35. Ден Осми, губенето като начин на живот, манастирът на прохладната сянка, гущер, достойнството на смъртта

Оказва се, че източният изход на Ванадзор към големия път е затворен, а ние сме тъкмо в източния му край. Имаме две опции - или да минем от западния изход и да направим голяма обиколка, или да тръгнем към селата на изток от града и да се надяваме те да имат изход. От задната седалка Жоро се обажда, че гледа на джипиеса че през селцата има крив, но общо взето къс път, който се влива в големия и подкарваме натам под неговата диктовка. Ванадзор скоро свършва и се завираме в разни дребни пусти селца, притеснителното нещо е обаче, че пътят се вижда твърде високо горе пред нас. Вием се по разнебитени улички, минаваме край барака с портретите на Ленин и Сталин от двете страни на входа и най-накрая се оказваме на стръмния заход към пътя. Отново трява да слизаме от нея, за да е по-лесно на колата, както и за да не се удари шофиращият Венко в многобройните стърчащи камъни по отдавна загубилия асфалта си път.

Всичко е готово и най-после сме по пътя на север. Минаваме през ждрелото на река Дебед за да стигнем до северните бисери на Армения - манастирите Санахин и Хагпат край град Алаверди. По пътя ни, край град Туманян са и останките от манастира Кобаир, но заради напредващото време и преситеността на манастири решавам той да е този, който ще отпадне от днешните такива и тъжно подминаваме отклонението за него, без да се обадя.

Разказвам за алтернативния си профил във фейсбук и колко благинки произхождат от това да си имаш два, един за връзка с приятели, а друг за новини, лайкване на случайни страници и вобще произволно интернет участие, което не искам да бъде свързано с името ми. Изненадващо, никой не е в особен възторг от гениалната ми идея и всеки се чуди как да и намери кусури, стига се дори до извода, че нещо не съм съвсем наред, за да имам два профила във фейсбук. Ех, прочутите мислители си оставаме неразбрани... Намусвам се, докато баирите се нижат край нас и дефилето става все по-дълбоко и страшно. Обясняват ми, че съм като Доналд, но не помня защо. Добре че е Венко да отнеме вниманието от мен, чрез поредното добре изчислено губене.

Историята на венковите губения е дълга и колоритна. Легендите разказват, че още при раждането си, малкият Венко не бил съвсем сигурен в коя посока е навън, защото нямало табелка а картата му била объркана. През годините страстта му към губенето нарастнала и то станало от случайно хоби - любимото му занимание. Когато тръгнахме по пътешествия, характерната залюханост на Венко беше по-скоро забавна - някак си е весело да се мотаеш из произволен европейски град, докато някой до теб не може да намери гарата дори с карта в ръцете и прави най-невероятни догадки кое къде би трябвало да се намира. Но едва когато развитието на пътешествията ни достигна до логичната си фаза - обикаляне с кола - склонността на Венко да се губи достига застрашителни размери. Няма значение дали е в огромен град като Лион, насред права магистрала като в Португалия или в страна дето на всяко място има общо един път като Албания, уменията на Венко да се губи се проявяват с невиждана редовност. Обичайният стил на губенето е ужасяващо прост - кара Венко по някакъв път, решава сам и без видима причина че е достигнал нужното отклонение от него и че всички други в колата (включително специално обявеният навигатор) блеят и са го изтървали и хоооп излизаме от пътя на 30 километра преди целта си, след което упорито продължаваме да не слушаме другите и да се опитваме да оправим кашата сами, докато победени не пристигнем в задънена уличка (само защото пропастите, така характерни за американските анимации - изобщо не са лесно откриваеми в Европа). Друга вариация е - търсим място за паркиране и се озоваваме или в тунел дето излиза от града, или на място откъдето не можем да излезем, или на място, което сами нямаме представа къде е. Този път губенето носи характерните белези на първия тип. Както си фучим по пътя, изведнъж Венко се отклонява, пресича жп-линията и тръгва по мъничък път, защото му се сторило, че някъде си пишело нещо. Пътчето завива наобратно покрай реката и колкото повече гледам картата, толкова повече се уверявам, че Венко отново е изпълнил коронния си номер, но все пак за да съм сигурен в критиките си отиваме до края и спираме там където пътя изчезва насред малки къщички. Започвам да го нареждам, както си му е реда, но другите ми правят забележка, че няма нужда да се карам и да покачвам напрежението и негативизма в колата и аз след малко млъквам. Всъщност са прави, просто са имали по-малко контакти с всеобхватната венкова загубливост и възприемат настоящето замотаване като отделен и единичен случай Те ще бъдат опровергани още утре, а аз ще продължавам да звъня притеснен на Венко всеки път когато някой малайзийски самолет или друго превозно средство изчезне без следа някъде - човек никога не знае до какви размери може да достигне страстта му.

Обратно на пътя се оказва, че наистина имало табелка... но тя казва Санахин - направо по пътя, а не настрани - класически Венко. След още десетина километра достигаме до истинското отклонение обозначено със съвсем ясни табели и тръгваме по извития път нагоре по баира. Манастирите Санахин и Хагпат са на високото плоско плато над долината на реката, но са отделени помежду си с урвата на един от притоците и и после ще трябва да слезем, за да се качим на другия хълм. Бившето село Санахин сега се води квартал на Алаверди и е позастроено с панелки. В него има и още една забележителност, която обаче не ни влече толкова - родната къща на братята Артьом и Анастас Микоян, всеки със своя голям принос за съветската история. По-малкият брат Артьом е един от двамата създатели на самолетите МиГ (което пък е съкращение от Микоян-Гуревич), едни от най-известните символи на съветската военна мощ по света. Анастас Микоян пък е единственият съветски политик, който успява да се задържи в най-висшите кръгове на съветската власт през цялото време от последните години на Ленин до първите на Брежнев и като една хитра лисица успява да лавира между различните интереси по върховете и да не изнерви никой от по-силните от него, колкото и да се променят те. Освен Сталин през последните му две-три години, когато съвсем е пощурял но дори и това няма сериозен ефект върху кариерата на Микоян.

Покрай манастира има голяма навалица и много коли, затова спираме малко по-надолу по хълма. Като вървим нагоре става ясно, че се готви някакво голямо събитие, струпват се хора в официални дрехи, събират се на групички, чакат нещо, приготвят се, свещеници обикалят наоколо. Не съм обърнал внимание дали не сме уцелили някакъв църковен празник, затова подканвам другите да побързаме с разглеждането на манастира преди събитието да достигне дотам.

Манастирът ни посреща с приятна градинка с дръвчета хвърлящи шарена сянка под жаркото слънце. Най-отпред е високата му камбанария. Камбанариите на Санахин и Хагпат са най-старите камбанарии в цяла древна Армения и изобщо в Кавказкия регион. Не е съвсем ясно коя от двете е по-стара, но тъй като Санахин уж значело "По-стар от другия", може да се предполага, че е тази, а пък и другата е по-висока и изчистена. Висока, масивна структура, с дебели стени, която на височина от може би 3 етажа завършва със стъпало и мъничко куполче, под което е скрита камбаната. Гого ми сочи как точно над затворената врата на камбанарията, до едно релефче с орел има голям кафяв гущер. Отивам да го видя и той бавно и спокойно се качва нагоре по кулата, сякаш се чуди дали да се припече още малко на слънце или да си остане от сенчестата страна. Точно до камбанарията пък има още един красив избродиран хачкар от червен камък.

До кулата започва огромното преддверие на двете църкви. То е триарково и създава впечатление за голяма зала с колони, която има както три различни изхода към двора, така и входове към двете църкви отстрани и множество заострени отгоре прозорци, които бих нарекъл готически ако бяха в един друг край на света. Много е интересно, защото с всичките тези изходи и отворени пространства, човек няма чувството, че е вътре в сграда а сякаш просто площадчето между църквите е застроено с покрив. Прохлада и спокойствие, това е което мястото внушава, особено по пладне, когато слънчевата светлина жарко напича всичко навън. Мисля, че в контраста на светлината и сянката, на жегата и хладът мястото получава един допълнителен чар и помага да бъде възприемано като едно убежище от външните стихии. Пак почнах да говоря врели-некипели, а? Другите не са се спрели да осъзнаят че тук е царството на сянката и вече са в съседната сграда, която се оказва отново гавит, този път нормален и затворен - на голямата църква Аменапркич, което значи Светия Изкупител (Исус, демек). Още с влизането в гавита ме шокира колко е голям и с какъв размах е бил построен. Гого ми сочи основата на една колона, да видя какви "хипстърии" имало там; има предвид два камъка оформени като многостени, (може би додекаедри) с различни картинки по различните стени. Теодор пита Гого дали е виждал друг такъв манастир, в който има боклуци в ъгъла и да, то наистина има малка купчинка от камъни и прах. По колоната пък има кръстове и надпис на арменски. Понякога много ме е яд, че така и не го научих на по-дълбоко ниво от базови думички и азбуката. На другата колона пък отгоре има котешки (или лъвски) глави, като на котките които ще видим по-късно на древния мост в Алаверди. Обяснявам как тези най-вероятно ще са по-хубави от онези, понеже тези не са ерозирали от столетия дъжд (въпреки характерната дупка на тавана). Заглеждам се в пода, където проникващата през дупката слънчева светлина осветява малък кръг, който свети от земята в обкръжаващата ни тъма създаващо приятното усещане, че слънцето е на пода и хвърлящо особена светлина върху колоните и купола. Теодор пита защо навсякъде наоколо има надгробни плочи, от които е съставен целия под и Гого му обяснява, че по принцип така е и във всякакви други църкви и катедрали. Все пак на Теодор му е некомфортно да е заобграден отвсякъде с мъртви хора. Гого пък ни обръща внимание как хората в миналото са били по-ниски и затова и плочите им са по-малки, а пък аз си мисля, че умрелите просто се сместват в по-малко пространство и не им пука дали са сгънати неудобно. Самата голяма църква на светия Изкупител обаче е затворена (нещо много главни църкви почнаха да се оказват затворени), но от входа се вижда доста добре, макар и само право напред - огромният каменен олтар, високия купол, сенките очертани от малките прозорчета.

Излизаме пак в огромното покрито пространство и минаваме през него за да отидем отзад до другите структури. В средата на Десети век арменското средновековвно царство на Багратидите е в Златния си век. На власт идва Ашот Трети Милостивия (952-977) и започва усърдно строителство. Царят мести столицата в град Ани и започва строителството на един куп неща там. В това време пък жена му - Хозровануш покровителства построяването на манастирите Санахин и Хагпат. Повечето сгради тук, включително голямата църква са от нейно време. Ашот обособява един малък регион от територията на Велика Армения и го дава на по-малкия си син Гурген, като големият - Съмбат наследява империята. Така се образува царство Ташир-Дзорагет просъществувало, къде под контрола на Армения, къде с независима политика чак до 1118-та година, когато е анексирано от разрастващото се грузински царство (на династията Багратуни, пряко свързана с арменските Багратиди. За новото царство (което не мога да спра да си представям като голяма пица) Санахин е не само църковно средище и седалище на епископа, а център на културата, просветата и науката, била тя църковна или секулярна. За сравнение, манастирът в който се намираме е основан и повечето сгради в него са построени по времето на младостта на цар Самуил. Изключително много ми харесва как в Армения древните сгради са си наистина древни, не са както по повечето други места из Европа - "тази църква е основана през 10ти век, но придобива днешния си бароков вид през 18-ти век" или пък "тази крепост е от преди Христа, ама я построихме миналата година".

Следваща наред е църквата Св. Богородица (Аствацацин), централна за комплекса и фактически най-древната сграда тук, основана през 934-та година от някакви избягали византийски монаси. Дали това е причината на уебсайта на ЮНЕСКО тези два манастира да са описани с прилагателното "Византийски"? Едва ли, според мен е или грешка, или опит за приобщаване на арменската култура към византийската за да получи по-голяма популярност. И в двата случая не ми харесва. Църквата е малка и правоъгълна, с височък купол.

Точно зад църквата на Св. Богородица  е малката капелка на Св. Григорий. Гого е особено възхитен от нея и изяществото на средновековните майстори. Капелката изглежда съвсем кръгла, но му обръщам внимание как във външната има четири едва забележими ниши, които правят вътрешното разположение под формата на кръст. До нея е странна квадратна сграда с две тъмни арки служещи за вход. Какво ли крие мистериозната тъмнина? Поредната изящна колонада, ограждаща празно каменно пространство. Библиотеката е една от малкото оцелели средновековни секулярни сгради в Армения; всъщност главният метод на оцеляване на секулярните сгради е бил да са част от манастир. Сега библиотеката е пуста, всички ръкописи са на места, където по-добре могат да се грижат за тях. Голямото помещение с колони и ниши, някога е било препълнено с безценни ръкописи и книги по медицина, теология и дори - физика. Всъщност никак не е толкова голямо, просто големия брой ниши и сенките които те хвърлят кара помещението да изглежда още по-голямо.

Жоро решава да ни сподели, че таксиджията във Ванадзор му казал, че Ван значи град, а дзор значи долина и оттам идва Ванадзор, добре че се сети съвсем навреме да ни го каже, а не няколко часа след като напуснахме града. Обикаляме голямата църква изотзад. На стената има малко, почти неразличимо релефче на двама души, В последствие ще видим по-голяма и ясна версия на същото релефче в Хагпат; двамата, очевидно важни и наконтени, колкото би позволявало все пак наличието им в манастир държат малка църквичка в ръцете си. Това са арменския цар Съмбат (979-989) и брат му - царят на Ташир-Дзорагет Гурген, които държат манастира в ръцете си. Иначе църквата е покрита с нещо, което май се казва фалшиви колони - като релеф на колони или арки, но без фактически да има такива. А покривът и е обрасъл в мъх и зеленинка, виждат се дори стръкчета на млади фиданки, толкова е зелено всичко. Обаче сме излезли от прохладната сянка и магията на манастира започва да се изпарява пред очите ни. Гого се чуди защо не сме влезли вътре в голямата църква, обяснявам му и обикаляме църквата отново за да отидем пак вътре и да я видим. Изключително е висока и просторна. И има малък златен арменски кръст подпрян на стената, толкова е живичък с тези закръглени ъгълчета.

Излизаме тъкмо навреме за събитието, което вече се е изяснило като погребение. Малките групички хора са се организирали в огромно шествие пред стената на манастира, наоколо са се събрали безброй хора. Като виждам множеството през главата ми минава, че населението на Алаверди е към 15-тина хиляди, като нищо половината от тях да са тук в момента. Някои отиват към колата, но повечето оставаме - заставаме безмълвни и гледаме бавното шествие, на разстояние един от друг - това е нещо, което човек сам трябва да си възприеме. Ето най-отпред върви човек, носещ портрета на починалия - униформен служител с гордо, силно лице, на възраст около 45-50 при правенето на портрета, може би полицай. Много се чудим кой ли е, но за нищо на света не бихме попитали - да зададеш въпроса "Кой е покойникът" би значело да се дистанцираш от тайнството, да признаеш невежеството си, да прекъснеш мъката, да станеш чужд. Ние не сме точно свои тук, но не можем да проявим такава грубост. Зад портрета върви свещеник и после четиримата души, носещи масивен ковчег. Хората наоколо не плачат и не изглеждат съкрушени и няма сълзи, по скоро крият тъгата си зад решителност и твърдост. Как ли покойникът е променил света им? Бил ли е най-добрият полицай на региона? Бил ли е добряк, веселяк, глава на огромно семейство? Не знаем, знаем само че някой му е нарисувал огромен портрет и че стотици хора са дошли на погребението му, според мен това говори повече за него отколкото милиони хвалби. А колкото до всички тези хора - очевидно този народ знае как да почита мъртвите си и да пази историята им...

34. Ден Седми и Осми, Ванадзор, как Венко се запознава с всички, буквата Дз, ах тази гара, борци по стените

Пристигаме във Ванадзор по тъмна доба, почти в десет вечерта. Хотелът ни, носещ старото (соц) име на града - Кировакан стърчи гордо на хълм от дясната страна на пътя по който идваме, обаче между нас и него има езеро и всъщност заходът до него с кола е доста сложен, минава се много изодзад и се обикалят малки улички с къщички без лампи или табели. Все пак поне от главната улица има една табелка накъде точно трябва да завием, което доста ни помага. Абе не знам защо, но като кара Теодор няма такова дребно губене и лутане, каквото има като кара Венко. Може би защото слуша мъдрия си навигатор?

Хотелът е огромен и доста празен, но добре поддържан, чистичък и спретнат. Настаняват ни в четворна стая с уговорката, че един от нас ще спи на дивана, нас това ни устройва. Все пак си взимам бележка за в бъдеще, когато водя 5 човека на екскурзия, двойна и тройна стая е по-добре от петорна, защото могат хората да се къпят едновременно. Бързичко оставяме багажа и се стягаме за ново излизане, защото вече е много късно и трябва час по скоро да намерим храна. Следват критики към министъра на храната, който не свърши абсолютно нищо (а може би и системата с министерствата трябва да обмисля) и той ми спори, че всъщност свършил и констатирал, че всичката храна в Армения ще е супер-добра. Венко се притича на помощ търсейки в интернета (който и тук е масово достъпен) ресторанти във Ванадзор и открива някакъв префърцунен френски ресторант баш на центъра. Отправяме се натам с идеята че ако не намерим нищо преди това - сядаме там.

Прекарвам всички по странни и леко поизгнили дървени стълбички, които слизат от хотела до изкуственото езеро, което после се пресича по дълго мостче през средата му. Пак си говорим интересни неща, но те са масово заглушени от напиращият във всички глад. Бързо се озоваваме на централната улица на града. Ванадзор е град с малко над сто хиляди души население и това му личи, определено изглежда по-голям и представиелен от всичко видяно в Армения след първия ден. И разстоянията са някак си по-големи, отнема ни почти 20-тина минути да стигнем до централния площад. Единственото отворено нещо по пътя ни обаче е, отново, Ташир-Пица от другата страна на улицата. Решаваме да си търсим ресторанта. Когато го откриваме се оказва, че и той затваря след 20 минути и най-после се примиряваме с пицата и завиваме наобратно към нея.

Терзая се, защото чувствам, че като водач е моя работа да нахраня хората и съответно ще бъде мой провал ако се приберем в хотела да ядем на Гого чироза, каквато идея въпросният Гого току пуска. Тръгвам по-напред, за да стигна по-бързо до пицата и да установя дали все още работи. Венко, усетил притесненото ми състояние или просто шляещ се безцелно (и двете са възможни) се присъединява към мен напред. Спомняме си деня, в който се запознахме - оо, какво запознанство беше само! След първата ми година в Бремен бях отишъл в София да опитам да се състезавам в телевизионното състезание "Минута е Много" и там в студиото се запознах с всичките добре известни чички, често забелязвани сред участниците и публиката. Между другото обаче чух един приказлив млад момък да обяснява на другите как отива да учи в Бремен след месец. И го заговорих и през цялото време му разказвах за Бремен и за пътешествията си, а той за състезанието и участниците, в което имаше стабилен опит. Не се състезавах, въпреки че минах теста за тема океани и ме поканиха, защото ако бях спечелил - нямаше да мога да отида на следващото издание, понеже беше през септември и щях да бъда вече в Унито. Е, аз нямаше да спечеля от първия опит, особено в тема за която знам доста като част от общата география, но не съм се готвил специално. Венко обаче успя да стане трикратен шампион няколко години по-късно. Аз може и да не спечелих титли, може дори да не участвах, но Минута е Много ми даде нещо далеч по-ценно - добър приятел. Също в този съдбовен ден беше и първата ми поява в националния телевизионен ефир - зададоха научнофантсастичен въпрос на случайно избран човек от публиката (мен) и аз го отговорих грешно. И бях облечен с тениска на Франция 98 (през 2005), сериозен срам.

След тази приятна и успокояваща ретроспекция, Венко ми разказва как се е запознал с Ира. Срещнал я в библиотеката в Милано, където тя минавала и се поздравила с хората, с които Венко заедно приготвял някаква презентация. След което те изчезнали нанякъде, но тя, изненадващо, не загубила интерес и останала да си говори с Венко по-дългичко. И му казала, че прави мюзикъл. Венко го дострашало да попита "какво значи - правя мюзикъл" и доста време след това не разбирал, докато накрая не бил поканен на въпросния. Аз и сега не съм особено наясно какво значи, ама това е щото съм музикален инвалид.

И ето ни пред пицата. Тя затваря точно след половин час, въпреки, че вече е заключена. Почуквам, кратък разговор и най-после храната е открита. Настаняваме се и бързо поръчваме куп пици и бири. Оказва се обаче, че не могат да ни сервират бира след 23 часа. Теодор, както обикновено, доста го изнервят такива правила, особено като му се пие бира и държи да знае дали това е политика на ресторанта или закон в държавата. Няма кой да му отговори обаче, езиците не са силната страна на работещите в арменски пицарии. Пицата идва и се нахвърляме върху нея като зверове (преди да стане Борко-Скайпа заради комбинация от неудобно изчислена сесия на виртуален секс и нахален познат, братът на Венко бе слабо известен и като Борко-Звяра, заради начина по който се нахвърля на храната). Дълго време не се чува нищо друго освен плюскане (без мляскане, Гого мрази мляскане) и помрънквания къде е бирата и дали някой ще забележи ако си вземем от хладилния шкаф на два метра от нас. Не знам защо и как темата стига дотам, но в един момент пускам невероятно мъдрата мисъл по въпроса защо думата "фашизъм" е станала нарицателно за всички форми на национал-социализъм или авторитарно националистическо управление, въпреки че самият фашизъм е само режимът в Италия, който е не само по-малко известен, но и сред най-неуспешните примери на авторитарни режими. Та теорията ми е, че въпреки, че е далеч по-логично да се казва "нацизъм" или "национал-социализъм" социалистите от цял свят и главно в СССР не са искали тяхното движение да бъде обвързано по име с Големия Враг и затова целенасочено са въвели термина "Фашизъм", като обобщение на вражеските режими. Затова и думата фашизъм е толкова по-рядко употребявана на английски, затова и руснаците си умират да обявяват всякакви антируски режими за фашисти, а не нацисти.

Венко излиза да се полигави с Ира по телефона и медузестият му глас достига до нас през тънките прозорци. След приключването на вечерята и аз решавам да се обадя на Елито, че вече стана късно и може да е заспала, но за разлика от Венковата такктическа грешка, аз си говоря изостанал на 20-тина метра назад от другите. Те обаче имат нужда от помощта ми с ориентацията (как пък веднъж някой не реши да запомни кое къде е?!) и току ме изчакват. Накрая приключвам разговора точно преди голямото кръстовище и се присъединявам към задната от двете групички на която се е разцепила компанията - Жоро и Гого. Те обсъждат кой от тях имал хроничен синузит и кой имал хронично нещо друго и как не можели да дишат през тази или онази ноздра, вобще интересни неща. Напускам клуба на младия пенсионер и настигам Венко и Теодор, които се занимават с изненадващо подобен разговор, Венко обяснява колко благодарен е, че всъщност няма никакви сериозни болести. Теодор обаче ме спира и ми сочи рекламата на бира Киликия на стената и ме кара да закрия от поглед първите четири букви на думата. Получава се КИА, на латиница - пита ме дали ми е познато. Хмм, чудя се, вярно изглежда познато, ама не ми идва веднага откъде, не е като колата КИА с която сме тук. Теодор обяснява как Киликията ползува същия шрифт като Нокия и сега това е очевидно.

Обратно по мостчето и стълбите. Езерото с дървена конструкция по себе си изглежда призрачно на нощната светлина, но си мисля, че сигурно е много чаровно през деня. Добре е сторил този град да си организира паркчето около езерце. Венко обяснява как брат му имал непоносимост към глутен, аз пък казвам, че не вярвам на хора дето на 26 години са открили, че имат непоносимост към хляб и хлебни изделия и изтъквам, че братът на Венко е доста странен, с което всички, дори самият той се съгласяват.

На стената в коридора в хотела има портрет на буквата "ДЗ", приятно разположена сред една тучна ливада в подножието на Арарат.  Хотелът иначе е доста приятен и ако до него не се стигаше или по съмнителни прогнили стълби или през странно забутано кварталче - щеше да е и доста приветлив. Фоайето на всеки етаж е добре обзаведено с разни дивани и килими и украсено с абстрактни картини. Освен това е и първият хотел с телевизор на пътешествието, факт който не остава подминат от Гого и Жоро. Гого, естествено иска да намери нещо малоумно на телевизора, а Жоро, виждайки че има над 1000 канала си поставя за цел да открие порно. Следва бавно и скучноляво преминаване през безброй телевизии от всякакъв произход; редуват се хора с чалми и хора с качулки, реалити шоуа или преведени американски кримки, но въпреки наличието на телевизии с името SUPREME MASTER TV или SEX ON TV порно няма и няма. Ех, жалко за Жоро, искаше ми се да видя какво щеше да стане ако бяхме наистина намерили порното. Търсенето ескалира дори до размерите на това да се ослушваме по коридора дали в някоя стая не ни правят аудио-порно. Междувременно, докато се мотая полугол да ходя на къпане ме осенява ужасната реализация, че съм най-тежкият човек в групата. Разпитвам един по един всички за теглото им, и макар всички да сме в рамките на около десетина килограма - аз съм най-отгоре и дори временното объркване на Жоро не може да ме спаси от това да си дам още една не толкова престижна титла към водаческите такива. Милият Гого ме убеждава, че понеже по принцип спи свит и крив като макарон, за него не е никакъв проблем да спи на Г-образния диван. Оставям се да бъда убеден по-лесно този път и си лягам, докато Гого още цъка телевизиите в 1 посред нощ.

Следващата сутрин ми е много объркана и доста трудно влизам в ритъм. Жоро и Гого пак нещо се бият, чува се Гоговия писък "ЩА ИЗКОРМЯЯЯЯЯ", след секунди пък лежат гушнати на дивана и гледат отново Руската Детска телевизия. Там дават изключително древен и изключително страшен Буратино,който вместо със златно ключе се блъска с някакви дяволи в Ада; не мога да разбера защо тия хора се заливат да дават по телевизията крийпи древни филми със обесени кукли. Боят отново се възобновява, не знам дали заради действието на Буратино или просто щото - защо не. Гого решава да дояжда някакъв древен хляб, с който прави трохи навсякъде и това поражда често срещаното наблюдение, че Гого винаги яде гадости по екскурзиите - още си спомням как на една пет-дневна екскурзия във Баден-Вюртемберг, Гого си беше направил 25 сандвича предварително и си ги яде само тях, въпреки постоянно влошаващото им се състояние. В това време Буратино се опитва да протегне ръка от телевизора и да изяде душата му, но дистанционното го възспира, защото трябва да ходим на разходка.

Хотелът има чудесна гледка към града. На светло той не е толкова впечатляващ, но все пак изглежда по-чаровен от обикновен соц-градец с панелки - не знам, арменофилията може би отново говори с мен, но някак си розово-кафявото ми се струва по-уютен цвят. Качваме се на колата и решаваме да паркираме точно на центъра, пред администрацията на провинцията, която наснимахме и снощи. Тя е голяма, внушителна сграда със серия от малки полукръгли арки на фасадата, доста запомняща се заради Кавказкия вид, напомня на парламента в Тбилиси. По-нататък по улицата е и читалището, отново в същия стил.  Ванадзор е град, който се е разрастнал главно през 20-ти век и това личи по правите му улици и определено забелязващия се градоустройствен план. Макар тук да са живели хора от доста време, чак през 19ти век градецът, тогава наречен Караклица започва да има някакво знаително население, защото става гранично селище на разрастващата се Руска Империя. Прочува се през май 1918-та година, когато в изключително неравностойната битка при Караклица, арменски доброволци водени от прочутия арменски патриот и генерал (и участник, между другото и в Българската армия през Балканските войни) Карекин Нждех успява да прекъсне настъплението на редовната Турска армия през Северна Армения. Легендата разказва, че преди битката Нждех събрал мъничка армийка от Тавуш и Лори (да се чете "от кол и въже") събрал ги в Дилижан, обяснил им, че спасението на страната лежи там, на фронтовата линия и надъхал дотолкова, че те успели да спрат редовната турска армия за четири дни и да и нанесат толкова големи загуби, че тя да не може да продължи настъплението си. Успехът при Караклица позволява на младата арменска държава да утвърди своите позиции, макар и само за две години. А съдбата на Нждех остава неразривно свързана както с неугасимия пламък на борбатта за арменска независимост, така и с междувоенната история на България.

Обявявам малко свободна програма, защото виждам как Жоро и Теодор ги влече към гарата, която е на една къса и широка улица разстояние. С Венко се мотаем по площада и докато аз забелязвам че в ъгъла има паркирана огромна бяла лимузина, неговото наблюдателно око открива как пред един магазин са изкарали дванадесет стола за продан. И вярно, точно дванадесет са, дали е нарочно? Гого и Жоро пак се зъбят нещо, защото единият (кой ли?) е олял другия с вода. В крайна сметка след наснимането на центъра, всички се отправяме по широкия празен булевард към гарата. Пред нея има статуя на Вазген Саргсян, по-малка от  онази в Арарат, но по-внушителна, от скръстените му здрави ръце се излъчват сила и мъжественост. Може би тук за пръв път осъзнавам този човек първо като войник, а после - като държавник.  Не ми убягва и надписът "Спарабед" над името му - традиционна титла на главнокомандващия армията в древна Армения, дадена като уважителен прякор на националния герой и основател на съвременната арменска армия. Нещо се цикли за пекарна, но сега народът е запленен отт гарата. Сградата е голяма и празна, но очевидно доста добре поддържана, а надписът отпред дори бих казал може да мине за нов. В гарата обаче Теодор и Жоро срещат някакъв доста темерутест чичка и гневна лелка, и двамата от които им забраняват да снимат или да ходят по коловозите. Теодор естествено напира да спори, но далеч по-просто решение е просто да се игнорира шумът от заплашващи чистачи. Ванадзор е на главната линия от Ереван за Тбилиси, но освен нощния влак веднъж дневно до тук идва само още един пътнически влак - от Гюмри до тук. Докато те тичат по пероните да снимат, а лелките тичат подир тях, останалите се дивим на интериора на гарата и най-вече на голямата безсмислена стилизирана карта заемаща цяла стена - "Железние дороги СНГ". Н-то и Г-то очевидно са добавени по-ксъно на мястото на две С-та и Р, за да стане на ОНД, въпреки че картата очевидно включва Рига, Талин и Ашхабад, които не са в ОНД, а и отбелязването на градове с петолъчки също издава по-древния и произход. Венко се опитва да чете на арменски, но малко го мързи и прочита Лори Берд (крепостта в която ще отидем привечер) като Лори Марз, което е името на провинцията в чиято столица се намираме, само защото имат същия брой букви. Излизаме и на пероните, където му обяснявам как ЮКЖД, което е влакът в Армения, всъщност е руска компания и се ръководи по доста особен начин, което довежда до това да има много особени цели и приоритети и, поне според мен - пълна липса на функционалност на пътническия транспорт. Един от големите проекти е как ще се направи 400 километрова жп-връзка с Иран с 30 тунела и 100 моста, същевременно третият по големина град е вързан с два влака дневно. Изпълнените с енергия Жоро и Теодор откриват, че до гарата е и далеч по-живата сграда на автогарата и отиват да видят какво има и там, повличайки и Гого със себе си. В това време аз и Венко се разхождаме из парка в който се намира руската православна църквичка. Затворена е, жалко. Обикаляйки обсъждаме как светът се променя постоянно и как от минута на минута ставаме все по-мобилни и все по-достъпни. Ванадзор не е точно мястото което шокира с мобилността си, но спокойствието, което цари наоколо някак ни навява мисълта за изостаналост не защото е такова, а защото в момента от развитите и прогресиращи места и хора се очаква да са забързани и да правят стотици неща едновременно.

Другарите ни се завръщат много доволни от автогарата. Първо, на стената имало в рамки снимки на борци, и освен Армен Назарян печелил куп титли за България, там необяснимо се мъдрел и Серафим Бързаков, който Жоро веднага познал. Дали славният ни борец знае, че снимката му виси обрамчена насред една масивна арменска автогара? Следващото,което ги впечатлило бил покъртително стария автопаарк, който изглежда сякаш не е на автогара, а в музей на автобусите от марки, завършващи на -АЗ. Накрая пък, точно пред маститата статуя на Саргсян, Жоро намерил някакъв дядо таксиджия, който да му разкаже житейските си тегоби - как си работел в Русия, бил се в Карабах, после пак издържал семейство от Русия, но сега Путин не му давал разрешение за работа там и бил принуден да кисне във Ванадзор, чакайки. Толкова много арменци живеят и работят в Русия, толкова много пари се изливат от тях в родината, че икономическото състояние на Русия е съвсем директно свързано с това на Армения. Когато човек чете новините в България или из Европа, санкциите на ЕС към Русия заради Украинската криза изглеждат или като нещо заслужено, или като нещо съвсем далечно, неефективно, дори смешно за огромната руска мощ. Когато човек обаче чете арменските сайтове за новини - въпросните санкции са нещо съвсем реално с директни тежки последици (и то напълно незаслужени) върху арменските финанси и благосъстоянието на арменския народ.

Хайде към колата и на манастирите, че времето си тече.

33. Ден Седми, Фадо, гара в тъмата, четвъртия шофьор, Дилиджан, теодоровият бизнес план, арменският партибус

Тая глава трябваше да е заедно с предната, ама тя нещо стана супер-дълга, затова - отделно. По краткия път за Дилижан решавам, че е крайно време да пуснем прочутия гогов диск с фадо от дебела португалска лелка, която се натрапила на Гого и Мими и ги принудила да го купят. Тъжната музичка започва да се лее край ушите ни, докато общия разговор в колата се върти около Монсанто и генетично обработените храни. Изведнъж, Гого надава ужасен вопъл да спрем лелката, защото освен всичко, пяла фалшиво и фадото и е пародия на истинското. Аз не усещам да е фалшиво, но както споменахме, музикален инвалид. Във всеки случай съм готов да го браня със зъби  и нокти от Гоговите ръце, само защото знам, че фалшивата музика го подлудява. Гого крещи за да го заглуши, но песничките продължават. В крайна сметка все пак се съгласяваме да го спрем, щото постоянното крещене и удряне на пресягащи се ръце пречи и на шофьора. И така, до утре вечер.

Жоро внезапно си спомня, че тоз Дилижан до който се доближаваме има гара и я открива на джипиеса, че е някъде покрай пътя по който идваме. Тя е на тази от години неупотребявана линия, но това никога не е спирало нашите железопътни ентусиасти. Точно преди града подкарваме по едно криво пътче надясно и се озоваваме на широк бетонен площад пред огромна грамада от същия розов камък. Жоро и Теодор търчат да я изследват и снимат, пускайки дългите фарове на колата към гарата за повече светлина. Ние в колата си продължаваме разправиите за португалците, музиката им и сладката им държава. В един момент Жоро и Теодор се появяват от далечния край на гарата и в този съдбовен момент решавам, че е време да се намеся и да закарам колата до тях. Досега не съм карал кола без надзор или инструктор в живота си, но смело се прехвърлям, паля, пускам скоростта и хоооп, изминавам десетина метра преди да чуя наредбите им по мой адрес, защото не съм изключил дългите фарове и ги заслепявам. Е, добре, това беше моето първо шофиране, доволен съм, че го направих на арменска земя.

В гарата имало някакъв човек май, имало и някаква лампичка дето мигала, някакво куче също се споменава, вобще циклят си хората неосъзнавайки съдбовността на момента. Нищо, тя си е за мен. Слизаме бързичко до града и паркираме точно до едно заведение на кръговото кръстовище, където се събират всичките пътища от различните посоки. Дилиджан, освен старинен град е и град на кръстопът и то на място където винаги е имало пътища и търговци. Градът е известен, както с традиционната си архитектура и запазеният "стар град", така и с наличието на много художници и друтги хора на изкуството. Освен това е и спа-център а с гористите планини наоколо (както разбрахме останалата Армения рядко има такива гъсти гори) предлага много възможности за горски разходки и туризъм, общо взето тук на едно място са събрани най-представителните неща, които Армения иска да покаже на света. С името му е свързана древна (и вероятно невярна) легенда - имало някога един овчар на име Дили, който взел, че се влюбил в дъщерята на господаря. Като разбрал това, злият господар наредил да го утрепят тайно. И понеже изчезнал, майка му не знаела какво е станало и дълго обикаляла хълмовете наоколо, викайки "Дили, джан", където джан е умалителна или по-скоро умИлителна наставка (отново, не от турски, от персийски и арменски, че до турски). Много арменски легенди за имена произхождат от нещо, което някой вика докато се щура насам натам, даже се замислям ако се заврем в някое забутано кьоше и започнем да викаме нещо дали ще кръстят кьошето така?

Венко получава важен имейл и си го чете. Този път обаче новините май не са добри - придърпва ме напред и се оказва, че от работата го информират, че ще го изпратят пак за няколко месеца в Сицилия. Това е ужасно, щото пак ще трябва да се вижда с Ира само по уикенда, да дебне разни полети постоянно, а пък и зимата в Сицилия никак не е толкова приятна, колкото лятото в нея. Според мен това е и тактиката на фирмата - да пращаме способния народ на майната си, където той няма приятели, семейство и вобще каквото и да е, така той ще си прекарва цялото време, дори и свободното такова в работа. И поне при Венко тая тактика работи, като отиде в Сицилия се скъсва от работа ден, нощ, през цялото време.

За да го разведря докато се качваме по баира (понеже не знаем точно как да подходим към стария град  - ок, признавам си, аз не взех картата от колата) подхващам една тема, която отдавна се мъти в главите ни - Теодоровият бизнес план, за транспортна връзка между Русе и Букурещ. Венко, като един консултант и всепризнат разбирач по всички транспортни въпроси изслушва различните идеи за бизнес-плана и една по една оборва тяхната рентабилност или ефективност. Теодор има по-мечтателско отношение и постоянно ражда идеи, но реалната липса на перспектива не е убягнала и на него, затова естествено нищо подобно не е направил. Мен пък просто ме изнервя невероятната липса на какъвто и да е транспорт между Русе и Букурещ, един милионен и един 200 хиляден град на 100 км в Европа, свързани с един влак на ден (за който румънците не могат някак си да ти продадат билет), с автобуса между София и Букурещ и, естествено с разни супер-скъпи обирджийски таксита.

Минаваме отгоре на стария град и се опитваме да влезем, но всичките подстъпи и стълбища към него са оградени с метални вратички, повечето от които заключени. Накрая, точно преди края му, откривам една отключена и се процеждаме през нея. Старият град е само една улица и то не много дълга. Иначе е много, много сипатична и добре осветена, човек вижда няколко много хубави къщички и приятния кълдъръм. Единственото, което не ми харесва е че е малко комерсиализирано, направено е на "комплекс Стария Град" и предлага стаи във всичките тия къщи, демек вече няма автентични жители дето си живеят в къщичките на бабите си. И тая ужасна ограда с порта е много досадна, туристи затворени в клетка, кому е нужно? Докато вървим по уличката Жоро обяснява на Гого, който отново е назад със темата как и защо маршрутките са по-добри от такситата, а аз (или пък Венко, странно е да си бъркаш думите с нечии други) обяснявам, как докато в някои страни "маршрутката" е легитимно транспортно средство, транспортната им система никога няма да се оправи. Завършваме разходката си с оглед на големия паметник представящ може би планините наоколо, остри триъгълници стърчат високо нагоре, подредени в кръг. Венко приключва бизнес-темата със съвет към Теодор, че такъв проект е добре за начало, за да се научи човек на някакви неща, но е ясно, че никога няма да го изхрани. Теодор се съгласява и се отправяме към колата.

По пътя към Ванадзор изведнъж се натъкваме на изключително странна гледка. Както си караме, настигаме едно зелено-бяло автобусче (напомня ми на ПАЗ, обаче с тия безбройни съветски модели никога не съм сигурен), в което се возят доста хора. Някои от тях обаче са прави и танцуват! Разбира се, първото ми предположение е, че просто се возят и от клатенето на автобуса се поклащат напред назад, но колкото по-ги гледам от моята удобна навигаторска позиция, толкова по-очевидно е, че те танцуват! Точно към нас има някаква девойка, коятро току си вдига и смъква ръцете в такт с някакъв тайнствен ритъм. Отзад при нас става пак някакво бутане, защото при странната гледка Гого изведнъж се е сетил, че си носи бинокъла, обаче не знае къде е и тормози другите да го търсят. Притесняваме се да не видят че всички ги снимаме, обяснявам че нашите фарове би трябало да ги заслепяват достатъчно, че да не могат да видят подробности от колата ни. Ауу, колко меко ми звучи изказа, като се слушам на запис, чак си се дразня, аз чак така ли говоря? В един момент ги изпреварваме, защото тая бракма се движи прекалено бавно нагоре по баира, обаче арменският парти-бус дотолкова ни е привлякъл вниманието, че решаваме да поспрем мъничко по-нататък, да го изчакаме и да се наредим пак зад него. И го правим. На всички цялата работа им е много весела, заливаме се от смях при всяка нова подробност, която забелязваме по мистериозния автобус. Примерно, че и други коли са спрели край пътя, може би за да го изчакат. Или пък когато в един особено култов момент една баба се изправя и започва да раздава парчета ДИНЯ. Весело е покрай партибуса, много се смеем, обаче все пак трябва хотел да намираме, после вечеря, а вече е почти 21, трябва да се придвижваме по-бързичко. Оставяме голямото парти да се тътрузи след нас и отпрашваме за Ванадзор. Така и не разбрахме защо полоината хора в този автобус танцуваха (имаше и седнали), но това си остава една от прекрасните арменски мистерии и един от веселите ни спомени.