29. Ден Седми, хачкарите на Норатуз, разсъждения относно религиите, манастирът на стръмната скала, легенди за Тамерлан

След малко пристигаме в селцето Норатуз, което някога е било по-големичък и важен град на върха на малък полуостров издаден в езерото, разделящ го на северна и южна половина. Днес от важния град е останало обаче главно гробището му, пълно с многобройни хачкари от всичките векове от 9-ти насам. След унищожението на хачкарите на Джулфа от страна на Азербайджан, това е най-голямото останало средище на хачкари в целия свят. И наистина - ето ги, подават се иззад къщичките - цяло поленце по склона на полегат хълм, покрито с големи и малки, древни и нови, ерозирали и чудесно запазени хачкари.

Хачкарите са уникален символ на арменската култура без еквивалент по света. Още от древността има традиция за издигане на камъни по случай важни поводи, но през 9-ти се ражда истинското изкуство на издигане на кръстови стели - високи вертикални, обикновено правоъгълни плочи с гравиран кръст и различни други символи като плодове, хора, светци, пре-християнски символи, надписи... Макар и често служещи за надгробни камъни, те не са точно такива в стриктен смисъл - в древността най-често са били издигани за спасението на душата на някой човек, било той жив или умрял. Човекът обаче рядко е погребан под хачкара, освен това има и много издигнати със специални поводи, като сватби, военни победи и дори природни бедствия. През девети и десети век хачкарите са били издигани като висша форма на изкуство. После през 12-14 век са станали доста по-масови и доста по-разнообразни, появяват се все повече различни мотиви и изкуството достига своите върхове. След чуждите инвазии обаче създаването на нови хачкари позапада и прекрасните умения са поизгубени завинаги. През 17-ти век изкуството се възражда заедно с арменското национално самосъзнание и е живо и до днес, когато хачкарът вече не е толкова индивидуален символ, колкото на арменската идентичност като цяло. В момента има останали около 40 000 хакара по целия свят. И в България могат да се намерят няколко хачкара, макар и предимно новоиздигнати - Във Бургас пред арменската църква, под формата на паметник на жертвите на геноцида, във Варна в двора на арменската църква, в Морската градина и пред Археологическия музей (и трите паметници на различни неща), в София и в Пловдив и дори в Генерал Тошево, както ми казва уикипедия.
И така, ето ни пред прочутото гробище с около 800 образеца на прекрасното изкуство.Пред него има табелка и се спираме да я прочетем. Легендата разказва, че когато Тамерлан минавал оттук, жителите на града нямали шанс да спрат настъплението му, но се скрили и сложили по хачкарите копия и доспехи. Като видели отдалеч укрепения хълм монголците помислили хачкарите за войници и се оттеглили. Същото обаче съм чел да се разказва и за османските нашествия, така че не е съвсем сигурно коя точно е армията, позволила да бъде избудалкана така страхотно.

Гробището не е много подредено, навсякъде се виждат както много запазени, така и много оръфани и древни хачкари. Венко се чуди как се пръкват такива народи, дето всичко им е еднакво с някакви други, освен, примерно езика или пък религията. Като, да речем гагаузите. Давам му пример с аджарите, които са грузинци мюсюлмани и Венко уточнява, че се чуди по-скоро за народчета дето езикът им е различен, щото за религията е някак си по-ясно, просто са били покръстени в другата религия. Отделям се малко от този разговор, за да поразгледам групичка древни хачкари, чиито детайли са толкова ерозирали, че ги подозирам че са сред най-древните. Няма надписи обаче. Било е време, когато изкуството се е правило заради самото него, за прослава на Бога или хубавото или тъжно събитие, а не заради суетата или богатството на твореца. Било е време когато майсторството се е носело от уста на уста и не е било необходимо да се доказва чрез подписи.

Намираме стеничка от 5-6 хачкара един до друг и Жоро се крие на сянка в тях. Венко пък обяснява как имало църкви, дето не били гледали баш накъдето трябва. Аз му обяснявам, че за разлика от джамиите, които гледат към Мека, църквите са просто обърнати на изток, независимо в коя точка на земята се намират, а не към Йерусалим, примерно, защото това е символично и не трябва да се гледа на конкретно място за да се избягва идолопоклонничеството, за разлика от мюсюлманите, които се ориентират по един метеорит. Много са красиви тия хачкари, пълно с разнообразни и изящни кръстове. Минаваме по-нататъка към други интересни групички. Най-после намирам Гого да го питам защо нямат надписи и той ми казва, че цялата традиция с "Аз съм едикойси и направих тая църква" започва много късно и е супер-рядка, защото ти наистина не правиш църквата за себе си, а за света и защото скромността е много важна черта в ранното и средновековното християнство. Ето ни пред нов чудесен хачкар. Гого се взира в него и ни показва, как той изобразява трапеза, и различни храни, нещо което прилича на баница и някаква ножица. Има и нещо като колба с дръжка, което без съмнение е гарафа за винце. Толкова е живо това изображение, че чак ми се дояжда баница. Минаваме мънико по-нататък и ето нов красавец, съдържащ животинки., които много мязат на слончета, имат нещо като дълги хоботи отпред. Гого ни обяснява, че по-вероятно са говедца и ни обръща внимание как човекът до тях е на нещо като рало и как над главата му има трион, брадва и чук. Венко отбелязва, как ако тоз хачкар беше български, над главата му щеше да има само тесла и открива поуката от тоя хачкар като "Днес возиш, утре те возят" и в думите му има много практическа истина. Човекът с ралото държи нещо като кръст с точка, което е мотив, който Гого е открил и на друг хачкар. Посочва ни, как са толкова древни, че прилиат на петроглифите на върха на планината между нас и долината на Воротан, които поради отдалечеността и висоината им не успяхме да видим на това пътешествие. Докато Гого ни обяснява, ние вместо да го слушаме затъваме в прозаични битовизми като как вкъщи нямам тесла и дори клещи и колко ужасно е това. Венко пък си имал всякакви инструменти, макар че едва ли ги е използвал.

Ето ни пред нов красив хачкар, изобразяващ пиршество. Гого ни сочи детайлите и всички разсъждаваме по тях. Отново има ножица и се чудим защо, Гог предполага, че това тук явно е било някаква култура на средновековни коафьори, Теодор обаче има далеч по-хитрото предложение, че сигурно просто са използували ножици, за да режат хляба си, който и без това е плосък и на листи. Краката на човечетата под масата са много дълги и не отговарят съвсем на бройката хора. Жоро ни сочи, как едно човече със странна шапка всъщност държи крака на другото и това изглежда доста странно, та стигаме до извода, че нещата под масата може да не са крачка все пак. Зад пируващите хора има някакви инструменти и бегло се чудим, дали това, което се подава там не е ъгломер, но аз предполагам, че в средновековния контекст това може да е лък. Гого чак сега осъзнава, че най-близкото нещо с формата на лък, което нашето поколени познава и е използвало е било ъгломер и колко тъжно е това. Нали сме вечна контра на всичко, Теодор бърза да се обади, че е използвал лък, аз пък обяснявам, че всъщност никога не съм намирал голям смисъл в ъгломера, който винаги носих на училище, но никога не използувах. В последствие ще прочета, че този хачкар е сред най-известните на гробището и изобразява сватба. В ретроспекция - малко е тъпо, че не се досетихме.

Жоро се губи за малко, да снима неща в далечния край на гробището. Теодор пък излиза навън да пие кола от будката пред гробището. Хрумва ми, че освен дето съм жаден в момента, много бих се радвал да си имам бутилка на която пише на арменски и си взимам една малка фантичка с арменски надпис, докато чакаме на една сенчица да се съберат останалите.

Качваме се на колата и потегляме към недалечния манастир Хайраванк. Разбира се на детелината добрият стар Венко си казва, че от доста време не се е губил като хората и минаваме по доста особен начин, за да се качим в правилната посока, но след десетина минутки спираме пред манастира. Гого отново пуска магическия арменски дудук на телефона си и аз снимам манастира потапяйки се в атомсферата. Но за разлика от при Кор Вирап, тук гледката е към чудесното езеро, на висока скала над което е построено това манастирче, а не към отдавна изгубения символ, така че тъжната музичка не отговаря толкова добре на настроението на мястото.

Първо се качваме до манастира и минаваме зад гърба му, да се насладим на чудесната гледка на езерото. Изксрящо синьо е, толкова е красиво. Отсрещният бряг едва едва се различава пред нас, а на юг се губи в омарата. Венко разказва, как Лаго Маджоре било най-хубавото езеро, което бил виждал някога. Да кажеш това точно тук, докато се наслаждаваш на тая прекрасна синя вода, на това спокойно място, на този чуден скалист бряг, си е направо грубо пренебрежение на чудесното езеро пред нас и му отбелязвам, как той едно езеро е виждал и затова сега това е най-хубавото езеро на света. Той обяснява, че не е виждал само едно езеро, ами поне три. Обяснявам му, че Лаго Маджоре има Швейцария от единия край и това малко го разваля, като изцапано е с богаташките им вили. В това време Гого и Жоро обясняват как Лаго ди Гарда било една мизерна "секня", предвидена за немски туристи. Чудя се дали секня идва от "изсеквам се" или от "сека", но ме е страх да попитам, и в двата случая обаче съм съгласен с мнението им за езерото Гарда. Точно на юг се вижда полуостровчето, на което е Норадуз и блатцето образувало се от тази му страна. Точно на север пък е друго мъничко полуостровче, на което са останките от древна крепост, макар и прекалено мизерни за да заслужат нашето внимание. Теодор нещо ходи опасно близо до ръба на скалата. Питам го отде ги е извадил тия обувки, с които така добре се катери, за разлика от онези от преди 2 дена и той казва - от куфара. Най-накрая целите му стават ясни, всъщност той просто си търсел място с удобна гледка към езерото поради телесните потребности на пикочния му мехур. Опитвам се да разбутам останалите да му осигурим малко самота, но не се получава, следват коментари относно дебелината на струйката и се споменава дори песента "Топъл дъжд". Сега дори единствената снимка, кояот Жоро направи на езерото от тая точка съдържа по средата си и блаженото изражение на облекчение по Теодоровото лице.

Обикаляме пак манастирчето и влизаме в него. И това място има легенда с участието на Тамерлан, явно минаването му с войската оттук е било голям хит сред местните легендотворци. Та значи, имало в тая църква един много праведен поп. КОгато дочул, че войската на Тамерлан приближава и оставя след себе си само трупове (освен, явно в Норатуз, където знаем как просто са подминали), праведният поп от отчаяние се хвърлил в езерото. Обаче вместо да се удави, станало чудо и той проходил по водата, като същински Исус. Дори варваринът Тамерлан бил впечатлен от това чудо и обещал на попа, че ще изпълни едно негово желание. Попът си пожелал Тамерлан да пощади живота на всички селяни които църквата можела да побере. И вие ли се питате що направо не поискал да се пощади живота на селяните? Но да се върнем на историята - Понеже църквата била мъничка, Тамерлан се изсмял и се навил. И почнали селяните да влизат в нея и влизали и влизали...и накрая влезли всички. Тамерлан побеснял от яд, щото помислил, че нещо го мотаят тука и влязъл да види с очите си какво става в тая църква. Тя обаче била съвсем празна и Тамерлан видял как попът превръща последния влязъл в гълъб и го пуска през тясното прозорче. Та така тоз ми ти поп спасил всичките селяни от яростта на злия покорител. Интересно е обаче как Тамерлан е останал в арменските легенди като някакво особено природно бедствие, груба варварска сила, с кяото не може да се водят преговори или да се победи, а от която просто трябва да се спасяват хората. И наистина 14-тия и 15-тия век не са били лесно време за арменците. Политически разпоксъана страната не е могла да окаже никакъв отпор нито на монголците, нито на Тамерлан, нито на турците идващи и отиващи си като приливи и отливи. Като човек ете историята на този период, тя е пълна с героични временни спасения и големи трагедии. Всяко малко княжество е оцелявало на своя глава, а много често армията на Тамерлан е минавала отнякъде помитайки всичко по пътя си, точно като природно бедствие. Последният пирон в ковчега на средновековната столица Ани също е бил запит от Тамерлан при поредното му завоевание. Точно както и с монголската инвазия два века по-рано и армията на Тамерлан с нейната модерност, мобилност и безбройна численост се е оказала непреодолимо препятствие пред всички страни в региона и единственото, което са могли да направят арменците са въпросните героични спасявания от някой град или наджеждите за чудеса като описаните от легендите.

Църквичката е доста схлупена и тъмна. Стената е по-черна от обичайното почерняване на камъка, мисля че тук са горяли и огньове някога. Гавитът, който изглежда като че е от най-древните гавити - някак си по-малък и простоват - отново има куполче с дупка, гравирано на доста особени ромбове от плосък и грапав камък. Има и малко иконостасче, където са подредени доста икони. Църквата (посветена на Свети Стефан и датираща от 9ти век) също е много тъмна. Куполът и обаче е построен от камъни с различен цвят, мисля че е добавен по-късно или просто подменен в някой момент заради разрушения. Виждам високо горе прозорчето, откъдето попът е пускал гълъбите. Гого пак си мънка под носа и нищо не чувам от умните му приказки. Този манастир обаче е известен предимно с разположението си, а вече видяхме гледката, така че спираме да се мотаем и тръгваме към новите приключения в северния край на езерото.

28. Ден Седми, Мартуни, опит за убийство на езеро, закуска, Гавар, градовете с партизански имена

Събуждам се преди будилникът на телефона ми да иззвъни и се чувствам изключително бодър и, направо - здрав. Жоро и Венко вече са станали и се пробват на банята, в която все още не е потекла топла вода. Както още вчера съм планирал, докато другите се оправят аз се изнизвам за двайсетина минутки да поразгледам Мартуни. Малък, но симпатиен градец. Наименован е (също както и града в Карабах с това име), на Александър Миясникян, прочут арменски болшевик и първи председател на Арменската ССР, на който това му е бил партизанския прякор. И тъкмо стигам на площада разделен на приятна градинка пред кметството и пуст асфалтен квадрант пред читалището и забелязвам паметника му в северната половина (тази с асфалтената пустош). Край него има цветенца. И в градинката пред общината също има доста цветя, вобще градът ми прави доста приятно и пъстро впечатление, макар че не е особено забележителен. Има и доста живот, хора в ризки отиват насам натам по работа, а дядовците седят по пейки и обсъжат градския живот. Гледат ме малко странно дето се мотая с камера наоколо. Ах, добрия стар червен камък, и тук всичко е от него. Време е обаче да се връщам, видях всичко интересно в Мартуни.

Но къде е езерото, нали трябваше да е на езеро - ще попитат по-наблюдателните читатели. Да, ама не. Градът е бил някога на брега на езерото, обаче по времето на Сталин съветските инжинери (съвсем същичките отговорни за изчезването на Аралско море) правят проект за източване на почти всичката вода от езерото Севан за напояване и засяването му с дъбови горички, в следствие на което дълбочината трябвало да намалее с 55 метра, а обемът му да стане една десета от оригиналния. Всичко това, разбира се е било решено без съгласието на местното население. Прави се ВЕЦ на река Храздан и започва копаенето на разни тунели които да извеждат водата. В може би единствения пример на положително влияние на Втората Световна Война, началото и прекъсва цялата работа по езероубийството, но след нея усилията продължават. Нивото на водата пада с над 20 метра, а обемът и става наполовина. Най-после "Бащата на Народите" се гътва и проектът и екологическите му последици са преразгледани. Оттогава насам, вече 60 години арменците се опитват да взъстановят езерото до оригиналните му размери, процес бавен, трудоемък и не съвсем успешен. Първо се затварят ВЕЦ-овете, после се прави тунел под високата планина, така че река Арпа (на която се намират Вайк и Йегегнадзор и която се изтича в Нахичеванската област)  да се изтича в езерото и да го пълни, но това не довежда до сериозни резултати, а тунелът до река Воротан (мда, същата от Дяволския Мост и Сисиан) е завършен чак през 2004та. Оттогава насам нивото се държи стабилно и се покачва с едва забележими, но все пак реални темпове и в момента е езерото е "само" 15 метра по-ниско от оригиналното и водата в него е 60% от истинския обем. Мартуни обаче вече не е на езерото, нито пък Варденис. Екологичният баланс също е нарушен и много видове не са успели да се адаптират добре на внезапното премахване на жизненаат им среда.

В хотела всички са почти готови и Жоро вече реже динята за закуска. Теодор се чувства доста по-добре от вчера, а Венко макар пак да е разстроен (продължавайки разстроеното си "турне") вече не е медузата дето беше вчера и с готовност става първия ни шофьор за деня. Теодор обяснява кой кран в банята с кой друг кран и с коя тръба е свързан, по всико личи инжинерните му умения могат да обяснят всичко в тази баня, освен как да дойде топлата вода. (Пренебрежението към опитите на потенциалния откривател да намери очевидното усещащо се в израза  " да откриеш топлата вода"  явно не въведено от някой, който е трябвало да дели кола с 4 човека след като никой от тях не е могъл да се изкъпе.) Динята не е много сладка и е от този розовия тип, обаче все пак закуската е много свежа и приятна. Жоро ни снима как я нападаме и отива да повтори моята разходка от по-рано. В това време приключваме закуската си и събираме багажа и го изнасяме до колата. След малко Жоро се завръща и всичко е готово за потегляне.

Венко се е завърнал на шофьорското място, а аз на навигаторското. Малко след излизането от града езерото най-после се показва пред нас и тръгваме по пътя от западната му страна. Водата е синя и бистра, в далечината бреговете се губят в мъглица, а слънцето пече отгоре, денят е чудесен за прекарване край езеро. Гого иска да му дам арменското знаме на прът и го подава през прозореца да се вее докато фучим по пътя. Аз също вадя това на Карабах, много е весело, една кола дори ни бибитка. Само че се движим достатъчно бързо, че насрещният вятър да е доста силен и се уморяваме и прибираме знамената.

Стигаме голяма детелина на пътя, чудо каквото не сме виждали досега в Армения. Венко пак прави някакви опити да ни загуби, но го упътвам навреме и подкарваме към Гавар. Гавар не е някакъв особено хубав град, просто днес имаме сравнително малко път и можем да си позволим да го видим, а е и добре да се позакуси и нещо по-съществено от динката. След малко къщите започват да се редят край нас. След нова намеса на вещия ни навиатор спираме в единия край на огромния централен площад, който съдържа няколко кръстовища, градинки, множество административни сгради, нещо като автогара и, както ще разберем - пазар.

С излизането от колата Гого крещи "Зияяя, Зиаяя", в явно напомняне на любимия на всички нас (освен май Теодор, който е прекалено малък да го помни) детски анимационен сериал Тайнствените Златни градове, където три хлапета  (едното, на име Зия) обикалят Америките в търсене на различни неща и се срещат с древните цивилизации и техните останки. Ах, чудесен сериал беше, макар от ретроспективна гледна точка да омесва културите прекалено много; още потръпвам приятно ако чуя мелодията му. Стигаме до консенсус (или по-скоро личното ми мнение), че в нашата малка групичка Гого отговаря на Зия - сиреч артистичната мацка чиито съвети всички винаги пренебрегват. Отправяме се първо към църквата на Света Богородица, която е големичка, черно-розова и доста нова (1905та година) Вече забелязвам у другарите си досада от църкви и не мога да ги виня, но все пак всички влизаме. Има мраморен под на шахматни черни и бели квадрати, много е странно като за арменска църква. Също така има повече прозорци от обичайното, което създава сравнително светло впечатление. По стените има окачени икони и съзираме на една от тях Исус, чиито черти доста наподобяват тези на характерен арменец. Гого отбелязва, че и в католическите, че даже и в православните цървки Исус много рядко изглежда като евреин, какъвто всъщност би трябвало да е. И това е доста логичноот гледна точна на средновековната култура на омраза на другия - все пак евреите са били традиционно подозирани и недолюбвани от християните, кой би искал да види разпнат на кръста зад олтара в църквата един симпатичен носат евреин,, създаващ повече въпроси отколкото отгварящ? Виждаме и Бог на друго изображение и приликата с Исус и арменците е лесно разпознаваема - арменският Исус определено се е метнал на татко си. Гледам купола високо над мен. Всъщност един интересн факт - до построяването на новата катедрала в Ереван преди 10-тина години тази църква е била най-високата църква в цяла Армения

Излизаме и продължаваме разходката си по площада. Ето го и паметникът на Камо - друг известен арменски партизанин и другарче на Сталин от годините, когато той е бил просто мустакат антицарски терорист в Кавказ. Гавар се наричал Камо между1959  и 1991 година. Преди това пък се е казвал Нор Баязет, кръстен така защото е основан от изселници от град Баязет (дн. Догубаязит) преселили се тук през 19-ти век.

Пред читалището е спрян малък кафяв автобус ПАЗ с газови бутилки на покрива, следва отново Теодоро-жорово зацикляне по въпросите на газовите уредби и смисъла от бутилки на покрив.В самото читалище пък има туристическо бщро предлагащо билети до далечни дестинации като Киев, Петербург и Москва. Най-накрая намираме и магазинче и всеки си взима нещица по свой вкус, както и колективно вино с нар за довечера. Взимам си арменски шоколад да опитам - в тази страна всичко сладко е направено от една и съща компания, казваща се Гранд Кенди. Тя е взела стария соц сладкарски завод, реновирала го е и сега е регионалния лидер в производството на сладки неща, изнасяйки много и за Грузия и за Русия. Хапвам и някакви байкалчета, че не съм ял такива от 20 години, те обаче започват да се топят в жегата. Теодор ръфа парче салам, а Венко си е взел едно много приятно пушено сиренце. Сядаме на стълбите пред читалището да си похапнем. Разказвам как като малък съм бил супер-злоядо дете. Като съм навършвал три годинки (или може би четири?) съм поискал за рождения си ден цял ден да не ям нищо. Родителите ми се съгласили, макар и с нежелание. И когато денят минал, на следващата сутрин майка ми ме карала да закусвам, аз съм и отговорил - "ама нали имах подарък". След което става дума затова кой на каква възраст за пръв път е близал близалка или е пил кола. Венковите родители му дали да ближе близалка на пет години, за да се отврати и да не иска после пак.

Нахранваме се и тръгваме да обикаляме другата част на градеца. Жоро разправя, как веднъж си взел нар, и съквартирантката му (холандка) го попитала "А какъв е тоя странен лук дето седи на прозореца в кухнята". В това време Гого бива ущипан, но за съжаление историята мълчи по въпросите от кого и с каква причина. И изведнъж край нас се зареждат сергии и попадаме насред някакъв пазар, а отстрани в сградата има и покрит такъв. Знаейки как Гого реагира на пазари се опитвам да му отвлека вниманието и да се изнижем тихомълком, но не успявам - Гого започва да крещи "ХАЛИИИ, халии, искам в ХАЛИТЕ" и веднага хуква между сергиите и влиза в покрития пазар, където хората продават зелки с кантари от преди 30 години, анцузи и килимчета и всички гледат странно ентусиазирания рус човек, който крещи между срегиите. Групата се дели на две части - двама отиват направо към колата да занесат покупките, а двама сме специалните части натоварени с мисията да извелкат Гого и да спасят горкия пазар от него. Гоговият екстаз от пазарите обаче не включва закупуване на нищо и след като се е докоснал до всички възможни зелки и анцузи най-после се оставя да бъде изкаран навън и поведен към колата. При нея Гого се опитва да излъже Жоро, че вместо да хвърли торбичката с боклука, е изхвърлил торбичката с храната, ама Жоро не го познава от вчера и лъжата не успява. От площада се вижда един интересен хълм с гробище, но тъй като точно сега се каним да отидем на едно друго гробище, при това най-известното в Армения - решаваме да пропуснем градското такова на хълма. Качваме се в колата и отиваме обратно към детелината.

27. Ден Шести, на дълъг път, бавното настъпване на лудостта, краят на войната, Орфей и прасетата, коняк, дай на мене граха, Боса по Асфалта, хотел Соц

Ако на някой от читателите не са му интересни нашите разговори, по-добре да прескочи тази глава, в нея има много малко забележителности и много возене и приказване на глупости.

Возим се и си обсъждаме различни темички, Жоро кара, а аз седя отзад. Венко се прави на умен, разказвайки нещо за руските императори, аз пък се правя на по-умен зацикляйки за китайските династии Уей и Су през 3ти век и как си имах книжка за китайска история. На никой не му се слуша естествено и Венко цитира (не помня с причина или без) един от идолите си - поета Трендафил Акациев:

Марули, марули, марули!
Безкрайно зелено поле!
А в него седи и се пули
едно заблудено теле!

Хапни си теленце, хапни си
марули и прясна роса
Ох, как ми се иска да клекна
и аз да паса. Да паса!

Смълчани от внезапния изблик на поезия разсъждаваме върху дълбочината на стихчето и неговите очевидни и скрити смисли. Аз пък се чудя как след всичко дето сме учили в училище народната поезия на Трендафил Акациев (някой освен мен и Венко помни ли го? И знаете ли къде сте го виждали?) е това, което се е загнездило в мозъка на Венко, а не всичко което са ни карали да учим наизуст. Жоро разказва как ходил на подборен по лингвистика, където се случило нещо интересно, но, уви, не е записано какво, трябва да го попитам. След поетичния цитат пък вече събудения Венко ни разказва как италианците имали песен за завършването на всякаква степен в която псували завършващия и ни я изпява. Звучи дори по-грубо отколкото си представях, не е ясно това дали е заради невръзващия се в ритъма брой срички на псувнята или заради венковите отчайващи певчески умения. От диска удобно започва тъжна песен за Карабах, чиито текст не разбираме но от мелодията човек може да си направи извода че е поредната песен за прекрасната земя и това прекъсва венковите певчески напъни и го прехвърля в друга област на несполучливите изкуства - разказването на тъпи вицове дето всички сме чували най-късно преди 10 години. Слава Богу, поне тях не съм записал. Някой казва, че бил виждал реклама на Панорама по телевзията и се чуди защо предаване като Панорама би се нуждаело от реклама, не знаят ли всички какво е то. Теодор е голям фен на Панорама и редовно я следи. Аз пък съм голям фен на Бойко Василев, защото е отразявал войната в Карабах когато на никой в България (освен евентуално на арменците) не му е пукало за нея и защото и до ден днешен информира периодически за ситуацията там, в резултат на което е обявeн за персона нон грата в Азербайджан и разказвам това, споделяйки надеждата си книгата ми да стане толкова популярна, че да последвам неговата съдба. А пък по темата с абсурдните реклами си спомням как по време на Европейското първенство през 2000-та година имаше реклами на Кораборемонтния завод във Варна и оттогава се чудя защо един такъв завод би имал нужда да се рекламира - аз или имам кораб и знам къде се ремонтира той, или доста по вероятно не притежавам такъв и КРЗ-то не ме касае.

След разклона за Ванк пътят става чакълен и нашата скорост се забавя доста. Все пак като стигаме на хълм над Сарсангския язовир спираме да погледаме гледка. Под намаляващите лъчи на следобедното слънце язовирът блести със особена, приказна светлина и се извива като сребриста огледална змия в долината под нас, отивайки далеч на изток. Искаше ми се да отидем и натам, към Мартакерт, един от най-пострадалите арменски градове във войната, но за съжаление не остана време и за него, а и този път не ни позволява да се придвижваме особено бързо, а пък имаме 150 километра до нощувката. Зад гърба ни една Лада Нива профучава с 60 взимайки завоя много бързо и хвърляйки малко камъчета по нас, докато си правим снимка и това предизвиква събуждането на позамрялата отдавна дискусия дали пък нямаше да е по-добре да си вземем Лада Нива за пътешествието. Теодор беше главния противник, защото Нивата се килвала много лесно, понеже имала висок център на тежестта, а всъщност всички сме доволни, защото в нея би ни било наистина прекалено тясно.

Гледаме отново язовира и попиваме от спокойствието на средата. Птички припяват, слънцето залязва и единственият човешки звук който се чува е жоровото сменяне на обективи. А само до преди 20 години тук е имало война, танкове и бомбардировки, планове за разрушаване на язовира от всяка от двете страни и какви ли не други абсурди. След като арменците завземат регионите около Карабах войната влиза в последната си фаза, която се явява най-безплодна за всички, но и най-кръвопролитна. В нея фронтът е ясно определен и промените в него са минимални, но армиите вече не са полузависими парамилитарни групички с подръчни оръжия биещи се помежду си, а редовни армии с истинско въоръжение. В резултат от постоянно покачващият се брой жертви, липсата на промяна по фронта и кризата в която са и двете (трите) държави примирието става наложително и международните посредници както от Минската група, така и от Русия се опитват да го постигнат. Най-накрая вече придобилият пълна и неоспорима власт президент и бивш комунистически лидер на Азербайджан Хайдар Алиев се съгласява на прословутото примирие и то е подписано през пролетта на 1994. В годините след това Алиев редовно преговаря с арменските президенти (те, за разлика от азербайджанските се сменят от време на време) и често страните са близко до подписване на мирен договор с много компромиси на всяка от тях. Арменците са съгласни да връщат териториите завладени околко Карабах и да дават пари, Алиев почти се съгласява да пусне Карабах да си ходи и да получи обезщетение...но мирът и компромисите са доста непопулярни сред вътрешната аудитория на двете страни и така и не се получава, в това време Алиев се упоява от абсолютната си власт и прави най-голямата си грешка - засилва култа към личността си, подготвя сина си за наследник, промива мозъка на следващото поколение така че то да забрави, че мирът е съществувал някога и е, съответно, възможен и като резултат прави мирният договор невъзможен без личното му участие. И когато умира през 2003та всички компромиси на които страните са били почти съгласни са махнати от масата и там остава само омразата, подклаждана от Азербайджанската пропагандна машина. В Армения пък умереният президент Тер-Петросиян е изместен от възникналите в сложната обстановка на войната нови лидери - първо Кочарян, а днес - Серж Саркисян, всеки от които е бил президент на Карабах преди да стане арменски и лично участвали във войната, съответно и от арменската страна политиката става все по-твърдолинейна, а настроението на радост от победата кара хората да са все по-малко склонни на комрпомиси. Както Де Ваал казва - тази война може би не е била най-страшната в света, но мирът определено е най-лошия възможен, с армии по фронта, без контакт между двете общества и обикновените хора, с индоктринация която води хората във все по-голяма омраза на "другия", с икономически блокади, от които пострадват и двете страни. Стига се дотам, че при откриването на строежа на жп-линията между Азербайджан през Грузия за Турция, азербайджанският президент Илхам Алиев акцентира не на това колко ще е полезна линията за държавата му и за разбирателството между народите, а на това как тази линия ще направи Армения още по-изолирана и западнала.

Но да се върнем на нашето си пътешествие. Качваме се в колата и продължаваме по пътя, който слиза и тръгва на изток покрай язовира. Някъде тук е последният кратък асфалтиран участък по пътя, оттук, чак до Армения всичко е чакъл, макар и добре заравнен. Този път минава през окупирания от Карабах Карвачарски район на Азербайджан, където преди войната е имало кюрди и пътят пресича високата планина и излиза на югоизточния ъгъл на езерото Севан в Армения.  Тъй като връщането на Карвачарския регион е едно от условията, които арменците са били готови да изпълнят, развитието на този път, макар и създаващ втора връзка на Карабах с Армения е малко поизоставено - никой не е искал да прави път в територия дето може би ще трябва да се даде на врага. Все пак явно икономическата ситуация е натежала пред стратегическите цели, а може би мирния процес изглежда все по-безпътен и забил, така че - бях чел, че ще разширяват и оправят пътя тази година. Този изключително широк равен чакълен път може би се пада просто етап от строежа, защото не ми се вярва, че втората връзка на Карабах с Армения е постоянно в чак толкова ужасно състояние.

Друсаме си се бавно по пътя, а аз разказвам историята за английския войник, когото спасих веднъж. Спасих е силна думичка, просто беше в безизходна ситуация в която сам се е вкарал, загубен посред нощ в една пустош в друга държава и скрил се в храсти, трябвайки да е на съвсем друго място сутрнита. Намерих го, чух историята му и му спрях тир да го закара до там. Тъкмо приключвам и съзираме в ливадката до пътя кротко си пасе едно стадо от около десетина прасенца. Ау какви са хубавки, розовки на черни петънца. Гого се разкрещява "Аз съм Орфей и мога да говоря с животните, пуснете ме да си поговоря малко с прасенцата" и ние спираме, макар че го предупреждаваме да не ги пипа ако може. Гого се приближава чевръсто през ливадата и веднага привлича вниманието на прасетата, които бързичко се скупчват около него. Венко констатира, че Гого явно наистина е Орфей, защото в момента им говори, а те го гледат с жив интерес. Скоро обаче май разбират, че Орфей е един фалшив Бог, който няма да го храни и си тръгват пак да си дирят храница сред тревите. Въпреки опитите си да ги погали - май не успява и след малко се завръща. От другата страна на пътя пък ръждясва някаква военна машина, може би древен бронетранспортьор. Някъде тук е навлизането в Карвачарския район, който не е оригинално част от Карабах в границите които Сталин рисува.

Гого (или пък Жоро) обяснява, че с нас бил като немска баба на Шпаргел-тур, където ги товарят в един автобус и ги водят по различни места да ядат аспержи. Това напомня на Гого, че още не е ял чироза си и изявява желание да го извади насред колата, което предизвиква опит на седящия до него Теодор да започне да го налага, аз разбира се също се включвам - как бих изпуснал един хубав бой на задната седалка. Отпред пък идва темата за расизма, който се лее от българската телевизия под формата на коментарни предавания и колко често водещите им се правят, че се занимават с някой проблем, а всъщност по-скоро го създават чрез действията си. Този разговор имаше и имена, но...бележка 3. С Гого разказваме на останалите за пра-стария грузински патриарх и чуденията ни от онази вечер, след което следват спекулации за всички (небогоугодни) дейности в които един обездвижен патриарх може да бъде въвлечен против волята си, ако обгижващите го хора не са толкова праведни или са просто чужди агенти.

Нощта постепенно се спуска, а ние едва едва пълзим напред с 15 км в час. Бях се надявал да спрем на манастира Дадиванк край пътя, но табелките казват, че все още е далече - когато най-после минаваме край отклонението за него тъмнината вече е пълна и няма смисъл да се отклоняваме. Ех, жалко, макар и малко поразрушен Дадиванк все пак е сред най-хубавите манастири в региона, а в пътеводителя го наричат и най-тайнствения и мистичен манастир на Карабах.

С падането на нощта правим малка спирка за тоалетна/близалк край пътя на едно особено красиво място, където сме попаднали в нещо като каньон. Наоколо планините завършват със страшни отвесни скали, а реката бумти долу в тъмнината под нас. Венко вече се е взъстановил достатъчно от целодневния си ступор и предлага да смени Жоро на шофьорската позиция, защото човекът наистина е карал цял ден по ужасни пътища, има нужда да почине. Когато обаче става ясно, че Жоро ще дойде при нас на задната седалка, той веднага дава чудесната идея да разлеем малко коняк, да ни стане по-весело по пътя, изважда там разни канчета, а аз си приготвям едно от шишетата за вода, че да не пия заедно с другите, нали още може да съм болен. 11-годишен арменски коняк за 34 евро едва ли е бил пит по по-абсурден начин, отколкото от холандско пластмасово шише от Севън-ъп с аромат на череша (който си взехме с Елито от Холандия като бяхме там за ден, защото в Германия няма такъв.)

Тръгваме отново и докато Венко и Теодор внимават за пътя, а с Жоро пием бавно и се наслаждаваме на страшната природа която ни заобикаля (по-скоро плод на знанията и въображението ни, отколкото на реално наблюдаеми посред нощ неща), в колата неусетно настъпва Часът на Гого! За щастие (или нещастие, в зависимост от гледната точка) обаче, за разлика от други часове на Гого, този път по-голямата част от свързаните истории (часът на гого включва освен това и много несвързано плещене на глупости) са записани и то със собствените му думи. Първо започва с истории от училище, за Зибата и за Физико-Флинтстоун. Кои са те? Ами ето личното му резюме по въпроса: "ЗИБА беше заместничка по математика в нашата гимназия. По принцип знаеш как е много по-лесно да се вземат заместниците на подбив и да им се измисли прякор според външния вид. Но при Зиба отидохме доста далеч. Целия клас реши че тя прилича на някаква кръстоска между земноводно, жаба и риба, и затова я нарекохме Зиба. Естествено, символът на Зиба беше числото 3 (което не само прилича на буквата З, но и показва триединството на Зибата като същество). Та за всеки учител си имахме име. Георграфът беше Г-н Лино, защото приличаше на един шишкав италианец който продаваше кианти по някакъв български телешоп по ЕвроКом или Диема или някаква малоумна подобна кабелка. Имахме и Мики Маус, и Покахонтас (една баба с плитка), и Диплодонa (sic), която беше една висока учителка по френски . Имахме Бременното Копеле - една младичка и много приятна учителка по Етика и Право, която просто по едно време забременя. А госпожата по физика имаше къса коса и много приличаше на Флинстоун, така че я наричахме Физико-Флинстоун, и всеки път я чакахме да отключи пещерата (кабинета по физика). Но Физико Флинстоун беше строга. Веднъж  написах текста на старата градска песен "Черен Влак се Композира" на дъската и тя като влезе в стаята ми написа забележка в бележника."

 Аз пък зациклям по една моя любима тема - за думичката "моля", в употребата и след "благодаря", употреба, която никога не съм разбирал. Защо човек казва "моля" като му благодарят? Съкратено от "моля пак заповядай" ли е, и ако да, защо някой би молил другия да заповяда пак да иска услуга, след като всъщност това е лицемерно? Или може бие съкратено от "Моля ти се, не повдигай въпроса", което пак го прави ненужна учтивост, защото въпросът е вече повдигнат. "За нищо"е друг отговор на благодарност който не обичам, след като за да ми благодарят обикновено не трябва да е за нищо. Затова като ми благодарят аз просто мълча и се усмихвам. Часът на Гого обаче продължава с историята за Гого и братовчед му Младенчо, квинтесенцията на странността на социалните отношения като деца и на благодаренето по принцип, както и интересни наблюдения върху индивидите подпомагащи човешкото падение: "Младенчо е мой трети братовчед от Разград. Като бяхме малки, бабите ни оставиха затворени в един москвич на нивата и както си мълчахме, аз прихнах. Младенчо пропусна да ми каже наздраве и аз безкрайно много се обидих но нищо не казах. Стояхме си и си мълчахме още една минута докато аз не издържах и просто избухнах в рев. Бабите хукнаха към нас и като дойдоха им стана супер странно че рева и не знаеха какво трагично нещо се е случило. Сега като се замисля, и на Младенчо сигурно му е било странно да седи в кола в която както всичко е спокойно другото хлапе което си седи спокойно до него изведнъж избухва в див рев. Бащата на Младенчо имаше бизнес с капачки на буркани. Но от многото пари Младенчо се разглези и стана нехранимайко. И влезе в лоша компания с някакви лоши близнаци. Не знам дали си забелязал, но винаги в падението на хората има лоша компания в която се въртят някакви близнаци. "

Следват спомени от университета. Не мога да повярвам, че с Гого сме се застъпили само една година, а ни се случиха толкова интересни неща. Примерно играта на мафия, в която с Гого се паднахме убийци и безмълвно се разбрахме да трепем първо дебелите, а после просто пълничките хора. И полицаят Венко нали ни е умничък се досети и отвори уста да изрече обвинението си...но замлъкна защото как точно да кажеш "Те са убийците, защото избиха само дебелите хора, а нещо толкова абсурдно и диаболично може да бъде измислено само от тях!" И любимата съученичка на Гого - Хайдрун, с която сме се смели в не един и два влака. Насред тирадата, в която Жоро продължава да сипва на Гого коняк, не знам дали с цел да ескалира или потуши този пожар на думите Гого изкрещява: "Аз съм печено на жар месо, искам боклуци, искам боклуци!- Вилицата казва: Дай на мене граха, моля те, моля те!" и го повтаря десет пъти преди да предложи каквото и да е обяснение на тази кулинарна алегория. Когато идва, самото обяснение не е особено задоволително: "Аз съм Печено на Жар Месо е фраза от училищен мюзикъл който съм мярнал в някакво детско като малък и ми е направила голямо впечатление.  Имаше момче облечено като печено на жар месо, след което на сцената влезе момиче облечено като вилица и каза Дай на мене граха, моля те, моля те!" И досега не знаем кое е това детско, що за мюзикъл е имало в него, както и дали безспорно богатото Гогово въображение не ни погажда поредния си трик.

Скалите наоколо стават съвсем страшни, сега вече сме в истинско ждрело. Най-после се добираме до разклона за Карвачар наляво и за Армения - надясно. И до Карвачар исках да отидем, но не би, този безкрайно бавен път уби всичко което трябваше да гледаме привечер. Всъщност добре че в плана сложих този път по точно това време, защото иначе можеше да загубим с него ценни дневни часове и далеч по-важни забележителности да отпаднат. "Аз съм печено на жар месо" продължава да се дочува отляво, като някакво особено религиозно песнопение, прекъсвано само от любимите гогови фрази "Милвам ти вълната" и "Канара в шахтата", втората от които има отново дълга и весела история от училище, която за съжаление не помня. В малки къщички отстрани рядкото население на региона приготвя гозби на някакъв особен тип външна печка с дърва, поставена на малката тераска пред входа - виждаме това на поне 2 места. Всички, но особено децата заглеждат лъскавата новичка кола преминаваща покрай забравените от света колибки. Някой (кой ли) споменава Силвия Кацарова и следващата тема е български естрадни певици. Всъщност, освен на Венко, на който Веселин Маринов му е съвсем наистина любимият певец (!) на мен също българската естрадна музика доста ми допада. Изказвам се много положително за Роси Кирилова и песничките и, докато Гого е нещо по-скептичен, въпреки че припява "Боса по Асфалта" Спомням си и предаването "За Животните с Любов", което с баба ми следяхме редовно всяка събота. Жоро пак нещо не обича нито животни, нито естрадна музика, но ето че се появява осветената будка на границата да го спаси. Войниците изглеждат щатливи и леко изненадани да ни видят тук в този час (21). Все пак обаче не успяваме да си задържим листчето с визата за спомен и се кахърим, че дори не го разгледахме добре, нито пък снимахме. Теодор пита как е пътя нататък и му отговарят както досега, така че скоро няма да ни стане лесно. Всъщност хубавото на пътя оттук нататък е, че всъщност е доста къс - през целия път досега качвахме планина, но сега почти няма слизане надолу, защото езерото Севан край което ще е нощувката ни е на 1900 м надморска височина. С навлизането в Армения пускам компютъра и интернетът магически се появява дори в тази пустош, използувам го да се свържа с Елито и го давам на Жоро да пише на родителите си, че сигурно се притесняват от тоз Карабах.

Не след дълго се появява Варденис. Спираме на площадчето и започваме да се оглеждаме дали няма някъде хотелче. Аз съм открил голям хотел в Мартуни, но то е още 40 километра на запад, щеше да е добре да има нещо и тук, но интернетът упорито мълчи по въпроса и не може да открие нищо. Доста е хладно тук, височината се усеща. Има надпис хотел на някаква къщурка и Венко и Жоро отиват да проучат, но стигат до извода, че мястото прилича на бърдак, доста е зле и,най-важно, по всичко личи, че е  затворено. На мен ми се разглежда Варденис, ама знам, че няма време затова, просто се качваме на колата и продължаваме. Гого си  пуска нета от колата на телефона да се чуе с Мими и да я упъти как да стигне до някакво забутано място в родното им Русе. Разбира се докато разговорът им тече ние издаваме максимално количество нечленоразделни звуци наоколо, а Теодор накрая заявява, че Гого е упътил момичето грешно и сега тя ще се загуби и затрие (спокойно, уважаеми читатели, жива и здрава си е).

Наличието на езеро отдясно се познава само по абсолютната тъмнина която цари - иначе би търябвало да профучаваме по самия му бряг. Най-после се добираме до Мартуни, където отново всички очакват да навигирам, въпреки че съм тикнат отзад. Както обикновено се справям отлично, но и грандиозните размери на хотела помагат да се намери лесно. Паркираме и започваме да товарим багажа нагоре по стълбите на, по всичко личи - панелен блок, носещ гордото име хотел Алашкерт. Алашкерт е името на бивш арменски град в Турция; от него по време на геноцида се изселват множество бежанци и голяма част идват тук основават град Мартуни. И футболният отбор на града (днес вече преселен в Ереван), един от общо осемте професнионални футболни отбора в Армения (в тяхната дивизия няма изпадане, щото нали са само осем) също се казва така. Резервация нямаме, защото сметнах че не е нужна, едва ли хотелът ще е пълен, а пък и можеше да намерим друга нощувка. Венко пак ми се кара, че не съм бил направил резервация и сега не били знаели да ни чакат. Нищо, докато Теодор ближе близалка във фоайето на стария портиер и стегнатата домакинка им отнема 15тина минути да ни запишат и настанят в апартаментче за петима, тройна и двойна стая с малко холче помежду и баня. Хотелът изглежда невероятно соц и сякаш изобщо недокоснат от годините след падането на комунизма, обаче реално не е точно така, апартаментчето, макар и древно е доста приветливо и удобно. И има хладилник в който пъхаме най-накрая прочутата диня, с наджеждата да я закусим утре сутрин. Определям късничък час за ставане - към 8, защото след днешния уморителен и болен ден всички имат нужда да се понаспят добре.

Теодор е най-уморен и малко болен и веднага си ляга на леглото директно срещу "вратата" (всъщност няма врата) на тройната стая.  За нас с Гого са другите две легла, като аз нарочно си избирам това с розова калъфка с розичка - какво по-удобно място да се спи от това! Гого ме кани на официална вечеря, състояща се от нарове, грозде и чироз и аз приемам. В крайна сметка хапвам само грозде де, защото наровете се оказват зелени, а чироз не ми се яде особено. Теодор явно е доста зле, след като дори не усеща какво се разиграва на 3 метра от носа му. Аз също малко вдигам температура и Гого заявява, че ще ми даде прополис, който бил унивесралното средство за лечение на всичко. Аз съм малко скептичен към каквото и да е, произведено от насекоми, но грижата на Гого ме трогва и се съгласявам да опитам великия прополис. Докато го приготвя обаче Гого изтърва шишенцето на земята и то остава мазно кафяво петно там, а повечето от скъпоценната течност изчезва. Все пак има за моята доза и изпивам горчилката, която прополисът представлява. Аз и Гого сме единствените с желание да се къпем вечерта и след като другите са заспали влизам в банята. Оказва се обаче, че топла вода няма, колкото и да я чакам да се появи. Подмивам се със студената и съобщавам скръбната новина на Гого, който решава все пак да се мие сутринта, когато водата може да се е оправила. Сгушвам се сред розите в невероятно мекото легло и бързо се унасям, тананикайки си умствено "Боса по aсфалта".

26. Ден Шести, пица, дремуцане по лъкатушния път, манастирът на планинското съкровище, Мадоната с Попово прасе.

Връщаме се към Степанакерт и докато Гого крещи "Насекомите направиха този свяяяяят!" Жоро се озърта с камерата наляво, където, северно от града би трябвало да се пада гарата на Степанакерт, до която е стигала задънена линия от Агдам. Вместо гара обаче се виждат казарми и военни камиони. Най-после се вижда и изоставена коруба от сграда на която се чете надписът "ВОКЗАЛ" и спираме да я поснима Жоро. Въпреки че е задънена гара на малък град по маргинална за СССР линия, тази сграда е огромна.

С пристигането в града започваме бавно придвижване по централния булевард оглеждайки се за място за обед. И в Степанакерт, както и в Армения не е пълно с ресторанти, но изгладнелите ни погледи най-накрая се спират на "Ташир Пица" и паркираме отстрани на булеварда срещу нея.

Влизаме в просторното и доста празно заведение. От картините и надписите по стените става ясно, че Ташир Пица е верига с клонове из цяла Русия и Армения и други държави на ОНД. Чудя се как една арменска компания е успяла да пробие толкова надалеч, но всъщност въпреки арменското име компанията е основана в Русия и не знам дали реално има нещо арменско. Всъщност по-нататъка ще стане дума за една истинска пеливша и пробиваща на международните пазари арменска компания. След малко чудене на кой къде му пече и на кой откъде му духа сядаме си поръчваме. Венко пак ходи до тоалетната, май разстройството се е завърнало. На масата всички изглеждат заспали и едвам гледат, но това не пречи да настане масово обсъждане на това коя от сервитьорките и готвачките зад тезгяха е най-хубава. На нас обаче не ни се пада нито една от кандидатките за приза мис Ташир-пица-Степанакерт, а млад момък, чийто английски и руски са еднакво зле. Уцелвам в десетката поръчвайки си сок от нар, това е някаква прекрасна и изключително евтина напитка - може и да няма истински нар в нея, обаче вкусовите и качества са неоспорими. Венко следва светлия ми пример също излочвайки два, а пък Теодор пие бира, тъй като сме решили Жоро да кара до Гандзасар после. Понеже съм закусвал искам по-малко пица от останалите, половинка. Оказва се, че и това ми е много, а пък и трябва да се дояждат куп парчета останали от горомните пици на другите. Пицата е мека, с много плънка, но доста малко доматен сос, общо взето хем вкусна, хем особена. Натъпкваме се като свините, които всъщност сме и с клатушкаща походка се измъкваме и отиваме до колата.

Пускам Венко отпред, че пак нещо е избелил очи и бере душа. Както се разбрахме шофира Жоро. Още неизлезли от града и Гого и Теодор заспиват сладките сънища на преялите с пица турсити. Говорим си с Жоро и Венко и оставям уж Венко да навигира, но след малко той заявява истинските си подли намерения в избирането на предната седалка - че там се спяло по-добре и на по-широко и след 2-3 минути заспива.

Май тук е времето да поразкабжа още малко за войната. След загубата на Шуши и Лачин, властта в Азребайджан взима националистът Елчибей. Той веднага разграбва бившата Съветска военна база в Ганджа азерите организират сериозна офанзива от север. Арменците очакват атака от изток и са изненадани, но след загубата на почти половината северен Карабах (разбира се свързана с експулсиране на населението) успяват да отблъснат атаката, може би с руска помощ. Руската помощ е нещо много интересно, в което и двете страни обвиняват другите, главно защото през 90те Кавказ е пълен с безработни съветски войници, често и специалисти и съветска техника за която никой не отговаря. Както де Ваал отбелязва в чудесната си книга за войната азербайджанците са били масово дискриминирани в съветската армия и след получаването на независимостта в Азербайджан няма достатъчно местни специалисти и хора, които да карат танкове и друга техника. За разлика от това арменците имат такива хора, но пък в съветската военна стратегия Армения е била определена за бойна зона при евентуална война с Турция или НАТО и затова арменците имат много по-слабо въоръжение и по-малко техника и продоволствия и нито един военен самолет. Отношенията между Армения и Русия остават приятелски и се затоплят все повече и повече във всеки момент след разпадането на СССР и затова азербайджанците виждат в чудодейното отблъскване на далеч по-многобройната си армия руска намеса - ако това е така обаче това е било доста абсурдна ситуация - руска армия отблъсква азербайджанска офанзива с руски танкове и бтр-и управлявани от руски шофьори и специалисти. След неуспеха на операцията в Баку отново настават междуособици, готви се преврат и постепенно идва часът на Хайдар Алиев. Бившият комунистически лидер на страната по това време се е прибрал в Нахичеванската АО и я управлява като диктатор, лично договаряйки мир по границата и с Армения без да се допитва до президента в Баку. Докато в страната е заработил механизма за връщането му на власт, арменците се възползват от междуособицата и отблъскват азербайджанската армия на север, а в последствие с цел намаляването на фронта завземат и регионите на Азербайджан обграждащи Карабах от Юг и Запад, както и Агдам - това отново е свързано с масово бягство на азерското население и водещо до стотици хиляди (по думите на  де Ваал, по мои изисления и съветското преброяване - около 200 000) бежанци. Войната навлиза в последната си фаза.

Ето го разклонът за село Ванк и манастира. Докато всички дремят се наслаждавам на пейзажа край мен. Всичко е толкова зелено! Лъкатушният път се провира между зелени хълмчета, често откривайки гледки наляво или надясно. Гого се размърдва и иска "чесало от норка", защото го е засърбяло нещо - това разбужда и цялата задна седалка. Теодор коментира речите на руския външен министър Лавров пълни със заплахи спрямо ЕС и Украйна и колко абсурдно звучат те, аз обаче тайно си се притеснявам за съдбата на Армения, тясно обвързана с руската. Русия е единствения гарант за сигурността на Армения и най-голям търговски партньор, ако Русия пострада от световни санкции или покрай агресивната си политика - повлича и Армения със себе си. Жоро пък се опитва да се сети името на порноактриса, за която разказва покъртителна история завършваща с масов побой и нашето съчувствие... Кристи, Кристи нещо...Мак май. Жоро обяснява как разбира всички хора, които си падат по странни порно-идеи, освен тези дето обичат насилие, това просто не му го побирал акъла. Отново дискусия за кой какво порно харесва, в нея се събуждат дори и най-заспалите Венковци. Повечето от нас не са чували, че има порно със забележителности, което един от нас харесва, въпросният им обяснява концепцията. Разминаваме с мотор с кош и това предизвиква поредната тирада от мен по въпроса за мотора с кош - целият правилник за движението по пътищата в България е пълен с правила и изключения за моторите с кош, все едно те са най-често срещаното превозно средство. Не стига това, ами и на теоретичния изпит по кормуване има стотици въпроси - а може ли мотор с кош да спре на мост? А може ли мотор с кош да изпреварва при еди какъв си знак? А може ли 16 мотора с кош да играят балет на кръгово кръстовище?

Навлизаме в селцето над което се показва куличката на манастира. Разминаваме особено кьошенце където пътят е ограден от двете страни със ограда на съветски и арменски регистрационни номера за коли. На брега на рекичката има огромен хотел ресторант с формата на кораб, замисля ме колко трудно е да се намери хотел там където искаме да нощуваме днес и направо съжалявам, че не съм направил плана така, че да нощуваме тук. Малко изкачване и ето ни на широкия празен паркинг пред Гандзасар. Макар че, по моему това, а не онзи соц-паметник е най-голямата забележителност на цялата държава, липсата на туристи е впечатляваща, особено като се срвани с тълпите които обикаляха недалечния Татев. Няма и нито един чужденец. Дали нуждата от виза спира чуждите туристи? Или заплахата на Азербайджан? Или това че дотук се идва доста трудно? Първо отблъскваме човека, който рекламира яздене на натруфено магаре и се наслаждаваме на гледката. Манастирът е на някакви си 1300 метра надморска височина, доста по-ниско от братовчедите си в Армения, но гледката от него отново е превъзходна. Долината на рекичка, високи върхове и най-вече - гори и зеленина, толкова дефицитни в цялата Южна Армения.Следобедна мараня обхваща най-далечните върхове и те изглеждат леко замъглени. Усещането е прекрасно. Венко, гледайки празния паркинг отбелязва, че не е лошо тука, ама в Армения е по-добре. Разбирам какво иска да каже, друго си е да си в нормална държава, а не в непризната такава, където не важата международните закони и конвенции, където няма хора, няма други туристи и няма достатъчно информация, където постоянно я има заплахата от подновяване на войната. Кога ще се реши тоз гаден конфликт, кога арменците в Карабах ще могат да станат част от своята държава?

Влизаме през портата на оградения със стена манастир и се озоваваме в приятно дворче оградено с помещения отстрани и с църквичка в средата. Първото нещо, което ми прави впечатление е красивата куличка на църквата, с куполче изваяно в доста по-старателни детайли и чупки от повечето, които видяхме досега. Второто което прави впечатление са многобройните надписи на арменски по фасадата и. На един от тези надписи пише, че манастирът е построен от арменския принц Хасан Джалал през 1238. Тъй като обаче във въпросния надпис той се самонарича принц на Ахванк (кавказка Албания) това става причина за поредната от многобройните азерски фалшификации на историята на региона. Азебайджанската историческа наука създадена от нищото през 90те с изцяло политически цели твърди, че той е очевидно принц на Кавказките албанци, които нямат нищо общо с арменците, а са прадеди на днешните азербайджанци. Фактът, че надписът е на арменски няма значение за тях. Това е просто една от многото фалшификации на историята в Азербайждан, целящи да легитимират сегашната държава и да и създадат свързано минало с продължителна древна държавна традиция, едновременно изключваща и арменците и персите (заедно с истинските азербайджанци) и руснаците и присвояването както на древни държави в региона като Кавказка Албания, така и на десетките персийски ханства от 17-19 век. Кога хората ще разберат, че за да имат народ и държава това не значи, че трябва и двете да произходжат от най-дълбоката древност? Всъщност в случая пропагандата има и един абсурден, но положителен аспект - сега поне знам, че ако някога  (дано не се случва) този манастир отново попадне в Азербайджански лапи той няма да бъде разрушен както безброй други паметници на арменската култура, а просто ще бъде обявен за "Албански".

Всички са се насъбрали около някакво синьо цвете и обсъждат дали е синчец. давам си експертното мнение, че знам как изглежда синчецът (за разлика от множественото число на думата му) и това не е той, само за да бъде наложено още по-експертното гогово мнение, че това не е синчец а бодил. Чуват се оплаквания, кой го боли глава, кой го втриса. Теодор посяда на една пейка под дръвче в двора и повече не става оттам до края на разглеждането.
Първо обикаляме църквата и зад нея също има чудесна гледка от стената към селото и долината. Гого обяснява, че това е малко като Нораванк, на върха на планината и управляващ цялата долина с присъствието си, само че за разлика от Нораванк, който внушаваше недостъпност и суровост чрез разположението си на скала в пуста скална долина, този манастир внушава повече връзка с хората, сътрудничество и пасторална идиличност чрез разположението си на хълм сред меката природа на долинката и точно до населено място. Ванк значи манастир де, така че може да се предполага, че населеното място е възникнало след манастира. Гандзасар пък значи или "Съкровището от планината", или "планината на  Съкровището" и той наистина е едно малко скрито съкровище на арменската архитектура. Особено прекрасни са барелефчетата под купола на църквата. Ето там в един от тях се подава животно, прилича на жирафче. Венко твърди, че е козичка, Гого споменава агнеца божи, чуват се идеи и за кравичка, но според мен с този издължен врат това си е жирафче и туйто.
Друго релефче с ангели, които държат църква. Гого ни прекарва по релефите един по един разкривайки на себе си и на нас тайните на това какво виждаме. Ето там има слънце, там, коленичили хора...А там - две много примитивни Богородици. "Виж колко е груба и особена" - сочи ни той една от тях -" и виж какво странно бебе държи в ръце, та то прилича на попово прасе". И наистина, въпреки, че Гого е казал това за да ни разсмее, Мадоната е толкова примитивна, че изглежда сякаш държи ларва на насекомо или дори съвсем узряло истинско попово прасенце. Подхилване и майтапи как са казали на скулптора "Прави каквото си искаш, там горе и без това никой няма да го види.". Още едно релефче с човече, което държи църква над главата си, а пък до него са Адам и Ева. Виждам на няколко места и арменският символ на вечността - като кръгло цвете с леко спираловидни венчелистчета. Кръстовете по ъглите пък са поставнеи върху миниатюрни постаментчета изглеждащи като мънички църквички. Много, много красиво.

Неусетно сме загубили някъде и Венко, който за разлика от мен не познава лимитите на тялото си и след преяждането не се чувства много във форма. Най-накрая идва време и да влезем в църквата. Гавитчето отново дупка в покрива, осветяваща цялото помещение. Около дупката има характерните мотиви с малки сталактитчета на вътрешния купол, които видяхме от Гегард. Най-после осъзнавам на какво ми приличат и го споделям с Гого - на морски таралежи - или пък морски жълъди бяха тези малки черни и бодливи твърди животинки понякога намиращи се по брега. Църквата отново е със семпли, древни стени, но доста по-богато украсена - олтарът е целият в дребни релефи на сложни кръстообразни фигури, напомня на хачкар. Северната стена пък е изписана със дълбики надписи. А ето го къде се бил скрил и наш Венко, дишащ тежко на пейчица. Гого е във вихъра си, следват обяснения за нишите и тяхната форма, за кръстовете по олтара и как всеки е различен, за пресийските влияния в строителството и  дори как изглеждат отдолу малките стълбички водещо до ниши в стените и какво ли още не. Излизаме пак в гавита и обръщаме внимание на това как той е изграден от 2 по 2 подпорни арки и това е доста гениално решение. Гого обяснява, че дупката на покрива също си има мини-куличка, за да не вали дъжд в помещението.

Всички се пръскат, кой да снима, кой до тоалетна да се поосвежи и кой да дреме по пейки на двора. Успявам да си издрънча главата здраво на излизане от църквата и доста боли. Гого изпада във възхищение от гледката и тя наистина е прекрасна, напомня ми за Родопите както нищо досега. Оставяме Теодор и Венко да подремнат десетина минутки на две пейки една срещу друга и докато търкам натъртената си тиква и гледам блажения им сън за пореден път съм благодарен, че Жоро се чувства достатъчно добре и ентусиазиран, за да шофира днес.

Малко след 17 часа е, когато събуждаме хората и потегляме наобратно, защото ни предстои сложно завръщане в Армения по крив планински път с неясно състояние. Спираме при стените с регистрационни номера да ги поснимаме малко и продължаваме напред.

25. Ден Шести, кланета и евакуации, Аскеран, чирозът на раздора, призрачният град

Пред нас се отваря обширната равнина на долен Карабах. Оттук, та чак до Каспийско море няма сериозни възвишения. В ляво от нас подминаваме спретнатото и реновирано мъничко летище на Степанакерт и на цялата държавица. Въпреки обновлението му, не се използува, защото Азербайджан заплашва, че ще свали всеки самолет, летящ на въздушното пространство на Карабах, а май никой не иска просто да си опита късмета. Посочвам наблизко селището Кожали, където се разиграва една от най-ужасните сцени във войната: В началото на войната воюват предимно паравоенни формирувания и от двете страни. Арменците имат малко повече опит и подготовка, а азерите са доста по-добре въоръжени и многобройни. Ключова обаче се оказва организацията на двете страни - докато при арменците цари нещо като контролиран хаос, все пак цялата държава солидаризира с военното дело и няма особени борби за власт или неясноти в командването. В Азербайджан от своя страна хаосът е пълен, а властите в Баку, поне в началото мислят повече за собствените си междуособици, отколкото за въоръжения конфликт. Между 1991 и 1994 години война Азербайджан сменя държавния си глава 6 пъти и това никак не му помага във войната. В самото и начало арменците са особено притеснени от това, че от двете страни на Степанакерт има азербайджански бази - Шуши и Коджали и оттам столицата е обсадена и постоянно бомбардирана. Първата им работа е да се справят с Коджали - селище заселено изкуствено с азери в опит да се азерифицира Карабах само година-две по-рано. Арменците го обсаждат и осигуряват свободен коридор на населението да напусне и предупреждават неколкократно, че ще го завземат, обаче подведено от нерешителността на командването то остава. Арменците не чакат повече и в офанзивата загиват над 400 азербайджанци, голяма част от които цивилни. Това остава като най-голямото кръвопролитие на войната и е причината Азербайджан да се стегне малко (разбира се, чрез още преврати). Светът е шокиран, защото е свикнал арменците да са жертви, а пък сега те извършват клането, а Азербайджан и до днес пищи за геноцид. Разбира се, азербайджанците са не по-малко виновни за случилото се там, но това не оправдава по никакъв начин избиването на толкова цивилни хора, всъщност това е един от най-тъжните епизоди в цялата история и може би единственият, от който арменците трябва да ги е срам.

След Коджали идва ред на Шуши, старата столица, от която азербайджанците бомбардират Степанакерт с помощта на далекобойните, неточни но изключително разрушителни ракети ГРАД. Но отново азербайджанците са неорганизирани, както на ниво държава, така и на ниво простото командване в града - не е ясно кой е шеф, не е ясно дали идват подкрепления - повечето азербайджанци просто си заминават преди очакваната арменска атака и тя не среща почти никакви проблеми. Същото се повтаря и малко по-късно в Лачин (Бердзор), завземането на който най-после прекъсва двугодишната обсада на арменски Карабах и осигурява връзка между него и Армения. Арменците си мислят, че вече са спечелили войната, Карабах е освободен и свързан с Армения. Но това изобщо не е така...

След малко се показва Аскеранската крепост. Тя е доста особена форма на фортификация, заграждаща склон на хълм, а пътят към града минава в долния край на въпросната крепост. Спираме да я поразгледаме. Далеч на изток се вижда друга малка частица от крепостта, свързана с тази с дълга порутена стена. Чудим се дали да се катерим по хълма, но това наистина е просто един склон заграден със стена, най-запазената част така или иначе е при нас, а пък както вече е станало ясно днес сме особено негодни за физически дейности, та просто се мотаем наоколо без да се качваме нагоре. Венко (държи да се отблежи) се качва с два метра по-нагоре от всички нас, уж за да види какво изпуска, а всъщност за да си докаже, че не е медузата, която е изглеждал досега.  Въпросът за Агдам отново изниква. Агдам е едричък азербайджански град, окупиран от арменците в самия край на войната. По-голямата част от града е в руини, но има запазена красива джамия, освен това е уникална по рода си гледка - къде другаде може човек да види изоставен 50-хиляден град? А пък и след написването на това писание може да не ме пуснат в Азербайджан и това може да си остане единствения азербайджански град който да видя. В момента е охраняван от арменски войници, но самото му разположение близко до фронтовата линия е принципно опасно, макар и реално да не мога да определя каква точно опасност би ни грозяла. Аз и Венко искаме да го видим, Жоро пък хленчи, че за каквоо, само ще се депресираме, а пък и няма нужда да се излагаме на опасност така от нищото. Теодор е като че ли по-скоро на наша страна, а Гого не изказва мнение защото напълно се уповава на нашата преценка за това дали е опасно или не, но моят авторитет го убеждава, че няма нищо страшно, за момента изглежда сякаш ще ходим.
Качваме се в колата и отиваме до Аскеран и спираме на някакво широчко пространство край пътя, вероятно центъра на градеца. Там има магазинче и всички се интересуват, чак в този момент си давам сметка, че аз съм закусил добре, но другите не са и трябва спешно да се помисли за храна. В тази дупка на дупките обаче няма ресторантче, няма кафе, няма нищо освен блокчета и военни камиони минаващи напред назад. Решаваме след евентуалното Агдамско приключение да се върнем до Степанакерт за бензин и храна и после да продължим нататък. С Венко тръгваме на малка разходка из градеца, в това време Гого влиза да пазарува, а Жоро си говори с някакъв военен, без съмнение го разпитва за Агдам и за опасностите дебнещи ни там. След разговора изглежда доволен и поуспокоен, военният му е казал, че няма никаква опасност, съвсем нормално място си е и решението да отидем вече е взето официално и подкрепено от всички, макар и с резерви. Тъкмо въпросът е решен и изниква нов конфликт - Гого си е взел чироз и иска да си го хапва сега в по пътя, докато Теодор, който мрази рибата заявява, че този чироз НЯМА да влезе в колата. Следват препирни и спорове, Гого обяснява, че чирозът изобщо не мирише и ни го тика в носовете да видим, докато Теодор се прави на по-непреклонен отколкото е. Но, за разлика от Армения и Азербайджан, ние сме доста по-склонни на компромиси и в крайна сметка на Гого се изяснява, че няма да яде чироз сега, а Теодор се оставя да бъде убеден, че той никога няма да чуе, види или помирише този чироз повече и той е прибран в хиляда торби в багажника за друг път.

Теодор кара към Агдам. Все повече военни по пътя, камиони спрели тук и там, но никой не ни обръща внимание, нито ни проверява документи. Градът е само на десетина километра от Аскеран и в един момент отдясно на пътя започват да се виждат разрушени сгради, затова ми става ясно, че сме подминали, разбира се необозначеното отклонение към центъра. Връщаме се малко и подкарваме по грубия, неравен и изтормозен път към града. Тези няколко километра изглеждат хиляда, заради покачващото се напрежение и скоростта, с която се движим. Отстрани се редят разрушени къщи без покриви, обрасли със зеленинка. Има нарови дръвчета, по които се виждат малки нарчета и се заричаме на връщане да спрем да си вземем, ако разбира се, оцелеем. Споменавам, че всъщност Агдам въпреки тотално изоставения си вид всъщност би трябвало да има около 2-3 000 души население дори в момента, поне според уикипедия. Чудим се къде ли са - някой изказва абсурдната теория, че може би живеят някъде другаде, а идват тук само да работят в богатите отрасли на промишлеността и услугите. Гого си представя, как тук насред праха и храсталаците може да има един хубав фешън-бутик, с голям персонал и множество клиенти сред грандиозното и богато население на Карабах, винаги в крак с последната мода. Това леко разведрява духовете и ни помага да не мислим колко ужасно е това място всъщност. Агдам е бил азербайджански град, извън границите на Нагорни Карабах, но само на 20-тина километра от Степанакерт. През него е минавал и главния път аз автономната област, и жп-линията свършваща там и, разбира се, азербайджанците са го използували за главна база на нападенията и бомбардировките. В момента в който арменците са най-силни, а противникът им най-объркан, те завземат серия от стратегически територии около Карабах, (повечето от западната и южната му страна, защото нали Сталин така е начертал границата, че Карабах да е напълно обграден от Азербайджан), и те включват и този град. Азербайджанците бягат пред настъпващите арменци и до ден днешен вече над 20 години тези 50 000 души живеят в бежански лагери  (защото нефтеният просперитет на държавата не касае тях, както и защото Азербайджан има нужда от жертви на злите арменци, които да показва в пропагандата си от време на време). При евентуално мирно споразумение арменците са склонни да върнат града, както и други завзети територии, но Азербайджан отказва какъвто и да е мир включващ загуба и на сантиметър от територията дадена му от Сталин.

При завземането арменците разрушават част от града за да не се завърнат азербайджанците.След войната обаче цялата страна е разрушена и има спешна нужда от реновация. А тук има един град, който си седи просто така - необитаван и множество арменци просто идват и си взимат строителни материали за да си оправят къщите. Като добавим към това и целенасочено разрушените сгради със стратегическо значение, както и разрухата която бавно пълзи с неподдържаността и се ражда този град-призрак, в който няма нито една сграда останала съвсем цяла. Всъщност не - има. Джамията към която отиваме, целенасочено спасена от армията като паметник на културното наследство, известна с прекрасните си минарета.

На едно място пътят е препречен от бодлива тел, ограждаща някакво по-широко празно място и трябва да обиколим. Личи се обаче че поне пътят се използва, явно военните редовно си минават от тук. Фактически през Агдам е и единственият път за някакви арменски селца малко по-наюг, а и при тая джамия идват туристи, така че май има някакъв трафик, макар да разминаваме само една кола и един камион. Ето ни вече в централната част на града, познава се по това, че останките са по-високи, а и джамията се вижда в далечината. От една разрушена сграда ни гледат войници и като приближаваме ни викат нещо и ни махат. Явно се чудят какви сме. Спираме, за да дойдат един двама и очакваме да ни проверят, а аз се притеснявам и да не ни върнат, че до джамията има още към 200 метра. Те обаче са просто любопитни и само ни питат какви сме по доста мил начин без да е като военна проверка. Венко предвидливо пита дали е разминирано, те му казват, да, нормално е. Казват ни, че идват много туристи, почти всеки ден (последната забележка ни учудва малко - как така много, ама почти всеки ден). Сочат ни откъде се минава за джамията. Оттук може и пеша да отидем, но народът не е в настроение за мотаене из военната зона и тръгваме с колата. Има едно много тясно мостче с дупки и колата издрусва здраво, но все пак стигаме без премеждия.

Джамията е много приятна, но макар и запазена и дори малко реставрирана (!) не може да се отърси от усещането на заобикалящата я разруха. Пред нея има табелка обясняваща че е защитен паметник на културата в НКР и обозначаващ, че е построена през 19ти век, 1868-70. Минаретата са чудесни, на различни слоеве от червени ромбчета и сини чертички. Изглежда по-хубава и представителна от джамиите в Шуши. Самата джамия също е двуетажна (казвам двуетажна, но да се разбира - над входа има още един етаж галерия, иначе вътре залата си е една). Прозорци не са останали, както и няма следа от някога прочутия и мраморен под, земята е покрита с дребни прашни бабунки, тук таме се виждат и кравешки изпражнения. Азербайджан и Турция се оплакали на Папата преди няколко години, че арменците използуват джамията за обор и те уж си взели поука, но явно все пак някоя и друга крава се промъква вътре. По стените има издраскани надписи, предимно с имена - прави впечатление как надписите на руски са повече от тези на арменски. С Венко като най-смели първи влизаме вътре и първи тръгваме да се изкачваме по едно от минаретата. Избирам по-западното, за да е по-далеч от фронтовата линия все пак, макар че дори отгоре не се вижда тя къде точно минава. Има дупка да се излезе на покрива, където се виждат подутините на деветте еднакви куполчета на джамията. В минарето стълбичките са възстановени, както и тераската за гледане на върха. Гледката е много потресаваща - докъдето погледът стига се виждат руините и разрушенията на призрачния град, построен от едни такива белезникави тухли. Както в Армения всичко е розово, оранжево и след време посивяло, така тук всичко е бяло или бледобежово. Широкото пространство оградено с бодлива тел е било централния площад - оттук се вижда чудесно и площада, и останките от административни сгради край него, както и една висока колонада зад която някога е имало сграда. Прави улици, между които сградите постепенно изчезват сред нови, млади дръвчета. След още 20 години това място ще изглежда доста повече като нарова гора, отколкото като призрачен град. Ако, разбира се, конфликтът не се разреши някак, но се съмнявам това да стане при сегашния президент на Азербайджан, който предпочита фанатизираната реторика и липсата на домашна опозиция. Какво ли ще стане все пак ако двете страни се разберат? Може ли това място пак да бъде заселено? Не виждам как, не виждам и защо - аз бих предпочел да се заселя на друго място или да ми построят нов град, отколкото да чакам с години да се възстанови старият град където вече съм изгубил всичко. Но, както казахме тук хората имат една особена връзка със земята. Това се отнасяше за арменците, но не пречи и другите да са попили от нея.

На излизане от джамията срещаме дебел мутрест руски турист със семейството си. Хайде на колата и беж наобратно. Край пътя спираме за да наберем малко нарове. Още първият поглед към наровете ми казва, че са още зелени, но Гого няма спирка и накрая се качваме с една пълна торба. Напред към Степанакерт и обеда. Всички са доволни, че видяхме Агдам, това е гледка, която ще видим веднъж в живота си.