38. Ден Осми, каучсърфинг, земетресението, Ал Бано и Ромина, драматична вечер с пир, промъкване

Сгушен по средата на задната седалка се наслаждавам на топлата нощ и усещането на островче от живот сред пълната тъмнина която настъпва наоколо. Вдясно от мен е Гого и решавам да го поразпитам за прочутия каучсърфинг, уебсайт с който откриваш хора на които можеш да гостуваш навсякъде по света за без пари. Гого е царят на каучсърфинга, правил го е вече десетки пъти в куп различни страни и градове, често заедно с Мими, имат вече дори някакви приятели с които редовно си ходят на гости. В сравнение с това моят опит е нищожен, ходил съм на каучсърфинг веднъж, в Копенхаген. Гого само това и чака за да се впусне в хвалебствена тирада за това колко невероятно нещо е това, как срещаш чудесни хора и колко много нови запознанства се правят, както и как да си направя профила по-харесваем за непознатите. Аз обаче , както по-голямата част от света съм доста по-малко социален от Гого и наистина ходя на пътешествия по-скоро за да видя и усетя местата, отколкото да се запознавам с хора. Разбира се и срещането на нови хора и чуването на техните истории е безкрайно интересно и приятно, само че ме натоварва повече отколкото постоянното разглеждане и попиване на впечатления, което е по-застъпено в моя стил на разглеждане. Все още ще пробвам да експериментирам тук и там с каучсърфинга, но не мисля, че някога бих достигнал висините в които Гого и Мими плуват.

Отпред Венко е взел думата и се е впуснал в тирада, която съм чувал вече достатъчно пъти, но за останалите в колата е много интересна - историята на хората, с които Ира е ходила преди Венко. Той разказва историите така, че да звучат смешно, все едно героите (разбира се с изключение на неговата Принцеса) са някакви пълни идиоти и некадърници, които не могат да направят нищо както трява. Някои изглеждат покъртително зле - примерно, единият прилича на Полуобувка от известната детска книжка за "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада";  други пък се държат изключително нескопосано и измислят абсурдни схеми - последният преди Венко пък и пратил фалшив парфюм от Англия през някакви румънци. Аз слушам отзад допълвайки историите, тайничко чудейки се дали парадът на пълните хаховци, на които се е натресло горкото момиче, е приключил или продължава и в момента.

Очаквам с нетърпение тунела на Пушкин, един от най-дългите пътни тунели в Армения. Кръстен е на прохода на Пушкин, който пък е кръстен така, защото великият поет минава оттук на път за Ерзурум и точно на прохода се натъква на каручката, караща обратно към Русия останките на известния сатирик и негов познат - Грибойедов, убит от гневна тълпа щурмувала руското посолство в Иран, история описана в "Пътуване до Ерзурум". Самият тунел обаче минава и заминава без да остави някакво особено впечатление, просто минута в различна тъмнина.
От другата страна ни чака малкият градец Спитак. В 11.41 на 7ми декември 1988 година тук наблизко удря катастрофалното земетресение с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер (която вече отдавна не се казва така). Градът е сринат из основи, съседен Гюмри също пострадва доста зле, както и множество села. Горбачов прекъсва държавното си посещение в Ню Йорк и долита моментално тук, заедно с конвои хуманитарна помощ от цял свят. Водачът на СССР е обаче тотално неподготвен за това, което го очаква и дори едвам се оставя да бъде убеден от секретаря на парламента Рижков да не се мотае насам натам из руините с лимузина, а после се оказва втрещен от това, че пострадалите бездомни хора го питат за Карабах, а не за нови жилища. Реакцията на СССР е бавна, обещават се жилища до една, после до две години, същевременно се моли целия свят за помощ, но въпросната се забавя покрай визи и други бюрократични промени. 28 000 души намират смъртта си, още 130 000 са ранени а половин милион остават без дом, част от които живеят във временни постройки и до ден днешен. Историята на ужасното земетресение обаче има и своите герои, примерно  въпросният Рижков който полага огромни усилия да улесни държавната работа и залива Горбачов с критика или френският учен и музикант Пиер Шефер, който води голяма група в спасителните операции. Група приятели пък оцеляват 30 дена в маза само със зимнина. В един от първите примери за разчупване на Съветския режим (кой би помислил, че падането на цялата огромна страна ще започне от две събития в този неин забутан край?) вестник Правда, а после и националната телевизия обвиняват некачествено-построените панелни блокове от времето на Брежнев за големият брой срутвания и загинали.

Спитак е построен наново и има приятен нов център припомнящ с паметници за трагедията. На гробището пък има желязна църква, направена от този материал за да бъде вечна и несрутваема. Ние обаче сме тук вече по тъмно и оставям консенсусът да реши дали ще спираме; Консенсусът е че няма, след като Жоро обяснява, че му е омръзнало от супер-депресарски места, където единственото което се е случило е ужасно. Продължаваме към Гюмри. Опитвам се да пусна пак Фадото, за да тормозя Гого, той обаче някак си се добира до музиката и ни пуска как Ал Бано и Ромина Пауър пеят Шарзан Шарзан. Аз всъщност много харесвам Ал Бано и Ромина, някакси много носталгично ми звучат. Спомням си как преди години бяхме на центъра на Будва с Венко и той тъкмо обясняваше че Ал Бано бил истинския певец, а Ромина не струвала, когато го осра птичка и цялата алея умря от хилеж. После го чистих с бутилка вода, а той повтаряше "Е, Лайно е това, колко да е мръсно". Каквото и да си мисли Венко (който също като мен има странен музикален вкус), за мен Ал Бано без Ромина е скучен, в допълването им е чара. Следва песента с която участват в Евровизия - Меджик, о Меджик и после - Феличита. Понеже никога не съм знаел за какво точно се пее в песните, карам Венко като специалист по италиански да преведе малко. По-добре да не бях го карал, текстовете са точно толкова скучни и безсмислени, колкото на песните на езици дето знам; магията е доста по-силна ако можеш да си мечтаеш, че пеят нещо смислено и дълбоко, а не за някакви филии хляб и други подобни неща изскочили от Венковия превод.

В шеги и италианска музика се приближаваме към Гюмри. Хотелът ни там се казва Златната Кайсия и би трябвало да е хем лесно намираем, хем доста централен, само че настава малко лутане тъй като първо блоковете на града се оказват доста големи, все пак е бил престрояван след земетресение и второ на предната пресечка на същата улица има друг хотел. Паркираме и започваме настаняването. Не знам защо за хотелите в Армения предварителната резервация означава само някаква бегла индикация, че ще идваме, всички са изненадани като се появим. Рецепционистът поне говори английски и ни обяснява, че е учил в Германия. Бързичко оправят две стаи за нас, една тройна за мен, Венко и Жоро и една двойна за Теодор и Гого. Това е доста добра организация, като се има предвид, че в ресторанта на хотела се вихри сватба, т.е всички би трябвало да са доста заети. Под звуците на арменски сватбени ритми започвам да стягам народа да ходим на вечеря. Намирам обаче Венко залегнал над телефона и интернета. Оказва се, че е решил да използува именно тази вечер да съобщи на Ира лошата новина от предната вечер - дето ще го пращат в командировка за няколко месеца и съответно му предстои дълъг и тежък разговор, защото трябва да я успокои и убеди, че всичко ще е наред. Оставям го да си говори и подбирам останалите бързичко на вечеря, преди да са почнали да му пречат и да го питат какво прави и няма ли да яде, мислейки си как ние сигурно пак ще се натъпчем като свинчоци, ама е добре да вземем и нещо за ядене на горкото създание.

Тръгваме да търсим ресторант, опасявайки се, че пак е станало доста късно и може да са позатворили. До един контейнер за боклук в малка пресечка зоркият поглед на Гого открива подпрени два доста големи портрета - на мъж с костюм и стърчащи уши и на жена със забрадка. Кои ли са тези хора, отдавна умрели и дотолкова забравени, че някой дори не е намерил място вкъщи да си запази портретите им? Какъв ли живот се крие зад леко стилизираните им лица? Чертите им не са особено арменски, но така и никога няма да разберем кои са - въпреки желанието на Гого да си вземе портретите им обратно, те се оказват прекалено големи за целта.

Все пак намираме на голямото автомобилно кръстовище в началото на пешеходната улица удобна и събуждаща апетита механа. Сядаме отвън на верандата и веднага се потапяме в огромното меню избирайки вкусотия след вкусотия. Аз нарочно наблягам на гарнитурите, защото откривам някакви страхотни вариации на картофи с лук и препечени гъби с кашкавал. Разбира се не се минава и без обичайните шашлици и кебаби, както и без постоянно-въртящи се половинлитрови халби бира "Гюмри". Теодор и Гого си делят някакво доста интересно ястие завито в хлебец, но естествено всеки опитва от всичко - на мен отново най-ми харесва това дето сам съм си избрал. Разговорът изпърво е доста весел, а после става сериозен и философски, обсъждаме различните си мнения по въпроса със сватбите, децата, бъдещето. С изненада и леко притеснение откривам, че съм най-големият фен на сватбите от цялата група - с Елито отдавна си мечтаем някой от малоумните ни приятели най-после да се ожени/мъжи и да ни покани на сватба, но пусто всички се скатават, пък и от този разговор перспективата не изглежда особено положителна, за модерния човек сватбите май се оказват маловажна отживелица. В един момент се обажда бащата на Теодор и двамата провеждат изключително странен разговор, центриран не върху факта, че единият от тях е в Армения, а върху това, че бащата е успял да спаси на Теодор немските номера на колата, дето той закара в България да и слагат български.

Както винаги като пия бира ми става тежко от нея, но този път не съм сам, всички са преяли и се клатушкат обратно към хотела. Гого отново се завира в малки улички, където намира графит на Мечо Пух и Прасчо и гърне с мед, естествено не оставя горкото мече да си хапва медец и ходи да му бърка в гърнето. Обратно пред хотела се оказва, че той е заключен. Венко не вдига, звънецът не работи, няма кой да ни отвори. Сватбата вече отдавна е приключила, но едната от терасните врати на ресторанта е отворена и на Теодор му идва гениалният план да се промъкне през нея и да ни отвори. Изразявам съмнения, че влизане с взлом в хотела може да не е най-добрата идея на света, но нищо не може да спре решителния Теодор и след малко виждаме ухилената му мутра през вратата на хотела, която бавно се отваря. Оказва се, че хотелът има и охрана, която обаче спи на стол в ресторанта и изобщо не се събужда нито от Теодоровото промъкване, нито от нашето влизане.

Горе Венко се още не е приключил разговора, но го прекъсва за кратко, за да ни посрещне. Изглежда изтощен и преживял доста, но доволен, май е успял да свърши това, което е искал. Не го питам какво е станало, а само - защо точно днес, след ден и половина ще бъде при момичето си и можеше наживо да и каже и да я успокои, телефонът е толкова...не-лично. Отговаря ми, че - да имала повече време да свиква. Е, щом така смята, тяхна си работа, приемам от венковото поведение, че всичко е наред и му връчвам половината си кебаб в руло, който съм му запазил от вечеря.  Венко се  премества да говори пак в коридора, докато ние се настаняваме, къпем и, незнайно защо - откриваме футболни бутонки в едното от чекмеджетата, ама са ни прекалено  малки. Къпя се и си лягам докато другите още се мотаят насам-натам и циклят някакви неща.

37. Ден Осми, на платото, Балканската война, манастирът на кокошия крак, каньони, пуми и крепости, харманлийските истории, Кавказкия Ленин

Следващата част от маршрута бе избрана от Жоро след внимателно четене на пътеводителя и е единствената сериозна промяна направена в моя план за екскурзията от някой от четиримата готовански лешпери. И тъй като Жоро сам предложи да ходим по тези места, той се оказва и най-надъхан да кара колата там покрай каньоните и чукарите. След обедната ни почивка се оказваме малко по-бодри, а когато колата тръгва по стръмния път нагоре към Одзун и най-одряманите се събуждат. В момента в който се изкачваме на платото се спираме да погледаме малко гледка на каньона на реката който се открива под нас. Чудно е красиво, реката се крие долу между дръвчетата, човешките поселения, пътят и жп-линията я следват успоредно а ние сме на равно тревисто плато на 300 метра нагоре и виждаме и върховете на хълмовете стърчащи от отсрещното такова. Венко се е събудил съвсем и неусетно е минал в режим "историческа лекция", този път разказвайки за Балканските войни и най-вече за сложната международна ситуация между двете такива. Ах, колко е сладък  когато вдъхновено се вживява в ролята си на вещ оратор и просветител, как му блесват очичките когато някой иска да му види методично натрупаните тухлички от знания в мозъка. Темата за Балканските войни е една от редовните му, в не една и две крепости съм се разхождал под звуците на точно тази лекция; не знам защо май гледките го вдъхновяват да говори именно за Балканските войни, точно както в този случай. Другите не са пътували толкова с него и не са чували тази конкретно лекция, затова задават въпроси, на които щастливият оратор се радва да отговаря. Аз просто съзерцавам белия пушек от комина над Алаверди ("...Турция вижда, че този договор между съюзниците и нея няма как да бъде спазен, поне от едната страна..."), лъкатушната рекичка сред зелена клисура, перчемът на Гого който се вее ("...Руския цар казва - ае тия нещо мноо почнаха да са силни...") и каменистото поле наоколо ни ("...Румънците получават Силистра като гаранция преди войната..."). Гого, чието внимание традиционно се задържа по-трудно, почва да се опитва да прецени колко е дълбок каньона и като истински парижанин заключва "Една куличка, горе долу". Жоро пак се е запилял някъде да снима, докато аз гледам как една кола без преден капак се изкачва по стръмния път към платото с открит двигател. Май сме приключили с лекцията и Венко прилежно си прибира обратно тухличките за следващия път когато някой би искал да ги види.

Следващата ни спирка е селцето Одзун, известно с огромната си древна църква от 5ти-6ти век. Легендите разказват, че още преди това Свети Тома се отбил тук на път за Индия. Вътре в църквата има интересен релеф на Исус със змии около тялото, много рядко наблюдаван мотив, още повече че змиите в случая са символ на плодородие/възкресение, а не на традиционните гадости. Отвън в дворчето пък има особен паметник (някъде наричан обелиск) в който два високи каменни стълба са защитени от малки арки. За него, легендата разказва, че е подарък от индийски цар за помощта, оказана му от арменски княз. Очевидно, това място много е държало постоянно да праща хора в Индия. Освен всичко, Одзун се явява и родно място на Свети Ованес Трети Одзунеци, важен католикос през 8ми век поръчал обновяването на църквата и свързан с други легенди, в които някак си спечелва доверието на халифа и покръства (в правилната, арменска вяра) купища гърци. Сега обаче в църквата се вихри сватба, има много народ, коли, младоженци, някак си не е време за разглеждане и тъжно завиваме наобратно, напускайки Одзун и мистериозните му индийски връзки.

На около километър на юг от Одзун, на самия ръб на каньона са останките от манастира Хромайри, та спираме отново да ги видим, все пак това ще е последният манастир на пътешествието (доживяхте да прочетете това словосъчетание, драги читатели, Теодор ликува заедно с вас). Те изглеждат много жалки (изоставена изгоряла църква без покрив, покрита с надписи), освен това някак си си представях от описанието, че трябва да са в горичка, а не на същата полянка опасваща цялото плато. Чак като стигаме до ръба става ясно каква е работата - манастирът е построен на няколко нива - само най-голямата му капела е горе на равното, повечето други останки са приклещени из недостъпните скали под нас. Мерак за опити за слизане до тях няма (е, и аз тактично пропускам да посоча на Жоро, че такава възможност съществува), та се задоволяваме с изписаната с графити и обрасла с тревица постройка горе. Влизаме през заостреното порталче в тъмните две помещения. Гого отбелязва "Тука има кокоши крак и икона нарисувана с молив, така че аз изчезвам оттука" и наистина е прав, първо в изброяването на единствените налични предмети вътре и второ че мястото не привлича със същия чар, който имат истински запазените манастири дето видяхме днес - тук сме просто в една изоставена колиба пред чудесна гледка. Все пак аз откривам и други мънички красоти - примерно малката макетна църквичка в ниша високо на стената вътре, или че дори тази порутена постройка си е имала съвсем хубав и правилен гавит.

Отново се нареждаме на ръба да ни вее вятъра и да гледаме гледка. Жоро, който ни снима отзад отбелязва, че сме като на филма Оркестър без име, където героите накрая гледат морето от високо. Венко, като голям фен на въпросния филм веднага запява "Оставаме, Оставаме.." и точно като на героите във филма огряни отзад от следобедното късно-лятно слънце и на мен ми се иска да останем тук и да продължим да се наслаждаваме на чудесата на Армения. Все пак като опитен пътешественик знам, че част от магията на приключението е именно в това да си заминеш, точно когато най-много си се привързал към мястото, така споменът е най-жив, впечатленията - най-добри, а приключението - най-велико. По някаква причина Венко ме разпитва кога за последно съм се возил с автобус от Германия за България и е изненадан, че от поне 6 години не съм го правил, както защото стопирането е по-бързо и приятно, така и защото вечно гледам да подпъхна някоя екскурзия по път към България и го питам автобусът Мюнхен-Арад дали се брои. Теодор пък зацикля за камерите с крив обектив, с които можеш така да снимаш нещата, особено като имаш перспектива като нашата сега (отгоре), че те да излеждат като макети или миниатюрни фигурки, въпреки че са истински пейзажи. Вобще, като за човек дето не е правил нито една снимка в мое присъствие не само на тая екскурзия, ми и откакто го познавам, Теодор се показва изключително вещ във фотографския занаят.

Напускаме обекта, както би се изразил Гого. Следва час по прогресивно занемарен път, който в момента в който се изви на запад и остана без настилка. Прави се ротация на кучките в каручка (сиреч кой къде седи) и аз отново се озовавам отзад, тъй като навигаторските ми умения са по-малко нужни за момента от това по-опитните шофьори да дават акъли на Жоро как да избягва камъните и дупките по прогнилия път. В един момент пътят се разцепва на два успоредни коловоза с два-три метра разлика във височината, но със сложни маневри успяваме да минем първо по единия, после по-другия и обратно. Времето напредва и слънцето отива към заник, но това май притеснява само мен и гледам да не покачвам напрежението допълнително с безсмислени напомнянки. Някъде наблизко до нас в ляво трябва да е прочутият каньон на река Дзорагет, известен с красотата си, само че през по-голямата част от пътя той не се вижда, само тук-там изскача по някоя гледка. Докато се друсаме Венко разправя историята за Сръбския крал Петър, който през войната бягал да се крие по планините и го разнасяли насам натам в колесница и как Вазов даже имал стихотворение за въпросния крал (макар и не за колесничния епизод). Тъкмо си мисля как с тия 30 километра в час с които се придвижва нашата колесница, сръбския крал Петър няма да стигне до крепостта Лори по светло и минаваме през поредното леко пропаднало село и, за огромна изненада на всички пътят взема, че се оправя. След десет минутки сме там.

Лори берд е била главната крепост на Северна Армения от десети век нататък, столица на местните нахарари, мястото откъдето се е ръководил живота в провинция Ташир и дълго време главен център на царство Ташир-Дзорагет. През 11ти век момент става част от Грузия, докато Грузинската царица Тамара не го дава на любимите си арменски принцове от династията Закарян (Закаридите). Градът просперира до средата на 13ти век (трагично време за целия регион), когато в рамките на десет години първо го завзема ханът на Хорезм и после го опустошават монголците. Днес от крепостта адашка на Венковото куче (помним ли Лори, близ? Аз никога няма да мога да си го изкарам от главата) са останали само руини и те, сами по себе си не са много впечатляващи. Мястото обаче е страхотно! Крепостта е разположена на ъгълчето (бих го нарекъл полуостров) където се пресичат два каньона - на Дзорагет и на неиния приток Мишкан и от три страни е заобиколена със стръмна пропаст. По един странен начин ми напомня на Калиакра, където, също както тук, руините са просто приятна украса на несравнимо по-възхитителното разположение на древния град.

Крепостта ни посреща с голяма външна стена с кулички тук таме и два-три ронещи се, но позапазени портала. Вътре има поленце с древни камъни, които някога са били основите на къщите. Навсякъде е проходимо, макар че не е направено много като за туристи. Първо се мотаем отляво, близко до ръба над река Мишкан, над която има мъничко запазено древно мостче долу в ниското. Самите страни на каньона изглеждат като покрити с останки от крепостни стени, но поради това, че и двете страни са така съм склонен да си мисля, че това е по-скоро естествено разположение на скалите - като в местността "Римска крепост" край село Крушуна, където ходих лятото с родителите си  и скалите изглеждат сякаш някога са били част от крепост а всъщност са си съвсем естествени. Острите ни погледи бързо фиксират някакво движение по отсрещната стена на каньона. "ПУМА!" - крещи Гого, последвано веднага от "Каква Пума веей" от Теодор и други спекулации за произхода на горкото животно вариращи между котка, пор и заек. Най накрая успявам и аз да видя прочутия звяр и с помощта на зуума на камерата да го разпозная - това е сладка оранжева лисица с бяло връхче на опашката и хитра муцуна! Венко веднага изразява съмнение в думите ми, защото инстинкта да не признава че не знае нещо е по-бърз в мозъка му от логическата мисъл. В това време се появява и Жоро, който вече е чул, че има някаква много популярна лисица и също иска да не остане назад и да я види, въпреки че тя се е поскрила. Следват пет минути на сочене и безполезни въпроси и описания като "Вляво, там вляво! Вляво от кое? Вляво от храста! Кой храст? Зеления храст бе!", докато най-накрая всички успешно са видели лисицата и я оставяме да продължи пътя си след няколкото минутки слава.

С Венко обсъждаме утрешните поредни сложни обиколки, но и двамата клоним към мнението, че на последния ден на екскурзията по-добре да няма лоши пътища, съответно Талин със древната му църква има голям шанс да отпадне. Теодор казва, че вече  се дразни на църквите, съответно акциите на Талин никак не се покачват сред населението. Жоро забелязва, че в средата на крепостта има 5-6 купи сено, които доста освежават пейзажа и предлага да хвърлим някого в купа сено. При това изказване погледите веднага се ориентират към Гого (защо ли?), но той вече се е заблял някъде по-нататък превключил на автопилот, както се изразява Жоро. Теодор пък разправя, че над него се бил забил Миг-29, при поисканите разяснения в последствие обяснява, че е виждал как Миг 29 се изкачва внезапно и супер-стръмно нагоре над Стара Планина от базата в Граф Игнатиево и се кълне, че не бил употребил думата "забил". Към самото връхче на полуострова има останки от по-големи сгради, вероятно някъде тук е бил двореца. Едни аркади с входове в нещо като могилки, хачкари сложени тук-таме, това е бил по-важния край на крепостта. И ето ни на следващия каньон. Тук рекичката е по-съществена, широка няколко метра, а стените на каньон са и по-стръмни и по-рязко изразени. Толкова е чудесно, че всичко е зелено и приятно - обикновено като се каже каньон, човек си представя оранжева американска пустош, а това е толкова по-приятно и различно. На всичкото отгоре в намаляващата светлинка над каньона пада мъглица или се вдига омара (винаги ми е било трудно да различа тези двете неща) и пропастта изглежда обвита в тази пелерина на тайнствеността, усещането е приказно, мистично, особено. Разбира се, при мен го има и притеснението, наложено ми от лидерския хомот - ето че всички, запленени от вълшебната гледка са се наредили по всякакви стръмни камъни точно над самия ръб и една невнимателна стъпка или нестабилен камък и ще стане голям проблем. Венко гледа шубраците точно край реката и ги нарича лонгозна гора и ме разпитва за тая на Камчия. КАкво да му кажа освен - да,чудесна е камчийската, ама това тук не е лонгозна гора и няма нищо общо с нея. Бавничко почвам да си подбирам овчиците наобратно. Гого е изчезнал в някакви тъмни зали, та трябва да го диря, в това време Венко пак е успял да се изгуби (о, каква изненада!), но накрая го откривам близко до изхода. Качваме се и тръгваме да хванем близкия град Степанаван в последната останала дневна светлинка.

До Степанаван се достига през живописен мост над река Дзорагет след който следва огромен паметник на Степан Шахумян - Кавказкия Ленин, зад който се издигат две много стилизирани каменни ръце, които го обрамчват (или криле? или лъчи на огън?) и после е отвореното пространство на централния площад. Веднага се цепим по често повтарящият се начин - аз, Венко и Гого обикаляме площада, а Теодор и Жоро търсят някакъв магазин. Площадът е доста разчупен, със спретнати градинки и фонтанчета навсякъде. Но най-забележителното за него беше колко е жив - хора, хора навсякъде! Деца играят из градинките, майки седят по пейките, младежи си цъкат по смартфоните, дядовци ги сочат с бастуни и цъкат с език; по този център има толкова много хора, че буквално трябва да се оглеждаш да не настъпиш някого както си блееш. А може би просто часът  е такъв и всички изпълзяват към 19-20 вечерта? Разказвам на Венко и Гого за добре познатите им Харманлийски истории. Моята баба е родом от Харманли и през цялото ми действо ми е разказвала много за нейното собствено такова в града. Но освен традиционните интересни истории за бабата, харманлийските истории имат и друг жанр - притчи с цел моето предпазване от опасностите на света и точно за тези истории става дума тук. Харманлийската история следва следния прост, но изключително ефективен модел от четири изречения: Започва с "Имаше в Харманли едно момче, Пенчо се казваше" - винаги има име, за да се идентифицираш с героя. В следващото изречение се описва съвсем нормално ежедневна дейност, която въпросният момък извършва, която има прилика с нещо, което тъкмо се каня да правя: ако ще ходя на плаж  следва "Той веднъж отишъл с приятели да се къпе в реката", а ако ще ходя да играя мач -  "Той веднъж играл мач, така точно като теб". В следващото изречение историята ескалира в невероятно трагична посока и то не тази, която човек би очаквал: "И както стоял дълго във водата и хванал пневмония" или "И като ритнал топката и си ударил пръста и след няколко дни той гангренясал"; накрая завършващото изречение е трагичният неизбежен край: "Накрая умрял". Не съм сигурен как едно толкова малко и симпатично градче се е справило с трагичната загуба на толкова от своите хлапаци в ежедневни операции като ядене на локум, игране на мач или катерене на дърво. Но да бъда честен - невинаги краят е смърт, историята за коленето на прасе, примерно, завършва с "И останал сакат за цял живот". Венковата баба също е от Харманли, макар че се е заселила там тъкмо когато моята се е махнала и в техния семеен фолклор харманлийските истории присъстват в същия си трагичен контекст, само дето при тях ужасите не се случвали на конкретни деца от далечното минало, ами на "едно таралежче". Сякаш това прави ужаса по-малък.

Ама пак се отлесвам. Ето че сме пред огромна правоъгълна сграда с каменна фасада. Започваме да спорим дали това е читалището или киното, Венко твърди, че в Армения няма читалища, а пък аз се съмнявам, дискусията се отклонява в посоката дали читалищата са типично български феномен или по малките градове другаде също се въдят. Тя е прекъсната едва когато откриваме, че и двамата грешим - това е къщата музей на Степан Шахумян, опакована, заедно с градинката край нея в гигантски стъклен куб с прозорци и каменната фасада откъм площада. СТепан Шахумян е лидер на кратковременно просъществувалата Бакинска комуна, опит да се въведе комунизма в Кавказ през 1918-та година. С много малко подкрепа от голямата революция Шахумян някак си успява за известно време да се справи с безбройните проблеми в града по него време - анархия, етнически сблъсъци, вражески армии. От това, което съм чел за него ми се струва, че е бил доста способен, особено като за ранен комунистически лидер, освен това е обичал да решава проблеми с предимно мирни средства. Това, в крайна сметка му отнема живота - когато партията му губи изборите за градски съвет, той се оттегля от него, веднага е арестуван, после освободен, после пак арестуван и, доколкото ставя ясно от изключително кашавата история на Кавказ и Средна Азия през 1918-та година - е бил разстрелян заедно със другите членове на комуната от местен управник в Туркменистан който просто не е имал ясна идея какво да прави с групата политически бежанци. СССР хвърля вината за това върху британското вмешателство в региона, но най-вероятно става въпрос за поредната грешка в голямата трагедия от такива която е представлявала Революцията. Интересно е, че част от тази група (се твърди че) е бил и Микоян, който неизвестно как е оцелял за да достигне после върховете. Така като гледам, Шахумян е имал малка, спретната къщурка с някакви цветя отпред (поради това, че гледаме през прозорци в здрача не виждаме изключително добре). Единственото, което не мога да разбера без да влизам във вече затворения музей е - кога и как точно Шахумян е живял в тая колибка, защото във всичките му биографии които съм чел (без да се престаравам невероятно много) градът Степанаван (или както е бил известен тогава  с турското си име - Джалалоглу) не се споменава - Кавказкият Ленин се е родил в Тбилиси. Все пак отиваме до входа да видим дали пък не работи музея, защото има една отворена врата. Оказва се, че музеят на Шахумян съдържа в малката странична стаичка компютърен клуб, като в България преди 10 години. Миналото и...по-близкото минало се преплитат в едно в тая странна сграда.

Гого разказва как е пускал гълъб на сватба, а Венко за Автомивка Бикини - филм, някак си придобит от родителите му, с целта (или може би само с крайния ефект) да въведат малкия Венко в чудния свят на порното. В това време съзираме Жоро и Теодор, които се завръщат от едно магазинче в ъгъла на площада. Слънцето вече се е скрило съвсем, нощта ще настъпи всеки момент и е време да ходим за Гюмри.

36. Ден Осми, Манастирът с камбанарията, дупки в пода, мостът с котки, затворените фабрики на Алаверди, скрития ресторант

До манастира Хагпат има и по-къс път от Санахин, но решавам да не рискуваме и си слизаме обратно до главния път в ждрелото на реката, за да се изкачим на съседното плато няколко километра след подминаването на Алаверди. Пред манастира има широчък и доста празен паркинг, пълен контраст с навалицата и теснотията край Санахин. Слънцето прежуря и ние не сме много разговорливи, усеща се умората на изминалите дни изпълнени с активност, а пък и точно по пладне сме доста одрямани. Но искаме да видим чудесата на Хагпат и надмогваме умората и се промъкваме вътре през порталчето в ниската тухлена стена. Някои от нас са и доста разсеяни - около две минути снимам с камерата без да осъзная, че не съм махнал капачето на обектива. Всички се пръскат насам-натам под пека, всеки да си прави любимите занимания в манастири, вече добре патентовани след седмица в Армения - Жоро обикаля насам-натам да снима, Гого отива да гледа разни арки и капители и да пуска изречения започващи с "Виж това как е направено" без да се обръща към някой конкретно, Венко се поклаща безцелно, а Теодор пуфти отстрани чудейки се кога е добро време за една близалка.

Първо на ред за разглеждане е голямата църква на комплекса - Сурб Нишан. Нишан е бил арменски отшелник, основал манастира тук в началото на 10-ти век. След смъртта му - веднага е канонизиран и царица Хозровануш поръчва построяването на голямата църква в комплекса и наименоването и на името на новия светец, завършвайки я през 991-ва година. Строителят е известният арменски архитект Търдат, известен с това че е престроил и част от фасадата на Света София в Константинопол след срутването и от земетресение в края на десети век. Гавитът е широк и квадратен, вобще съвсем характерен, построен през 1185та година и посветен от принцеса Мариам, която в обръщението си на входа ни призовава да си спомняме нея и нейните потомци и прадеди в молитвите си. За исторически контекст - това е период в който тези земи са били зависими от Грузия, която преживява своя златен век при царица Тамара, а в това време в България се вихри възстанието на Асен и Петър. Дупката в покрива е широка, заобградена от малки симпатични орнаменти като цветчета. Самата църква обаче е някак си мъничка и компактна, с огромен купол отгоре, леко е особена. Докато се мотаем в църквата обяснявам на другите за управляващата династия на Средновековна Армения - Багратуни и тяхната връзка с Багратионите които управляват Грузия от Средновековието, та чак до 19-ти век. В Грузия има разни теории как двете династии са възникнали паралелно от общ праотец и синовете му, но далеч по-логичното обяснение е, че грузинските Багратиони са произлезли от някакъв клон на арменските такива, които ги предшестват с няколко века. Това естествено не ги прави арменци - тук народите са били толкова омешани, че мисля всеки е имал избора да бъде какъвто си поиска. Велика династия са били Багратидите (както са известни двете заедно) - и Армения и Грузия преживяват под тяхно управление своите златни векове, а двата им народа никога не са се разбирали по-добре отколкото точно по времето на строежа на тази църква и нейния гавит. По олтара и по стените някога е имало фрески, от които, за голяма наша изненада - има една запазаена - голям позтъркан Исус ни гледа благо от една нишичка. Обратно в гавита Теодор се диви на някакви неща характерни за църквите по принцип, а не само за арменските такива - май не е влизал достатъчно по тях. Някой споменава името Хамазасп, но остава мистерия кой и защо, както и кого е имал предвид - в арменската история има доста интересни Хамазасповци, най-важният от които е федайи и революционер.

Отново сме навън. В ъгъла на комплекса, до стената има три кубични малки сградички с отворени врати и с по един голям хачкар забит на покрива. Край тях пълничък арменски турист с басов глас обяснява някакви неща на семейството си, с този глас езикът звучи чудно и мистично. Това са гробниците на рода Уканянц, които (според Арменияпедиата, която е като Уикипедия, ама за арменски неща, много добър сайт) датират от 8-и век, което значи че трябва да са били изтипосани тук отпреди изобщо на някой да му хрумне да прави манастир тук. Стилът им наистина изглежда някак по-стар, изрисувани са с дребни мотивчета като безкрайни пресичащи се кръстове. В последствие нуждата от гробница с хачкар на покрива е заменена от простото построяване на хачкар на голям пиадестал, което пък бива заменено от просто слагане на хачкар.

Продължавам обиколката си по двора под жаркото слънце, недалеч следван от другарите си. Жоро се кахъри, че е дал фотоапарата си на Гого, но се оказва, че той какъвто ни е технологически гений - не е успял да направи нито една снимка с него. Ето ни най-после пред най-впечатляващата постройка в този комплекс и това, с което наистина ще го запомня - камбанарията на малко хълмче иззад църквата и прилепените за нея постройки. Докато попивам гледката на високата правоъгълна структура, зад мен се чува мърморене за капачета и батерии и неработещи апарати. Гого внезапно прекъсва въпросното за да отбележи, че това е единствената камбанария, която сме видели в Армения; отбелязвам му, че греши и му напомням за гущера който пълзеше по куличката в Санахин. Но по някакъв начин той е и прав - тази камбанария не може да се сравнява с другата, тази е съвсем отделна от сградите, огромна и видима от доста далеч, че и на малка издатина. Построена е през 1245-та година и майсторите са имали вече достатъчно други примери на камбанарии откъдето да почерпят опита си и да направят тази без съмнение най-хубава от арменските камбанарии. Долният етаж е с форма на кръст, а горният - на квадрат, като квадратът покрива кръста по такъв начин, че над ъглите му са образувани изящни арковидни еркери. На втория етаж има двойни прозорци с арки отгоре от всяка страна. На покрива пък има малка остра четириъгълна куличка с осемстенен покрив, където всъщност е била камбаната. На върха, естествено има желязно кръстче, завършващо цялостта на обекта.

Обикаляме камбанарията. На хълмчето и подухва лек ветрец, което е доста приятно разхлаждащо - всъщност ужасната жега не се усеща никъде в Армения освен може би по хълмовете и паметниците на Ереван.Гого продължава да е запленен от на отрязаните ъгли на долната половина от камбанарията и еркерчетата и казва, че то няма никаква практическа употреба, направено е изцяло за декорация и накрая достига до извода, че ъгълчето като ниша изглежда досущ като михраб на джамия. Аз пък забелязвам на гърба на Сурб Нишан - релефа на двамата братя царе държащи църква в ръцете си, малко по-голям и далеч по-забележим от оригинала в Санахин. Изглеждат сякаш носят пити кашкавал на главите си, интересно каква ли е била традиционната одежда на един арменски цар през Средновековието? Край нас обикаля една баба, която продава къпини и обръщам внимание на Венко като един известен  къпинолюбител, но той не обръща внимание. В кулата не се влиза, затова продължаваме обратно към изхода на манастира. Жоро обаче тръгва през серия от арки точно зад църквата, които водят първо до нещо като вътрешно дворче, а после до серия от помещения в сърцевината на манастира, които сме пропуснали минавайки от другата му страна. След серия коридорчета, двамата се озоваваме в просторно помещение направено от две двойки пресичащи се гигантски арки (като гавитът в Гандзасар, помним ли, а,а?). В средата на покрива има голяма квадратна дупка, която осветява всичко. Най-интересното обаче е, че целият под е покрит с кръгли дупки широки около една педя, толкова дълбоки, че при надничане в тях не се вижда нищо. Това е била библиотеката. Хагпат е бил важен център на културата и съхранението на ръкописи през вековете. И тук, в книгохранилището понякога се е налагало по-ценните ръкописи да бъдат скрити от различни врагове, нашестващи орди или дори и от атмосферните условия - в земята те са доста по-добре предпазени. Затова, библиотеката е имала фалшив под, под който са били тези дупки, където монасите да си крият ценностите.  Венко споменава, че не иска да чува думата дупка, дупки се копаят на плажа, а това било отвор. Е, след като очевидно изпълнявам предписанието му, продължаваме нататък. Последен поглед върху внушителния манастир и започвам да си подбирам малкото стадо да ходим в Алаверди. Навсякъде манастирите Санахин и Хагпат вървят заедно, отбелязва се колко са сходни и как произхождат от една и съща епоха и как си приличат. За мен обаче всъщност никак не си приличат, главно по усещане - там имаше сянка и тайнственост, дръвчета и схлупеност, мъх и мистерия, тук има било и гледки, откритост и височина, камбанария и пек.

Тръгваме наобратно към града, под звука на къркорещи стомаси. Желанието за храна е главната мотивация на всички в момента, затова се надявам час по-скоро да открием заведение. Пушещият комин разположен като тръба по висок хълм е най-ясно разграничимото нещо в този западащ малък долинен градец. Някога Алаверди е снабдявал цялата Руска империя с мед, а после е бил известен из целия СССР с медодобивната си промишленост. Днес ресурсите са поизчерпани, повечето фабрики и мини са затворени, но все пак, както се вижда медта продължава да се добива, има дори и проекти за бъдещо развитие, макар че е съмнително че някога ще достигне предишните размери. Населението на града намалява постепенно и сега е наполовина на това, което е било по времето на Съюза - около 15 000 жители. На всичкото отгоре, това е и градът с най-много дефекти в новородените дечица, което говори, че нещо вероятно не е съвсем чисто и екологично в начина по който тази мед се е добивала. Ще отбележа обаче две интересни подробности за Алаверди - през 19-ти век, като започва експлоатацията на медните залежи, руснаците докарват един куп понтийски гърци да работят тук, в следствие на което и до днес в Алаверди е останало малко късче гръцка диаспора и култура. Другата е, че името на града означава нещо, както на арменски, така и на турски - Алаверди е "Червен камък" на арменски, и "Аллах даде" на турски.

Най-важната и първа ни спирка в Алаверди ще бъде мостът на котките, пресичащ реката от 1195 година насам и пренасял краката на хиляди древни хора по пътя към двете светилища, които току що посетихме. Понастоящем, въпросният мост се пада в източния край на града, сиреч точно там, откъдето идваме и налагам волята си да спрем първо там, за да не се връщаме после след ядене. Спираме на уширението на пътя точно до моста. Самият мост е дълъг около 50 метра, от които арката над реката е около 18 метра дълъг и извит под формата на височка арка над реката, със стъпаловиден парапет от всяка страна. Южната страна, откъм манастирите, е доста по-стръмна, затова мостът е малко несиметричен. Венко тъкмо говори за хърватските граничари, дето го събули по гащи. Аз отбелязвам, че от пътуването ми из Хърватска винаги съм оставал с впечатлението, че хърватите се имат за много по-развити от някакви си там източноевропейци и балканци и че те не са влезли в ЕС не защото не са били готови, а защото са искали сами да си изберат кога това да стане, както и защото престижът на ЕС сред тях е паднал, като приели някакви боклучави държави като България и Румъния. Теодор е много изумен от това отношение, според мен без да искаме посяхме семето на омразата в него (макар че у Теодор това семе никне невероятно лесно, както вече стана ясно). Венко продължава да се обяснява за хърватите, може би опитвайки се да смекчи тежкото оплюване с което заляхме горките хорица (авеее, горки хорица, никоя страна която те бомбардира с национализма и знамето си толкова колкото тая не заслужава съжаление), когато внезапно Гого ни прекъсва, защото сме се озовали на върха на моста и край нас са четирите котки "размазани" по парапета. Всъщност по-скоро се припичат, но е трудно да се каже, все пак са тук от над осем века изложени на безброй дъждове, ветрове и земетръси, направо си е чудо, че все пак е останало нещо. Гого отива да гали и да опипва релефните мустаци на на най-запазената от четирите котки, с ясно разграничими крачка и въртелива опашка. Двете котки от южната страна са далеч по-ерозирали, от едната е останала само главата и предните лапи, а на другата не и се разпознава личицето, макар че позата е малко по-стегната. Гого сочи самотната котешка глава и казва - "виж я какво яде!", изумен съм, че успява да разграничи нещо. После открива кусури и на северозападната котка, кракът и бил зле направен и извит неправилно. Докато Гого ръси критики по горкия мост, а Венко и Теодор продължават нещо да боботят отзад за някакви хървати, Жоро се впуска от другата му страна и започва да се катери по стръмната пътечка нагоре, вероятно за да направи по-красиви снимки. Реката ромони приятно на двадесетина метра под нас (има ли такава дума? хммм...) малко по-надолу започват едни бързейчета и водата игриво се превръща в пяна по повърхността. Надолу по тази река е град Ахтала с крепостта си и манастира си, изпълнен с фрески. Беше в разширения план за екскурзията, но не остана достатъчно време за поредния прекрасен арменски манастир. А по-нататък е Грузия, закъдето утре вечер трябва да си заминем, напускайки страната, която съм бленувал от толкова време, ехх... Все пак вниманието ми се връща обратно на моста - се изумявам сеот идеята на средновековния майстор - не само да направи мост тук, където очевидно е имало нужда, не само да го направи в традиционния за епохата стил, ами и да добави котки за украса. Вярно, че не са нищо особено, но без тях това щеше да е просто един древен мост, а сега вечно ще се е забил в паметта ми с тези загладени от ветровете животинки.

Заведението пред моста изглежда сенчесто, но неработещо, затова се качваме на колата и започваме да обикаляме града. Първо спираме на широко площадче в подстъпите на меднопреработвателната фабрика. Там обаче няма жив човек, нито заведение и се понасяме обратно през града по тесни улички между къщите. Градът е тесен и дълъг на няколко нива край реката. Изскачаме на едно централно кръстовище, точно до пазара и паркираме. Отново лутане в името на търсене на жива душа, но поне има магазинче. Там продавачката и един заблуден клиент се опитват да си спомнят къде имало заведение и накрая измъдрят някаква посока. След кратко мотане и проверявяне на ъгълчетата за нещо се изнамират двама дядовци, които си спомнят, че някога  на южния край на града имало ресторантче. Айде пак на колата в безкрайната досада. Още една спирка пред умряло кафене дето "имало шанс да ни сготвят нещо", но в поредния магазин най-после получаваме истинско упътване - на околовръстния път от юг (по който минахме на отиване за  Хагпат има съвсем истински ресторант. Още няколко километра и сме възнаградени с въодушевяващата, макар и невъобразимо остаряла гледка на най-соц-ресторанта, който съществува в двадесет и първия век. Кубична сграда, вдигната нависочко за гледка закрита от дръвчета, прозрачни стълби, голям салон оцветен в отровнозелено с празни маси. Очевидно е отворено, чуват се звуци, но няма никой наоколо. Тръгваме по помещенията, докато откриваме кухнята. Там тече усърдна суматоха, което ни изненадва поради това, че все още не сме открили клиенти - като ни виждат обаче ни прекарват по една пътечка през всички тоалетни и килери и накрая отново през другия край на кухнята - там край мивките - до отвор (както Венко държи да се казва), облян от слънчева светлина - градината зад ресторанта. Още малко стълбички и ето ни, настанени в малка колибка, съзерцаващи меню с точно три опции. Отдавна не бях виж виждал меню дето не можеш да си избираш неща по отделно, а само предварително въведена комбинация от предястие, основно и гарнитура. Все пак, успяваме да намислим някакви поръчки и следва огромното чакане - човек би рекъл, че като имат три ястия - те са винаги готови, но не така работят нещата в рестоорант Соц. Другарите ми пийват разни бири и се одрямват, Венко направо си заспива на масата. Жоро си мълви там нещо, като го питам какво - заявява "Всички дето казват, че в България нищо не е мръднало от двайсет години, да дойдат да видят  тука какво е." и както обикновено е прав. Накрая се появяват шашлиците ( дали има 3 или 300 неща в менюто, ние пак това ядем) и им се нахвърляме като глутница прегладнели вълци.