32. Ден Седми, древното ново дърво, манастирът сред природата, исторически детерминизъм, магията на сумрака

Краткия път за Хаграцин започвам с разказването на две истории (влязъл съм в традиционния си немлъкващ мод) - едната, как когато в осми клас учихме думичките по английски в училище и същевременно през ден след училище играхме Каунтър-страйк (дейност известна по него време като "люпене на кънтър" и в която бях невероятно, дори пословично слаб) не ми остана нищо друго освен да свържа двете неща и да стигна до извода, че любимата ни игра се превежда на български като "Стачката на тезгясите". Втората история е от съвсем скоро, но въпреки това съм успял да я разкажа вече на всички - това лято както си пътувах през Румъния, тръгнах на стоп от Галац за Тулча, защото автобусите нещо не ми бяха удобни. И ме взеха две чички, които не говориха никакъв нерумънски език и почти не се занимаваха с мен, че накрая ми поискаха и десет леи. Но интересното за тях беше, че както си карахме по живописния път (Северна Добруджа край Дунава е страхотна, хълмиста, зелена и пълна с езера) всеки път като разминехме някаква възрастна женица двамата се споглеждат и казват "оооо, бабаа, оооо", понякога се обръщат и към мен и пак същото. Често дори единият трябваше да сочи на другия къде точно е скрита бабата за да може и неговото ценителско око да и се наслади. Понякога дори отваряха прозореца и свиркаха на по-наперените бабки, докато аз се чудих в каква странна вселена съм попаднал. Интересното е, че не правиха това и с младите девойки, както бих очаквал. После проверих и дали Баба не значи жена или нещо друго на румънски, но не, точно баба си значи.

Гого прекъсва историите ми, за да зададе въпроса защо всъщност хората имат рефлекс на глътката, мисля че отново се връща към любимото си четиво за животинското царство, споменато вече прекалено много пъти тук, както и хората от Стара Загора, отново оплювани от Теодор в другата половина на колата. Слънцето вече се е скрило зад баирите и имаме още може би около половин час хубава светлина (оказва се повече). Подминаваме огромна бетонна конструкция, която някога е била лифт уж водещ до манастира, но който всъщност никога не е работил, защото са го направили точно преди края на Съюза и после с войната и всичко е останал в забвение. Извитият път до горе обаче е перфектен, скоро ще разберем и причината за това.

Научили сме си урока и спираме мъничко по-нагоре по пътя от паркинга пред манастира, макар че тук като няма село, няма и чичок с жълто елече или червена лента. Притеснявам се, че на спътниците (а и на читателите ми) ще им ще им писне от манастири. Без да искам явно съм го казал и на глас, защото Венко ме пита колко ще има утре. Четири, идва моят отговор. Дори за него, който ги обича това май е прекалено много. Обяснявам му, че всъщност са само два и то от най-известните в Армения, а другите са просто руини на красиви места.  Отбелязвам си все пак утре да съкратя един манастир.

Вместо да слезем по пътя и да подходим към Хаграцин отпред, Жоро вече е намерил пътечка през храстите, която води покрай мъничко ручейче до задната страна на църквите. Докато стигам там, всички вече са се пръснали. Пред мен се извисява огромният кух ствол на дърво без корона. Бях чел че тук има изключително древно лешниково дърво, което от столетия се извисява на това място и приютява в сянката си манастира. Явно това трябва да е то, защото стволът е изключително дебел, а пък и друго не се вижда. Но както Венко в традиционната си роля на казващ очевидното отбелязва до мен - то изглежда съвсем умряло, изглежда само като кух спомен от красив природен паметник. Опитвам се да споря, че сигурно е живо там някъде вътре или поне кореновата му система, но и аз съм изненадан от окаяното състояние на нявга великото дърво. Оказва се, че било изгоряло през 2013та при мистериозни обстоятелства и оттогава е така. Край умрялото дърво обаче изскача мъничко сиво-бяло котенце и аз веднага го наснимам за приятелката. Опитвам се да го извикам с пис-пис, обаче явно арменските котки не отговарят на пис-пис, също както и немските, някои от които обаче вече сме научавали с Ели да идват при нас. Венко нали не може да остави някакъв въпрос без да си даде експертното мнение, обяснява че котката всъщност идва защото и привличаш вниманието, съответно нямало причина да е точно пис-пис, можело и ку-ку и за да илюстрира гениалното си прозрение започва да опитва да извика котето с ку-ку. В това време се оказва, че моята поредна яркосиня тениска пречи на Жоро да направи хубави древни снимки и той я нарежда някъде от далечината и до мен достугат само нечленоразделни мрънкания включващи думата "тениска". Под звуците на венковата псевдо кукувица, която подозрително напомня гугутка, аз пък откривам отзад на дървото нови поникнали зелени клончета и се успокоявам, че наистина е живо и някога ще стане пак на огромен вековен лешник.

До главната църква в която ееейсегичка ще се опитаме влезем се отива по изпипана пътечка от гладки плочи, нещо нетипично за арменските манастири. Срутеният преди столетия гавит пред църквата също е реставриран много скоро и възстановен с някакви чисто нови камънаци, сега само покривчето му липсва. Пред църквата пък са обособени градинки и има отново нов навес. Тук е текла здрава реставрация и отуристяване на мястото неоткриваеми никъде другаде из страната. Най-накрая се разбира причината - дарение на емира на Шарджа за възстановяване на толкова впечатлилия го манастир. Много искам да открия каква е връзката между един емир, сиреч държавник на мюсюлманска страна и този забутан кротък християнски манастир и то в страна която е в необявена война от 25 години с други мюсюлмнаи. Бързо търсене показва, че през септември 2005та година, в рамките на една седмица шейх Султан бин Мохамед ал Казими е получил първо почетен докторат от Арменската академия на науките, после държавен орден за заслуги от Република Армения и накрая златен медал от Ереванския университет. Междувременно се отбил заедно с антуража си от десетина души и до манастира, и след няколкочасова обиколка заявил, че наистина мисли, че божията дума се е чула тук. Някакси обаче през 2013та шейхът отново се е сетил за Армения и дарил тон парички (неофициално 1.7 милиона долара) за възстановяването на маннастирския комплекс включително даже и на пътя до него. Много мии става интересно защо този шейх проявява такъв интерес към Армения, главно защото много обичам да намирам други хора като мен - очаровани от арменския свят без да са арменци или техни потомци и без да са пряко свързани със страната или диаспората по някакъв начин. Оказва се обаче, че в Шарджа има значителна диаспорица и един важен арменски бизнесмен е сред близките съверници на емира. Е, може този път да не съм открил съмишленик, но е чудесно, че някой е дал парички за възстановяването на един арменски манастир.

Гавитът изглежда прекалено нов и това е разконцентриращо, трябва да минат няколко години и да поостареят камъните за да мога да го оценя. Църквата обаче май е недокосната, освен смяната на вратата и която макар и покрита с традиционни мотиви определено изглежда съвсем новичка. За съжаление обаче е и заключена, може би реставрацията тече извътре?

В далечината  на склончето отсреща се виждат добре поддържани кошери. Мисля, че производството на мед е един от традиционните поминъци за арменските манастири, защото и на други места видяхме. Докато аз ги гледам Венко разказва някаква история как на разклона в Мездра на баира продавали боров мед, но за съжаление не съм записал дали тази история има някакъв по-съществен край или е просто наблюдение. Теодор пък пуска коментар, че някакво момиче което виждаме ако беше българка би се казвала Деси. Аз отбелязвам, че може и да е така ако беше българка и от Варна, където това е почти най-често срещаното женско име, освен дето лично познавам едно петнадесетина десита бях гледал и в някаква статистика и само Мария и Виктория надминаваха Десислава по честота във Варна. От същата статистика е, че при мъжките имена има принципно по-малко разнообразие и странности, има доста повече Петровци, Георгиевци, Ивановци и Митаци отколкото Марии и доста повече Ренати, Стефании, Жизели, Джесики и т н, отколкото Роджъровци или Маркове.

След това влизаме в Сурп Григор, която е мъничка църква с огромен гавит (който може да изпълнява и други функции, че нещо не съм сигурен кое къде се пада в този манастир, както и какво е рефлектори на български). Гого отбелязва, че тази църква е точно толкова голяма, колкото мъничките църквички край реката в Търново (виждал ли съм ги? Не знам! Само една по-едричка помня там и тя е на Четиридесетте мъченици и с Омуртаговата колона вътре), а Жоро му отговаря напук, че той харесвал само тия горе. Гого продължава да обяснява, че с такъв размер се постига най-добрата атмосфера и тамянът се разпространява и вобще най-лесно е за християнина да достигне до Бог или нещо такова, а може и нещо съвсем друго с думите тамян и Бог вътре, не го слушам много старателно.

Точно до затворената главна църква има още един изключително красив хачкар. Изглежда не-по-малко изящен и детайлен от предния който видяхме и отново събира възхищението ни. Чудим се защо онзи е най-известния в страната, като този е идентично хубав и древен. Всъщност двата доста си приличат и са от едно и също време, дали не напипвам опитната ръка на Погосчо и тук, просто без подписа му? Е, само теория. Жоро е по-практичен, онзи манастир имал известния хачкар,затова там събирали пари за паркинг. Теодор му обяснява, че там събират пари щото има село, а тук няма и някой трябва да идва специално с тази цел, след което започва да се радва колко чудесно избягахме на мошеника в Гошаванк, инициатива в която до последно се чудел дали да участва. Аз казвам, че през цялото време си бях навит, само не бях сигурен, че онзи наистина събира парички. Жоро пък успокоява съвестта ни обяснявайки как той горе при едни джипове хванал доста пари, тъй че да не се притесняваме за него. Всъщност тая история може и да съм я сънувал, защото да има разговор за пари без участието на Венко е много съмнително. Гого връща вниманието ни там където му е мястото, а именно върху хачкара пред нас и неговата възлеста структура. Чудим се с какво длето са го правили и колко изкусен е бил майстора. Теодор се чуди как се е запазило толкова столетия наоткрито, отбелязвам му, че той затова е леко извит напред в горния си край, има като первазче. Гюрук, както казват Теодор, чудейки се на гениалността на майсторите.

Тръгваме обратно към колата, обаче Жоро не го свърта на едно място, обяснява ми, че ще се помотае малко из гората. Не знам защо като мине 19 часа и Жоро го прихваща планинарската лудост и иска да се завира на някъде, но осъзнавам че той хем ме информира, хем някак подпитва за разрешение, та му давам благословията си и се разбираме ние да се мотаем наоколо, а като стане тъмно или си начеше крастата той ще си дойде. Чудя се само защо винаги го хваща точно по това време - май защото някакси така си е направил жизнения цикъл, че винаги е най-бодър и активен точно в седем вечерта? Тръгвам към колата с Венко и от нищото Венко подхваща една много интересна тема, по която мненията ни коренно се различават: Дали големите битки в историята, в които едната страна побеждава на косъм, са променили коренно и фундаментално историята на света с с помощта на случайността, или не. Пример: щеше ли светът сега и историята му до този момент да е супер различен, ако Карл Мартел не бе победил арабите при Поатие, или ако пък турците бяха превзели Виена при някоя от двете обсади. Аз съм на мнение, че ако арабите не бяха победени при Поатие, щяха да бъдат натупани при Париж или някъде другаде, или самички щяха да си се върнат в Испания, защото Европа е населена с прекалено много враждебни хора по това време. Или ако турците бяха взели Виена, Европа щеше да се стресне и да си я вземе след 3-4 години, сиреч в историята няма случайности които променят света особено много, макар естествено да има дребни такива. Илюстрирам и със Сталинград, Курск и други по-модерни битки. Венко пък твърди, че има моменти, в които историята виси на косъм и ако турците бяха взели Виена можеше всичко да е съвем различно, просто щото парадигмата щеше да е друга и те наистина щяха да могат да продължат и нататък. Разгръща се прекрасен исторически спор, какъвто и двамата много обичаме, а напоследък толкова рядко успяваме да водим - и то на темата за историческия детерминизъм по която и сериозни академици имат дискусии и теории. Ако бяхме само двамцата, както често се е случвало, този спор щеше да продължи с часове и през различни градове, с безброй примери със случайни битчици чиято история знаем и щеше да завърши с умора и омръзване, но най-вероятно без преклонена глава. Сега обаче не сме сами и едвам сме стигнали до колата и Гого ни вика от някакви храсти да го последваме в някаква дъбрава. Венко се дърпа, но отново потегляме един подир друг, водени от Гого, след това аз, Теодор и накрая Венко, през треви и храсти и трънаци под убитата светлина на отдавна скрилото се слънце. Ориентираме се по-скоро по звука на Гого, който постоянно твърди, че открива нови и нови чудеса скрити зад фасадата на мокри полянки и тревясали пънове.Всичко наоколо хвърля причудливи сенки и въпросните тревясали пънове изглеждат току като стари замъци удържащи хилядолетни обсади, току като октоподи от японско аниме (да, от Онзи тип). Всъщност изминаваме около няколкостотин метра нагоре по баира и то приблиизително успоредно на пътя, защото накрая се добираме до едни руини и се оказва, че те са точно до пътя. Гого ни сочи красотата на природата наоколо, но това не е необходимо, магията на мястото и романтиката на времето е очевидна. Бас хващам, че сега на всички ни се иска да сме с приятелките си, а не с орда кочове. Насядваме по руините и отваряме винцето от нар, което някой предвидливо е взел от колата. Чак се чудя кой го е взел, толкова добра идея, толкова много акъл - аз ще да съм бил, ама пък изобщо не помня да съм го взимал. Пием си го, направо от бутилката, много е приятно. С Венко бегло се опитваме да си продължим спора, но за другите този въпрос отдавна е доскучал и все се намира някой да ни прекъсне, а и атмосферата наоколо е за мълчание и съзерцание, а не толкова за исторически спор. Гого намира малко по-нататъка някаква друга бетонена плоскост, на която млада двойка нещо се гушка, следват спекулации дали просто се гушкат или това е редовното тайно място за скрити мръсотии на арменскитя младежи.

В един момент отнякъде се дочува гласа на Жоро и става ясно, че той е доста близко до нас. Доволен е от разходката, усетил е магията и той. Неслучайно името на манастира според преданията значи "танц на орлите". Или игрив орел, или игра на орли, не е съвсем ясно де, важното е че символиката е обвързна със свободата и дивостта на природата. Някой трябва да прекъсне съзерцанието и да докара колата дотук. Теодор, като най-земен от нас се наема с мисията, а аз - да го придружа. След малко колата е горе и тържествено изпращаме последните фотончета светлинка на небето. Денят е отстъпил царството си на нощта, магията на приказния сумрак се стопява, чудните сенки са станали плътна маса, на виното му се вижда дънцето, а за нас е време да си ходим.

31. Ден Седми, Арменската Швейцария, загадъчната песен, манастирът на великия хачкар, бягство

Тази глава трябваше да е в рима, но настояването на читателите за нова глава и мрънкането им покрай зимната пауза не даде възможност за изчакване на поетичното вдъхновение.

Тръгваме на север към Дилижан в средно-късния следобед. Първо обаче ще отидем до двата хубави манастира край него - Гошаванк и Хаграцин, всеки на различно отклонение на около 20тина километра по-нататък от Дилижан, така че имаме почти час път. Както обикновено когато се тръгне на по-дълъг път Гого започва да крещи "Аз съм печено на жар месо", но тук нито ние сме толкова уморени, нито обстановката е толкова сюрреална като на заминаване от Карабах и никой не подхваща лигавенето. Теодор шофира, а Венко "навигира", докато аз си почивам отзад. Още малко след Севан пътят се отклонява заради ремонт и преминава през някакви селца, за да се събере с главния отново след няколко километра. Постепенно се изкачваме в проходите и се зареждат красиви гористи гледки, особено отляво на колата. Обяснявам на всички, че този район е наричан "Арменската Швейцария" заради красивите планини и природна красота. Според мен наименованието обаче е унизяващо красотата на Армения и нейната велика природа, сравняваща я с далеч по-култивираната и не-разнообразна Швейцария, която съм обиколил от край до край и знам, че природата и не може да стъпи и на малкото пръстче на арменската. Спираме по едно време да погледаме малко красота и да подишаме чист планински въздух. Всъщност въздухът в цялата страна, е изключително чист и свеж, бих казал особено приятен за дишане. Другите ме бъзикат, че прекалено много се оливам от любов по Армения, та чак въздуха и хваля, какво ли разбират те от чист въздух в огромните градове в които живеят. И тогава забелязваме росата. (Опитвам се да имитирам стила на Симеон Идакиев, в любимия цитат на Гого - "И тогава забелязахме мравките", изречен в едно от многобройните му предавания за Централна Америка (или пък беше Перу), които преди няколко години изгледахме накуп докато все още бяха на сайта на БНТ. А Гого е толкова възхитен от цитата, защото истинският пътешественик винаги забелязва и малките незначителни на пръв поглед неща, а истинският разказвач умее да ти обърне внимание на чудесата скрити навсякъде около нас, които сме твърде заети да забележим. Нашият идол очевидно е и двете.) Да, има роса и тя придава една особена свежест на заобикалящите ни гори и полянки.

Обратно в колата отново пускаме арменските песни. Трябва да питам Жоро откъде ги е намерил, искам да си ги слушам и вкъщи. Някой (тъй като тая история съм я чувал многократно и преди, сигурно ще да е Венкова) разказва за плочата с песни за Кремиковци, която имали у тях. После Венко споделя и с другите великата загадка на песента, която я Няма в Интернет. Ясно си спомнял от детството, естрадна песничка със следния припев:

                                                                                                        Нека да е ден,
                                                                                                        в синя синева
                                                                                                        Мое лято, ти си в мен
                                                                                                        с мирис на трева.

Когато за пръв път ми каза загадката, аз също се сетих, че съм я чувал тая песен и дори си спомням мелодията и (а мен собствените ми родители наричат Музикален инвалид, така че да си спомням мелодия на случайна песен си е доста голямо чудо). Обаче не можем да си спомним нито името на песента, нито изпълнителката (жена беше, нали?) нито пък търсене на текста и открива нещо. Изглежда, че е забравена от всички, освен наш Венко, който харесва точно такава музика. Да видим дали след още няколко години загадката ще си остане все така неразрешена. Честно, ако някой знае тая песен - веднага да пише на Автора.

От Загадката и Кремиковци пък скочихме на Оркестър без име, който е любимият български филм на някои от пътуващите в колата. И понеже отдавна не сме профанизирали изкуството - следва дискусия дали Катерина Евро е много сладка освен във филма - и сега, или появата и в Плейбой преди няколко години е била грешка. Аз пускам фън-факт, че името и е от албански произход, но никой не ми обръща внимание като става дума за мацки, пък било то и вече на годинки.

Подминаваме Дилижан, който има дълъг и особен паметник на най-видоното място в града, там където се събират всички пътища. Продължаваме покрай стария град в посока Иджеван, за да се отклоним към манастира Гошаванк. Покрай пътя се забелязват останките от рушащата се жп-линия водеща до мините на Иджеван и навлизаща в Азербайджан на север. Поради това не е била особено използваема и сега се руши, стълбовете и са наклонени или паднали на места, а гората бавно я поглъща. Венко разправя, че лукът бил отровен на кучетата, както и шоколадът, той сега нали е големият експерт. Докато навлизаме в село Гош отново темата са хората от Стара Загора и поводите различните членове на екипажа да ги недолюбват. И ето, там зад баира се показва манастира (това изречение е единственото, което остана от желанието главата да бъде в рима).

Паркираме на широкия паркинг под манастира, който е някак насред селото и за разлика от повечето дето видяхме досега не е обграден със стена, а просто си стърчи насред полегатата полянка. Дечица си играят наоколо, възрастните продават някакви неща или разглеждат древните сгради, крави мучат и кучета тичат. Точно пред централния вход на главната църква има черна базалтова скулптура на Мхитар Гош, човекът чието име е останало за име на селото и манастира. Бил е държавник, законодател, учен, литератор и църковен деятел от средата на 12ти век (тогава хората са били по-всестранно развити), който е спомогнал за основаването на Гошаванк на мястото на друг древен манастир на име Нор Гетик, срутен от земетресение. Известен е със съставянето на законов кодекс използуван от арменците по света чак до 18ти век, както и с притчите си, които скоро четох от прекрасния сайт на Роберт Бедросян и всъщност напомнят на коани, значението им се тълкува а не е видно от само себе си. Също така е основал тук училище. Статуята му е черна и е на типичен арменски свещеник с черна качулка и отворена книга пред него; въпреки цялостното излъчване на мъдрост и набожност,на мен обаче ми напомня и на императора от Междузвездни войни. Точно зад статуята има паркирана жигула, а зад нея има фургон и някак си това разваля впечатлението на величие.

Главната причина да дойдем в Гошаванк обаче е може би най-известният хачкар в Армения, сътворен от маистор Погос през 13ти век и сложен до една от вратите, предмет на изключително сложна и детайлна изработка и издълбан като дантела от камък. Още с излизането от колата започвам да го търся с поглед, обаче той наистина се оказва лесен за откриване - откроява се внушително сложен на пиадестал и веднага привлича вниманието с вида си на бродерия на дребни дупчици. Докато другите се мотаят, с Венко преминаваме през поляната и отиваме да му се възхитим. Наистина е невероятен, изглежда като камък върху който е опъната червена дантела с арменски кръст. Арменския кръст е несиметричен кръст с дълго долно рамо, чиито рамена се разширяват леко към краищата и във всеки външен ъгъл на който има нещо като тройка от листенца или кръгчета. Това е едно от чудесата на арменската култура - често срещаният мотив на кръста е направен някак по-жив от тези листенца или от ччесто излизащите от основата му цветя, класове или други растителни мотиви. Под арменския кръст има голяма кръгла розетка, а по рамката от двете страни на кръста и розетката има 18 (по 9 от всяка страна) мънички розетчици. Най-забележителното обаче е изпълнението и създаденото впечатление на дантела от камък. Абе майстор е бил тоз Погос, шапка му свалям. Венко разказва за Рафаиловия кръст в Рилския манастир, който бил дълбан с игла от майстора-миниатюрист и фината му изработка отнела толкова време, че майсторът накрая ослепял. Този хачкар едва ли е дълбан чак с игла, по-скоро с много фино длето, но и това не е изключено.

Докато съзерцаваме достиженията на средновековния майстор иззад нас се дочува специалният глас на Гого преназначен само за същества извън човешкия вид, казващ "Какво прайш, ма". Обръщаме се и виждаме Гого, сложил вездесъщата сафари-шапка, клечи насред поляната и говори на едно черно куче и се пресяга да го погали от време на време. Кучето вдига крак да се почеше зад ухото, а аз отбелязвам на Венко, че ако има образ най-характерен за тая екскурзия, това е образът на Гого говорещ мило на дръгнещо се черно куче. Край тях се върти и някакво хлапе и си говори с Гого. Венко тълкува картината която наблюдаваме като очевиден пример на добре познатото ни "Чиче, дай пет пари". Венко винаги подозира, че някакви хора желаят парите му - не че те са кой знае колко или пък че е кой знае колко мнителен или предпазлив, просто такава му е настройката. И това помага в някои случаи, а в други е просто абсурдно. Сега май е от втория тип случаи - става ясно, че хлапето има таблет и иска да се снима с Гого. Или Гого да го снима с него или, отново серия от снимки с шапката? Аз се връщам на хачкара.

По някаква причина този манастир ми се разглежда сам. Неусетно се изплъзвам от суматохата покрай Гого и хлапетата, (които са се размножили) и влизам в една от църквите. Има общо три всичките в характерния стил описан досадно много пъти из този дневник. Гавитът на най-голямата и централна е огромен, тъмен и с дупка на покрива, от него освен в църквата св. Богородица се влиза и в библиотеката, която случи и за часовникова кула. Някога в тази библиотека са се съхранявали многобройни важни ръкописи, всички обаче сега са в Ереван. Куполчето и се е срутило и са го възстановили от стъкло и това създава интересен контраст с дебелия стабилен камък наоколо и пречупва доста приятно светлината на късното следобедно слънце. Поне два покрива в манастира са заменени със стъкла. Венко, на който междувременно отново съм се натъкнал, коментира че това е като покрива на Райхстага, който също е стъклен. Виждам какво има предвид, макар че тук куполчетата са остри. Продължавам обиколката и иззад манастира се натъквам на огромно, раздвоено вековно дърво с голяма хралупа между двата ствола. Колко ли история е видяло?

Зад статуята на Мхитар Гош и долепено до часовниковата кула е квадратно заграждение с висока стена. Отивам да видя, очаквайки там да има градинка или стълба до горните етажи на кулата, но няма нищо подобно, 4 стръмни стени и затворена врата. Чудим се какво ли е. Оказва се, че това някога е било училището, основано от Мхитар Гош, сега за съжаление останало без покрив.

Наоколо ни се върти един човек с жълто елече, очевидно дебнещ колите на паркинга да им събира пари. Не знам на кого му хрумва, но в един момент единодушно и без много дискусия се решава да му избягаме и да го прецакаме - защото както обикновено не смятам, че събирането на стотинки отива за манастира или има законово основание. Планът е, докато той блее горе край статуята, ние просто отиваме до колата, качваме се по най-бързия начин и изчезваме. Горкият човек няма никакъв шанс, за по-малко от 20 секунди след взетото решение вече сме на пътя, отпрашили. Обръщаме се и го виждам затичан без съмнение ръсещ по наш адрес богоугодни благословии (все пак сме на манастир). Теодор, който кара, обяснява че никак не обича да прави такива мизерии, макар че в случая изпълнението по изнизването ни беше толкова отлично, че дори той го намира достойно за възхищение. Аз пък си представям как разказвам последната случка в рима и никак не ми звучи хубаво. Добре че не написах главата в рима все пак.