от настаняването на мен ми става все по-зле (температурка, такива неща) и си сядам кротко на дивана в тройната стая, която ще деля с Венко и Гого. Въпросният диван после ще бъде моето ложе, защото като лидер на групата трябва винаги да спя на най-прецаканото място. Някакви хора отиват до магазина, аз оттам обаче не искам нищо, пия си разните цярове дето Жоро ми прави с топла водичка. Оказва се, че никой не иска да се къпе точно сега и използвам момента - притеснява ме малко тая баня, всичко в нея първо заяжда, а после тръгва много рязко - както във всяка баня дето не е била използвана години, но се справям. След като всички са готови сядаме на трапезата в нашата стая за вечеря и приказка. Часът е 23, но откарваме почти до 1. Донесли са бирички, тукашните бутилки (Киликия) са много странни, приличат на стъпаловидни пирамиди. Най-после отваряме и прочутия коняк. Нещо се грижат за здравето ми и не щат да ми дават, нали съм бил болен, ама си поисквам все пак. Изключително силен, изключително горещ, много ароматен, много рязък - никога не съм пил такова нещо. Венко и Жоро разказват за предаването "Поля Чудес" по руската телевизия, което са гледали като малки, но и до днес си върви. Там гостите от различните краища на огромния Съюз носят на водещия традиционни подаръци от своите републики и на компютъра който съм пуснал (изненадващото удобното наличие на интернет в цялата Армения се пренася и в Нагорни Карабах) пускаме някакви моменти, в които арменци гостуват в някакво абсурдно деведесетарско шоу, тип Супершоу Невада. Гого обаче иска компютъра, да си провери мейла, където има някакви сърцераздирателни писма от някакъв човек свързан с работата му, който не знае как да стигне от летището на Париж до центъра. В резултат на това Гого прекарва по-голямата част от вечерта забил нос в компютъра и пишейки гигантски имейли съдържащи информация за разписания, която всеки може за пет минути да си намери онлайн. Теодор пък разправя как имал записи на себе си и една от предишните си приятелки в леглото, но ги бил изтрил, защото това било коректното поведение, като спрели да ходят. Въпреки, че е прав среща предимно критики и кахърене по този въпрос. После минаваме на по-прозаичните теми, като морската краставица, която си изхожда белите дробове (а, каквооо?) и масовото оплюване на национализма под каквато и да било форма (нещо с което всички сме известни) и как учебната програма в България подсъзнателно внушава национализъм на дечицата. Гого разказва, как в класа имали две турчета и колко ли им е било странно да учат и анализират Шипка, заедно с българчетата. Накрая обаче всички се одрямват и си отиват по леглата. Утре закуската е в 8 и смятам ако някой иска - да отиде, обявявам 9 за официалния час на тръгване.

Завивам се с походните завивки и заспивам моментално, преди да сваря дори да се притесня дали утре ще се събудя съвсем болен. Обаче се чувствам доста добре на събуждане, почти никаква следа от болест, дори ставам преди навития си часовник и докато стане време да вдигам другите се измивам и си оправям целия багаж с все зарядни и прочее. Венко се размърдва след мъничко и още неотворил очи започва да се оплаква, как посред нощ се събудил с позиви за повръщане и разстройство и тъкмо като се връщал от тоалетната и си лягал отново - позивите се връщали пак и пак и така горкичкият прекарал нощта в тоалетната. Гого разбира се е спал като буба и нищо не е усетил от венковите премеждия, затова пък веднага щом става ме кара да пускам компютъра, за да продължи да успокоява човека, дето не може да си хване влака на летището. На път към закуската се отбивам долу при другите - и те имат някакви оплаквания и болежки и проблеми, вобще от снощи до днес съм станал от най-умрелия - най-бодрият от всички. Слизам да закусвам, снощи изрично съм заявил, че всички ще закусват, но днес като гледам ще съм само аз. Топло хлебче, варено яйце, вкусно кашкавалче, масло и прекрасно кайсиево сладко, както и чашка йогурт - простичко но невероятно вкусно и засищащо, чувствам се добре посрещнат от Карабах. От другите обаче няма и следа, качвам се да ги подбера, оказва се, че Гого си говори по скайпа с родители, приятели и вобще кой ли не, Венко се щура насам-натам като зомби, а другите двама просто си се бавят. Юркам, побутвам, заплашвам ги с изтърваването на закуската, но нищо не помага да се разбързат. Най-се изнервям на Гого, който стана и кисна точно един час на компютъра, накрая обаче му се скарвам и го прекъсвам точно когато води единствения си разговор, против който нямам против - този с Мимито. Става ми гузно и искам да му се извинявам, но поне най-после сме се размърдали и излизаме добре закъснели навън.

Докато прибираме багажа в колата Венко се заговаря с някакъв досаден дядо, който изговаря думите супер-бавно. Изоставяме го и тръгваме, защото водачът ни е пределно изнервен от великото мотаене. Вместо дядото обаче историята на този странен град ще я разкажа аз. Някога тук имало арменско селище, после през 18ти век персите правят тук крепост и в нея се настанява ханът на полузависимото Карабахското ханство и така градът става столицата на региона.  Населението на мястото оттогава е традиционно съставено от две почти еднакви по големина групи от арменци и татари, съжителствувщи в несигурно разбирателство чак до 1920-та година. Тогава новосформираната държава Азербайджан идва и извършва поголовно клане над аремнското население (23 000 души, малко над половината за града), което шокира целия свят. После обаче всичко става Съветски съюз и различията са замазани под пелерината на всеобхващащия комунизъм и народно щастие. Тогава градът става център на азерското население в целия Карабах (защото арменското, както вече разбрахме е избито), докато арменците установяват столицата на автономната си област в новия град Степанакерт тук наблизко. През войната 1992-94 тук се водят много ожесточени боеве, защото азерите използуват височината на града да обстрелват Степанакерт. Арменците обаче печелят и азерите са евакуирани, така градът за втори път губи населението си. Арменския квартал - напълно срутен от Азербайджан през 1920та година е населен наново, а прочутата катедрала от 19ти век - Газанчецоц е възстановена и реновирана. Нищо обаче не е могло да върне населението на този нерщастен градец след големия погром и масовата евакуация  - сега в един град за 50 000 живеят 4000 души, а макар мирът да е реалност от повече от 20 години - разрухата тегне навсякъде. Дори от прозореца на хотела се виждат стени без покриви, необитаеми къщи, жилища в които се живее само в единия край и безброй много строителни боклуци събрани тук и там на купчини.

Отиваме първо към новичката катедрала, блестяща в своя чист бял цвят. Точно пред нея виждаме как едни хора с камион минават по улицата и закачат на стълбовете на лампите знамена - по едно арменско и едно на Нагорни Карабах. Гледам ги с копнеж и се чудя не биха ли ми дали едничко, но те продължават надолу, а ние влизаме в църквичката. Построена е изцяло в стила на традиционната архитектура и с разположението си на хълма се вижда от целия град. Пред нея пък е мъничката и камбанарийка. Вътрешността е уютна, но новостта на цялата постройка отблъсква нашия историк на изкуството, който си обича древните сградички, а не новите, направени по подобие на древни. И от вътре е бяло-сива и доста светла, като за арменска църква.

Тръгваме надолу по хълма към мюсюлманската част на града. И в Шуши арменци и татари са живеели точно както живеят на макро-ниво - амрнеците високо горе, а азерите - долу в ниското. Въпреки че, има интересни сгради по пътя (разрушена голяма къща или може би пазар с мурали на традиционните занаяти), решаваме, че е добре някой да се върне да вземе колата, защото после и нататък продължаваме по този път, а не е необходимо всички, включително одряманото зомби Венко, да се качваме обратно по баира. Жоро е навит, защото иска за пръв път да покара, а Теодор отива заедно с него.  Ние се спираме на централния площад пред другия хотел да ги изчакаме. Отново сме настигнали хората с камиона дето окачват знамена и аз пак страдам, че кой знае къде ще си намеря знаме на Нагорни Карабах, Гого обаче чува това и хуква зад камиона. Настига го при следващия стълб и за мое удивление след кратък разговор се връща и ми връчва две знамена, по едно от всяко. Безкрайно съм му благодарен! Отново ми става гузно дето сутринта му прекъснах разговора с приятелката му, а той после ми отвърна с такъв мил подарък, който моята асоциалност не ми позволи да си поискам сам. Просто отишъл и ги питал откъде ли би могъл да си купи знаме, те разбира се не смятали, че такива знамена се продават, но веднага им хрумнало да му подарят едно и понеже били мили, а той - чаровен и почтителен - му дали по едно от всяко. Така сега си имам две арменски знамена и едно на Нагорни Карабах. То е като арменското но в десния му край има бял мотив под формата на стъпаловиден орнамент от килим, заграждащ малка част от трите традиционни цвята - това символизира отделянето на Карабах от Родината в лоното на която той копнее да се завърне.

Пред нас е една от вече неизползваните джамии. Сградата е запазена, само минарето е отрязано. Обикаляме и площадчето, обградено с дръвчета и с работещо фонтанче по средата и отново се дивя на това как този град продължава да живее и да съществува в средата на тая разруха. След малко идват и онези с колата и с нея отиваме до голямата, известна джамия малко по-надолу. Има малко чудене дали арменците няма да ни гледат накриво, задето гледаме джамиите, обаче никой не ни обръща внимание. Изправени сме пред голяма, висока колкото двуетажна постройка с две минарета. Изгледжа доста запазена, макар че върховете на минаретата пак ги няма. Всъщност, Гого отбелязва, че минаретата са най-красивото нещо на тая джамия  и е прав - състоят се от три части, всичките с различни розово-червеникави мотиви под формата на различни ромбове на бял фон. Надничаме и вътре. Подът изглежда груб и недодялан, вероятно е бил порзарушен, обаче стените и беглите им украси си седят. Гого съжалява, че джамията не е била направена на музей и я нарича "милата", аз отбелязвам, че най-вероятно точно такова бъдеще я очаква. Доста е хубава, като за нещо строено късно, оказва се обаче, че е построена по същото време като катедралата горе на хълма - края на 19ти век...как ли са се погаждали тези хора преди клането. Отново се повдига темата за Агдам и това дали ще ходим натам. Аз и Венко сме твърдо за, макар че аз се съмнявам, че ще остане време, а Жоро отново заявява позицията си, че е твърдо против, защото там ще има само още разруха, гадост и дори - опасност. Обикаляме отстрани, където има мюсюлманско гробище и отбелязвам на останалите как амренците са направили точно обратното на това, което азерите правят - вместо да разрушават чуждите паметници на културата, те ги пазят, ето тук даже гробището си седи, не като древното арменско гробище в Джулфа. Венко казва че явно са "една идея" по-малки изроди, но аз не съм съгласен, според мен са поне 3-4 "идеи" по-готини, дори изобщо не може да става сравнение, особено не и тук, в този град на клането. На качване в колата се чудим защо идеята се ползува като мерна единица за всякакви неизмерими неща; венковото обясняние е, че е защото е нещо изключително малко и все пак забележимо. Не съм съгласен, идеята си е супер-значимо нещо, ето цял филм "Инсепшън" направиха дето да покажат колко голямо чудо е една идейка. Минава 11 часа вече, палим колата и заминаваме. Градът си има и останки от разрушена крепост покрай които минаваме на излизане, но ни стига толкова разруха за една сутрин - и без това следобеда ще има още.

22. Ден Пети, Горис, пещерният град, към върха, развято знаме

Обратно в колата седя отзад, за да си пусна интернета и най-после да успея да се свържа с хората преди потенциалната (а впоследствие и напълно реална) информационна дупка, която очаквам да се окаже Карабах. Шансоните звучат с пълна сила, а Гого пак задава на Теодор въпроси от техническата сфера.

След цялостно облачния ден, пристигането ни в Горис е увенчано с появата на слънце. Градът служещ за порта както към Нагорни Карабах, така и към най-южната част на Армения (с моя пропуснат Капан) е разположен в тясна и дълга долинка край реката. На северният му край, откъдето идваме ние е кръстовището с разклона за Карабах; ние обаче поемаме първо на юг, за центъра на града.

Спираме в една малка уличка до пешеходната зона. Тя се състои от недълга уличка, паркче и огромен централен площад, покрит с градинки и паметници. Уважаемите читатели може би са забелязали, че много си падам по пешеходни зони, това е защото ги считам за един от най-важните елементи от градоустройството - ако в един град няма къде да се разходиш пеш, значи няма как да го разгледаш добре, значи не е готов за туристи като мен. Докато вървим между градинките по пешеходната улица към площада (малки квадратни участъци покрити със зелена тревица) обсъждаме колко точно ни струва до момента и се очаква да ни струва пътешествието като цяло. Теодор отбелязва, че най-лесно ще сметнем всичко накрая, като проверим изтеглената сума и разделим парите на 5 и това е така. Все пак намясто дискусията води до извода, че пътешествието няма да се окаже прекалено скъпо, така че да е проблем за някого. На мен лично ми излиза 565 евро, с полет, Грузия и всичко.

Излизаме на площада. Той е изключително обширен, по-голям отколкото отговаря на един 25-хиляден градец, като че ли - затова на места изглежда не-добре поддържан, и оръфан. На други пък си е чудесен, покрит с плочки, лампи, статуи и неработещи фонтани, най-големият от които е в центъра на площада. Минаваме по северния му край, за да видим църквиката която е една пресечка по-нататък. Напълно в стила на старите църкви, но новичка, от 20ти век. Дори не мога да кажа дали скелетата по нея са защото тъкмо я дострояват или ремонтират. Поради това обаче, че след по-малко от час ще се спуснем в напълно неочаквано приключение - повечето разговори от този период не са записани, най-вероятно сме си говорили за нормалното - жени, арменска история, съветски коли и прочее, свикнали сте вече.

Църквичката е затоврена и излизаме пак на площада, този път от южния му край. По стълбовете има окачени арменски знаменца, доста е симпатично. Гого обаче не е съгласен - за него цветовата комбинация на арменското знаме е доста нелепа и не-естетична. Водим малък спор по този въпрос, в следствие на който трябва да обяснявам какво значат цветовете - червено за пролятата кръв, трудното оцеляване и запазването на вяра и традиции; синьото е за чистите и мирни небеса и сините води на езерото, а оранжевото е за креативността на арменския народ, неговото изкуство и кайсиите за пръв път култивирани тук. Гого все пак твърди че чисто цветово не му харесва.

Отделям се от групата да поснимам паметника на Месроп Мащоц - създателят на арменската азбука. Обичайно, а и в случая е изобразен като силен и уверен старец с книга. За разлика от Кирил и Методи дето обичайно носят свитъци с буквите, този носи книга, отворена напред към нас. Настигам другите, точно когато по някаква причина сме решили да се разделим. Наистина не мога да си спомня каква, но Аз, Жоро и Теодор отиваме да разгледаме паркчето и до пощата да попитаме за картичка, а Венко и Гого отиват към колата. Жоро се чуди коя от административните сгради подредени в редичка по площада е общината. Пита разни хора и те веднага го упътват.

Обикаляме площада и стигаме до паркчето; в него има чешмичка, а зад него започва улица с магазинчета. Докато пием вода зад гърба ни една пълничка леля пада от едно стъпало на земята с гръм и трясък, но докато се приближим да и помогнем тя вече е станала и стремително продължава пътя си. В този момент започва силен дъжд, от онези летни дъждове дето падат с все сила докато наоколо пече слънце и ти се чудиш откъде са дошли и как не си ги усетил. С Жоро и Теодор се крием под едно дърво и го изчакваме да свърши (дъждът това), той съвсем чинно си приключва след пет минутки.

Обикаляме по улицата и се заговаряме с продавачките по сергиите и случайните чички по пейки, докато не съзираме как Гого и Венко се въртят край нашата чешмичка. Съборам всики и решаваме да отидем към стария, пещерен град от другата страна на реката, обаче тъй като сме мързеливи ще го направим с колата.

Пресичаме реката и тръгваме успоредно на нея към пещерното селище, поне там където то би трябвало да е според картата ми. По пътя минаваме покрай едни скали, които напомнят на Белоградчишките (разбира се доста по-малки, но все пак - впечатляващи) и се залутваме в едно гробище. Най-накрая паркираме пред гробището и виждаме гледката към пещерния град - в подножието на планината има множество кръгли дупки. Излизаме от колата и Жоро, който на всяко гробище успява да открие нещо интересно - веднага вижда надгробен камък, на който починалият е изобразен да си пийва кафенцето с широка усмивка. Какъв ли живот е водил, за да изберат близките му точно този образ за гроба му? Тръгваме към дупките. Да си призная, изглеждат малко разочароващо, особено в сравнение със скалите наоколо - на това място природата си е избухнала в творчество, създавайки причудливи скали, скални пирамиди и страшни чукари. На един връх далеч над скалите се вее арменско знаме и Гого пита дали ще ходим до него; Не е чак толкова далеч, обаче е поне на 300 метра над нашето ниво и като за 19 часа вечерта задачата изглежда непосилна - та ние сме такива кремвирши, че един прост Татеви Анапат ни озори. Венко обяснява и че то ще е мокро и кално, а пък знаем, че той е една Пепеляшка със специални кристални обувки непригодни за ходене извън най-меките и чисти килими. Жоро обаче вече е решил, че ще изкачи поне малката скала по в която са изкопани древните пещери. Гого вижда на върха и хора и веднага крещи - "мацкииии, мацкии, има три мацки", за да събуди спомена за хубавата арменка, обаче Венко веднага го отрязва с това е това са два коча и една мъжкарана. Тръгваме нагоре по малкото пътче между въпросната скала и върха със знамето, докато Жоро търчи да се качва самичък на скалата и да снима оттам. Обаче не избира най-добрия път към върха и скоро се налага да слиза без да е стигнал до него. В това време ние срещаме един говедар с кравата си. Тъй като нагласата все още е, че всеки момент ще се обръщаме назад да си ходим, се чудим дали да се разминем с кравата, но поведени от бързащия напред Гого всички, дори и най-наплашените принцеси минават. Всъщност всяка стъпка напред и нагоре обаче си струва, откриват все все по-красиви гледки и все повече заострени скали сякаш изваяни от майстор. След малко дотърчава Жоро и в погледа му разпознавам запаленто пламъче на туристическия ентусиазъм, в случая неугасимия пожар на планинарството. Пита дали може да се качи горе до знамето. Споря мъничко с него, но не искам да гася този прекрасен пламък и накрая му даваме половин час да отиде и да се върне, макар че много добре знам, че за толкова време изобщо няма да успее и ще се бави доста повече. В това време ние уж ще се въртим тук наоколо да гледаме гледките. Жоро си избира нещо като пътечка и тръгва; само дето ние няма накъде много да се въртим, има само една пътечка и тя води нагоре, а Гого вече търчи по нея. Настигам го и поемам водачеството, защото пътечката започва да изчезва, а е по-добре да диктувам темпото и да съм по-далеч от мрънкащите Теодор и Венко надолу.

На полянките край нас пасат кравички; изглеждат много симпатични до момента, в който осъзнавам болезнено, че с тях се носи и облак от ужасни, хапещи мушици, които безмилостно ме нападат по краката. Движението е единственото спасение и продължаваме нагоре. Венко вече се е примирил с участта си, само Теодор продължава да обяснява как ей тука ще спре и ще ни изчака да правим глупости на баира, обаче не предприема нищо по въпроса, тестостерона постепенно си казва думата. Спираме да се насладим за малко на гледката и се чудим как е било закачено знамето; най-популярната теория е, че са пратили някой войник да го качи и са му дали няколко дни отпуск за награда (или защото е арменец и се е спазарил, както отбелязва Теодор), едва ли са имали хеликоптер. Острите скали са вълшебни - Гого забелязва как всичките им страни са винаги обърнати в една посока, та се чудим дали това е заради вятъра или заради ориентацията им спрямо склона. На върха до знамето се вижда да стърчи още нещо, трудно се разпознава, но май е кръст. Горис е скрит от скалата на която Жоро се опита неуспешно да се покатери преди малко, но  далечния му южен край се вижда все пак и там има разрушен завод. Теодор отбелязва, че това е просто цех, не цял завод, а Гого се чуди каква е тая идилия, красота и депресия в едно. Продължаваме напред. След още няколко минути гледам как Жоро изскача през едни храсти малко по-надолу от нас - викам му да дойде и му се присмивам как пътеката която е избрал се е оказала явно по-бавна от нашата, той пък е доволен, но и изненадан и да ни види чак дотук, сякаш все още не му е ясно как работи групичката ни. Жоро ни повежда напред и след малко достигаме билото. Гледката е чудесна, градът се вижда като на длан както и още повече скални пирамиди, но моят проблем с хапещите мушици или комари става все по-голям - краката ми са покрити с капки кръв и вече се оформят гигантски твърди подутини, затова трябва да подскачам и да размахвам ръце през цялото време. Спомням си за Вуковар на Дунава, в който през лятото има толкова комари, е докато го разглежда човек трябва да си върти ръцете като вятърна мелница през цялото време. Другите изглежда нямат толкова сериозен проблем и се наслаждават на гледката и дори Теодор трябва да признае, че изкачването дотук си е струвало. Оттук градът се вижда почти като на длан с неговите прави и успоредни улици; напомня на Стара Загора. Насред жалните ми вопли от ужасните зверове които ме тормозят, всеки споделя впечатленията си от Стара Загора, която е доста приятен град и старозагорските хорица,за които мненията са противоречиви - Теодор примерно нещо не ги обича особено, а пък моите старозагорски познати са симпатяги, но всичките оплешивяват. Някой изпява песничката от рекламата на Калгон "Пералнята живее, по-дълго със Калгон" и мелодията и е толкова натрапчива, че засяда в мозъците на всички и тку се чува някой да си я тананика. Абсурдното е, че на никой никога не му е пукало за Калгон-а, никой от нас никога не съм притежавал пералня дори за да се борим с котления и камък, но самата мелодия е толкова забиваща се в мозъка, че няма изход. Гого отбелязва, че това е най-хубавото време за катерене на планина, защото е прохладно и подухва ветрец. Теодор си сваля якето и се опасява да не настине, аз му казвам да го облече заради хапливите животни, но никой не ми обръща внимание, напастта е останала да преследва само мен. Жоро става нетърпелив и хуква нататък по посока на знамето, което не се вижда оттук. Продължавам след него, следван от Гого, Венко и последните затихващи мрънкания на Теодор, който най-после е разбрал, че ще участва в това мероприятие докрай. Жоро обаче поддържа темпо непосилно за нас кренвиршите и е поне на 50 метра напред. След малко се показва на едно хълмче и го питам знамето дали поне е започнало да се вижда; той казва "ей го де е тука на 20 метра нататъка". 20-те му метра се оказват по-скоро сто,че и са по най-стръмната и опастна част на билото, но полагаме последно усилие и се добираме догоре.

Гледка - да, знаме и кръст - да, обаче аз първо трябва да си поема дъх, защото дишам сякаш съм бягал километри. Жоро е корав и пръв, но, също кашля от умора; това не му пречи да отива и да се надвесва над най-опасния ръб. Теодор се чуди как ще се слиза от тук и настоявам Жоро да каже на камерата, защото като умрем да се знае кой ни е довел до тук. Така, поел съм си дъх, мога да се съсредоточа върху магическото усещане, което природата предлага на това място. Ние сме на най-високата точка на това било, но близко и далеч се виждат доста по-височки планини. Всички най-после са тук и докато Жоро загрижено пита Гого "Майко, как си ве" се чудим как Жоро е сътворил такова чудо и как успя да ни докара дотук. Обяснявам го с тестостерона, някой хуква напред и никой не може да си позволи да остане назад просто ей така и да каже - аз пък не мога, ще си седя тук. Пет коча могат да постигнат чудеса, от които двама или трима много по-бързо биха се отказали, а сам човек не би започнал. Показвам на всички кои баири точно кои са и къде се падат. Ето тук пред нас се разстила Горис, надолу по реката е пътя за Капан, насреща ни е Зангезур, а зад гърба ни е Нагорни Карабах. Пред нас се открива цялата гледка към скалните пирамиди и други заострени камъни, сред които се изкачвахме досега. Точно зад билото пък се пада село Хндзорецк, също така известно с пещерните си жилища (ха, пустите дупки дето ни докараха дотук, а напълно ги забравихме там долу). Тук таме се виждат вишки по някои от по-високите хълмове. Показвам на Гого горски пожар или по-скоро тревен пожар и Гого започва да крещи "ИЗГОРЯЛО МОЧУРИЩЕ", което прераства в крясъци "Милосъъъррдииииеееее", защото веднъж му бях разказал как като малък бърках думите Мочурище и Милосърдие. Бърках не е точната дума, защото те никога не са били в един контекст, пък и рядко съм ги употребявал, просто ги помнех някак си като една и съща дума. Може да е заради сходното звучене, неясния за едно хлапе смисъл, или защото край нас във Варна минава улица Милосърдие и често е доста кална? Кой знае.

Чудим се на каква височина се намираме, но джипиеса на Жоро ни казва 1530 метра. Това значи около 250 метра по-нависоко от там, където сме паркирали колата. За 40 минути изкачване никак не е зле. Слънцето е скрито зад облак, но още е достатъчно светло, за да се насладим на гледката и да си направим продължителна фотосесия самостоятелно и по групи със знамето и града. То се знае, най-сложно е правенето на петорна снимка с всички нас, но след нагласяне на апаратчето Жоро успява да ни направи няколко добри, снимки, на които аз изглеждам надут като петел. Не знам защо, но явно смятам, че водачеството ми трябва да личи по снимките. Или пък, че издутият ми корем е най-хубавата част от мен?

Знамето е около метър на метър и половина, окачено на триметров прът, идеално за снимки. Всъщност, това е чудесно място за знаме - хем е нависоко и се вижда отдалеч, хем самото то не е прекалено голямо и натрапващо се, така че да разваля пейзажа, хем е чудесно за снимки илюстриращи пътуването ни, хем е само едно, едничко и прекрасно развято, а не на всеки хълм и баир, както примерно в Дубровник, където хърватско знаме виси от всяка къщичка и натрапчивостта започва да дразни. Замислям се за гоговте думи от преди час, за комбинацията на цветовете. Вярно, червено и оранжево не се вписват много добре едно с друго...обаче развятото знаме пред мен се вписва чудесно на фона на небето - по него има червено, и оранжево, че и синьо, клонящо малко към лилаво. Всъщност това е - арменското знаме винаги ми напомня на залез. Но и на изгрев, може би това е някакъв скрит смисъл, в който знамето тайно символизира възходите, паденията, прераждането на народа, неговата вечност... А може и да си въобразявам, заради сегашния особен, магически момент.

Още и още и още снимки, докато всички са доволни от количеството и качеството им. Теодор се изляга и блажено изсмуква една близалка,  както баща ми казва - "на тиферич". Всички посядаме по тревицата и гледаме премятащите се облаци и придобиващите причудливи сенки пирамидални камъни. Слънцето вече се е скрило зад отсрещния рид и много скоро ще се стъмни, затова се раздигаме и подкарваме надолу. Някой подхваща темите за женските оргазми и различните типове такива, които сме наблюдавали. Венко знае, че тъй като за мен любовта е тайнство между двама човека не съм разказавал особено много истории от този тип и ме ръчка да кажа нещо интересно, но не сполучва. Другите също нямат велики прозрения, та продължаваме нататък -  обсъждат се зайците (хм), еболата и масовата паника, която тя създава без да е нужно. Гого роптае против масовата употреба на думата "лайк" вместо пауза между думите в съвременния американски, както и срещу навиците на хората да прекъсват разговори с "йеа, уотевър" и на американските мацки да говорят в най-ниския регистър - просто не им приляга. Най-долу пък Теодор или пък Венко разказват как  са чели за делфини ползувани да закачат бомби за кораби. Венко допълва историята с разказче как през Втората световна Съветският съюз разработил програма за противотанкови кучета, които да носят бомби до танкове; оказало се обаче, че кучетата, ориентирайки се главно по миризмата масово хукнали назад към руските танкове, на които били обучавани. Тук в дневника се мъдрят и някакви израелски сливи, но нямам представа защо, както и заподозреният във всяка тема свързана с Израел или еврейството - Венко.. С последните трели на вечерния сумрак се качваме в колата и тръгваме към Карабах.

21. Ден Пети, Вечният манастир, земетресения и шишове

Спираме на паркинга. Аз бера душа и имам нужда от малко време да се съвзема, затова обявявам свободна програма за половин час. Теодор и Венко веднага тръгват да проучат въпроса с храната, че следобеда си минава, а още не сме обядвали, както и въпроса с разписанието на лифта и дали има повече от една кабинка. Гого чете табелките с информация, а Жоро остава при мен да ми направи един упсарин или там някакъв друг витамин. Бързичко ми става по-добре. Венко и Теодор се връщат, доволно договорили с някакви хора, че ще ни направят едни огромни шашлици, които да са готови точно след половин час, като сме поразгледали манастира вече. На мен идеята не ми харесва особено, щото първо цената е доста голяма (за пира преди 2 дена платихме по 6000 драма на човек, а това тук е по 4000 драма) и второ подозирам как капанчето ще се замотае доста повече от половин час. Обаче трябва да се яде, а нямаме голям избор, така че това ще е положението - може би щеше да е добре по кривия път в Карабах да караме по светло, но и по тъмно ще се оправим. 


Въпреки свободната програма всички са се събрали и влизаме заедно в манастира. от нашата страна, манастирът е ограден от крепостна стена, този път с малки кръгли кулички по ъглите, от другата му страна е пропастта. Влизаме през тъмен портал, върху който има издигната куличка с малка църквичка. Точно до нея пък по едни стълбички човек се качва до нишата с традиционния лечебен извор. Няма значение дали е лечебен, знаели са древните хора колко добре е да направиш крепостта си с изворче - Жоро веднага отива и опитва водата - бистра и студена.

Татев е основан през 9ти век и веднага става главният център на религията и образованието в цяла Източна Армения. Има различни теории за произхода на името му, по-традиционната е че е от Евстатий, ученик на Свети Тадей (който от своя страна е ученик на Христос и заедно със Свети Вартоломей - патронен светец на Арменската Апостолическа църква), който успял да се гътне мъченически някъде тук. Другата теория е легендата, че някога, в началото един монах бил направил свой собстъвен каменен кръст и решил една нощ тайно да се качи и да го сложи върху църквата. Някой обаче го видял и той толкова се стреснал, че пропаднал в пропастта, молейки бог да му даде крила, което би трябвало да е "Та Тев" на арменски. Аз повече вярвам на първата версия, легендата не ми е от любимите арменски легендички, виж ако Бог наистина му беше дал крилца и тогава да го кръстят така щеше да е съвсем друго.

В средата на големия двор е най-внушителната арменска църква, която съм виждал или ще видя някога. Просторна и изчистена, с висока кула по средата и мънички прозорчета разположени на кръстче. Няма гавит, порталът е с две масивни каменни колони и арки отпред и отстрани. Първо обаче ще се качим на куличката с църквичка над входа и оттам ще наснимаме голямата.

Из двора има доста туристи. Както вече е традиционно из арменските манастири веднага щом се виждат някакви момичета започва обсъждането на кой коя му харесва най-много. Жоро казва, че това е точно толкова безсмислено, като да разгръщаш списание и да казваш за мацките там - "пу за мене", но това не го спира също да изкаже мнение по въпроса. Венко пък обяснява, че сега сме като група италианци и никой не се цепи да ходи да заговаря мацките, щото италианците никога не се цепят от групата. А тези дори не са толкова впечатляващи като другите. Гого гледа църквата през бинокъл и открива по куличката релефчета с преплитащи кръстове. Аз му обяснявам, че кулата има 32 бразди. Изведнъж той изкрещява, че че видял релеф с куче...или може би не било куче, а било Мократа Богиня от снощната делфинска история. Кара да го снимам; аз обаче нямам бинокъл и не виждам Мократа Богиня никъде. Отзад пък се чува - "не ве, онази дясната"..."Аз на тази с бялото определено не бих и отказал" и далеч по-изненадващото "Оная там не яде ли спагети в момента?" и така нататъка, все богоугодни разговори, както подобава на мястото. Казвам, че в името на запазването на спомените ни се старая да хващам в кадър повечето от въпросните дискутирани момичета и веднага следва въпроса за какво точно ги хващам. Църквичката на стената е доста семпла. И тя, както и целият манастир е пострадвала много пъти, за последно при земетресение през 1931ва година. Иначе в историята на мястото има селджукски инвазии, опожаряване и изгаряне на ръкописи, построяване на всичко наново, само за да бъде отново унищожено от Тамерлан, земетресения и всякакви гадости. Арменският народ обаче е специалист в оцеляването и в реконструкцията - каква упоритост трябва, за да можеш отново да се захванеш с всичко, след като е било унищожено от самата природа -  олицетворение на Бога в който вярваш, или пък от орди нашественици, които всеки момент могат да се завърнат. И все пак, манастирът е оцелявал и е бил изграждан отново и отново и днес пак е център на арменската култура, макар вече да не е пряко отговорен за науката и образованието.

Обратно долу следва дискусия кой от нас какви точно женски гърди харесва по принцип. Теодор е най-либерален в това отношение, защото смята, че каквито и да харесваш би било любопитно да си играеш и с други видове. Тук обаче спираме с глупостите, първо защото вече идват чудесата от другата страна на двора (зад голямата църква) и второ защото повечето групи от симпатични момичета се отдалечават от нас (за което не ги виня ни най-малко). Ето я и прочутата колона Гавазан. Осемметрова колона от каменни пръстени,  с кръстов камък на върха. Според легендата каменните пръстени можели да се въртят, обаче след земетресението през 1931-ва година спрели. Функцията на колоната обаче е най-интересното в нея - тя е древен сеизмограф - при началните трусове на земетресението, колоната е направена така, че да се разклаща видимо и хората да могат да избягат навън. От десет века си работи и никакво земтресение не е успяло да я събори или да я счупи. За разлика от колоната, същото не може да се каже за часовниковата кула, паднала през 1931ва година и още присъстваща на древни снимки от мястото. Била е само на няколко метра от нас. Всъщност земетресенията тресат Армения неприятно често и понякога имат катастрофални последици. Примерно, древната столица Двин (онази, която вчера пропуснахме там след каньона) е бил процъфтяващ град докато не е бил сринат със земята от земетресение през 801-ва година. Далеч по-известното земетресение в Спитак през 1987 оставя хиляди хора бездомни и някои от тях до ден днешен живеят в походни жилища, а бавната реакция на съветските власти подпомага разцепването на целия Съюз. Ще разкажа подробно и за него, по-натам, като минем през мястото, просто трябва да не се забравя, че и земетресенията имат своя принос към огромния списък от трагедии, преживяни от този изстрадал народ.

Навлизаме и в помещенията, където са живели монасите и където се е помещавал университета, създаден през 14ти век. Тези помещения имат прозорци на ръба на скалата и от тях се открива страхотна гледка към урвата долу и към гористата долчинка (някъде надолу по тази долинка е Татеви Анапат, където бяхме, но не се вижда оттук). Пред тези помещения пък има малка капелка посветена на Свети Григорий Просветителя и мавзолея на неговия адаш - Свети Григорий Татеваци. Свети Григорий Татеваци (Татевски) е прочут арменски миниатюрист от 14ти век, периодът на чието творчество и впоследствие издигане до абатство съвпада с най-големия възход на манастира, основаването на университета в него и побирането на повече от 1000 монаси, учители и послушници тук. Това благоденствие е прекъснато след нахлуването на персийския шах през 1434-та година, но отново се възражда през 17-ти и 18-ти век.

Ето ни най-накрая на вратата на голямата църква - Свети Свети Петър и Павел (Бедрос и Бохос/Похос на арменски). Винаги съм се чудил защо Петър и Павел толкова често вървят в комплект, всъщност съдбините им са доста различни и несвързани. Това освен най-голямата църква в комплекса и една от най-големите в Армения е и най-древната, построена през 9ти век и като по чудо запазена след всичките земетресения. Жоро обяснява как 3 следобед му е най-слабото време и е одряман леко, но ще живне след половин час. Минаваме през масивните колони на входа и навлизаме вътре. В тъмнината вътре гледам да се държа близко до Гого, за да ми казва интересни артистични неща, но той не е толкова словоохотлив, колкото обикновено - обръща ми внимание само на безкомпромисността на архитектурата тук, как трите кораба на църквата са еднакво високи и как никой не е пестил средства и въображение. Отвътре църквата изглежда огромна - тя и отвън не е малка, но истинската и просторност се усеща едва тук. 8-те тесни прозорчета - по 4 във формата на кръст от всяка страна хвърлят доста мъничко светлинка, както и свещите из нея, това създава един такъв особен сумрак. Олтарът изглежда мъничък, на фона на колоните и стените, а всъщност отново стига на височина над кръста на хората. Теодор пита защо църквите са квадратни, Гого му отговаря, че винаги е било по-лесно да се правят така, а после е станало традиционно. По стените тук-таме има икони, на патроните, на Григорий, но семплата украса явно е важна за арменците - може би в това огромно тъмно помещение осветено само от свещи и няколко прозорчета по-лесно достигат до своя Бог, отколкото ние с нашите изрисувани църкви или католиците с техните статуи и красоти. А може би при тях идеята за Бог е обвързана с идеята за Земята и Родината и прадедите и всичката тази масивност и тъмнина ги свързват по-добре с тях? Пак тука си правя някакви спекулации дето само в моя мозък се случват, не ми обръщайте внимание.

Омръзна ли ви от манастири, а? И на Теодор почват да му омръзват. Ще има още, в тази страна това е най-важното; но няма страшно, следват три глави без каквито и да е манастири!

Излизаме от манастира и отиваме в капанчето, което трябва да е приготвило гигантските ни шишове. Те не само не са готови, ами не са дори започнати, трябва да си повтаряме поръчката още три пъти. Жоро се връща да напълни шишетата с вода в манастира, а Гого да си го поразгледа още малко. Кисел съм, защото не обичам да чакам, когато съм измислил план и почти не участвам във веселия разговор, който Венко и Теодор водят с дебелия капанджия, който май върти заведението с жена си.

Най накрая след още 20 минути всичко е готово и прословутите шишове се появяват на масата отпред.     Хубави са и наистина са доста големички, но изобщо не би трябвало да струват толкова много, нито пък са яденето на живота ми, както се е опитал да ме убеди дебелия собственик. Все пак си похапваме добре с всякакви типове пържоли, меса и сланини. 17.30 часа е, време е да тръгваме, че Горис си има и стар пещерен град, а и имаме още стотина километра до мястото за нощувка.

20. Ден Пети, Дяволския мост, походът през долината, отшелническата обител

На качване в колата обявявам, че тъй като сме позакъснели и вече е почти пладне - няма да ходим в град Капан. Всъщност през часовете досега аз през цялото време нервнича и побурвам хората да се придвижват малко по-бързо и да губят по-малко време, защото днес имаме доста километри за изминаване и то по незадължително чудесни пътища, но сега най-после се примирявам и разкарвам от плана един не съвсем интересн град и 120 километра до него и обратно. Решението ми е посрещнато с масово ликуване - никой освен мен не е бил особено ентусиазиран за Капан, а Гого дори обясни, че град Капан е един капан специално сложен за нас, макар и малко недалновидно наименован така. Никак не обичам да не отивам в някои места, в които винаги съм си представял, че ще отида, ама какво да се прави, не може винаги да става на моето. Тръгваме към манастира Татев и прилежащите му забележителности. Пия си сока от нар, който е в гигантско стъклено и особено тежко шише, което искам да разкарам от раницата си, че мачка нещата вътре като танк. Въпреки че е общ с Венко той почти не близва от него, май нещо не му харесва. Арменската дума за нар е нур, отново си личи индоевропейския произход на езика. Жоро ни пуска арменските шансони с които е напълнил цели два диска, а Гого постоянно се оплаква от тях.

Малко преди Горис се отклоняваме по пътя за Татев обозначен с табелки и минаваме край гигантска електрическа станция и аз разказвам още няколко скучни истории от моя шофьорски курс. Пътят към манастира е изненадващо хубав и по него бързо достигаме до началната станция на лифта, малко след която спираме да гледаме гледка при един каменен орел. Всъщност лифт е относително понятие за това нещо тук - това е уникална структура, построена през 2004-та година и е лифтът с най-голямо разстояние между отделните кули в целия свят, съответно това което ние виждаме е просто едни въжета и кула много далеч на отсрещния хълм. Всъщност обаче този лифт изкачва доста малко височина и повечето от дългия му десетина километра маршрут е почти хоризонтален, или поне така ни изглежда на нас. Нагънатото дефиле пълно с меандри обаче позволява все пак да има кули на поносимо, макар и огромно разтояние. Първата кабинка обаче се вижда за пръв път след няколко минути; чудим се колко ли често са и колко ли хора побират. Така и не получаваме доказателство, че по маршрута се движи повече от една кабинка, защото дори и така да е явно са на достатъчно голямо разстояние. Следват майтапи за арменския лифт и неговата Кабинка, макар че цялото нещо си е доста велико инженерно чудо. Има малко чудене дали да опитаме да се повозим, обаче цялостното настроение по-скоро е в посока да си вървим по пътя, че и без това има и две други неща по него дето трябва да видим. Решаваме да си отидем все пак по хубавия път и да си видим нещата, а после на връщане ако има мераклии за лифт - ще бъдат изчакани с колата тук.

Следващата ни спирка по пътя за Татев е Дяволския мост. Това не е истински мост, а природно образование при което река Воротан минава през толкова стеснен каньон изпълнен с бързеи, че на места стените му се допират и реката минава като през тунел под тях. Всъщност обаче има една пътечки от която едвам се вижда бушуващата рекичка долу, а покрай пътечката има гьолчета в които дечица се къпят в мътната вода. Каньончето е хубавко, обаче не впечатлява особено, защото няма как да се види добре; има обаче разни смели момци които някак си са успели да слязат долу до реката и подскачат по камъните покрай бързеите. Като става ясно, че пътечката свършва след 50 метра и че нищо повече няма да видим се оттегляме към колата; това не минава без Гого пак да опита да се качи на някакви опасни места с храсти над дълбоката дупка, колкото да стресне горкия водач на групата, както и Теодор да пита три пъти дали ще има време за една бърза близалка. Честно, понякога имам чувството, че съм учителка в детска градина.

Малко по нагоре по хълма от моста започва пътечката, която би трябвало да води до манастира Татеви Анапат или, преведено на български Татевска Обител. Това е различен манастир от известния Татев - построен чак през седемнадесети век за разни отшелници и днес изоставен. До него се ходи само по две едва забележими пътечки - едната, по-късата тръгва от Дяволския мост и ние възнамеряваме да я хванем сега, а другата от манастира Татев. Спираме колата на завоя от който започва нашата пътечка, като внимаваме да не пречи на минаващите и отиваме до ръба на пътя. Оттам се открива чудесна гледчица към долчинката на реката покрита с дръвчета и зеленинка, а в далечината се виждат стените и малката куличка на Татеви Анапат. Започва дискусията дали да ходим, която всъщност не е никаква дискусия, защото аз вече знам, че ще отидем - няма да оставя това, че сме пропуснали Капан да бъде напразно. Жоро и Гого са твърдо за ходенето, а Теодор и Венко се оплакват, че били с неподходящи обувки, което, разбира се е изцяло тяхна грешка и изобщо не го приемам като аргумент, макар да съм по-мил наживо. Гого тръгва начело, следван от мен и Жоро, уж да разузнаем пътеката; Има две-три урви които я пресичат, на места трудно се открива, обаче все пак става за разходка, така че викам и ония лигльовци със специалните обувки, предлагайки им като алтернатива да седят при колата и да ни чакат един час, а може и два. Зная обаче, че това ще подейства, Венко не може току така да се остави да се мине и да не види нещо, а Теодор пък не може да остави да бъде възспрян от някакви си обувки. Все пак поощрявам ентусиазма им, карайки бързащите напред Георгиевци да поизчакат и поне да се мъкнем като група, за да може да си помогнем ако някой се хързулне. В началото има около километър стръмно слизане надолу до нивото на рекичката (това приятно поточе тук е, между другото, същата рекичка, която в Сисиан, по-нагоре по течението беше широка 20 метра. Предполагам Шамбския язовир помежду има нещо общо с това); следват около два километра приятна разходка по разширената пътечка през горички и ливади. Жоро неусетно се е превърнал във водач на походчето, макар всички да имаме опит с планинарстването само той е истински планинар. Интересното е, че манастирът се видя само от началото при колата, а после чак като стигнахме до него.

Както почти всеки арменски манастир и Татеви Анапат е ограден със висока и стабилна крепостна стена. За момент изтръпвам виждайки как Жоро отива до затворената врата и си представям, как тя е заключена и сме идвали дотук напразно. Но вратата се отваря! Казвам си, явно и на глас, как ако това място беше изоставен манастир някъде в България със сигурност щеше да е минал някой да му тегли един катинар. Венко пита а ако беше в Швейцария - и двамата обаче знаем, че ако беше там щяха да му събират 25 франка за вход. Венко отбелязва колко различно обществата си управляват забележителностите - но на мен  арменският начин най - ми харесва. Приятно обрасло дворче, древни стени с тъмни арковидни ниши, а в средата доста обширна каменна църквичка. Пред мен има камък със странен детайл, който прилича на лук, отчупен отнякъде. Минаваме през дворчето и влизаме в църквата. За наша изненада дочуваме гласове и от другата страна на църквата влизат още едни хора, мъж и жена. Говорят английския с френски акцент (в интерес на истината аз не познах акцента, ама другите така казват), та се чудим от Франция ли са или може би от Белгия или Канада, но така и не ги питаме. Питам обаче за колко време се стига дотук от Татев, защото е очевидно, че оттам идват, казват за няколко часа, това е доста в сравнение с нашата малка 40-минутна разходка от моста. Те обаче не остават задълго - след минута две и вече ги няма. Това ни позволява да се потопим в идиличната атмосфера на тайнственост, древност и сливане с природата. Знам, че говоря тука някакви такива помпозни приказки, обаче на това място наистина се усеща една такава връзка между хората, които са го построили и природата, която постепенно го поглъща.

Църквата е от сив камък, може би не е успял да почернее още. Обширна е, но доста празна. Гавитът този път не е оформен като стая, а като нартекс на обикновена не-арменска църква - просто пред сградичката има колонадка и малко заграждение. Теодор поляга на камъните с близалка в уста, а Жоро не спира да търчи насам-натам и да повтаря колко е хубаво тука. Покривчето на църквата цялото е покрито с мъх и тревичка, а в средата му стърчи мъничка куличка, също така покрита с мъх и трева. През прозорчетата навлизат листенцата на дръвчетата отвън. Отзад църквата пък има презряла черница - харесва ми да си представям как прародителите на това дърво са били тук преди хилядолетия и монасите са си брали черници и са си хапвали, докато си вършат монашеските деяния. Всъщност не съм сигурен дали монасите тук са били различни от тези по другите манастири - анапат се превежда най-точно на български със старинната думичка "Пустиня", в смисъл на монашеско убежище за отшелници, та може би тук са идвали само монаси-отешлници? Кой знае. Теодор пък се опитва да развали моята картинка, казвайки че най-вероятно тук са пасли овце и някоя от тях е яла черници и после е посяла тази. В това време пък Венко отваря някаква вратичка и се посипва с прах и пилешки курешки и всички се смеем.

Прекарваме на това чудесно място около половин час, но все пак е време да си заминаваме. Тръгваме наобратно по пътечката и Теодор ни разказва историите си от лятното пътешествие из Далмация и Мостар. Може да го попитам да ги разкаже пак, че нещо не ги помня, а не бяха лоши. На връщане към колата пък Гого се опитва да вдигне възстание против водача, защото постоянно го юркам да бърза. Възстанието е неуспешно, освен това никой от господата със специалните обувки не се е пребил, както и колата ни не е била блъсната в наше отсъствие, затова се качваме и потегляме.

Пътят към Татев изведнъж минава от чудесен в ужасен вид. Целият е на чакъл и колата се друса мощно. Венко пуска мъдрата сентенция "Ако имаш хубава кола не ти трябва хубав път" и разсъждаваме по нея. В това време пък Жоро, който пак е отпред е напипал един чуден шансон - "Името ми е Хаястан" и си го слушаме. Хаястан е арменската дума за Армения. Ще попитате ами че как така завършва на -стан, това не е ли турско? Не, това е навлязло в турските езици от персийски и всъщност е индоевропейско, освен в персийски и арменски същия корен имат и българската дума "стан", столицата на Казахстан Астана, както и и английското stand. Междувременно ми става зле и почвам да вдигам температура май, умълчавам се. Още половин час по този път и към 15.15 сме пред манастира Татев.

19. Ден Пети, чудесна утрин, Сисиан, древната Обсерватория

Ставам сутринта и цялата вина от счупения душ ме връхлита моментално. Обмислям стратегии в които отивам на рецепцията и казвам - гадният ви душ ми падна на главата и ми направи цицина, как може така, а между другото и се счупи. А хотелът е резервиран с картата на Теодор, притеснява ме да не поискат пари или да вземат допълнителна такса от картата. На излизане от стаята обаче Жоро го поставя на поставката му и го закрепя, така че да не си личи че е счупен (разбира се до момента в който някой не го пусне или вдигне) и на излизане не казваме нищо на рецепцията. Не обичам много да правя така, ама сега съм на пътешествие и имам по-важни неща да мисля от някакъв си смотан душ.

Оказва се, че динята не е била в хладилник или пък той не е бил пуснат, та няма плодова закуска, мятаме я пак в багажника. Станали сме раничко, излизаме към 8, но все пак няма време да разглеждаме смотания Вайк. Малко суетене и обръщане в търсене на бензиностанция, която да предлага прочутия "Премиум" бензин, на който колата ни върви и сме по пътя към Сюник. Теодор обяснява на Гого за преработката на нефт и различните видове продукти, които се получават и как те се пренасят и как варират цените им и защо. Всъщност дори аз, който рядко си признавам като не знам нещо и Венко, за който незнанието на нещо граничи с обидата имаме много какво да научим от това изложение, а и то е така направено, че го допълваме и не се чувстваме надмогнати умствено. Ей това тестостерона...Жоро пък майтапи Гого за неправилна употреба на думата молекула, май нашият специалист по изкуството има дупки в познанията в други области.

Пътят бързо се изкачва нагоре, докато ние обсъждаме ползите и вредите от това да имаш смартфон в днешно време. Моето мнение е, че това, че всичката информация на света е достъпна винаги те кара всъщност да не я четеш и помниш и отслабва знанията. Смартфонът дава свобода, а тя е трудно нещо, не всички могат да се справят с нея. Жоро пък е на мнение, че като имаш интернет постоянно - спира да ти е скучно, а скуката е много силен двигател на каквото и човек да прави. Така само си седим и си приказваме и си губим времето, а съответно и потенциала. Венко е малко по-голям апологет на смартфоните, защото чувства ползата от тях съвсем пряко; признавам си, че и аз можех да мисля друго, ако имах такъв, но засега това е положението. А може би вече съм започнал да остарявам и новите технологии ми идват като нещо досадно, с което трябва да се науча да се справям, а не като нещо вълнуващо и прекрасно.

Както и да е, със сигурност не съм остарял за пътуване - гърлото ми дращи и съм малко болнав, обаче се чувствам върховно щастлив и изпълнен с енергия. Слънцето огрява тревистите жълтеникави хълмове наоколо, докато се изкачваме към прохода Воротан на 2400 метра надморска височина. Изкачването минава неусетно - пътят е хубав и къс и човек изобщо не осъзнава как за половин час е изкачил над километър денивелация. Точно на прохода са Портите на Зангезур - два каменни стълба, по един от всяка страна на пътя. Зангезур е името на планината вляво от пътя, между Армения и Нахичеванската автономна област, но се използува и като друго име на областта Сюник, в която навлизаме сега. Край каменните стълбове се продават зеленчуци, и други крайпътни стоки. Спираме да се насладим на гледката. Толкова е топло и приветливо тук; с Венко си спомняме как преди години през юни бяхме на Алпийския проход Малкия Сан-Бернар, който е по-нисък от този с около 200 метра. И там имаше чудесни гледки, но също така имаше и доста сняг и осезаем студ, за който не бяхме много добре подготвени. А тук - слънце и жега. На един хълм отстрани се виждат множество малки камъни, като надгробни може би, а може и по-малки, без селище и без път, който да води до тях. Чудим се с Гого за предназначението им, но то така и остава загадка.

Отстъпвам навигаторското си място на Жоро, за да може отпред да прави по-хубави снимки и за пръв път на пътешествеито сядам отзад в колата. Разбрали сме се от вчера с Гого, че сега той ще ме учи на арабското писмо, което аз изказах съмнение, че не знае и това го възмути и вдъхнови дотолкова, че се стигна до този урок. Всъщност буквите не са толкова трудни, просто са направени за език толкова различен от всички, които говоря, че не мога да напиша нищо смислено; напомня ми на японския където името ми би се чело Бифурен. В това време отпред Жоро най-полсе се е добрал до сиди-то и започва да ни пуска специално донесените за пътешествието дискове с Кути и Доктора и други бисери, които се крият в огромното море на ранната чалга. Подходяща музичка за изучаване на арабски, макар че на моменти всички трябва да спираме разговорите, за да се заслушваме в някакви абсурдни думички от песните. Разминаваме се с камион КРАС и отново се подхваща темата за съветските камиони от епохата преди да се родим. Понеже става дума за италианците от хостела и влака - Венко, всепризнатият експерт по всичко италианско пък разправя, как италианците не обичали да пътуват самички и дори да остават самички на парти, затова винаги се мъкнели на групички. Пътят започва да слиза полегато. Минаваме край язовира Спандариян и бистрите му води, за разлика от  на онзи вчера (не мога да повярвам, че са минали по-малко от 24 часа от вчерашния язовир) се разстилат пред нас като на длан и отиват далеч на юг. Отново спираме да го наснимаме. Опитвам да пъхна нова касетка в камерата, но тя забива, не знам защо доста често прави така. После в колата я давам пак на техническия експерт Теодор да се бори малко, но пак не става.

Отклоняваме се от главния път и навлизаме в Сисиан. Още на входа на града (отбелязан с висок каменен стълб със статуя на орел) ни посрещат табелки за църквата Сюни, която е дала името си на провинцията разстилаща се оттук, чак до границата с Иран и завиваме покрай една чешмичка нагоре по хълмчето за да я видим. Наоколо се простира гробище и Жоро тича насам натам да го снима. По портретите и по явно модерните тук гравирани в камъка снимки се виждат доста хора с униформи, вероятно загинали във войната. Всъщност в тази война Армения успява да се справи толкова добре, че загиналите са доста малко, както в сравнение с други конфликти, така и в сравнение с тези на азербайджанската армия. Църквата е стара, черна и внушителна, с широк купол покрит с вездесъщия остър връх. Пред нея има каменни плочи с гравюри и Гого ни тълкува символиката на това, което виждаме, обаче уви, тълкуванието му не е записано от вашия скромен летописец. Отвътре църквата е много тъмна, защото повечето и прозорци са зазидани, иначе също толкова семпла и с едва забележими декорации както повечето неща от епохата. На стената отвън пък има древни графити, картинки на хора издълбани с ножче в камъка.

Вече сме гладни, лично аз и доста жаден и бързаме за града. На централния му площад има чешмичка, вобще кавказките народи са запазили чудесната традиция да снабдяват навсякъде с чудесна и чиста водичка и да правят чешми на всяко място, където човек би имал нужда. Сисиан е малък градец, но все пак си има пешеходен централен площад, както и широка алея с плочки, дръвчета и пейки; всъщност изглежда като един доста представителен град. Най-после, докато Венко ми припомня историята как спечелил камера от Шоуто на Къци Вапцаров аз успявам да пъхна касетката. Освен трикратен победител в Минута е много, Венко е участвал във всякаквите телевизионни състезания от нашата младост - бил е няколко пъти при Къци, и в Стани Богат и къде ли още не. Брат му пък е бил момче на късмета при Къци (не помня защо имаше момчета на късмета в Шоуто, но мисля че е било добра стъпка към равенството на половете в телевизионния ефир.) След като спечели камера от Къци обаче, Венко в типичния си предприемчив дух я занесе в университета и веднага намери някой, на когото да я продаде. Не го споменавам в разговора, но това е разликата между мен и Венко - и моята камера е подарък, но я използувам за да запечатвам спомените и да творя изкуство, па макар и в толкова смотан вид като настоящето четиво. "Па" пък е дума, която Венко много използува и мисля, че от него съм попил.

Разхождаме се с него до реката, докато другите нещо се бавят и мотаят. Река Воротан тук е широка и пълна, не мога да повярвам колко по-малка изглежда на петдесетина километра надолу по течението, където ще я видим след няколко часа. Край реката е пълно с дюкянчета. Най-после и другите ни настигат и си намираме едно място, където правят нещо като дюнер. Веднага взимаме четири (Жоро искаше да си яде нещо друго, от магазина). Тези кебаби не са толкова добри, колкото повечето досега - всъщност просто имат някаква подправка, която ни дразни. Теодор обяснява, че това било кориандър, на мен ми удря на целина, а може да е бил най-обикновен магданоз.

Отиваме си към колата и се качваме и тръгваме по разбития и изпочупен път към Зорац Карер (Вертикалните камъни) - известно още като Карахундж (Камъни дето говорят) или арменския Стоунхендж - древна обесрватория разположена между Сисиан и главния път.
Пътят дотам е ужасен, колата друса през цялото време и пак захапва камъчета, а всяка кола минава по частта от чакъла която шофьорът смята за най-подходяща, резултиращо в шахматно разположение на колите по пътчето. Посреща ни групичка от модерни менхири, които всъщност служат за индикация къде точно е пътят за истинските, древни такива.

Излизаме от колата и отиваме при тях. Серия от големи около 2 метра разнообразни продълговати, често и заострени камъни, някои подредени в редици или кръгове, някои просто натрупани. Все пак има и нещо като цялостна подредба на мястото - широк кръг с най-голямата купчина камъни и две големи извити редици тръгващ на север и на юг от него. Разказвам, как като отидох в крепостта Баба Вида във Видин, във вътрешния и двор ме посрещна скулпторът Александър Пройнов - Апер, който си е поставил амбицията да срещне и да говори със сто хиляди човека. Гого отбелязва, че той ако беше Мадона и отидеше на концерт можеше да си събере стоте хиляди за два дена, ама май не му е това идеята, а и не е Мадона; всъщност иска да си седи в крепостта и да събира хора един по един.  С удоволствие станах един от тях, той имаше интересни неща да каже и покаже, най-вече скулптурата си с която бил спечелил някаква награда - "Зевс и Европа", в която за разлика от традицията на легендата не изобрази Зевс като бик, а просто като някаква доминираща форма. Иначе направи интересното наблюдение, че в крепостта идват предимно чужденци. В това време Жоро, нали ни е астроном се старае да научи повече за мястото. Има разни камъни, на които има малки кръгли дупки, които учените асоциират с позицията на слънцето по изгрев на важните дни в годината - Равноденствия и Слънцестоения; връзката обаче не е доказана, защото дори не се знае дали дупките са толкова древни, колкото самите камъни. Единият от тези камъни е особено известен и всички гледаме през дупката му и си представяме как в определен ден слънцето изгрява над един друг специално сложен там камък. Знаейки, че е правено в праисторията мястото е доста впечатляващо, макар да подбужда известни съмнения дали е наистина обсерватория или по-скоро нещо като сложен обреден център. От нещо на земята, което прилича на шушулка Гого си избухва с темата за пащърнака и рожкова и тамаринда и колко хубави неща били тия неща; като не среща съгласието ни ни заплашва, че ще ни купи и ще ни храни с тях, добре че тук май не се продават. На заминаване Жоро си взима картичка обясняваща точния механизъм на гледането на слънце през дупката и я разглежда; после в колата обяснява как това е толкова случайно и неточно, че не може да става дума за истинска наука.

18. Ден Четвърти, Четирите държави, последната гара, рефлексът на глътката, манастирът в залеза

В момента в който сме се озовали на магистралата, Жоро отново се сеща за заветната диня и почва да предлага да спрем да си вземем от някой камион край пътя. Осъзнавайки, че това ще се повтаря всеки път като разминем камион с дини, решавам, че е най-добре да спрем веднага и Жоро отива да избира диня, а Венко отива с него да се учи от експерта (не че някой има съмнения, че Венко знае всичко). Жоро не се оставя на някакъв арменец да му препоръчва дини и се качва в камиона да си избере сам и след малко се връщат с две дебели хубави динки и ги прибират в багажа.

Караме на юг под лъчите на привечерното слънце, това е точно онзи момент от денонощието в който цветната температура е най-хубава и всичко изглежда пъстро, уютно и топло. Венко седи на задната седалка вече, но още не е спрял да се мисли за шофьор и се разкрещява от нищото на Теодор, който си изпреварва камиони, добре че Теодор си знае какво прави и как да игнорира стрес създаден му от задната седалка; следват майтапи с Венко за внезапното му избухване. Пътят минава през село Йерасх, което е последното арменско село преди Нахичеванската Автономна област на Азербайджан; това е мястото в което най-близко ще се доближим до азербайджанската граница и решаваме да спрем да го видим. Главният път за Южна Армения се отклонява наляво на едно кръгово кръстовище, а ние продължаваме по един бивш главен път направо на същото, но само след 200 метра пътят е препречен от натрупани чували и военни които изпълзяват иззад тях и ни хвърлят подозрителни погледи. Обръщаме наобратно и отиваме към гарата на селото, която е последната гара по линията в Армения, точката където приключват влаковете на юг от Ереван. Междувременно гледайки през обектива на фотоапарата си, Жоро ни обръща внимание на това колко западнало изглежда селото наоколо ни - къщите се рушат, има прах навсякъде, дори в тази чудна топла светлина това село изглежда като изоставено място, в което са се нанесли хора които нямат друг подслон.

По черното пътче до гарата се разминаваме с разни други военни, които отиват някъде зад жп-линията. Тук всички ни гледат подозрително, но никой не ни заговори. Самата гара е огромна масивна сграда от оранжевия камък, толкова масивна и с малки проозрчета, че не и личи, че е изоставена. Жоро и Теодор тичат насам натам да си правят снимки по тревясалите коловози и с железопътните знаци. Обръщаме поглед на юг, където линията си продължава все едно изобщо не пресича затворена граница; няма никакъв белег къде свършва Армения и започва Азербайджан, освен някакви вишки на няколкостотин метра, които може да са на границата, но може да са и по-навътре. Соча на другарите си, че това е място от което се виждат четири държави, всъщност досега никога не съм се озовавал на такова. Армения и Азербайджан са ясни, хълмовете от другата страна на същата река Аракс са в Иран, а тясната ивица зелена земица точно до реката е турска, както и огромните, все още видими силуети на Големия и Малкия Арарат

Ставам нетърпелив, защото днес имаме да гледаме и прекрасния манастир Нораванк, който е най-внушителен по залез, защото е разположен на западен склон и слънцето директно го огрява; той е на поне 50-тина километра оттук, а слънцето вече е много ниско. Пришпорвам другите и след като дори Жоро най-после се е наснимал на крайгарови обекти се качва във вече запалената кола и потегляме.

Докато аз разказвам не-съвсем лицепрятната история за Денислав, който заспал пред телевизора (съжалявам, бележка 3) отзад става нещо далеч по-интересно от моите древни малоумни истории - Гого е решил да научи Венко на арменската азбука. Венко се оказва добър ученик и бързо успява да напише имената на всички в колата. Всъщност самата азбука не е особено трудна - главните букви се запомнят лесно, просто освен тях има двадесетина доста редки букви, които понякога изскачат. Като не мога да майтапя Венко щото се справя чудесно, пробвам с учебните методи на Гого, но бързо ме скастрят. Теодор разказва как регистрацинния номер на колата която имаше за няколко месеца в Германия беше Джи-Джи-Би-Джи 359 и на всички ни е много весело; Някакъв негов познат турчин пък имал номер Tu RK. Минаваме през село Тигранашен, бившо Карки, което, по онези граници дето Сталин ги е чертал с моливче в района е било ексклав на Азербайджан, обхващащ участък от единствения път водещ към южна Армения и арменците са се принудили да го окупират за да могат изобщо да ходят натам. Азерите пък са си взели анклава на Артсвашен, който за разлика от това мизерно село е имал и паметници на арменската култура, без съмнение вече унищожени.

Виждаме дъга от пътя, тя започва малко след Тигранашен и завършва някъде отвъд хълмовете, в Азербайджан; минава ми абсурдната мисъл, че поне за природата няма граници и един символ на надеждата като дъгата си преминава както си иска през затворената и въоръжена до зъби граница. Може би се замислям прекалено много? Всъщност, тази нещастна Нахичеванска автономна област също е видяла доста зор, заради некадърното управление на Азербайджан. Тъй като е ексклав и не е никак близко до богатата нефтена част на страната, войната е оставила провинцията в дълбока изолация. Всичко там се внася с тирове, които минават през Иран и често заплащат сериозни мита. Дори това, че е родно място на президента-бог на Азербайджан, Хайдар Алиев не и е помогнало за друго, освен да е център на индоктринирането; това е единственият регион на Азербайджан (Карабах естествено не се брои за такъв) влизащ в границите на древна Армения и съответно богат на арменски културни и исторически паметници и манастири; всички те са целенасочено унищожени днес. Най-голям световен потрес предизвиква унищожаването на най-голямото средище на хачкари в света - гробището в Джулфа, от което в момента е останало само едно празно поле. Азербайджан не допуска наблюдателите на ЮНЕСКО и вобще никакви чуждестранни агенти до тези места, защото не иска да бъде обвиняван и измисля фиктивни бюрократични пречки като например условието същите наблюдатели да разгледат и Карабах, но влизайки през затворената от Азербайджан граница с него. Ей значи, такава хубава дъгичка, защо трябваше да се ядосвам с тези мисли.

Отзад урокът е приключил. Насред пътя има полегнала крава и хора, които се опитват да я махнат оттам. Аз разказвам интересната подробност от библейската легенда за Ной, как на един запой синът му Хам го видял гол и затова Ной му се разсърдил невероятно много и наказал поколението му с това да слугува на другите. Това, освен че е най-расистката гадост, която май пише в Библията е интересно и само по себе си, защото виждането на пиян баща гол не е всъщност толкова ужасно деяние което да заслужава вечно проклятие, затова има доста интересни спекулации по въпроса какво точно прачичо ни Хам е сторил на прадядо ни Ной.
Гого подхваща темата за забранената любов и разказва за книгата Wet Goddess, в която някакъв човек разказва за своята връзка с женски делфин. Гого обича да попада на нестандартни и понякога дори извратени неща в интернет и това, че е открил тази книга не е изненадващо, учудва ме обаче колко много подробности знае за нея; заедно с последните лъчи светлина сме залети от детайли как например въпросният тип бил свалян от делфинката докато човешката му приятелка гледала отстрани нищо неподозираща (не че я обвинявам)."Делфините нямат рефлекс на глътката" - се казва любимата на Гого глава; започвам да подозирам, че наистина е чел книгата.

След село Арени се отклоняваме надясно по обградения от двете страни със стръмни скали път към манастира Нораванк. Теодор кара доста добре и бързо, благодарен съм му, че все пак ще хванем манастира в поносимо ниво на светлина. Слънцето е залязло, но здрачът все пак позволява да се вижда добре; скалите обаче придобиват причудливи форми и Гого го забелязва: "Тия скали са ужасни, някои от тях се жалват и оплакват...а може би оплакват нас, ние ще умрем на този път." - добре че е милият Гого да повдигне настроението.

След десетина километра внезапно скалите се поразтварят и се открива величествената гледка към манастира, бучнат на един от каменните хълмове наоколо. В цялата долинка няма нито едно дърво, нищо зелено, само скали и този манастир изглеждащ като естествено продължение на хълмовете. Въпреки настъпващата тъмнина все още има хора наоколо, в 19.55. Карам всички да бързаме, да не вземе да затоври след пет минути, но няма такава опасност - тези манастири май никога не затварят. Удобното му разположение нависоко пък дава още двадесетина минутки здрач в който да го разгледаме и наснимаме добре, без да ни е прекалено тъмно. Все пак съм си взимам фенерчето.

Нораванк значи нов манастир, защото е построен "чак" през 13ти век. Всъщност е един аритектурен шедьовър - известен най-вече с двуетажната църква Сурб Аствацацин (св. Богородица), която се извисява пред нас в този момент. Гого ни разказва, как бил ходил до Хайделберг наскоро и как това му било първото ходене в Германия откак с мен, Жоро и Теодор се разходи до болницата в Аахен в един следобед след кратка среща за палатки в Белгия. Болницата в Аахен е една изумителна, страшна, на моменти ужасяваща, на моменти прекрасна модерна сграда, отрупана с тръби и неща, които изглеждат правени от извънземен разум; Гого се възхищава колко еклектични хора сме, да можем да гледаме едновременно болницата в Аахен и този манастир тук и и двете да ни харесват и да ни впечатляват.
На мен обаче Нораванк ми харесва повече, може би защото е в страната, за която толкова съм мечтал. Двуетажната църква е прекрасна, наистина на това място средновековното майсторство се докосва до магията. Много е висока и масивността на стените не се откроява толкова, колкото по другите манастири; но нещото което ни впечатлява най-много са стълбичките за горната врата, вградени във фасадата от двете страни на долната врата и изглеждащи като част от украсата на сградата. Дори Теодор, който не е най-големият почитател на манастирите е дълбоко вепчатлени и изразява възхищение. Долната църква е много тъмна, осветена само от няколко свещи, част от нея е вкопана в земята и няма никакви орнаменти. Излизаме и се качваме по стръмните стъпала; те са доста тесни и като в един момент си настъпвам гуменката с другия крак изтръпвам, защото съм на 10 метра над каменния под пред манастира. Горната църква е истински красивата. Покривчето с характерния остър купол има естествени прозорци образувани от аркадата под купола и влиза достатъчно светлина, дори в късния час. Като погледнеш нагоре усещаш магията на мястото, дори Гого е безмълвен пред вълшебството тук.

Навън Жоро ни прави снимки по стъпалата, все едно сме на почетна стълбица на олимпийски игри. Венко вижда прилеп и показва знания по руски наричайки го летучая мъйш, което на мен ми звучи много весело. Отивам към другата църква, Сурб Карапет (Йоан Кръстител). Тя е по-стара, по-малка, едноетажна и в нея, както и в огромното и предверие не навлиза никаква светлина, та използвам фенера си. В пътеводителя пише, че покривът и бил впечатляващ, понеже бил построен по някакъв уникален начин, след като предишният се срутил при земетресение, обаче с едно просто фенерче не виждам разлика. Но пък самото усещане да си сам в тъмна древна сграда, и да обикаляш и разчиташ надписите по стените и пода е прекрасно, увствам се като истински археолог, напомня ми на чудесното приключение, когато дирих древната кула "нураге" в Сардиния. По северната стена има изсечени кръстове, а подът е покрит с надгорбни камъни. Гавитът (предверието) е също доста впечатляващ. След малко идва Гого, който е открил дупка насред двора, в която слиза метална стълба; обещавам му, че с фенерчето ще сляза да проверя какво има там. Ами...нещо като капелка, на която аз влизам през купола. Осветявам наоколо, но не слизам от стълбата, прекалено ми е некомфортно в тая дупка посред нощ. А на дъното и има още едни стълбички, които потъват в тъмнината. Решавам, да не казвам на Гого за тях, че ще ми се ядоса, дето не съм проявил достатъчно приключенски дух да ги проуча.

Тъмнината вече е пълна, другите постепенно се ориентират към колата, а Теодор е захапал вече близалката. Подбирам Гого и заминаваме към Йегегнадзор, където да вечеряме и към Вайк, където е резервирана нощувката ни. Заговаряме се за старите ни познати от университета, някои по-приятни, други пък - не, а и трети, на които като добавиш комплимент към името им то става палндром (сериозно, имаме и такъв приятел). Гого без да иска подхваща темата за вечния враг на Теодор (Теодор не ви ли звучи точно като човек, който ще има вечен враг?), аз обаче не искам да слушам щото само преди две-три седмици Теодор ми е бил нагости и зацикли невероятно много по точно тази тема. Гого се опитва да избяга, разказвайки за най-скучното си пътуване, когато в един двудневен автобус за България уцелил най-скучния човек на света. Смятайте, колко трябва да е бил скучен, за да не може да си говори с Гого, въпреки постоянните му опити. И така в мразене на случайни и не толкова случайни познати минават поредните двадесетина километра и пристигаме в Йегегнадзор, влизаме в града и спираме там, където би трябвало да е центъра. 21 часа е. Има едно-две магазинчета, които работят, но отново никаква следа от ресторант или място за бърза храна. Гладни сме, а и малко поизнервени вече. Жоро и Венко започват да разпитват разни чички къде има какво да се яде, накрая от отворената месарница, в която всъщност в момента не се продава нищо, един чичок ги упътва къде има заведение в града. Тръгваме по въпросната улица и в един момент виждаме нещо като кафе-ресторант отстрани; спираме и бързичко влизаме в ограденото дворче, където на 3-4 маси някакви хора си сърбат вечерното кафе или чайче. Посреща ни млад момък на не-повече от петнадесет години, който с кимане потвърждава, че в заведението се сериврат кебаби и ни настанява на една маса. Някой, може би Теодор, запитва какво е месото за кебабите, но младият ни сервитьор не говори нито руски, нито английски език, та за пръв път в живота си виждам как в ресторант на някого му се налага да прибегне до това да си сложи пръстите като рога на главата и да признае с една дума триумфа на езиковото неразбирателство:  "Муууу". Ами да, кебабът май все пак ще е от крава. Обаче вместо чевръсто да се заеме с правенето му момъкът отива и докладва нашата поръчка на десетгодишно хлапе, което играе на джойстик в малка стаичка и двамата започват да се обясняват. След този разговор с главния готвач, момъкът отново идва и ни казва, че понеже са пет, кебабите ще позакъснеят малко, но отново не отива нито да ги прави, нито да казва на някого. Междувременно хлапето отново захваща джойстика и ние се чудим кой прави нашите кебаби и какво би станало ако поръчаме по една водка - тия деца ли ще трябва да ни я сипват и носят. Настроението много бързо започва да се накланя в посока на това, че това заведение се е оказало грешка както за нашите цели, така и със самото си участие в миросданието по принцип, затова след бързо гласуване взимаме решение да се махаме оттука, извинявайки се на момъка и хлапето. Те не изглеждат обидени, а по-скоро облекчени, щото май все пак са били тези, които е трябвало да ни сготвят.

Качваме се в колата и тръгваме внимателно надолу, продължавайки да се оглеждаме. На главния път, точно преди изхода от града съзираме две дупки, които може би са заведения. Първото се оказва нещо друго (заведение което е отворено, но не предлага нищо, има доста в тая страна), но във второто по-сериозни хора, мъж и жена ни потвърждават, че въпреки, че се канят да затварят, могат да ни направят по един бърз кебаб. Засядаме във бетонираното вътрешно дворче с по кебаб и компот и наистина доста бързичко ни ги направиха. Много добър кебабец, насторението се подобрява, а пък и като правих резервацията за хотела специално казах, че може да закъснеем и да дойдем към 22-23 вечерта. По време на вечерята Венко получава мистериозно телефонно обаждане на български и започва да говори формално, а не с традиционно лигавия глас тип настъпана медуза с който се характеризира традиционното му говорене по телефона с Ира. Започва да се съгласява с някакви условия, а ние се чудим какво ли става. Гого пуска майтап, че сигурно родителите му са отвлечени и му искат откуп, но както е очевидно шегата не се получава добре. Оказва се, че били хората, които щели да му транспортират кученцето до България зимата. Това разхождане на куче напред-назад на всеки няколко месеца е голяма разправия според мен, ама те си знаят най-добре. Чудя се дали Венко е казал на хората дето му го пренасят за Лори, близ.

На излизане от капанчето докато Жоро надълго и нашироко обсъжда детайлите на сметката ни с домакинята за да я плати, Гого успява да се блъсне нарочно в колата и да си изтърве смартфона на земята в резултат от което екрана му се счупи и стана на черти. Нищо, той не се оплаква. Започва да вали и като се качвам в колата нещо ми е студено, чувствам се сякаш започвам да настивам. До Вайк са още 15 километра и сме там към 22.30, внимателно оглеждайки сградите край пътя за да намерим хотела. На висок хълм има нещо като дворец. Най-накрая се вижда и самият хотел, добре осветен и приветлив и спираме колата. Отново моят паспорт се дава на рецепцията. Тук имаме две стаи, Венко е с Гого на долния етаж, а аз, Жоро и Теодор сме точно над тях; въвеждам системата на ротационното редуване на спането, за да не се цепи групата все по един и същи начин. След кратко чудене се вади целия багаж и се настаняваме. На мен ми става все по-лошо; Жоро ме вижда и понеже е добре-зареден с лекарства ми прави един бърз Тайлол; Жоро е като Раничко от "Плодчетата", има всичко в една голяма раница. Обаждам се на Елито и говоря от коридора, където по перваза на стълбите са окачени няколко чифта военни гащи, а отдолу се чува как Гого говори с Мими. В стаята пък Теодор и Жоро правят обзор на деня и звучат изключително доволни. Жоро слиза да вземе динята и да я занесе в някакъв хладилник уж, след което един по един се къпем. Има малък инцидент в който Жоро си разглежда разни части от тялото пред огледалото и Теодор ги вижда, аз обяснявам, че няма как на такова пътешествие и при таова спане по няколко в стая да не се случат поне 2-3 такива случая и да се радват, че са се разминали с гледане и смях, а не като прачичо си Хам и прадядо си Ной. Коментираме гащите ми от фирма "Братя Гьокови", които - Жоро разказва - явно в пристъп на модернизация си сменили името на G-brothers. И аз щях, дядо Гьоко може да е бил чуден човек, ама тая дума извън България не може да се напише и прочете. Аз, разбира се, съм последен на къпането, заради тежкото бреме на лидерството. Тъкмо свършвам да се къпя и слушалката на душа ми пада на главата и после на пода, чупейки се. Чувствам, че утре ще има проблеми заради това, но вече съм твърде уморен за да ми пука; все пак успявам да разкажа на заспиващите си другари историята, да се посмеят леко.