44. Ден Десети, сънища, сбогувания, счупени коли и щастлив край

По пътя към летището показвам от задната седалка разни неща на другарите си, като мола, скритото метро и големия паметник. Чичокът кара доста добре като за съвсем прясно събуден. След малко пристигаме на летището, където, отново, както е характерно за 4 посред нощ - е пълно с народ.

В момента в който прекрачвам прага на летището, внезапно ме наляга умората трупана от няколко дена. Може би осъзнавам, че съм изпълнил мисията си, докарал съм всички до края невредими и добре окултурени, минал съм всички препятствия и всички ситуации в които трябва да внимавам, да бдя и да споря и сега просто ми остава да бъда извозен до вкъщи. Както правя като съм уморен - млъквам и започвам да гледам заблеяно тук и там, без много да ми пука какво става край мен. Промяната в мен е внезапна и другите я усещат, само дето не схващат, че това е не просто умора, а щастието от изпълнената отговорност, към тях, към мен, към Армения. Жоро и Венко говорят много, единият щото също е уморен, а другият щото по принцип не може да му затвориш устата. Гого пуска по някой смешен лаф, но аз едвам реагирам на всичко ставащо край мен. Венко, чийто полет също до Истанбул е половин час преди нашия и на друга компания (Атласджет) в един момент започва да се сбогува, ама аз съм толкова одряман, че едвам го отрегистрирам в лудницата, докато се нареждаме на някаква опашка за чек-ин. Всъщност, след многобройни екскурзии завършващи точно по този начин на предела на изтощението, съм отработил собствен автопилот, който просто да ме държи полу-буден и да ме закарва успешно и бързо до някакъв самолет без да ми губи багажите. Минава много време, има някакъв циклеж как не можем да си представим как тия самолети ще излетят навреме, при положение, че толкова бавно им върви чек-ина и има толкова малко гишета. Може и да участвам в тоз разговор, а може и не - не знам. Съзирам Венко, който някак е свършил вече работата и се качва по един ескалатор към гейтовете, махаме му за последно. Ядосвам се дето блях като се сбогува, вече ми липсва несекващият му брътвеж.

Още безкрайно чакане и пълзене напред, някакви хора ни пререждат и изглеждаме сякаш сме последните на опашката. Автопилотът ми обаче явно се справя изключително добре, защото в крайната фаза на чакането в лудницата и тълпата пред гишето - точно аз съм първия от нас който се добира до там, Георгиевците на метър и няколко човека от мен се чудят как е станало така. За наша изненада, има три места едно до друго в самолета.

Айде нагоре и ние по Венковия ескалатор, приготвяне на багажите за контрол, забелязване на Хубава грузинска полицайка, изреждането един по един на всички да видят Хубавата полицайка без тя да забележи, че я зяпаме, надничане по някакви врати зад които е изчезнала Хубавата полицайка, циклене по въпроса, кахърене, че никой не успя да я снима и други въпроси бързо отдалечаващи се от моето внимание чиято нишка се изплъзва изключително лесно. Тези дето ми гледат багажа ми взимат бутилката от фанта с надпис на арменски щото аз не внимавам нещо; Жоро после ми обяснява, че те ме питали дали ми трябва, а не ми казвали, че не може да се носи, ама заспалата блейка...

Малко се съживявам в първите секунди в самолета, но виждайки как Гого и Жоро заспиват моментално още преди да ни пуснат сейфти-видеото с деца - решавам, че е време и аз да се отрежа.

Имам свойството ако спя недостатъчно да не помня първия около половин час след събуждането си, та следващият спомен е как обикаляме тримата летище Сабиха Гьокчен и се приготвяме за поредната и предпоследна раздяла - Жоро ще си ходи навън, за да хваща някакви маршрутки до автогарата в Европейската част, откъдето тръгва автобуса за Хасково. Последна прегръдка и хоп, вече сме двама. Само за кратко, защото след малко Жоро се завръща по някаква причина, май изходът не е бил там дето той го е търсел или пък сме му залипсвали, или пък нямал намерение да си ходи точно сега ами след малко, нямам представа, тези спомени са ми като опит да разчета надпис на дъното на океан. Айде пак сбогувка, този път окончателна.

С Гого минаваме вътрешния псевдоконтрол на багаж и сме при нашите си гейтове. Засядам при него, щото неговия полет е 20 минутки преди моя. Седим и си зяпаме тефтерите, аз имам желание да описвам събитията от деня, но мозъкът ми е като празен, а ръката - мързелива, нищо не излиза. Още малко лафче и последно сбогуване, най-малко драматично от всички, може би щото са почнали да ни омръзват. Гого ми благодари за пътешествието и аз съм трогнат. Може и другите да са ми благодарили, ама кой да помни....

Отново автопилот, отново събуждане чак във влакчето на Дюселдорфското летище, което води до гарата. Билет за 13 евро до Бохум, там ще имам около 40 минути да се оправя до адреса, ще намеря как, уж има директен трамвай. Влакът за Бохум успява да закъснее малко, колкото да почна да се тревожа че няма да сваря, но въпреки че се оказва, че в пусти Бохум трамваите са на коловози под земята хващам моя тъкмо когато съм определил, че този ще да е правилният. Спирка накрай света. Има само една кола паркирана наблизо, Хенрик ми беше казал, че трябва да търся черен СААБ и точно това е той, само дето не очаквах въпросният да изглежда все едно е на 30 години. След малко се появява и той, дружески настроен веселяк, с леко маниакален поглед и поведение, но всичко изглежда ок. Потегляме на север. Разказвам му някакви неща за Армения, той едвам е чувал, че такава държава съществува; по-скоро се опитвам да му обясня за страстта към пътешествията, разказвам му и къде другаде съм бил и в този контекст опитвам да внедря и някои интересни неща за Армения, че да му остане в главата. Той пък ми говори за СААБ-а, как и защо си го е купил преди година и как сега го води на основен ремонт при приятели-механици в Бремен; обяснява ми той откъде е, къде живее и какво работи, ама тази информация не получава място в запълнения ми мозъчен регистър.

И тъкмо сме минали Мюнстер и се случва простотията: лампичката в колата дето казва че е време да се ходи на сервиз - почва да свети. Хенрик се паникьосва неимоверно, спираме на бензиностанция и започва да бърника в колата и да говори притеснен по телефона. Притеснение и вопли се редуват с гняв и псувни. Аз не виждам великия проблем, от това, че свети лапмата казваща зе трябва да се провери, все пак той нали отива именно да я води в сервиз. Все пак не е моя работа да давам акъли какво човека да си прави с колата, та си мълча докато почиваме с цел да се охлади преди да продължим, в това време той ми обяснява поради какви точно спецификации имало проблем и защо не би трябвало да го има, както и колко трудно се оправя 30-годишен СААБ за който отдавна няма части в света. А аз просто искам да съм си вкъщи, при Елито. Пътувам от една чудесна приказка към дома си, където ме чакат обич и радост; вместо да съм на което и да е от двете места обаче седя да слушам какво не му било наред на някакъв бракмян СААБ.

Тръгваме отново, но след няколко километра лампата светва отново. Хенрик казва, че не може да рискува да се повредим на магистралата, затова ще пътуваме по селския път успоредно на нея. На мен ми прилошава от очертаващата се бавност, селският път има ограничение 90, както и пешеходни пътеки, селца, тротоари, хора и какво ли не, но какво да се прави, седя и кротувам докато въпросните се изреждат пред очите ми, заедно с купи сено, крави и плевни. 18.30 е когато пристигаме при сервиза в Бремен. Хенрик ми се извинява многократно за приключенията, но не му хрумва да смъкне малко от парите за превоз. Все пак си поисквам да ме закара поне до гарата с другата си кола, която го чака при сервиза, която е идентична петносана трошка.

Ето го влакчето, паркчето и отново съм при прекрасното Ели! Топлотата, любовта, вечерята и домът чакат, силите ми се възвръщат моментално докато се впускам да и разказвам невероятните приключения. Приказката официално получава своя хубав край.

43. Ден Девети и Десети, Вечерята, чували с картофи, последното приключение, Турнике и Ана

Домъкваме се обратно до Ереван и тръгваме за последен път с колата по Мащоц, за да я върнем в офиса, часът е почти 19, в колкото сме казали, че ще я върнем. Докато Венко обикаля офиса и връща ключове, ние вадим багажите; колко лесно се забравя точно колко глупости разнасяме със себе си като има кола; когато тези глупости обаче се озоват на гърба ти или в безброй торби - следва бързо преразпределение и събиране на един куп боклуци, които да хвърляме по кошовете на Мащоц. Не искам обаче да си изхвърлям брошурите, които не ми трябват, затова ги оставям на една пейка, може пък на някой да му се четат. Има малки притеснения, че сега фирмата може да каже, че сме ожулили колата отдолу, (а и ние сме, мъничко, докато Венко мяташе камъни по Жоро - глава 16), но тя си беше много ожулена и от преди; както и да е, притесненията се оказват неоснователни и никой не гледа отдолу.

Тръгваме уморени по Мащоц и се чудим къде да вечеряме до десет, когато ще ни взимат с колата. Тъй като не познаваме много ресторантите в града, инстинктивно се насочваме отново към Таверна Ереван, където правихме големия пир в първата вечер след като се събрахме. Всички са съгласни да се натъпчем за последно точно там, където знаем, че ни харесва, а не да търсим нови места, приключенският дух едва диша изпод натиска на тежките раници и торби. Всъщност, след Теодор, който си остави багажа - аз съм най-облагодетелстван от малката си раница; другите нещо май много страдат.

В ресторанта пристигаме малко след 8. Този път им трябва малко време да ни намерят маса; аз го използувам за да се свържа най-накрая с някой си Хенрик, който ще пътува от Бохум до Бремен утре следобед и ми е отговорил, че ще ме вземе, давайки ми адрес насред Бохум, до който аз трябва да се добера утре от Дюселдорфското летище. Венко пък отново говори с Вахан, който ни информира, че няма да е той който ще ни закара, ами един негов колега с ван. Работата почва да ми смърди леко, ама карай, това ни е опцията, имаме да гоним полети в 5.30.

Вечерята е обилна, но някак си всички са леко напрегнати, първо заради бързането и предстоящата безсънна нощ и второ заради Края. Като същи Исус сядам по средата и от двете ми страни са наредени четирите ми апостола, похапващи последната вечеря от шашлици и препечени зеленчуци и много много компот. Гого отново се прави на интересен със странна храна. Разговорът е весел, но постоянно клони към някакви обобщения на пътешествието, всъщност на никого не му се разделя с Армения и с приключенските му другари. На Теодор нещо почва да му става лошо, настинката отново се събуди и май вдига температура, великите планове за нощния живот на Ереван започват бързичко да се изпаряват, вече обяснява как ще си хване такси да дреме на летището. Часът е почти 22, един по един посещаваме тоалетна, плащаме, Жоро и Венко правят последни сметки на парите, Теодор тегли още малко и заставаме на кръстовището пред таверната да си чакаме сивата Тойота която ще ни вози. Последното ми действие в Ереван е - да изсуля железните тръби за които са закачени знамената на Армения и Карабах които Гого ми придоби, защото не е нужно да качвам винкели на самолет.

Ето я и тойотата. Шофьорът не говори грам руски, да не говорим за английски; юрка ни да се товарим бързичко. Прегръщаме Теодор за сбогуване, обясняваме се кой кога ще го види, докато на някой (хмм, Венко ще да е, на Венко му хрумват тия идеи) предлага - да го вземем с вана и да го хвърлим до летището бързичко, преди да продължим на север. Шофьорът, въпреки че изглежда, че бърза неимоверно, впечатление което няма да промени нито за момент по-нататък като чува офертата издава звук "дзънн" и очите му стават на доларчета. Спазаряват се с Теодор и се качваме.

Второто сбогуване с Теодор е далеч по-кратко, потупване по рамото, стискане на ръцете и вече фучим по магистралата. Такива са нашите сбогувания, бързо ръкостискане в някаква маршрутка или на някоя случайна гара на края на огромно пътешествие и всеки по пътя си - няма време за сантименталност, няма време за нищо. Докато се усетим и вече фучим в покрайнините на Ечмиадзин, виждам св Хрипсиме добре осветена на платформата си и този образ е последния истински арменски образ на пътешествието. Чудя се откъде ли ще минем, защото за Грузия има два пътя - през Ванадзор и през Иджеван, които се събират чак при границата. Имах идеята да кажа на шофьора да поспрем за малко в Иджеван ако минем оттам, обаче първо тръгваме право на север, по Ванадзорския път и второ - шофьорът е доста груб и некомуникативен, не ни обелва нито дума и вобще, третира ни като товар, все едно кара чували с картофи. На всичкото отгоре кара изключително, прекалено, ужасно бързо, според мен хвърчим със 120 по тесните арменски пътища.

Докато Гого задрямва, започвам да разпитвам Венко и Жоро за цялостните им впечатления от пътешествието и какво може да бъде променено или организирано по друг начин за бъдещите такива. Аз отдавна обмислям и коя би трябвало да е следващата стъпка от колективното ни туристическо обикаляне и имам няколко идеи, те също се вадят на дневен ред. Основната критика към сегашното пътешествие, изказана от Жоро е, че нямало почивка, нямало по средата един ден в който да не трябва да правим супер-много неща и да бързаме през цялото време. Обещавам му да адресирам проблема, макар че знам, че имам ли избор да разглеждам неща или да си почивам - винаги ще избера разглеждането, а и другите - също няма да искат да пропуснат нещо. Все пак на следващите пътешествия мисля структурата да е доста по-разчупена, вече имам идеи свързани с избирателни модули за всеки участник и съответно почивката да бъде опция за някои докато сам си разглеждам не толкова привлекателни за общата публика нещица. Оценявам и това, че и двамата се стараят да ми дадат добри съвети и че всъщност всички са доста доволни от пътешествието, организацията и начинът по който е протекло. Накрая за да си начеша егото - ги питам и за моето лидерство и с гордост мога да съобщя, че и другарят Ким Чен Ир не е чувал толкоз хвалби от партийците си. Жоро се притеснявал, че с моите приказки за водачество и лидерство може да взема да си избухна по неприятен начин, но всъщност динамиката била чудесна и решенията били взимани много добре. Най-накрая се наслушвам на музиката за ушите си и ги оставям да подремнат, точно тогава обаче спираме за почивка на една бензиностанция след Алаверди. Пят Минут! - вика шофьора и слиза. Използувам ги да се разтъпча и да чуя Елито, която обаче вече е заспала и е много сънена и говорим кратко. Венко също се обажда на момичето си, обаче там разговорът се проточва мъничко повече от разрешените ни пет минути и шофьорът започва да му крещи да влиза, че трябва да ходим. Венко послушно се качва и си довършва разговора от колата,пред ушите на всички ни,  докато аз се възмущавам от това колко гаден е шофьорът и как всъщност ние си плащаме за услуга, а не за да ни е гадно и да ни юрка и да ни се кара. Наистина очаквах по-дружеско поведение от това извозване. Венко се включва в моята наредба несподелена с обекта и - отбелязвайки, че така е в тия страни, хем си плащаш, хем те карат да се чувстваш длъжен.

Нашият разговор живва покрай разбудения Гого, макар че пак току някой си заспива. Аз обаче си ценя общуването с приятелите си дотолкова, че гледам до последно да не изпускам нещо, а и скоростта с която летим ме кара някак вътрешно постоянно да съм нащрек, не че бих могъл да направя нещо. Поне темерутът ни пуска арменски песни. Ето я, точно преди границата и "Доля Воровская", малко симовлично, започваме и завършваме пътешествието с една и съща песен. Следват някакви други, за една Жоро казва, че я е слушал в Ютуб и има клип със Арарат и свастика. Впечатлен съм колко добре се е подготвил Жоро за пътешествието, аз очаквах същата степен на лешперлък, която останалите трима демонстрираха.

На границата сме почти единствените в този час, минаваме бързичко и от двете страни. Арменците са по-мили,а грузинците ни карат да слизаме, но сградата им изглежда малко по-добре. Продължаваме бързичко из Грузия, по мои изчисления най-късно в 2 ще се озовем на летището. Венко, който за пръв път е в Грузия - бърза да отбележи как пътят изведнъж започнал да изглежда по-добре от арменския. Скастрям го, че само се чуди как да изкараме Армения най-пропадналата дупка, макар че маркировката по пътя внезапно прави впечатление дори на мен.

След час се показват светлинките на Тбилиси и тъкмо когато се каня да посочвам от прозорците кое къде е - и внезапно спираме. Шофьорът ни казва - стигнахме. Аз отвърщам че това не е летището, той вдига рамене; Венко казва, че с Вахан се е разбрал друго - и шофьорът ни сочи - ето го там Вахан. И наистина, ето го Вахан с който Венко се е договорил, тъкмо е докарал едно друго такси; настава огромна разправия, защото Венко наистина се е спазарил за транспорт до летището, а не до Южния край на Тбилиси. Вахан му отвръща - ето го де е летището, колегите тук ще ви закарат. Венко спори, че наистина въпросът не е в това, а именно че всички досега повтаряха "Аеропорт Аеропорт" като финалната дестинация, дори собственият ни темерут каза "Тбилиси Аеропорт" като се качихме във вана и това бяха единствените думи, които изкопчихме от него; сега с пристигането в Тбилиси думата изведнъж изчезна от речника им. Докато Венко се опитва да ги убеди, на мен ми е ясно, че сме паднали в капана и това няма да стане; гневът от това, че са ни преметнаи така обаче сляпо ме обхваща и не мога обаче мълчаливо да си събера багажа като Гого и Жоро; може би искам поне като някакви хора мамят - да получат хубава наредбица и солидна доза разправия и може би - следващия път да са по-мили с пътниците си. Разкрещявам се, че са измамници и дори им казвам, че не са арменци, а азери в опит да ги засегна по-дълбоко. Реалността обаче е, че даже докато го казвам - соча на другите да си взимат багажа и насред крясъците и затихващите венкови аргументи се отправяме пеш в посока светлината и центъра, защото колкото по-бързо се махнем от тези хора, толкова по-добре. Часът е 2 без 5, изминахме разстоянието от Ереван до Тбилиси за под 4 часа.

След падането на адреналина и под позитивните лафове на прясно събудения Гого, решаваме че така и така сме тук доста преди полетите си, можем да се поразходим за около 2 часа из среднощния град. Разправията е насъбрала зрелище от местни таксиджии, които ни предлагат оферти до летището или до центъра, аз грубо ги отказвам, макар че не са виновни те; просто съм изнервен на цялата гилдия и решавам да вземем такси, чиито шофьор поне не е присъствал на сеира. След малко минава такъв, уцелваме добричък и малко отвеян дядо, който на всичкото отгоре ни взима точно толкова парички, колкото имаме останали от преди седмица та не се налага да ходим на банкомат преди да се качим при него.

Откритостта и осветеността на центъра заличават и последните следи от разправията; всичко е толкова приказно, толкова красиво, толкова величествено. Всяка от стърчащите поо хълмовете църквички е добре осветена, както и улиците, а стария град прилича с малките си лампички на отражение на звездното небе. Таксито ни оставя на моста, след което се уговаряме с него да ни вземе от същото място след час и половина и да ни превози до летището на добра цена. Венко е във възторг, тук е от 3 минути и вече обяснява как трябва да доведе Ира и колко ще и хареса. Наистина, колкото е хубав този град през деня, точно толкова хубав е и нощем, Тръгваме по по-широките улици из стария град, докато Венко не може да се начуди на това, което открива, а Гого и Жоро се радват да се върнат тук, дори и за кратко. Вадим коняка за да го допием уж, макар че на никого не му се пие точно сега; просто не можем да го вземем с нас на самолета, а е срамота да изхвърлим такова изискано питие.

В малка градинка насред стария град се спираме пред бронзов паметник на красива жена и Жоро и Гого се опитват да разчетат името и. Внезапно при нас са дошли момче и момиче, които започват да ни говорят за жената, оказваща се актрисата Софико Чаурели. Момичето се казва Ана, момъкът - Турнике и и двамата са студенти и доста подпийнали както може да се очаква за това време на денонощието. Ана говори среден английски, другият по-добър руски и се завързва разговор, центриран върху киното, грузинското гостоприемство, арменския коняк, който веднага им сипваме в чашите и бутилките дето си носят, България и това, колко ни е харесва техния град. Турнике е особено горд от града си, и от двамата си сина, единия от които се казва Георги. Ана пък, много държи да гледаме известния филм на Софико Чаурели - Верис Убнис Мелодиеби и ни кани у тях утре следобед да гледаме филм. За съжаление трябва да откажем поради това, че няма да ни има. Идват и други техни приятели, някои по-пияни, други по-трезви и се запознаваме и стискаме ръцете с всички, смеем се и се забавляваме. Магията на срещата, как успяват две групички от хора, толкова различни да се срещнат на улицата в 2 посред нощ и да се породи толкова много веселие. Накрая уж сме се отделили да си ходим по пътя и нашият Раничко Жоро се усеща, че той всъщност си носи сувенири от България из раницата, именно за такъв тип срещи и случки. Връщаме се обратно и започваме раздаване на картички и магнитчета като някакви сюрреални летни среднощни български дядоколедовци насред Грузия. Ана и Турнике са особено въодушевени, искат да ни водят да ни купуват подаръци; Възспираме ги, предлагайки се да се съберем за снимка вместо това. Покрай снимката, някаква особено пияна приятелка на двамата се е залепила за Венко и се подпира на него; той, милият и обяснява, че не може така, той си имал приятелка, а в това време някакви по-трезвени и по-кисели кочове от групата им му хвърлят зли погледи, време е наистина да си ходим. Турнике обаче се разплаква от нашата щедрост (защо живеем в свят където да спреш странник на улицата и той да почне да те залива с подаръци звучи не само налудничаво, но и опасно) и държи да ни даде нещо - но като няма нищо със себе си, това се оказва студентската му карта за метрото със снимка. Гого многократно се опитва да откаже, да му я върне, все пак ние си заминаваме, а на него ще му трябва, но той много държи ние да имаме този спомен от него. Аз пък вадя един лист и написвам имената и контактите ни, ако някога грузинците искат да се свържат с нас, и им давам да ни дадат техните - вместо това те ми дават името на филма който всички обещаваме да гледаме. Накрая дори пияната девойка е отлепена от Венко без насилие и се сбогуваме с тези сладурковци, променили нашата вечер с много усмивки и още едно приключение пред безмълвния поглед на Софико Чаурели. Дали утре ще се чудят откъде са взели магнитчета от България и къде му е отишла на Турникето бус-картата?

Още малко мотане и възхищение, пресичане наобратно по новия мост, обсъждане на току що преживяното и в точния час сме на моста. Там ни чака нашето такси, а шофьорът му спи на задната седалка; на всичкото отгоре и много здрав сън спи, изобщо не се буди от леки побутвания. Ами сега? (признайте си, прочетохте последното изречение с гласчето на човечето от Минута е Много, нали? Ех, жалко за хубавото предаване...) Как да се оставим в ръцете на някой толкова заспал? Как как - събуждаме го и се качваме.

42. Ден Девети, Летището, Губенето на века, Ащарак, Бюраканската обсерватория

След Ечмиадзин, следващите приоритети за деня за Бюракан с обсерваторията му и крепостта Амберд високо по склоновете (защо се казва склонове, но клони?) на Арагац. Обаче, Теодор, който трябва да прекара нощта някъде из Ереван и да лети сутринта има нужда да зареже някъде огромния куфар, който пълни багажника ни. От самото начало си знаех, че от този куфар ще успее в някой момент да изскочи проблем, затова не съм изненадан колко лесно ни хрумва решението на проблема - просто ще минем край летището, което е между Ечмиадзин и Ереван и ще оставим топуза на багаж. Съвсем скоро се показва и то. Инструктирам Теодор и Жоро, който му помага - да побързат, защото паркингът е безплатен за десет минути, а иначе трябва да се занимаваме с глупости. Докато те тичат в пъстрия нов терминал, аз гледам назад от колата към огромния стар терминал, който вече не се използува - с формата на гигантска летяща чиния, сега стърчаща празна като отломка от посещението на древни извънземни. Ех,това монументално соц-строителство. Теодор и Жоро обаче не ме оставят да зяпам, само 2 минутки след като влязоха са готови и се изнизваме оттам. Продължаваме по пътя към Ереван,който ще обиколим по околовръстното от запад и оттам тръгваме към Бюракан по магистралата за Ащарак.

Теодор е много въодушевен от предстоящата си вечер сам в Ереван, пускам компютъра за да порови из нета и да си избере барове, дискотеки, клубове и вобще всякакви места, където може да се заговаря среднощно с арменки. Венко пък междувременно е позвънил на Вазген и се е разбрал с него за 22 часа тая вечер, човекът ще ни вземе откъдето кажем за по 20 евро на човек и уж ще ни закара до летището на Тбилиси. Аз взимам компютъра от Теодор, за да потърся блаблакар за утре от Дюселдорф до Бремен, вобще неусетно всеки се ориентира към края. Поне на мен това ми създава дискомфорт и не ми е много весело, но все пак се очаква да водя, опитвам се да игнорирам напиращите чувства към края на екскурзията с весели глупости из нета - примерно показвам на задната седалка колко хубава е била Ромина на млади години.

И както се бъзикаме с теодоровите планове за вечерта и моите италиански певици, изведнъж Венко пита "тука ли" и преди да съм му отговорил вече е хванал някакъв изход от магистралата. Бърз поглед ми казва, че, разбира се, не е правилния изход и почвам да се карам на Венко, който в това време едновременно спори, че аз съм го объркал и се опитва да намери къде е качването обратно на магистралата. И двамата сме и прави и сбъркали всъщност, аз му бях казал да следва табелките за Ащарак, а после се разсеях с интернета, докато той не последва въпросните табелки даже и навън от магистралата. Проблемът обаче бива задълбочен от това, че точно тук магистралата е в ремонт и няма качване обратно на нея, трябва да минем през целия град. Тръгваме през града докато аз крещя и ровя за някаква негова карта (която имам на дъното на раницата, предвидил, че може и да се озовем тук), Венко крещи и внимава по пътя, а Жоро пуска спешно бавния си джипиес. Изведнъж както се караме, прозвучава Жоровият гневен глас, който апелира за моменталното спиране на всякакви разправии. Осъзнавам внезапно, че Жоро е прав и натягането на обстановката което моето нареждане прави никак не е полезно към решението на ситуацията, както и че Венко, въпреки че се загуби отново по стандартния начин, всъщност полага максимални усилия да ни изкара оттук и по-добре да не му преча с непомагащи никому циклежи, и млъквам с караниците. Давам си сметка, че гневът който трябва да укротя е породен по-скоро от многото пропуснати неща през деня и наближаващия край на пътешествието и от собственото ми невнимание, отколкото от Венковите блуждаения, които все пак би трябвало да очаквам и съм благодарен на Жоро за намесата, добрият лидер трябва да осъзнава грешките си. Оказваме се на мост, на който има катастрофирал автобус и другото платно е задръстено. Кошмарът продължава с още улици в ремонт, което прави и моята карта безсмислена, защото на нея има само главните, запушени улици; най-накрая джипиесът е пуснат и Жоро започва да ни прекарва по някакви мънички стръмни кълдъръмени улички. Озоваваме се край една от древните църквички на Ащарак (градът е известен с три от тях) и спираме за няколко снимки. Най-накрая сме се добрали до другия вход на магистралата, който също е затоврен в нашата посока и сме принудени да продължим по пътя на север. След кратко съвещание усещам, че всички очакват от мен да призная загубата и да се обърнем наобратно към Ереван и се примирявам с липсата на Амберд и обсерваторията и нареждам пълен назад. Венко прави непозволен обратен завой насред пътя пред погледа на полицейска кола, които спират да го питат през прозореца какво става, но той успява да ни измъкне със извинение на руски. И тъкмо когато сме се примирили с промяната на плана, ядът е минал и веселото настроение отново подава главица измежду облаците, на качване на магистралата в посока Ереван откриваме, че има и табелка наобратно по стария ни път на най-неочакваното място, насред самата магистрала. Хайде отново към Бюракан.

В следобедната светлина Арагац изглежда много внушителен. По склоновете му има доста дръвчета и подножието изглежда доста зелено. Излизаме си на правилния изход и не след дълго сме в селцето Бюракан, където мастити куполи се подават над дръвчетата и къщичките. Следваме табелките и отиваме до една порта пред едни череши; това трябва да е главния вход на обсерваторията. Жоро се опитва да ни обясни, че за него астрономията е просто професия, а той всъщност е луд по влакове, тъй че посещението ни тук не е задължително, но на всички ни е интересно, а и след лутането шансовете за посещение на Амберд до който се ходи по доста разпадащ се път са намалели значително, така че го изритвам да ходи да се разправя с идващия чичок.

Преговори, говорене по телефона, чакане, изнамиране отнякъде на друга групичка туристи и турът на обсерваторията е уговорен за след 15-тина минутки, тъкмо Теодор да изближе някоя близалка, а ние да се повъртим наоколо. До голямата сграда на обсерваторията се отива с кола и гидът се вози в нашата, докато Теодор решава да пропусне цялото приключение и остава при портата. След 5 минути с колата се озоваваме в подножието на огромна сива куполеста сграда с външно стълбище, разположена насред широка полянка тук таме осеяна с плочки и ниски дръвчета. Недалеч се виждат и 2-3 други купола, значително по-малки от този. Възрастният ни гид тръгва пуфтящнагоре, следван от нас и едно голямо арменско семейство. Последната врата е заключена с голям бронзов ключ и...ето ни вътре, в малката стаичка до телескопа. Жоро веднага обяснява как всичко вътре изглеждало точно като на Рожен; Жоро, като представител на сравнително малката клика на астрономите в България познава Роженската обсерватория като петте си пръста, още повече че Латев - един от най-добрите му приятели работи (или е работил) често там. Аз също съм посещавал Рожен, но доста отдавна, на планинска почивка с родителите, но дори и аз осъзнавам, че случващото се тук е с няколко години назад от българската астрономия. Чичокът ни говори на руски и ни прожектира слайдшоу на свръх-древен компютър; реди се някакво описание на слънчевата система и основата на астрономията, но не се споменава нищо, дето някой от нас не знае, дори дечицата изглеждат отегчени, сякаш очаквали повече от плакати на 20 години и наука дето се преподава в училище. Вниманието ми е отвлечено от телескопа зад огромно стъкло. Гигантски сини железа поддържат бели пластини и пише ЛОМО; не мога да го опиша, така и не знам кое какво е. Жоро ни шепне още паралели между Рожен и Бюракан, обяснява ни и кое било различно, но за моето ухо и спомени - разликите са незначителни. Най-накрая слайдшоуто свършва и чичокът ни залива с технически детайли (2.6-метрова леща, специално изработена еди къде си, еди кога си, същата като на Кримската обсерватория...)  и малко история (основана 1946, през петдесетте до седемдесетте била доста важна и открила редица галактики и супернови). Няма обаче кой да ни каже, че тук големият арменски астроном Бенжамин Маркариан е направил откритието си - Маркариановите галактики, имащи ядра излъчващи ултравиолетово лъчение, та трябва уикипедия да ме информира. Хабер си нямам обаче това дали е важно в съвременната астрономия, ако хвана пак спатиите на Жоро тия дни ще взема да го разпитам.

На заминаване се мотаем, пъхаме се по разни места, снимаме, а Жоро разговаря с чичока. Някакви българи идвали тук и работили преди много време, Георги незнамсикой, някой друг също така, Жоро си записва уж имената им да ги поздрави. Целия тур трае половин час. Връщаме се, докато в колата чичока разказва своя живот и астрономически въжделения. Пристигаме при входа, взимаме Теодор и потегляме обратно към Ереван. Поглеждам с тъга хълмовете на север, Амберд е на някакви си 20-тина километра, но наистина трябва да върнем колата след по-малко от два часа. Ех, жалко, още една от големите забележителности се оказа неразгледана; в книгата обаче ще напиша, че сме ходили до Амберд, както и до Цицемакаберд. Тя все пак е художествена книга, нали така?

41. Ден Девети, Ечмиадзин, Глория, Комитас, Патриаршеският комплекс, църкви, паметници и арки, Катедралата, Хрипсиме, Зварноц, евфемизмите за смъртта, Зварноц

Тази глава се очертава като толкова голяма, че е доста вероятно следвщите една-две глави да бъдат публикувани преди нея. Молим читателите за извинение и търпение.

40. Ден Девети, Карс, Язовирът, Ани и руската армия, тегобите на консултанта, АЕЦ на ръба

Пътят на запад се издига леко и тръгва косо към границата. Това наистина помага да видим отблизо местната Майка Армения. За разлика от другата тази е по-малка, но за сметка на това някак по-изящна. Бедрата и са по-широки и роклята по-малко стилизирана, което я прави по-женствена, въпреки че гърдите пак не са точно където трябва. Освен това е и по-миролюбива - вместо бухалкообразен меч държи във вдигнатата си ръка нещо подобно на шишарка, което дори интернет не може да ми каже какво е.  Наблизко пък е хълмът където е Сев Гхул, кръгъл черен форт, построен от руската армия и отдавна изоставен. Дори на снимки изглежда неприветлив, затова и в идеалния план не съм мислил да ходим там. Говорим си за мекото говорене и неговата правилност, изскача спор дали Източните меки говори на българския език са по-малко дразнещи от западните твърди такива. Аз,който имам навика да водя тези спорове на най-характерния варненски който мога да извадя съм най-възмутен от добавянето на е на края на думи в първо лице дето го нямат - ходиме, носиме, говориме...

Пресичаме жп-линията за Карс, хванала ръжда заради спирането на употребата и през 1993 година. Карс, днес важен център на Североизточна Турция някога е бил най-големият град в Северната част на голяма Армения, преди да види много зор и постоянно разменяне между Османската и Руската империи, завършвщо с подписването на договора от Карс установяващ днешната граница. Тази линия пък, построена през 1897 година е била единствената железопътна връзка между Турция и Съветския Съюз, пренасяла товарообмен от 150 хиляди тона годишно. През юли 1993-та година Турция затваря границата си с Армения заради подкрепата си към Азербайджан във войната в Карабах (поредното странно решение, тази война тече вече от 4 години и по това време всичко важно което е имало да се случва в нея - вече се е случило), последните влакове минават на 11 юли 1993та и оттогава линията седи и ръждясва, докато днес Турция, Азербайджан и Грузия се опитват да построят с азербайджанските нефтени пари нова жп-връзка помежду си, през далеч по-трудния терен на Грузинско-Турската граница в пореден пример на това как политиката надцаква елементарната логика. А в Карс отдавна няма нито арменци, нито особено запазено арменско културно наследство, но все пак е тъжно как тези два града на 50 километра един от друг с прав път и жп-линия са толкова недостижими един от друг.

Очаквам скоро пътят да тръгне покрай Ахурянския язовир. Самият язовир, както и реката се пада в долина по средата на платото и не се вижда много много, Армения има навика да ни погажда тоя номер. Изграден в годините на добри отношения между СССР и Турция, днес язовирът се използува главно за напояване, че и с това има проблеми, защото току се откриват следи от тежки метали във водата и липсата на комуникация между двете държави пречи на това да се изселдва подробно и да се открие откъде идват те, както и дали появата им не е злонамерена. Най-накрая се добираме до част от пътя, откъдето язовирът се вижда. От турската страна има палатки и летуващи хора, даже май и някакви риболовци; изненадан съм от това, че Турция допуска хора толкова близко до границата.

Връх Арагац стърчи като голям полегат хълм на изток от нас. Всъщност, днес целият ден преминава в неговото подножие. Гигантът на днешна Армения е висок 4090 метра, и макар да не изглежда толкова стръмен и внушителен като Арарат, планината също е важен символ за арменците и приятен обект за алпинизъм. На билото и има четири върха, приблизително съвпадащи с посоките на света и всеки един от тях е с различна трудност за изкачване. Искаше ми се да се помотаем мъничко по долните склонове на спокойния вулкан, без съмнение Жоро щеше да подкрепи тази идея, но в момента сме се устремили покрай границата.

Целта на нашето мотане покрай тази граница е да видим древната арменска столица Ани, която се намира в чупка на реката от турската страна. От арменската има пътче край едно селце, което води до високия бряг на реката и оттам с просто око, но и с бинокъла, който специално си нося именно за този момент би трябвало да се видят останките на древния град, най-внушителната от които би трябвало да е корубата на катедралата. От същото място, като се погледне на юг пък трябва да се види крепостта, пазила града и предшествала съществуването му. Макар и столица само в продължение на около столетие (961-1045) Ани е бил велик град с над сто хиляди жители, наричан градът на 1001-те църкви през времето на своя възход.След падането на Багратидите първо от византийската, а после и от турските армии, Ани губи своето влияние и голяма част от населението забягва към по-сигурни места в планините. Днес в Турция Ани следва съдбата на повечето арменски паметници, макар че, донякъде изненадващо - значимостта му успява да надмогне забравата и не всичко е разрушено и изчезнало, въпреки повсеместната липса на грижи. Редица международни организации апелират за реставрация или консервация на паметниците преди да е станало прекалено късно, но турската страна се уфлянква. Все пак има надежда, че въпреки че от десетки години не се прави нищо, Ани все пак днес е обърнат на музей и първо е достъпен за хората готови да се заврат до този най-забутан край на Турция и второ не може да бъде вандализиран от случайни хора. Има и някакъв бегъл и невероятно бавен план за реставрация, която по нищо не личи да е вече започнала. Но аз не се безпокоя толкова - Анито е оцеляло хиляда години без реставрация, може да оцелее и още сто докато хората се научат да ценят историята и културата дори когато тя принадлежи на чуждия народ.

Ето ни при отклонението за село Харков, отвъд което е въпросния рид откъдето ще гледаме Ани. Почват леките майтапи по Теодоров адрес, защото той в продължение на години ходи с московска арменка с името Ани, кръстена на древния град. Темата обаче е отдавна изчерпана, така че се минава на други интересни факти, като примерно че бащата на един наш познат бил блъснал сърна с колата. Клатушкаме се по разбития път, пресичаме и жп-линията и се насочваме към селцето. Насред въпросната жп-линия се точи с невероятно бавна скорост товарен влак. Селцето напомня на Йерасх с прашния си изоставен вид и след леко лутане тръгваме по пътя към границата. Очаква ни обаче изненада - съвсем малко преди останките на Ани да се открият пред нас на пътя ни изскача огромна ограда с малък пост и порта. Спираме озадачени и наблюдаваме как един руски войник излиза през портата да говори с нас. Имаме ли разрешение? Нямаме. Трябва да вземете разрешение от Гюмри. Къде в Гюмри? Не знам, може би в еди-кой си офис, но трябва разрешение за да се ходи натам, това е гранична зона. Бях чел в пътеводителите за разрешение, но бях останал с впечатлението, че това принадлежи на миналото, когато Съветския Съюз е имал гранични зони (запазени и до днес в Русия) и после, когато Армения е била във война и с прясно затворена граница. Със сигурност не съм очаквал такова чудо насред 21-вия век, особено след лекотата с която стигнахме далеч по-близко до реална фронтова линия в Агдам преди няколко дни. Но разликата е, че там войниците и правилата бяха арменци, а тук охраняващите границата са руски военни - може би е въпрос на гостоприемство, което арменците изпитват, може би на дисциплина, а може би е въпрос на "вършим си работата по зададените правила" - фактът е, че с руската армия се срещнаме веднъж и тя отказва да ни пусне на напълно безопасно място. Като част от споразуменията между Русия и Армения - руската армия, която, както казахме има голяма база в Гюмри - охранява границата на Армения с Турция, за да се прекъсне всякакъв шанс за евентуална намеса на Турция в конфликта в Карабах. От своя страна, там арменците са на своя глава - един вид големите държави се пазят една друга, а малките - си водят самички войната и, впоследствие следвоенното джафкане и взаимно охраняване. Теодор, Венко и, изненадващо - Жоро, спорят с руснака и го разпитват разни неща. Той отговаря доста мило и приветливо, дава и някакви съвети въпреки че няма намерение да ни пуска. Аз не се намесвам в разговора и даже бързам да седна в колата, защото духът му е дружески, а моето разочарование е толкова голямо, че кажа ли нещо - то ще е гневно и грубо. След малко и те се връщат. Реално, като изключим характерното ръмжене на Теодор когато откажат да го пуснат някъде - май само аз съм очевидно разочарован от липсата на Ани. Не мисля, че е само защото знам какво съм изтървал (все пак се надявам някога да отида там от другата страна), а главно защото съобразих целия план за деня с това и изпускаме ред други приятни места, като например манастирът Харичаванк, може би единствения от по-известните които пропускаме; паметникът на азбуката край Апаран, където има поле с големи каменни арменски букви; селцето Аруч с древната му църква и други подобни приятни места.

Докато се мъкнем обратно през селцето, Венко започва тирада за тежкия живот на консултанта. Според мен няма нищо по-скучно от хора, които постоянно говорят за работата си на приятелите си които ги познават от преди те да са придобили въпросната работа, но детайлите на Венковото излияние са интересни и аз не си насочвам кривотията от невидяното Ани в опит да го наредя. Никой не обичал консултантите. Шефовете на фирмите и заводи наемат консултанти, за да им каже външен орган това, което предварително вече искат и съответно се ядосват, когато консултантите стигат до различни изводи от предварително зададените и често не ги слушат. Обикновените работници пък знаят, че тези консултанти наблюдават работата им и ги съдят без задължително да разбират от нея, знаят и че наличието на консултанти е предвестник на промяна, а всяка промяна е по-вероятно да е към по-зле (съкращения, реструктуриране, замяна с машини и т н). Затова повсеместното отношение към консултантите е грубо и навъсено и всяко съдействие, което им се оказва, изглежда принудено. Често го има и усещането, че си си губил времето работейки месеци по проект, навлизайки надълбоко в материята и изучавайки странни науки и процеси - само за да може накрая някой шеф напълно да игнорира предписанията и изводите на консултантите. Вобще - неблагодарна е тая професия, в думите на Венко проличават тежки мъки и вътрешни терзания, направо ако не го познавах - щеше да звучи сякаш с нежелание си получава заплатата. Е, всеки има нужда да се пооплаче когато го правят на маймуна редовно.

Обратно на големия път търсим малко отклонение по селските пътчета към Талин. Намираме го, обаче се оказва, че то няма асфалт, значи ни чакат 30 км от поредната ужасна чакълена гадост, а никой не е в настроение за това в последния ден, за да не губим време директно взимам решението да продължаваме по хубавия път към Ечмиадзин. И Талин изгоря в нашето безуспешно преследване на старата арменска столица. Всъщност, Армения има 12 исторически столици, от които пет са на територията на днешна Армения (Армавир, Арташат, Ечмиадзин, Двин и Ереван), а другите са в Турция, по-голямата част от които са точно до границата от другата страна или на Ахурян като Ани или на Аракс. В момента фучим към Армавир, най-древната столица от времето на Оронтидите преди новата ера и преди Тигран Велики; от нея обаче не е останало нищо, освен името дадено на модерния град построен през 20-ти век с името Сардарапат а после Октембрян. Важни неща са ставали в околностите му - например през 1918-та година в битката при Сардарапат арменската държава основана само месеци преди това възспира по-многобройната турска армия на път към Ереван и централната долина. В историческата наука и особено в армеснката историография тази битка е виждана като фундаментална за арменския народ, защото в Османската империя по това време все още тече Геноцидът и ако армията и не е била спряна на време неговите ужасни пипала е можело да се докопат и до последните останали сърцевини на арменския народ - днешна Армения. Разбира се, войната не свършва с това, но Арменската Демократична република успява донякъде да си стъпи на краката и да води по-нататъшните действия малко по-успешно през 2-те години на съществуването си, а и големите зверства в рамките на империята поприключват постепенно.

За разлика от османската армия, ние минаваме на юруш през модерния Армавир и не се отклоняваме да го разгледаме, нито пък огромния паметник със стилизирани бикове и камбанария от червена туфа вдигнат за 50-годишнината от битката. Каква е тази тъпа глава, в която нашите герои всъщност не разглеждат нищо, нали? Венко, в характерен стил, казва по едно време "знам" вместо "да", момент който сме чакали от 8 дена и колата се дави в смях. После говорим за рощилята - местните изделия характерни за централните западни Балкани и как Мънин всяка година юрка Жоро и Божо, който е вегетарианец - да ходят на рощилиада, фестивалът на все плескавици и рощиля в Лесковац. Веднага след Армения, Жоро се кани да ходи там. Аз и Венко пък си спомняме с благоговение за мъничката рощилница, която открихме в старата столица на Черна Гора - Цетинье и колко се надумкахме там. В този разговор обаче се усеща трудно скриваем първичен глад, май е добре да помисля за прехранване на народа на стигане в Ечмиадзин.

Армавир изглежда като едно голямо село, може би защото минаваме през покрайнините му.  След него долината става широка и равна, а пътят се обръща направо на магистрала с отделни платна. Знам какво предстои отляво и изчаквам малко да се покаже и го соча на другарите си - Метсаморската ядрена централа. Построена през 1976, тя е една от най-древните АЕЦ-и функциониращи все още в света. След голямото земетресение през 1988 централата е затворена заради опасностите от нови земетресения в региона, обаче поради прогресиращата изолация на Армения от Турция и Азербайджан по време на войната, Армения се принуждава отново да отвори централата през 1993-та година и да спре постоянните липси на ток из страната. Редица организации вкл ЕС, както и държави (Турция, например) настояват централата да бъде затворена, заради огромната опасност която представлява за региона; реакторите са от типа на реактор 1 и 2 на АЕЦ Козлудуй, изкарани от употреба през 2004  и то в далеч по-сеизмично безопаснатаа България, реактори считани за едни от най-ненадеждните в света. От друга страна, централата е направена да издържа земетресение с магнитуд 9 и никак не е пострадала по време на Спитак, така че може би атомната бомба със закъснител не е чак толкова реална. В затварянето и обаче има и други усложнения: Армения все още няма отворена граница с повечето си съседи и няма откъде да внася ток, а тази централа осигурява 40% от потреблението на страната. Има планове за строеж на нова АЕЦ, но и те са според мен в областта на характерното за арменската инфраструктура илюзорно мислене, забравящо че Армения е малка страна с ограничени ресурси, а не провинцийка на огромен и мощен съюз действащ с размах. Освен това, ядреното гориво за Метсамор се внася със самолети от Русия (Русия и Грузия не са първи дружки) и всеки от тези самолети е една малка летяща атомна бомбичка, разчитаща само на това никога да не стават пилотски или машинни грешки. Вобще, живеят си на ръба хората тук, докато аз се скъсвам от притеснение за тях. Четири големи широки комина, без пушек, изглеждат по-скоро като забравен паметник на индустриална епоха, отколкото като действащо съоръжение. Теодор разправя кое за какво служи и защо по-модерните АЕЦ-и нямат такива големи "охладителни кули", за мен обаче механиката, обикновено интересна - в случая е без значение и не надавам много ухо. Спираме даже за кратко да наснимаме централата, доколкото се вижда от пътя.

Настроението се е разведрило поради приближаващата забележителност и обед, говорим си за смешни сайтове като 9гаг и, по някаква причина незабравимия страничен герой на малоумно детско предаване в Лека Нощ Деца - Плъхът с Шапка и неговият любим лаф: "Да му се накъдри мустака!", който представлява нещо като дружелюбно кълнене. Точно преди Ечмиадзин пък Гого започва да се чуди за точния произход и значение стоящ зад израза "от кумова срама", той нали е бил кум на сватба. Ето ги вече табелките за Ечмиадзин.

39. Ден Девети, Гюмри, Сума Теологиа, Вартан, паметникът на жертвите

Ставаме рано и бързо се организираме да потегляме. Нещо не си спомням сутрешен хаос (така става като не спиш е вдна стая с Гого), значи или го е нямало или съм блял и аз някъде. Слизаме с колата до центъра и спираме там, точно пред паметника на човек свирещ на дудук пред хлапета дето го гледат.

Пред нас започва голямата пешеходна алея на града. Гюмри е доста уникално място и то по няколко противоречащи си взаимно причини - примерно само тук от целия свят може да се види арменска градска архитектура от Деветнадесети век - Ереван е простроен изцяло наново когато става столица през 1918, а другите градове или не са били достатъчно важни или са останали в Турция, където знаем как се гледа на арменското културно наследство. Тук, също така, може да се види най-силното руско влияние в градоустройството, защото градът възниква като главна база на руската армия в Кавказ и си остава такава и до днес. И, не на последно място - Гюмри е град, преустроен след срутване от земетресение и руско-арменската архитектура е била принудена да се съобрази с това - примерно никъде няма високи панелки, характерни за Съюза, всички сгради са максимално четириетажни, а градът е доста разплут.

Докато аз снимам паметника на свирача с който започва алеята, зад гърба си дочувам въодушевени нотки във венковия немлъкващ глас, по което веднага познавам, че темата на разговора е пари. Ах, нищо не разгорещява наш Венко така, както безкрайното циклене за пари! Говорейки за тях той навлиза във всякакви подробности и обстоятелства, описва всяка среща с желаната материя все едно праведен християнин - се докосва до света икона или все едно Гого вижда произведение на изкуството. Преди години в един влак на връщане от Белгия, пътувахме аз, Венко и Гого. Венко успя толкова да зацикли за това кой каква сума има да дава за общия билет, така запецна в някакви сметки и изяснения в продължение на часове, че му заявих, че ако още веднъж спомене думата "сума" до края на пътуването - ни дължи 5 евро. Венко игриво започна да се върти около това, за да покаже как може да говори за пари и суми без всъщност да ги споменава и мярката ми нямаше значителен ефект върху несекващия му брътвеж. Два-три часа по-късно обаче, Гого каза "Както е казал Тома Аквински в неговата книга...хмм...как беше...Гума Теологиа..." и Венко гневно го прекъсна за да го поправи: "Сума бе, каква гума, СУМА ТЕОЛОГИА" и в желанието си всезнаещо да поправя другите сам падна в капана. Разбира се, започнаха оправданията и цупенията, че той не се бил съгласявал на това, нямало било бас и никакви 5 евро нямало да ни дава. Цели две години минаха, докато успях чрез някакъв друг капан да го принудя да ни ги даде и с Гого до ден днешен си пазим монетките като ценен сувенир - не е шега работа да изцедиш дори и стотинка от Венко.

Та ето сега нашият майстор на Сумата се обяснява, как трябвало да съберем данък от личните си пари, за да има за онзи дето ще ни вози. Как той казал цена в долари, ама Венко предвидливо го превърнал в Евро, но най-добре да му платим в драмове (или пък беше в евро, никога не съм разбирал венковата логика). На мен идеите му, особено тая за данъка - не ми харесват и изразявам протест, обаче бивам затапен с това, че нищо не разбирам. Е поне ми остава задоволството, че министър на парите и човекът, който ще оставя да вземе решението е Жоро, защото ако беше Венко главата ни щеше да е (още по-) надута, а този циклеж никога нямаше да спре.

Докато другите броят пари, аз съсредоточавам вниманието си върху приятната пешеходна улица по която вървим. С кълдъръмче с арменски квадратни мотиви и много дръвчета (макар и нисички, очевидно от след-земетресението), уличката е много уютна и зелена. Има рекламни пана тук и там, а всичките магазинчета от двете и страни са заети и доста пълни, по нищо не можеш да отсъдиш, че си в забутан град в
икономически изолирана страна. Разбира се - закуска на лесно място няма, но това не ни изненадва. Опитвам се да дочуя хората които разминаваме - диалектът на Гюмри би трябвало да е по-близко до Западния арменски, отколкото до Източния характерен за останалата Армения, та се опитвам да открия разликите. Макар че за моето неопитно ухо двата диалекта звучат еднакво, и макар арменците от цял свят да се разбират едни с други без каквито и да е проблеми, двата диалекта имат съществени разлики, главно в произношението. По мое впечатление главната разлика е, че на Източния диалект едни и същи букви имат безгласно произношение - К, П, Т, докато същите стават на Г, Б, Т в Западния арменски. Има и букви чието произношение е наобратно, както и други дребни разлики.

На края на тази пешеходна улица е огромният централен площад на града. Но, първо, в дясно от нас има схлупена черна църквичка. Това а Катедралата на Света Богородица или по-точно, на Седемте рани на света Богородица (какви са тия рани?). Обкръжена от зеленинка от всички страни не си личи, че това всъщност е доста едра църква, но като влизаме веднага се вижда. Построена е през 1873-84, по време на бума на населението в града. При земересението обаче два от куполите и падат и в последствие са заменени с нови, старите обаче могат да се видят да стърчат в двора. Казвам "могат да се видят" а не "виждаме", щото ако някой беше чел по-внимателно щеше да знае да погледне за тях между дръвчетата. Вътре е това време точно преди службата дето всички се приготвят и се чуват песнопения, но това не ни пречи да се помотаем малко из нея, поне аз и Гого. Отвътре е доста по-просторна, и колоните и са доста тънички, освен това има прозорци, някак не съм свикнал арменските църкви да са толкова светли. Олтарът е истински красавец - със красива картина на Света Богородица и Исус в средата, и дървено пано боядисано в светло синьо съдържащо ред по-малки икони отстрани. Не мога да не забележа, че прилича доста повече на Източно-православен от всичко дето сме видели в Армения досега и да се чудя дали това не е от руското влияние, толкова силно през 19ти век. Чуват се песнопения на запис, които обаче запленяват Гого и трябва да го избутвам навън през постоянно събиращите се за службата хора.

Ето ни в средата на огромния пешеходен площад, доминиран от голяма статуя на смел конник, сочещ напред с меч в едната ръка и кръст в другата. Това е Вартан Мамиконян, на който площадът е кръстен (Вартананци). Водач на голямо възстание срещу анти-християнските политики на Персийската Империя през 5ти век, Вартан загива геройски в загубената от арменците битка при Авараир на 26 май 451 година. Въпреки победата обаче армията на персите също е в много тежко състояние и не продължава похода си към Армения, което довежда до продължаване на съпротивата и в крайна сметка постига целите на арменците - религиозната им свобода е разрешена с договор от 484та година, затова битката е считана за сериозна морална победа, а Вартан Мамиконян - за един от най-светлите национални герои. Около постамента има и три пешеходни фигури, изобразяващи други важни герои от времето на битката - Арменският католикос, един от въстаналите принцове и майката на Вартан. Теодор разказва някаква исторя, как в Бърно на центъра имал голям стърчащ паметник, който нещо тракал и местните лъжели, че всъщност е часовник и по някакъв сложен начин познават колко е часа, а всъщност просто от определено място се виждал и градския часовник на една кула. Това ми напомня за един виц, който обаче няма да разкажа тук.

Зад паментика има неработещ фонтан с монументални размери, а от другата страна на една улица се забелязва кметството на града с множество знамена отпред. Площадът е покрит с плочки с такъв сиво-розов цвят, че никой не може да сбърка в коя държава е. Наоколо има пейки и хора си седят спокойно на приказка, дори се вижда и едно красиво момиче да чете книга. Веднага си представям каква би била реакцията на глутницата ако я види, затова си трая и не я посочвам, а Теодор така или иначе се е разпенил в някакви технически детайли и не успява сам да я забележи с което опасността преминава.

От южната страна на площада е църквата на Светия Спасител, чиято реставрация продължава и в момента. Тя също е черна, но има изящни червени кантове по ъгълчетата. Обикаляме я и от другата и истрана има друг площад, обрамчен с хачкари от двете страни. Докато ги разглеждаме, започвам да разказвам историята на града. Едно време известен като Кумайри, Гюмри е средно-важен градец през Средновековието, За кратко че става център на съпротивата на Артавазд Мамиконян срещу Халифата в средата на  Осми век, а след падението на Средновековна Армения позапада. Отново прераства в градец след завладяването му от Руската империя на 12 Юни 1804-та година, когато оттук минават всички руски войски биещи се в Кавказ. След поредната Руско-турска война през 1829-та година, тук се преселват доста арменци от земите останали в Турция, заплашени от гонения и предпочели живота в Руската империя пред този в Османската (доста предвидливо в перспектива). През 1837 градът е посетен от самия цар Николай Първи и тържествено преименован на Александропол. Човек би си помислил, че го е кръстил така на брат си, Александър Първи, който завладява града на първо място, но не, Николайчо  вместо това почита жена си - пруската принцеса Шарлота, която, по-наблюдателните вече са забелязали - дори не се казва така (все пак, при покръстването си в Православната вяра приема името Александра.) Александропол става важна база на всичките руски войски в Кавказ и много бързо расте, достигнат от жп-линията през 1899-та година, която оттук се разклонява - за Карс и за Ереван. През бурното съществуване на Арменската държава 1918-20 Гюмри първо е център на комунистическо възстание потушено от Дашнаците на власт, а после е окупиран от настъпващата Турска армия. В Съветския Съюз през 1924 градът е прекръстен на прясно умрелия Ленин - Ленинакан и две години по-късно е ударен от силно земетресение (очевидно намекът от природата не е загрян). После е важен център на индустрията (и както обикновено - военна база), но населението му драстично намалява след второто и далеч по-силно земетресение през 1988 (споменато в предната глава), когато над 60% от сградите падат.

Хачкарите обаче са страхотни. Гого обръща внимание на един, на който има два грифона, чиито опашки стават ръцете на стилизиран човек. Аз пък забелязвам друг с големи житни класове. Повечето имат по един кръгъл символ на вечността в долния си край. Досещам се, че тези хачкари изтипосани в огромна редица на центъра на града не са случайни - това са хачкарите отбелязващи ужасното Земетресение и неговите жертви. Ето, от другата страна на църквата и голям съвременен паметник, показващ измъчени лица и ръце стърчащи от безформена маса - това е паметникът на жертвите. В средата на този издължен площад има още един неработещ фонтан, а в далечината се вижда друг паметник. Тъкмо се каня да обяснявам за земетресението и Теодор ме прекъсва с констатацията си, че кранът до църквата всъщност работи и продължава реставрацията си и в момента. Венко пък е учуден, че до самата църква се вижда нейния стар купол, който е бил сменен. Мисля, че точно тук и сега идва осъзнаването на земетресението като нещо съвсем реално дето се е случило преди някакви си 27 години и още има последици за живота в града, нещо което половината население помни лично. Безмълвни четем паметните плочи разказващи за трагичното събитие и благодарящи на различните хора и институции помогнали. Венко обръща внимание, че тия плочи били съвсем нови, едва ли не от миналата година. Питам господин всезнайко за паметника тогава, ама на, веднъж да ми трябва да знае нещо и той се проваля. Гледам паметника и си мисля, как и неговата символика е малко по-дълбока от просто изображение на жертви сред строителни отпадъци. Примерно, издължената форма на пирамида изглежда и като огън малко. Жената гушнала две деца най-отгоре може да е Майка Армения утешаваща дечицата си. Има, има доста скрита мисъл тук. И с цялата тая комбинация - паметник, плочи, хачкари, бивш купол и възстановяваната от кран коруба на църква без прозорци усещането е сякаш земетресението наистина е било вчера. Не е ли иронично, че тази църква на Светия Спасител е била моделирана по формата на катедралата в Ани, която в момента също е без прозорци, просто черупка очакваща по-добри дни или благоволението на самия Свят Спасител?

Започвам да си събирам разпръсналите се другари, но се оказва, че Гого отново е изчезнал. Този човек не трябва да носи кафяво, успява да се слее с пейзажа и после иди го търси. Все пак го виждам малко по-надолу, интересът му прикован от хачкарите надолу по площадчето. Събирам го, обикаляме площада отдолу и тръгваме приблизително наобратно но по леко различен път. Теодор и Жоро отново искат на магазин, всъщност май всички освен мен искат на него, така че намирам магазин и се спирам да ги изчакам пред него, обхващайки огромния площад с поглед. Всичко е 4-етажно, толкова е особено. В града има и още един голям площад, със сградата на университета и паметник на малко арменско момиче, но на нас ни се пада встрани от пътя и няма да го видим. За кратко се замислям дали да спрем до местната монументална статуя на Майка Армения, но и нея ще я видим след малко, макар и отдалеч.

На връщане по алейката забелязваме пепелник, под формата на бял дроб който пушачите да пълнят с цигарите си. Сладка идейка, не очаквам да я видя имплементирана точно тук. Или скоро е бил изпразван, или жителите на Гюмри са си взели поука от него и наистина пушат по-малко? Кой знае. Ето ни при колата, оказва се, че на 10 метра от там, където сме спрели има и пекарна. Един по един се натикваме вътре и награбваме огромно количество тестени изделия. Нямам обаче никакъв спомен от собственото си такова, значи май този път не съм уцелил.

38. Ден Осми, каучсърфинг, земетресението, Ал Бано и Ромина, драматична вечер с пир, промъкване

Сгушен по средата на задната седалка се наслаждавам на топлата нощ и усещането на островче от живот сред пълната тъмнина която настъпва наоколо. Вдясно от мен е Гого и решавам да го поразпитам за прочутия каучсърфинг, уебсайт с който откриваш хора на които можеш да гостуваш навсякъде по света за без пари. Гого е царят на каучсърфинга, правил го е вече десетки пъти в куп различни страни и градове, често заедно с Мими, имат вече дори някакви приятели с които редовно си ходят на гости. В сравнение с това моят опит е нищожен, ходил съм на каучсърфинг веднъж, в Копенхаген. Гого само това и чака за да се впусне в хвалебствена тирада за това колко невероятно нещо е това, как срещаш чудесни хора и колко много нови запознанства се правят, както и как да си направя профила по-харесваем за непознатите. Аз обаче , както по-голямата част от света съм доста по-малко социален от Гого и наистина ходя на пътешествия по-скоро за да видя и усетя местата, отколкото да се запознавам с хора. Разбира се и срещането на нови хора и чуването на техните истории е безкрайно интересно и приятно, само че ме натоварва повече отколкото постоянното разглеждане и попиване на впечатления, което е по-застъпено в моя стил на разглеждане. Все още ще пробвам да експериментирам тук и там с каучсърфинга, но не мисля, че някога бих достигнал висините в които Гого и Мими плуват.

Отпред Венко е взел думата и се е впуснал в тирада, която съм чувал вече достатъчно пъти, но за останалите в колата е много интересна - историята на хората, с които Ира е ходила преди Венко. Той разказва историите така, че да звучат смешно, все едно героите (разбира се с изключение на неговата Принцеса) са някакви пълни идиоти и некадърници, които не могат да направят нищо както трява. Някои изглеждат покъртително зле - примерно, единият прилича на Полуобувка от известната детска книжка за "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада";  други пък се държат изключително нескопосано и измислят абсурдни схеми - последният преди Венко пък и пратил фалшив парфюм от Англия през някакви румънци. Аз слушам отзад допълвайки историите, тайничко чудейки се дали парадът на пълните хаховци, на които се е натресло горкото момиче, е приключил или продължава и в момента.

Очаквам с нетърпение тунела на Пушкин, един от най-дългите пътни тунели в Армения. Кръстен е на прохода на Пушкин, който пък е кръстен така, защото великият поет минава оттук на път за Ерзурум и точно на прохода се натъква на каручката, караща обратно към Русия останките на известния сатирик и негов познат - Грибойедов, убит от гневна тълпа щурмувала руското посолство в Иран, история описана в "Пътуване до Ерзурум". Самият тунел обаче минава и заминава без да остави някакво особено впечатление, просто минута в различна тъмнина.
От другата страна ни чака малкият градец Спитак. В 11.41 на 7ми декември 1988 година тук наблизко удря катастрофалното земетресение с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер (която вече отдавна не се казва така). Градът е сринат из основи, съседен Гюмри също пострадва доста зле, както и множество села. Горбачов прекъсва държавното си посещение в Ню Йорк и долита моментално тук, заедно с конвои хуманитарна помощ от цял свят. Водачът на СССР е обаче тотално неподготвен за това, което го очаква и дори едвам се оставя да бъде убеден от секретаря на парламента Рижков да не се мотае насам натам из руините с лимузина, а после се оказва втрещен от това, че пострадалите бездомни хора го питат за Карабах, а не за нови жилища. Реакцията на СССР е бавна, обещават се жилища до една, после до две години, същевременно се моли целия свят за помощ, но въпросната се забавя покрай визи и други бюрократични промени. 28 000 души намират смъртта си, още 130 000 са ранени а половин милион остават без дом, част от които живеят във временни постройки и до ден днешен. Историята на ужасното земетресение обаче има и своите герои, примерно  въпросният Рижков който полага огромни усилия да улесни държавната работа и залива Горбачов с критика или френският учен и музикант Пиер Шефер, който води голяма група в спасителните операции. Група приятели пък оцеляват 30 дена в маза само със зимнина. В един от първите примери за разчупване на Съветския режим (кой би помислил, че падането на цялата огромна страна ще започне от две събития в този неин забутан край?) вестник Правда, а после и националната телевизия обвиняват некачествено-построените панелни блокове от времето на Брежнев за големият брой срутвания и загинали.

Спитак е построен наново и има приятен нов център припомнящ с паметници за трагедията. На гробището пък има желязна църква, направена от този материал за да бъде вечна и несрутваема. Ние обаче сме тук вече по тъмно и оставям консенсусът да реши дали ще спираме; Консенсусът е че няма, след като Жоро обяснява, че му е омръзнало от супер-депресарски места, където единственото което се е случило е ужасно. Продължаваме към Гюмри. Опитвам се да пусна пак Фадото, за да тормозя Гого, той обаче някак си се добира до музиката и ни пуска как Ал Бано и Ромина Пауър пеят Шарзан Шарзан. Аз всъщност много харесвам Ал Бано и Ромина, някакси много носталгично ми звучат. Спомням си как преди години бяхме на центъра на Будва с Венко и той тъкмо обясняваше че Ал Бано бил истинския певец, а Ромина не струвала, когато го осра птичка и цялата алея умря от хилеж. После го чистих с бутилка вода, а той повтаряше "Е, Лайно е това, колко да е мръсно". Каквото и да си мисли Венко (който също като мен има странен музикален вкус), за мен Ал Бано без Ромина е скучен, в допълването им е чара. Следва песента с която участват в Евровизия - Меджик, о Меджик и после - Феличита. Понеже никога не съм знаел за какво точно се пее в песните, карам Венко като специалист по италиански да преведе малко. По-добре да не бях го карал, текстовете са точно толкова скучни и безсмислени, колкото на песните на езици дето знам; магията е доста по-силна ако можеш да си мечтаеш, че пеят нещо смислено и дълбоко, а не за някакви филии хляб и други подобни неща изскочили от Венковия превод.

В шеги и италианска музика се приближаваме към Гюмри. Хотелът ни там се казва Златната Кайсия и би трябвало да е хем лесно намираем, хем доста централен, само че настава малко лутане тъй като първо блоковете на града се оказват доста големи, все пак е бил престрояван след земетресение и второ на предната пресечка на същата улица има друг хотел. Паркираме и започваме настаняването. Не знам защо за хотелите в Армения предварителната резервация означава само някаква бегла индикация, че ще идваме, всички са изненадани като се появим. Рецепционистът поне говори английски и ни обяснява, че е учил в Германия. Бързичко оправят две стаи за нас, една тройна за мен, Венко и Жоро и една двойна за Теодор и Гого. Това е доста добра организация, като се има предвид, че в ресторанта на хотела се вихри сватба, т.е всички би трябвало да са доста заети. Под звуците на арменски сватбени ритми започвам да стягам народа да ходим на вечеря. Намирам обаче Венко залегнал над телефона и интернета. Оказва се, че е решил да използува именно тази вечер да съобщи на Ира лошата новина от предната вечер - дето ще го пращат в командировка за няколко месеца и съответно му предстои дълъг и тежък разговор, защото трябва да я успокои и убеди, че всичко ще е наред. Оставям го да си говори и подбирам останалите бързичко на вечеря, преди да са почнали да му пречат и да го питат какво прави и няма ли да яде, мислейки си как ние сигурно пак ще се натъпчем като свинчоци, ама е добре да вземем и нещо за ядене на горкото създание.

Тръгваме да търсим ресторант, опасявайки се, че пак е станало доста късно и може да са позатворили. До един контейнер за боклук в малка пресечка зоркият поглед на Гого открива подпрени два доста големи портрета - на мъж с костюм и стърчащи уши и на жена със забрадка. Кои ли са тези хора, отдавна умрели и дотолкова забравени, че някой дори не е намерил място вкъщи да си запази портретите им? Какъв ли живот се крие зад леко стилизираните им лица? Чертите им не са особено арменски, но така и никога няма да разберем кои са - въпреки желанието на Гого да си вземе портретите им обратно, те се оказват прекалено големи за целта.

Все пак намираме на голямото автомобилно кръстовище в началото на пешеходната улица удобна и събуждаща апетита механа. Сядаме отвън на верандата и веднага се потапяме в огромното меню избирайки вкусотия след вкусотия. Аз нарочно наблягам на гарнитурите, защото откривам някакви страхотни вариации на картофи с лук и препечени гъби с кашкавал. Разбира се не се минава и без обичайните шашлици и кебаби, както и без постоянно-въртящи се половинлитрови халби бира "Гюмри". Теодор и Гого си делят някакво доста интересно ястие завито в хлебец, но естествено всеки опитва от всичко - на мен отново най-ми харесва това дето сам съм си избрал. Разговорът изпърво е доста весел, а после става сериозен и философски, обсъждаме различните си мнения по въпроса със сватбите, децата, бъдещето. С изненада и леко притеснение откривам, че съм най-големият фен на сватбите от цялата група - с Елито отдавна си мечтаем някой от малоумните ни приятели най-после да се ожени/мъжи и да ни покани на сватба, но пусто всички се скатават, пък и от този разговор перспективата не изглежда особено положителна, за модерния човек сватбите май се оказват маловажна отживелица. В един момент се обажда бащата на Теодор и двамата провеждат изключително странен разговор, центриран не върху факта, че единият от тях е в Армения, а върху това, че бащата е успял да спаси на Теодор немските номера на колата, дето той закара в България да и слагат български.

Както винаги като пия бира ми става тежко от нея, но този път не съм сам, всички са преяли и се клатушкат обратно към хотела. Гого отново се завира в малки улички, където намира графит на Мечо Пух и Прасчо и гърне с мед, естествено не оставя горкото мече да си хапва медец и ходи да му бърка в гърнето. Обратно пред хотела се оказва, че той е заключен. Венко не вдига, звънецът не работи, няма кой да ни отвори. Сватбата вече отдавна е приключила, но едната от терасните врати на ресторанта е отворена и на Теодор му идва гениалният план да се промъкне през нея и да ни отвори. Изразявам съмнения, че влизане с взлом в хотела може да не е най-добрата идея на света, но нищо не може да спре решителния Теодор и след малко виждаме ухилената му мутра през вратата на хотела, която бавно се отваря. Оказва се, че хотелът има и охрана, която обаче спи на стол в ресторанта и изобщо не се събужда нито от Теодоровото промъкване, нито от нашето влизане.

Горе Венко се още не е приключил разговора, но го прекъсва за кратко, за да ни посрещне. Изглежда изтощен и преживял доста, но доволен, май е успял да свърши това, което е искал. Не го питам какво е станало, а само - защо точно днес, след ден и половина ще бъде при момичето си и можеше наживо да и каже и да я успокои, телефонът е толкова...не-лично. Отговаря ми, че - да имала повече време да свиква. Е, щом така смята, тяхна си работа, приемам от венковото поведение, че всичко е наред и му връчвам половината си кебаб в руло, който съм му запазил от вечеря.  Венко се  премества да говори пак в коридора, докато ние се настаняваме, къпем и, незнайно защо - откриваме футболни бутонки в едното от чекмеджетата, ама са ни прекалено  малки. Къпя се и си лягам докато другите още се мотаят насам-натам и циклят някакви неща.